Софи Кинсела
Можеш ли да пазиш тайна? (23)

XXIII

Не мога да забравя за Джак, естествено. Нито за скарването ни.

Лицето му постоянно изплува в ума ми. Непрекъснато се сещам за едно или друго, което е казал или направил.

Лежа в леглото си, загледана в тавана, и премислям последния ни разговор… когато се скарахме…

Какво всъщност имаше предвид с въпроса си „Толкова ли е ужасно хората да знаят истината за теб?“.

Не, не, край! Преставам да мисля за него. Напълно го изхвърлям не само от живота, но и от съзнанието си.

Когато на другата сутрин се появявам в кухнята, за да си направя чаша чай, вече съм твърдо решена: от днес нататък няма дори да мисля за Джак. Край. Финито.

— И така, имам три теории — появява се Лиси задъхана на прага на кухнята, по пижама и с адвокатския си бележник в ръце.

— Какво? — поглеждам я отнесено.

— За тайната на Джак. Имам три теории.

— Само три ли? — появява се зад нея и Джемима, в пухкавия си бял халат, също с някакъв бележник в ръце. — Моите са осем!

— Осем ли? — поглежда я Лиси засегнато.

— Не искам да знам за никакви теории — обаждам се аз. — Чуйте какво ще ви кажа и на двете. Цялата тази история беше много болезнена за мен. Така че ви моля да уважавате чувствата ми и просто да не споменавате нищо на тази тема. Става ли?

За секунда и двете ме гледат тъпо, после отново се обръщат една към друга.

— Осем ли? — повтаря Лиси. — Как пък успя да ги направиш осем?

— Фасулска работа — свива рамене Джемима, после добавя великодушно: — Сигурна съм, че и твоите са много добри. Защо не започнеш ти първа?

— Хубаво — поглежда я Лиси недоволно, лекичко се покашля и започва: — Теория номер едно: мести цялата „Пантера Корпорейшън“ в Шотландия. Бил е там, за да огледа за пореден път нещата и все още не иска да се разчува. Теория номер две: свързан е с финансово престъпление…

— Какво? — зяпвам я изумено. — Защо го казваш това?

— Порових малко из Интернет и се оказа, че някои от счетоводителите, които са правили последния одит на „Пантера Корпорейшън“, напоследък са се забъркали в доста големи скандали. Което нищо не доказва, разбира се, но ако се държи тайнствено и говори за спешно местене… — Лиси прави многозначителна физиономия.

Джак — финансов измамник? Не! Абсурд. Тотален абсурд! Така де, не че изобщо ми пука, ама…

— И двете ми се струват твърде невероятни — подхвърля Джемима, като повдига презрително вежди.

— Ами да чуем каква е твоята в такъв случай — сопва й се Лиси.

— Пластична хирургия, естествено! — заявява Джемима триумфално. — Направил си е операция за опъване на лицето и е избрал да се възстанови в Шотландия, за да не се разчуе. Знам и какво го е накарало да прекъсне втората ви среща.

— Какво? — питам подозрително.

— Липосукция на ханша! — обявява Джемима самодоволно. — Приятелят му е дошъл да му съобщи, че в претоварения график на пластичния им хирург изведнъж се е появило прозорче и Джак веднага е хукнал, защото такива фантастични възможности изобщо не са за изпускане…

Господи, от коя ли планета пада Джемима?!?

— Джак никога не би си правил липосукция! — отговарям възмутено. — Нито опъване на лицето.

— Ти пък откъде знаеш? — отвръща Джемима. — Да не би да си сравнявала негови снимки „преди“ и „сега“, за да забележиш очебийната разлика?

— Страхотно! — врътва очи Лиси. — Хубаво, а другите ти теории какви са?

— Момент така да видя… — Джемима отгръща бележника си на следващата страница. — Аха. Тази е доста добра. Той е в мафията! — заявява тя и прави кратка пауза за повече драматизъм. — Застрелват баща му и той прави планове как да убие главите на всички други мафиотски фамилии.

— Джемима, разказваш ни „Кръстника“! — отбелязва Лиси с досада.

— О, така ли? — възкликва Джемима, леко озадачена. — Затова значи тази теория ми се струваше леко позната, докато я измислях — заявява тя и я задрасква от листа в бележника си. Отгръща на нова страница. — А, ето и следващата. Той има брат, страдащ от аутизъм…

— „Рейнмен“ — прекъсва я Лиси.

— По дяволите — прави физиономия Джемима и започва един по един да задрасква листовете от бележника си. — В такъв случай и тази не става… и тази също… — по едно време вдига глава и заявява: — Но имам още една теория. Има друга жена!

Поглеждам я стреснато. Друга жена ли? Това и през ум не ми беше минавало.

— Всъщност, това е и моята трета теория — казва Лиси с извинителен тон.

— И двете мислите, че има друга жена, така ли? — местя шокиран поглед от едната към другата. — Но… защо?

Изведнъж отново се усещам малка. И глупава. Дали пък не съм била по-наивна, отколкото съм си мислила. Доплаква ми се. И в същия миг се сещам за твърдото си решение.

— Прекрасно! — заявявам с гордо вдигната глава. — Изобщо не ми пука какво прави. Това си е негова, съвършено лична работа!

— Не само негова, но и твоя, щом ще му отмъщаваш… — отбелязва Джемима.

— Не искам да му отмъщавам, ясно ли е? Отмъщението е нездравословно! — възкликвам разпалено.

— Ема, независимо какво искаш или не искаш, ти си ми приятелка и аз нямам намерение да седя и да гледам безучастно как някакъв си мъж те тъпче и те прави на маймуна — извиква Джемима, а в очите й проблясват налудничави пламъчета. — Той трябва да си плати! Трябва да бъде наказан!

— Джемима! Моля те! — поглеждам я стреснато. — Не искам да правиш нищо по въпроса! Обещай ми!

— Добре де, обещавам! — казва Джемима неохотно.

— Заключила е пръстите си зад гърба — подхвърля Лиси.

— Какво! — хвърлям възмутен и невярващ поглед към Джемима. — Обещай ми както трябва! Закълни ми се в нещо, което наистина обичаш, че няма да отмъщаваш на Джак вместо мен.

— О, добре! — намусва се Джемима. — Ти печелиш. Заклевам се в чантичката си от „Миу Миу“, тази от кожата на пони, че няма да предприемам нищо. Но правиш огромна грешка, да знаеш.

С тези думи Джемима изхвърча ядосано от стаята. Гледам след нея с чувство на неудобство и притеснение.

— Това момиче е пълен психопат — подхвърля Лиси и се настанява на един стол. — Защо ли изобщо я приехме да живее с нас? — свива рамене тя и отпива замислено от чая си. — А, сетих се защо! Баща й ни плати предварително наема за цяла година! — Лиси забелязва израза на лицето ми и пита разтревожено: — Добре ли си?

— Нали не мислиш, че наистина ще направи нещо на Джак? — поглеждам я ужасено.

— Не, разбира се — възкликва Лиси успокоително. — Сигурно ще се види с някой от нейните баровци и ще забрави за цялата тази работа.

— Не че това ми пука! — тръсвам глава аз. — Изобщо не ми пука за Джак Харпър!

Лиси ми се усмихва съчувствено.

 

 

На хората в службата вече им е омръзнало да се занимават с мен, така че денят ми минава относително спокойно. По едно време Пол излиза от офиса си с дипломатическо куфарче и списание в ръка.

— Готова ли си да тръгваме за съвещанието? — подхвърля той на Артемис и без да дочака отговор, се обръща навъсено към Ник. — Преди да изляза, Ник, би ли ми казал, по дяволите, от къде на къде ти хрумна да пускаш реклама с купон за шоколадовите блокчета на „Пантера“ в… „Месечник за боулинг“? — пита той, като поглежда корицата на списанието в ръката си. — Предполагам, че си ти, защото блокчетата са твой продукт, нали?

Сърцето ми прескача уплашено. Вдигам глава. Мамка му! Два пъти мамка му! Не мислех, че Пол изобщо ще забележи.

Ник ми хвърля мръснишки поглед и прави агонизираща физиономия.

— Ами, Пол… — започва да мънка той с мазен глас — … да, по принцип блокчетата са мой продукт. Но стана така, че…

О, Господи! Не, не мога да позволя той да си го отнесе заради мен, нали така?

— Пол — обаждам се с разтреперан глас, като лекичко вдигам ръка като хлапе в детски дом. — Всъщност, това беше…

— Защото трябва да призная — ухилва се Пол на Ник, — че идеята ти е била гениална! Току-що получих данните от продажбите. Направо са фантастични, особено като се има предвид, че се готвехме да изтеглим продукта от производство!

Зяпвам го удивено. Рекламата е била ефективна? Моята реклама с купона е била ефективна?

— Така ли? — възкликва Ник изненадано, но в следващия миг се прави, че е очаквал подобни резултати. — Искам да кажа… чудесно!

— Какво, по дяволите, те подтикна да рекламираш продукт за тийнейджъри в списание с възрастна читателска публика, да не кажа направо старци?

— Ами… — започва Ник, като подръпва маншетите си и старателно отбягва да гледа в моята посока, — това донякъде си беше чист хазарт. Но определено имах чувството, че е време да… полетим на воля… да поекспериментираме в една нова демографска среда…

Чакай, чакай малко! Какво казва той?

— Е, резултатите са повече от добри — Пол поглежда одобрително Ник. — А най-интересното е, че съвпадат със заключенията от едно скандинавско маркетингово проучване, които току-що получихме. Мини при мен, като се върна, да поговорим по въпроса…

— Да, разбира се! — отговаря Ник с доволна усмивка.

Не! Как може да постъпва така с мен! Ама че задник!

— Чакайте малко! — за свое собствено учудване изведнъж скачам на крака и извиквам възмутено. — Чакайте малко! Това беше моя идея!

— Какво? — смръщва вежди Пол.

— Обявата в „Месечник за боулинг“ беше моя идея. Нали така, Ник? — поглеждам го право в очите аз.

— Може и да сме го обсъждали някога — смънква той, без да ме поглежда в лицето. — Не си спомням точно. Но, Ема, крайно време е да научиш, че в сърцевината на маркетинга е екипната работа…

— Не ми говори снизходително, Ник. Това не беше никаква екипна работа. Идеята си беше изцяло моя, от началото до края! Пуснах рекламата заради дядо!

Мамка му! Нямах намерение да го казвам, ама ми се изплъзна от устата. Но и тъй, и тъй съм започнала, давай поне да довърша.

— Ъъъ… нали казахте, че ще спрете от производство шоколадовите блокчета „Пантера“… и си помислих да спестя малко пари на дядо и приятелите му, като същевременно им дам възможност да се запасят. На онова съвещание се опитах да ти кажа, че дядо и приятелите му обожават блокчетата „Пантера“! Ако ме питате мен, трябва да насочим рекламите си към тях, а не към хлапетиите.

Настава гробно мълчание. Пол ме гледа удивено.

— Знаеш ли, в Скандинавия са стигнали до същото заключение — най-сетне казва той.

— О! — свивам рамене. — Ами… ъъъ… хубаво тогава.

— Добре, а знаеш ли защо хората от това поколение харесват толкова много блокчетата „Пантера“, Ема? — пита Пол искрено заинтригуван.

— Знам, разбира се.

— Заради сивата икономика — авторитетно се обажда Ник. — Демографските изследвания сочат, че населението в пенсионна възраст е…

— Нищо подобно! — прекъсвам го нетърпеливо. — Харесват ги, защото… защото… — о, Господи, дядо направо ще ме убие, ако го кажа! — … защото не лепнат и не… не смъкват ченетата им.

Настава шокирано мълчание. После Пол отмята глава и избухва в гръмогласен смях.

— Ченетата им! — смее се той и бърше с ръце очите си. — Гениално, Ема! Ченетата им!

Гледам го и имам странното усещане, че нещо в мен се надига и всеки миг ще го…

— Сега ще получа ли повишение?

— Какво? — поглежда ме Пол неразбиращо.

Ама не, наистина ли го казах? На глас ли го казах?

— Сега ще получа ли повишение — повтарям отчетливо, макар и с леко разтреперан глас. — Ти каза, че може да получа повишение, ако сама си търся и създавам възможности за развитие. Точно така каза!

Няколко мига Пол ме гледа мълчаливо.

— Знаеш ли, Ема Коригън — най-сетне казва той. — Ти си сред… най-изненадващите хора, които изобщо някога съм познавал.

— Това „да“ ли значи? — упорствам аз.

В офиса цари напрегната тишина. Всички чакат отговора на Пол.

— О, за бога! — врътва той очи към тавана. — Добре, повишена си. Вече си специалист по маркетинг. Това ли е всичко?

— Не — чувам се да казвам, а сърцето ми забива още по-бясно. — Бих искала да ти кажа още нещо, Пол. Аз счупих любимата ти чаша за кафе.

— Какво? — поглежда ме той стреснато.

— Без да искам. Извинявай. Ще ти купя нова — поглеждам към смълчаните си, озадачени колеги. — Аз задръстих фотокопирната машина онзи път, когато се наложи да викаме техник. Всъщност… всеки път все аз я задръствам. А това дупе е мое! И не искам повече да виси тук! — заявявам сред възгласи на удивление, бързо пристъпвам и смъквам от дъската за обяви фотокопието на женско дупе с прашка. После се връщам към бюрото си. — О, и Артемис… колкото до твоята коледна звезда…

— Какво? — пита тя подозрително.

Поглеждам я, както стои, готова за тръгване — моден шлифер, дизайнерски очила, високомерно изражение… О, по-добре да не се увличам!

— … и представа си нямам защо линее — отговарям и й се усмихвам. — Ползотворно съвещание!

 

 

През цялата останала част от деня буквално летя в облаците. Просто не мога да повярвам, че съм повишена! И вече наистина, наистина съм специалист по маркетинг! А и нищо чудно някой ден да стана директор по маркетинг!

Пък и не само това! Не знам какво ми става! Чувствам се като съвършено нов човек. Чудо голямо, че хората знаят колко тежа! Сбогом на предишната плаха и неуверена Ема, която крие под бюрото своите непрестижни чантички! Да живее новата, уверена Ема, която гордо ги премята на облегалката на стола си.

Звънвам на мама и татко и им съобщавам, че съм повишена. Това ги впечатлява изключително много и те настояват да дойдат в най-скоро време до Лондон и да ме заведат на празнична вечеря.

И изобщо не се и сещам за Джак Харпър. Всъщност, почти съм убедена, че напълно съм преодоляла увлечението си по него. Днес сърцето ми се преобърна само веднъж — когато ми се стори, че го мярвам в дъното на коридора — но бързо дойдох на себе си.

Моят нов живот започва от днес. И нищо чудно тази вечер — на шоуто на адвокатите балетисти — да срещна някой нов и интересен мъж. Някой наистина висок, красив, зашеметяващ адвокат. И после той ще дойде да ме вземе от работа с фантастичната си спортна кола. И аз ще изтичам към него надолу по стълбите, като отмятам със секси жест коси, без изобщо да поглеждам към Джак, който стои на прозореца на офиса си и тъжно…

Не, не! Джак не стои никъде. Вече съм забравила Джак. Как обаче да го запомня, че съм го забравила…?

Най-добре ще е да си го напиша върху ръката.