Софи Кинсела
Можеш ли да пазиш тайна? (19)

XIX

През следващите две седмици абсолютно нищо не е в състояние да помрачи щастието ми. Абсолютно нищо. Имам чувството, че плувам в облаците. В офиса по цял ден си седя и се усмихвам на компютъра си. Саркастичните подмятания на Пол отскачат от мен като сапунени мехурчета. И изобщо не ми пука, че Артемис ме представя като своя лична секретарка на хората от някаква рекламна агенция, дошли на посещение при нас. Да приказват каквото си искат. Все ми е едно. Защото те не знаят, че когато се усмихвам влюбено на компютъра си, то е заради поредния шеговит и нежен имейл от Джак. Не знаят, че човекът, на когото служат всички те, е влюбен в мен! В мен!! В Ема Коригън. Най-нисшестоящата служителка в отдела по маркетинг на неговата компания.

— Е, разбира се, аз на няколко пъти разговарях надълго и нашироко с Джак Харпър по този и много други въпроси — чувам да казва Артемис на някого по телефона. — Именно. И той също смята — точно като мен самата, — че фокусът на тази концепция действително трябва да бъде пренасочен.

Дрън-дрън! Изобщо не е разговаряла надълго и нашироко с Джак Харпър. Нито веднъж. Почти се изкушавам да му пратя веднага един имейл, за да го информирам колко нагло споменава всеки неговото име.

Само че би било твърде дребнаво, нали?

Пък и не само Артемис го прави. Буквално всички с повод и без повод подхвърлят: „Дълго говорих с Джак Харпър за еди-какво си“, „Двамата с Джак Харпър смятаме, че…“, „Джак Харпър ме подкрепя изцяло за…“ и други подобни измишльотини. Сега, когато го няма, за да ги опровергае, всички изведнъж започнаха да се правят на негови най-задушевни приятели.

Всички, освен мен. Аз си кротувам и се пазя изобщо да не произнасям името му.

Отчасти, защото знам, че ако го произнеса, веднага ще се изчервя като домат, ще се ухиля до уши или нещо подобно. И отчасти, защото имам ужасното предчувствие, че веднъж започна ли да говоря за Джак, после въобще няма да мога да спра. Но най-вече, защото никой не повдига темата „Джак Харпър“ пред мен. Така де, какво бих могла да кажа аз по нея? Ами да, аз съм последната дупка на кавала тук, една мижава асистентка и нищо повече.

— Ей — провиква се Ник с телефонната слушалка в ръка. — Джак Харпър ще говори по телевизията!

— Какво? Кога? — разнасят се възгласи от всички страни.

Вдигам изненадано глава. Джак ще говори по телевизията ли?

Как така не ми е споменал нито дума за това?

— Да не би някой телевизионен екип да се изтресе тук? — суетно започва да оправя косата си Артемис.

— Не знам — свива рамене Ник.

— Я чуйте всички — надига глас Пол, който точно в този момент се появява от офиса си. — Джак Харпър е дал интервю за телевизионната програма „Бизнес наблюдател“. В голямата заседателна зала сме сложили широкоекранен телевизор. Всеки, който желае, може да отиде и да гледа интервюто там. Един от вас обаче трябва да остане, за да вдига телефоните — заявява Пол и погледът му се спира върху мен. — Ема, ти оставаш тук.

— Какво? — питам неразбиращо.

— Ти оставаш тук да вдигаш телефоните — натъртва Пол. — Ясно ли е?

— Не. Искам да кажа… И аз също искам да гледам интервюто! — възкликвам настоятелно. — Не може ли някой друг да остане? Артемис, не можеш ли ти да останеш?

— Изключено! — само дето не крясва Артемис. — Не бъди такъв егоист, Ема. Пък и на теб изобщо няма да ти бъде интересно.

— Ще ми бъде интересно!

— Не, няма! — презрително врътва очи Артемис.

— Ще ми бъде! — виквам отчаяно. — Той е… той е и мой шеф също!

— Да бе, вярно — съгласява се саркастично Артемис. — С една малка разлика. Ти едва ли си разменила и две думи с Джак Харпър.

— Напротив! Много повече съм разменила дори! — изтърсвам, преди да успея да се възпра. — Веднъж например присъствах на заседание, на което беше и той…

— И му поднесе чаша чай, а? — Артемис среща погледа на Ник и му прави подигравателна физиономия, за да подчертае колко съм глупава.

Гледам я преизпълнена с ярост, кръвта бучи в ушите ми, изгарям от желание поне веднъж да ми хрумне нещо наистина умно и съкрушително, с което да я унижа.

— Достатъчно, Артемис — отсича Пол. — Ема, ти оставаш тук. Край, въпросът е решен.

 

 

В дванадесет без пет офисът вече е напълно пуст. Тук сме само аз, една бръмчаща муха и един факсов апарат, който делово изписва получавано в момента съобщение. Отчаяно бръквам в средното чекмедже на бюрото си и измъквам един аерошоколад, а след него и голяма диетична бисквита. Точно съм отхапала първата хапка шоколад, когато телефонът ми иззвънява.

— Всичко е наред — долита гласът на Лиси. — Видеото е готово за запис.

— Благодаря ти, Лиси — казвам, дъвчейки поредното парче шоколад. — Ти си страхотна.

— Не мога да повярвам, че не са ти позволили да отидеш и ти да го гледаш.

— И аз. Адски несправедливо! — свличам се още по-нещастно в стола си и буквално натъпквам устата си с шоколад.

— Както и да е, довечера ще го гледаме заедно. Джемима също е пуснала видеото си да записва, така че твърдо ще го имаме.

— А Джемима защо си е вкъщи? — питам изненадано.

— Писала се е болна, за да се отдаде на домашни козметични процедури. О, щях да забравя. Обади се баща ти — додава Лиси предпазливо.

— Аха — отронвам с леко угризение на съвестта. — И какво каза?

Не съм говорила с мама и татко от скандала на Корпоративния ден на семейството. Просто нямам сили да го направя. Още ме боли и се срамувам от станалото, пък и съм наясно, че те при всички положения ще застанат на страната на Кери.

Ето защо, когато татко ми звънна в офиса още на следващия понеделник, аз се направих на много заета и казах, че ще им се обадя. Така и не го направих.

Добре де, знам, че все някога ще трябва да говоря с тях. Но само да не е сега. Не и когато съм толкова щастлива.

— Видял рекламния спот за интервюто — казва Лиси. — Познал Джак и се притеснил, че може да го изпуснеш, ако не знаеш кога ще го излъчват. И освен това каза, че… — Лиси замълчава колебливо. — Наистина иска да поговорите за някои неща.

— Ооо! — възкликвам и покривам с драскулки някакъв телефонен номер в бележника си, който се предполага, че трябва да пазя.

— Каза още, че двамата с майка ти ще го гледат. А също и дядо ти.

Страхотно. Направо чудничко. Целият свят ще гледа Джак по телевизията. Така де, целият свят без мен.

С Лиси си казваме довиждане и после отивам да си взема едно капучино от новия автомат за кафе. Връщам се и унило оглеждам пустия офис. Отивам и сипвам щедра доза портокалов сок в корените на коледната звезда на Артемис. Като допълнително отмъщение добавям и малко тонер за фотокопирни апарати.

После обаче ми става кофти от собствената ми дребнава отмъстителност. Така де, какво е виновно бедното растение?

— Извинявай — обръщам се гласно към коледната звезда и леко докосвам с пръст едно от листата й. — Ама собственичката ти е голяма гадина. Но това вероятно ти е известно и без да ти го казвам.

— Говориш с твоя тайнствен приятел, а? — разнася се саркастичен глас зад гърба ми.

Обръщам се стреснато и виждам Конър да стои на прага.

— Конър? Какво правиш тук? — питам изненадано.

— Отивам да гледам интервюто на Харпър. Но първо исках да ти кажа нещо набързо — той пристъпва няколко крачки в офиса и забива в мен обвинителен поглед. — И така, ти ме излъга, Ема.

Мамка му! Дали се е досетил? Сигурно ни е разкрил на Корпоративния ден на семейството.

— Какво имаш предвид? — питам нервно.

— Току-що си поговорих с Тристан от дизайнерското студио — отбелязва Конър с натежал от възмущение глас. — Той е гей! Няма начин да излизаш с него, нали така?

Чакай, чакай малко! Ама той сериозно ли си е мислил, че излизам с Тристан от дизайнерското студио? Та на Тристан от сто километра си му личи, че е гей. Хич не му и трябва да носи розови панталонки, дамска чантичка и да си тананика хитовете на Барбара Стрейзанд.

— Правилно — потвърждавам, като едва се сдържам да не се разсмея. — Не излизам с Тристан.

— Не разбирам защо трябваше да ме лъжеш — вирва брадичка Конър с израз на наранено достойнство. — Очаквах да сме по-откровени един с друг. Просто не разбирам в що за човек си се превърнала, Ема. Това е всичко, което исках да ти кажа.

След тези думи той се врътва и бързо се отдалечава по коридора.

 

 

В следващите двадесетина минути приемам няколко съобщения за Пол, едно за Ник и едно за Каролин. Разпределям купчина новополучени писма. Адресирам няколко плика за изпращане. И после изведнъж скачам решително.

Така де, тъпо е да стоя тук. Дори е повече от тъпо. Смешно и жалко е! Та аз обичам Джак. И Джак ме обича. Трябва да съм там, да му оказвам морална подкрепа. Грабвам капучиното и бисквитата си и се втурвам по коридора. Заседателната зала е претъпкана, но успявам да се промъкна напред, между двама типа, и аз не знам от кой отдел, които дори не гледат Джак, ами обсъждат резултатите от някакъв мач.

— Какво правиш ти тук? — пита Артемис, когато в един момент се озовавам до нея. — Ами телефоните?

— Няма таксация без презентация — чувам се да казвам внушително.

Това едва ли е подходящо изказване за случая (не че изобщо знам какво означава), но с него определено постигам желания ефект, защото Артемис ме зяпва и млъква.

Надигам се на пръсти, за да мога да виждам екрана над главите на хората пред мен. И най-сетне — да, ето го! Седи небрежно отпуснат на креслото в студиото, облечен в дънки и бяла тениска, а срещу него са седнали водещите на предаването — мъж и жена в делови костюми.

Ето го! Мъжът, когото обичам. О, Боже, толкова е хубав, че ми се приисква да го целуна. И ако нямаше хора, положително щях да отида и да лепна една целувка на телевизора. Честно.

— Разбира се, след смъртта на Пийт ми беше много тежко — казва Джак точно в този момент. — Но наскоро… наскоро животът ми се преобърна и отново се чувствам вдъхновен. Отново изпитвам удоволствие и от живота, и от работата си.

Цялата потръпвам от щастие и гордост.

Така де, той сигурно намеква за мен, нали? Няма за какво друго. Аз съм преобърнала живота му! О, Господи! Това звучи дори още по-романтично от „ти ме заплени“!

— Вече навлязохте на пазара за тонизиращи напитки — отбелязва водещият. — А сега се каните да стъпите и на пазара за женски артикули.

— Какво? — разнасят се изненадани възгласи из залата и хората започват да се споглеждат.

— Каним се да стъпим на женския пазар, така ли?

— Че откога?

— Аз всъщност знаех — подхвърля нехайно Артемис. — От известно време няколко души сме в течение на този проект.

Изведнъж се сещам за онова съвещание на Джак… с яйчниците. Адски вълнуващо! Тръгваме в нова посока!

— Би ли споделил с нас малко повече подробности? — пита водещият.

— Проектът все още е в ранните си стадии — отговаря Джак. — Но мога да ви кажа, че предвиждаме цяла линия продукти, предназначени за жени. Напитка, дрехи, парфюми. Имаме съвсем точна творческа визия — казва той, усмихва се на водещия и добавя: — И сме въодушевени от новия си проект.

— А накъде ще се прицелите този път? — пита водещият, като се консултира със записките си. — Към жените от спортен тип ли?

— Съвсем не — отговаря Джак. — Целта ни е… момичето от улицата.

— Момичето от улицата ли? — водещата изведнъж се поизправя на стола си и изглежда някак леко засегната. — Какво имаш предвид? Какво, според теб, представлява това момиче от улицата?

— Какво представлява ли? — Джак прави кратка пауза. — То е на двадесет и няколко години. Работи в някакъв офис. Отива на работа с метрото. Вечер излиза с приятелки, а после се прибира вкъщи с автобуса… Едно най-обикновено, съвсем незабележително момиче.

— Има ги хиляди такива — подхвърля водещият с усмивка.

— Но марката „Пантера“ винаги се е асоциирала с мъжете — отбелязва скептично водещата. — С типично мъжкия стремеж към съревнование и победа. С мъжката ценностна система. Наистина ли смяташ, че ще можете да се прехвърлите и да покорите женския пазар?

— Направихме проучвания — спокойно обяснява Джак. — И имаме чувството, че познаваме добре мишената, към която сме се прицелили.

— Проучвания, така ли? — остро подхвърля водещата. — Да не би това да е поредният случай, когато мъжете ще казват на жените какво да харесват и да искат?

— Определено не — отговаря Джак все така учтиво, но забелязвам по лицето му да пробягва лека досада от неприкрития и нападателен феминизъм на водещата.

— Доста компании са се опитвали да се пренасочат към нов пазар и са се проваляли — казва водещият. — Да не се окажете и вие една от тях?

Господи, защо са толкова враждебно настроени? Сигурна съм, че Джак знае какво прави!

— Убеден съм, че ще успеем — отговаря спокойно Джак.

— О, я стига! — възкликва водещата, обляга се назад и скръства ръце пред гърдите си. Цялата й поза излъчва авторитетност и недоверие. — Възможно ли е компания като „Пантера“… възможно ли е типичен мъж като теб… наистина да прозре в психиката на… както ти го нарече… най-обикновеното, съвсем незабележително момиче?

— Да, възможно е! — предизвикателно я поглежда в очите Джак. — Познавам това момиче, тази млада жена всъщност.

— Познаваш я? — със саркастично недоумение повдига вежди водещата.

— Знам какво представлява тя — продължава Джак. — Знам какви са вкусовете й. Знам какви дрехи харесва. Знам какво обича да яде и да пие. Знам какво иска да получи от живота. Тя носи дрехи дванадесети номер, но й се иска да бъде осми. Тя… — Джак разперва леко ръце, сякаш търсейки вдъхновение. — … Тя яде овесени ядки на закуска и обича да си топва диетична бисквита в капучиното.

Изненадано поглеждам диетичната бисквита, която държа и точно се канех да топна в капучиното си. А… а тази сутрин закусвах овесени ядки.

— В днешно време отвсякъде ни се натрапва агресивно една измислена представа за съвършени, лъскави хора, живеещи в някакъв измислен, съвършен, лъскав свят — все повече се разпалва Джак. — Докато тази млада жена е напълно реална. В някои дни тя има настроение и се чувства добре, в други няма. Носи модни прашки, въпреки че ги смята за неудобни. Прави си стриктен седмичен режим за физически упражнения, който обаче никога не изпълнява. Пред хората се преструва, че чете издания за бизнес, но в действителност чете пъхнатото между страниците им клюкарско списание.

Гледам като омагьосана телевизионния екран.

Чакай, чакай малко… Това ми звучи някак… прекалено познато.

— Точно както правиш ти, Ема — подхвърля ми Артемис. — Видях те да четеш един брой на „Окей“, пъхнат между страниците на „Маркетинг Уийк“ — поглежда ме с подигравателна усмивка и очите й се спират върху диетичната бисквита и капучиното в ръцете ми.

— Тази млада жена обича красивите дрехи, но не е жертва на модата — продължава Джак от екрана. — Най-често може да я видите обута в дънки…

Артемис вперва невярващ поглед в моите „Левис“.

— … и с изкуствено цвете в косата…

Неволно вдигам ръка и докосвам изкуствената роза в косата си.

Не, не. Невъзможно е той да… Невъзможно е той да говори за…

— О… Боже… мили! — на висок глас, бавно и натъртено произнася Артемис.

— Какво? — пита Каролин, която седи от другата й страна.

После проследява погледа на Артемис и изразът на лицето й постепенно преминава от любопитство в шокирано разпознаване.

— Боже мили! — възкликва Каролин. — Ема! Та това си ти!

— Не, не съм аз! — възразявам, но с разтреперан глас.

— Ти си!

Забелязвам, че хората наоколо започват да се смушкват един друг и да ме зяпат.

— Тя чете по петнадесет хороскопа всеки ден и си избира да вярва на онзи, който й харесва най-много — долита гласът на Джак.

— Ти си! — изумено извиква Каролин. — Ти точно така правиш!

— … прехвърля отгоре-отгоре какво пише по кориците на сериозните книги, а после се преструва, че ги е чела… — продължава Джак.

— Знаех си, че не си чела Дикенс! — триумфално възкликва Артемис.

— … обожава сладко шери…

— Обожаваш сладко шери ли? — поглежда ме ужасено Ник. — А стига бе, такава гадост!

— Това е Ема! — дочувам да си подвикват хората отвсякъде. — Ема Коригън!

— Ема? — поглежда ме Кейти невярващо. — Но… но…

— Не е Ема! — изведнъж извиква през смях Конър, който се е облегнал на стената в другия край на залата. — Я не ставайте смешни! Като начало, Ема е осми номер, а не дванадесети!

— Осми номер ли? — захилва се подигравателно Артемис.

— Осми номер! — изкикотва се Каролин. — Как ли пък не!

— Какво, не си ли осми номер? — зяпва ме удивено Конър. — Но нали ми каза, че…

— Знам… че ти казах — преглъщам тежко с пламнало лице. — Но бях… щях да…

— Наистина ли си купуваш дрехите от магазини за втора употреба, а се преструваш, че са нови? — пита Каролин заинтригувано, като отклонява поглед от телевизора към мен.

— Не! — възкликвам възмутено. — Така де… може би… понякога…

— Тя тежи шестдесет и един килограма, но казва, че е петдесет и един — долита гласът на Джак.

Какво? Какво?

Цялото ми тяло се сгърчва шокирано.

— Не е вярно! — виквам възмутено към екрана. — Изобщо не тежа шестдесет и един килограма! Тежа… тежа около… петдесет и шест… и половина… — добавям припряно половинката, защото виждам, че всички са извърнали глави към мен и ме зяпат изпитателно.

— … мрази плетивата на една кука…

Из залата се разнася удивен шепот.

— Какво? Мразиш моите плетива, така ли? — долита до слуха ми невярващият глас на Кейти.

— Не е вярно! — обръщам се ужасена към нея. — Не е вярно! Обожавам ги! Много добре знаеш, че обожавам плетивата на една кука!

Но Кейти вече е изхвърчала ядосано от залата.

— Тя плаче, когато слуша „Карпънтърс“ — казва Джак от екрана. — Тя обича „Абба“ и ненавижда джаза…

О, не! О, не… о, не…

Конър ме гледа така, сякаш собственоръчно съм забила кама в сърцето му.

— Ти… ненавиждаш… джаза!

 

 

Чувствам се така, както в някой от онези кошмари, когато съзнаваш, че всички виждат бельото ти и искаш да побегнеш, а не можеш. Буквално съм като парализирана от шок и ужас. В състояние съм единствено да гледам втренчено напред и вътрешно да се гърча в тотална агония, докато гласът на Джак ехти неумолимо откъм телевизионния екран.

Всичките ми тайни! Всичките ми лични… всичките ми най-интимни тайни! Оповестени на всеослушание по телевизията! Толкова силно съм потресена, че дори не възприемам всичко, което казва.

— Когато отива за първи път на среща с някой мъж, тази млада жена си облича бельо, за което вярва, че й носи късмет… тайно взема от гардероба на съквартирантката си обувки и дрехи, които после представя за свои… прави се, че тренира кикбокс… има двойствени чувствало отношение на религията… притеснява се, че гърдите й са прекалено малки…

Затварям очи, неспособна да понеса чутото! Гърдите ми! Той каза за гърдите ми! По телевизията!

Залата вече кънти от смехове. Заравям лице в ръцете си. Имам чувството, че умирам.

— Секси ли е? — пита водещият заинтригувано.

Сърцето ми пропада в петите от ужас. Забивам поглед в екрана, неспособна да си поема дъх от обзелата ме паника. О, Господи! Какво ще каже?

— Много е сексуална! — отговаря Джак на секундата и всички ме зяпват изненадано. — Тя е модерна млада жена, която си носи презервативи в чантичката.

Едва ли би могъл да каже нещо по-страшно от това, нали така?

Боже мили, и майка ми слуша всичко това! Майка ми, за бога!!!

— Но може би все още не е разгърнала целия си потенциал в тази насока… — продължава Джак. — Може би досега е била разочарована в секса…

Не съм в състояние да погледна към Конър. Нито изобщо към когото и да било.

— Може би изпитва желание да експериментира в тази област… може би е имала… как да кажа… лесбийска фантазия за най-добрата си приятелка.

Не, не, не!!! Свивам се от ужас. Изведнъж си представям как Лиси гледа потресено екрана у дома, отвратено притиснала длан към устата си. Край! Никога повече няма да мога да я погледна в очите.

— Това беше глупав сън! — отчаяно се опитвам да обясня аз, защото всички ме зяпват шокирано. — Не фантазия, а сън! Има разлика между двете!

Иска ми се да се хвърля към телевизора, да го ударя, да го изгася.

Но би било съвършено безсмислено, нали? Защото милиони други телевизори, в милиони домове, са включени. И навсякъде хората гледат и слушат интервюто на Джак!

А той продължава:

— Тя вярва в романтичната любов. Вярва, че някой ден животът й изведнъж ще стане вълнуващ и прекрасен. Тази млада жена си има своите надежди, страхове и тревоги, както всеки един от нас. Понякога се чувства изплашена — Джак прави кратка пауза и добавя малко по-задушевно: — Понякога се чувства необичана. Понякога й се струва, че никога няма да успее да спечели одобрението на хората, на които държи най-много.

Гледам сериозното, замислено лице на Джак на екрана и очите ми се изпълват със сълзи.

— Но тя притежава невероятен кураж, изключително добро сърце и неизчерпаемо жизнелюбие… — той тръсва глава замаяно и се усмихва извинително на водещите. — Извинете… Съжалявам. Не знам как стана… Май леко се поувлякох. Бихме ли могли да…

Какво? Какво каза той току-що?

Че се поувлякъл?

Че леко се поувлякъл?

Все едно да кажеш, че Хитлер е бил леко агресивен!

Смътно чувам водещият да благодари на Джак за участието, а после и музикалната тема в края на предаването. Някой загася телевизора.

Известно време залата тъне в пълно мълчание. Всички са се обърнали към мен и ме гледат така, сякаш очакват да произнеса реч или да им изтанцувам нещо. Някои лица издават искрено съчувствие, други — любопитство, трети — злобничка радост, четвърти — доволство, че не са на мое място.

Сега вече знам много добре как се чувстват животните в зоопарка.

Край! Докато съм жива, няма да стъпя в зоопарк.

— Но… но… не разбирам… — долита глас от другия край на залата и всички обръщат глави към Конър, все едно се намират на тенис мач. Той е вперил очи в мен, с пламнало от объркване лице. — Откъде Джак Харпър знае толкова много неща за теб?

О, Господи, знам, че Конър е завършил с отличие университета в Манчестър, ама понякога адски бавно загрява.

Главите на хората в залата отново се обръщат към мен в очакване на отговора ми.

— Ами… ъъъ… — цялата се треса от неудобство. — Защото аз… ние…

Не, не мога да го произнеса гласно. Не мога и това си е.

Но и не ми се налага. Наблюдавам потресено как лицето на Конър сменя цвета си от аленочервен в мъртвешки блед.

— Не! — изхриптява той и ме гледа така, сякаш вижда призрак. И то не някой обикновен домашен призрак, а истинско чудовище.

— Не! — повтаря Конър ужасено. — Не. Не го вярвам.

 

 

Това сякаш отприщва потоп в залата. Изведнъж всички започват да ми задават въпроси и да ми подхвърлят разни забележки.

— Затова ли Харпър дойде в Англия? Заради теб?

— Ще се омъжиш ли за него?

— Правили ли сте секс тук, в офиса?

— Заради него ли заряза Конър?

Не, не издържам повече. Трябва да се махна оттук. Веднага!

Ставам и без да поглеждам когото и да било, изхвърчавам от стаята.

Когато влизам в пустия отдел по маркетинг, сварвам телефоните да звънят на пожар. Разтреперана грабвам чантата и връхната си дреха, а междувременно няколкото души, които са ме последвали, започват да отговарят на телефоните.

— Ема, дядо ти се обажда — казва ми Артемис и добавя, като затулва с длан слушалката: — Разправя нещо за нощните автобуси и казва, че никога вече няма да ти вярва.

— Търсят те от рекламния отдел на „Харвис Бристол Крийм“ — подвиква ми Каролин. — Питат на кой адрес да ти изпратят каса сладко шери.

— Ема, баща ти е на тази линия — обръща се към мен Ник. — Спешно трябвало да говори с теб.

— Не мога — измънквам. — Не мога да говоря с никого. Трябва да… трябва да…

Втурвам се навън от офиса. Тичам по коридорите и надолу по стълбите. Навсякъде е пълно с хора, които се връщат по бюрата си след края на интервюто. Всички се обръщат след мен, зяпат ме и коментират.

Спринтирам към изхода, а гласовете ме преследват, отеквайки в мраморното фоайе. Започвам да бутам с две ръце тежката врата на входа. Охранителят Дейв скача, притичва да ми помогне и втренчил неотклонно поглед право в гърдите ми, подхвърля окуражително:

— Нищо им няма, миличка. Много са си хубави даже.

Най-сетне излизам и хуквам през глава по улицата. Когато оставам без дъх, се свличам на първата попаднала ми пейка и заравям лице в ръцете си.

Цялата треперя от преживяния шок.

В главата ми цари пълен хаос.

Никога преди, през целия ми живот, никой не ме е карал да се чувствам толкова дълбоко и тотално посрамена и унижена.