Пол Дохърти
Сенки в Оксфорд (6) (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ТРЕТА ГЛАВА

Сър Годфри и Александър привършваха вечерята си от говежда супа, сирене и хляб, когато на вратата се почука и игуменката влетя вътре. Двамата станаха на крака.

— Имате посетителка — каза тя. — Сестра Идит Моън. Облечена в сиво жена изплува от тъмнината и безшумно се плъзна в стаята. Александър я гледаше изумено. Сляпата заклинателка беше средна на ръст. Носеше проста сива роба и белоснежната й коса висеше свободно пусната до раменете. Тъмносиня превръзка скриваше очите й и подчертаваше гладката й като сметана кожа.

— Трябва ли да стоите и да ме зяпате като дръвници? — запита усмихнато сляпата жена. — Особено ти, сър Годфри Ийвсдън, кралски рицар и най-близък съветник. Слушала съм за твоята храброст.

Рицарят изтри уста с опакото на ръката си, докато я поздравяваше, заеквайки. Сестра Идит влезе навътре, а игуменката напусна къщата за гости и затвори тихо вратата след себе си. Заклинателката стисна ръката на рицаря.

— Само се шегувах. Не исках да те притесня, сър. — Тя се обърна към Александър. — Мастър Макбейн, шотландец и кралски писар, студент от Кембридж, ако имах по една монета за всяко твое влюбване — усмивката й се разшири — щях да нахраня лондонските бедняци.

Жената се приближи към него и протегна ръце. Александър коленичи и целуна меката топла кожа. Сестра Идит леко погали лицето му.

— Ти си смел — прошепна тя, — но и на двама ви ще е нужна цялата ви смелост срещу омразното зло, с което ще се сблъскаме. Но нека първо споделя вечерята ви. — Тя отиде до края на масата. Александър бързо й донесе стол, като я наблюдаваше с любопитство — въпреки че беше сляпа, заклинателката се движеше безпогрешно. — Какво гледаш шотландецо? — попита тя.

— Милейди… — заекна Александър. — Но ти виждаш! Сестра Идит се усмихна.

— В известен смисъл — да. Ако си представиш нещо и откажеш да приемеш тъмнината, можеш да направиш чудеса. — Тя хвана здраво бокала с вино, който Александър побутна към нея. — Освен четенето, четенето — прошепна. — Липсва ми светът на книгите. Когато всичко свърши, ще ми почетеш ли, Александър?

— Какво, милейди?

— От ръкописите, които колекционираш. Историите за вашите велики герои.

— Разбира се — отвърна Александър. — Ще ти почета. Сестра Идит кимна.

— Знаете ли с какво си имаме работа? — попита тя рязко.

— Аз — да — бързо отговори сър Годфри, — но писарят знае малко. Поне засега.

Заклинателката се обърна отново към Александър.

— Шерифът и прокторът знаят, но въпреки че са тук и чуват, не усещат злото, което се намира в този град. Те са като всички нас, вярват само в нещата, които могат да видят, чуят, докоснат, вкусят и помиришат. Преди много години — продължи тя тихо, — както вероятно ви е разказала игуменката, преди това място да се превърне в център на знанието, преди да бъдат построени колежите и замъците, огромно зло прекосило океана и се заселило тук. То било победено, но не и унищожено, прогонено, но не изгорено. Зло, което не е унищожено, е като дима — можеш да го затвориш, но намери ли пролука, то ще излезе навън. — Тя замлъкна. — Боиш ли се от това, което не можеш да видиш, Александър Макбейн?

— Госпожо, никога не съм мислил за това.

— А какво виждаш? — настоя тя.

— Сигурно половината от онова, което би трябвало да виждам — отвърна шеговито Александър.

— Не, бъди сериозен — въздъхна сестра Идит. — Какво ще стане, ако в реалността има повече от нещата, които можем да видим? Ние сме като мухата, която каца на парче хляб и мисли, че съществува само онова, което може да види и вкуси. Точно такива сме. Дребни създания в Божията вселена, които са стигнали до арогантното заключение, че само онова, което виждат, съществува в действителност. — Заклинателката повиши глас. — Като християни ние мислим по друг начин. Вярваме, че нашата реалност е само част от една по-голяма реалност и че отвъд съществуват духовни създания, които като нас водят борба. Самият Апостол казва, че ние не се борим с плът и кръв, а срещу силите на ада.

— Църквата ни учи също — прекъсна я Александър, — че Христос е винаги с нас и неговата сила ще победи.

— О, накрая ще е така, но трябва да правим разлика между отделната битка и неминуемата победа. Сега ние мислим за злото в човешки образ — за крадеца, прелюбодееца, похитителя и убиеца, но има друго измерение, в което видимото зло може да се съюзи с невидимото. — Сестра Идит нежно потупа ръката на Александър. — Не искам да се меся, но това, което видя тази вечер в Оксфорд, ти даде представа за онова, на което аз съм присъствала. — Млъкна, с незрящи очи, вперени в мрака, който призоваваше сенките от собственото й минало. — Много отдавна — започна тя — бях млада и хубава.

— Госпожо, още си такава! Идит се усмихна.

— Комплиментът е най-омайващото вино, шотландецо. Бях младо момиче — продължи тя, — единствено дете на баща-вдовец, който ме обожаваше. Той беше скромен рицар и притежаваше земи, които стигаха до брега на Нортъмбърланд. Бях галена и разглезена, получих добро образование в местния манастир. Един ден, когато бях на петнайсет години, баща ми дойде при мен и доведе Стивън Моън. — Тя сладко се засмя. — Бях готова да се омъжа за него на място, защото много го обичах и не бих го изпуснала. — Извърна слепите си очи към сър Годфри. — След година бях вън от манастира и омъжена за Стивън Моън. Той беше най-младият син на голямо семейство. Живеехме при баща ми, който обяви Стивън за свой наследник. Чичо ми Саймън беше хоспиталиер в местната командерия на ордена. — Сестра Идит поклати глава. — Златни дни. Хранехме се със слава, с невероятните подвизи на Карл Велики и когато папата и останалите призоваха на кръстоносен поход, ние се отзовахме. Баща ми взе заем срещу земята си и ние се присъединихме към експедицията на хоспиталиерите в помощ на франките в Гърция. — Тя поклати глава. — Безразсъдството на младостта. Станахме наемници, които се биеха заедно с малкото воини-хоспиталиери, докато си пробиваха път към Влахия, за да защитават християнските общности там. Познаваш ли страната? Александър поклати глава.

— Планините са черни като нощта, насечени от бездънни пропасти, покрити с мрачни гори и напоявани от коварни бързи реки. — Заклинателката млъкна и вдигна глава, сякаш се напрягаше да чуе нещо. — Дори сега сънувам, че съм още там. Ужасно, изпълнено с демони място. Не мога да опиша какво се случи, но конвоят, с който пътувах, беше издебнат и хората избити почти до крак. Аз и още един избягахме, но скоро той умря от ужасните рани по врата си.

Тя замълча. Александър и сър Годфри почувстваха от забързаното й дишане, че не иска да описва ужасния начин, по който беше загубила семейството си. Заклинателката скоро се отърси от унеса си.

— Известно време скитах като звяр из гората. Отначало мислех, че трябва да се пазя единствено от турците, дивите мечки и свирепите вълци, но те бяха като детски фантазии в сравнение с истинския ужас, който ме очакваше. — Млъкна и се изсмя. — Бях самоуверена. Бях изучила гръцките митове и историите за ламиите — жени, които омайвали красиви младежи, за да изпият кръвта им и да изядат месото им. В мрачните гори на Влахия разбрах, че тези фантазии са част от реалността. Един ден минах през едно село и тръгнах да прося вода и храна. Поканиха ме да присъствам на погребението на един млад мъж, който паднал от дърво. Тялото му беше изложено за поклонение и ме поканиха да участвам в погребалния пир, приготвен за бдението. Ядох и пих, колкото можах. Тялото беше заровено в малкото гробище до черквата. Върнах се в гората и забравих за случая. Не ходех в селото, защото отряд турски спахии — тя обърна незрящото си лице към сър Годфри — турски кавалеристи — навлезе в областта. Една нощ седях край малък огън, когато една тъмна фигура се появи между дърветата и тръгна към мен. Не виждах никакво оръжие, а мъжът беше разперил ръце, за да разберем, че няма лоши намерения. Поканих го да се приближи и да се стопли на огъня. — Сестра Идит замлъкна. — Фигурата безшумно ме наближи. Чертите й бяха в сянка, но когато седна, огънят припламна по-силно и аз замръзнах от ужас. Лицето беше бледо, очите — кръвясали и заобиколени от сенки — беше същият мъж, на чието погребение бях присъствала предишната седмица. Наблюдаваше ме и аз не можех да направя нищо. Бях скована от страх. После той се усмихна, оголи зъби като вълк, стана и безшумно се върна в гората.

Александър неспокойно се размърда, защото разказът на жената пробуди пресните спомени за собствените му кошмарни преживявания в града.

— Отначало — продължи сестра Идит, сякаш си говореше сама — реших, че съм си въобразила, но на другата сутрин забелязах, че на мястото от другата страна на огьня, има следи, където е седял. Върнах се при селския старейшина, като мислех, че младежът не е умрял, а е бил заровен по погрешка. — Заклинателката прехапа устни. — Понякога и това става — жертвата изпада в несвяст, без следа от пулс, и я обявяват за мъртва. Заравят я в плитък гроб, тя се съживява и успява да излезе оттам. — Сестра Идит млъкна и се заслуша в нощните шумове.

Александър, който седеше до нея, се бореше със собствените си страхове.

— Продължавай, сестро — прошепна той.

— Селският старейшина изслуша внимателно онова, което му разказах, с нескрит ужас. Веднага нареди мъжете да се върнат от полето и вечерта постави постове. Каза ми, че младият мъж, който получил последно причастие от местния свещеник, станал стригои, един от неживите. — Сестра Идит облиза сухите си устни и гласът и се снижи до шепот. — Разбира се, аз сметнах това за селско суеверие, затова старейшината ми каза да изчакам. Изпрати за останалите членове на селския съвет и с разрешението на свещеника гробът на младия мъж беше разкопан. Никога няма да забравя тази гледка. Трупът беше все още топъл, нямаше зеленикавия отенък на гниеща плът. Крайниците бяха подвижни, а не вдървени и главата му беше обърната на една страна, а не гледаше небето. Най-възрастният каза, че е удовлетворен и забиха в сърцето на трупа един кол. Никога няма да забравя писъка му. Ужасен, смразяващ кръвта. — Заклинателката въздъхна. — По-късно трупът беше изгорен. Така и не разбрах дали човекът, когото бях видяла, е призрак или демон. Няколко дни по-късно турците ме плениха. — Гласът й стана рязък. — Откриха, че съм жена и се опитаха да ме изнасилят. Борих се смело, но те доближиха нагорещено желязо до очите ми и ме ослепиха за цял живот. — Идит рязко млъкна. — Чувате ли ги? — попита тя тихо.

Александър и сър Годфри, погълнати от историята й, вдигнаха очи.

— Не, какво има, госпожо? — попита рицарят. Идит приближи пръст към устните си. — Слушайте!

Те напрегнаха слух и дочуха слабо скърцане от мрака навън.

— Прилепи — каза сър Годфри. — Сигурно гнездят под стряхата.

— Чудя се дали е така — отвърна заклинателката. — Във Влахия селяните твърдяха, че прилепите са пратеници на стригоите, нощните кръвопийци.

Александър поклати глава.

— Госпожо, още малко ще ми кажеш, че тези прилепи са били изпратени нарочно.

— Възможно е.

— Но от кого? Да не би да искаш да кажеш, че стригоите, нощните ловци, са някъде наблизо? Ако е така, ще ги заловим и ще ги убием като селския старейшина във Влахия.

— Изказах ви само половината от историята, Макбейн! — отсече сестра Идит. — Най-лошото предстои. Бях заловена и ослепена, а очите ми — зашити. Станах робиня, работех на полето, бях просто една селянка във Влахия. Повярвай ми, Александър, няма по-нищи същества под небето от онези селяни. Отначало ги смятах за невежи, груби и неграмотни, но те ме научиха на повече, отколкото знаех от училище или от библиотеките на нашите манастири. След четири години пленничество селото, в което живеех, беше нападнато от по-страшни демони. Трима жестоки, зли мъже, същински дяволски изчадия, бяха екзекутирани. Селският свещеник, свят човек, настоя труповете на тримата престъпници да бъдат изгорени. Турският командир само се разсмя и ги остави да висят. — Идит поклати глава. — Първото нападение стана след седмица. Едно младо момиче беше намерено с гърло, прерязано от ухо до ухо и тяло без капчица кръв. Последваха многобройни убийства, всяко по-кърваво от предишното. Турците изпратиха войници в района, спахии, и дори отряд свирепи еничари. Те пребродиха околността, но не можаха да намерят и следа от тайнствените нападатели. — Сестра Идит стисна ръката на Александър. — Чуйте! — изсъска тя. — Един ден бях в гората и берях плодове — правех го, за да тренирам ума си и да се преборя със слепотата си. Едно младо момче от селото ме беше завело там. Изведнъж то ме задърпа за дрехата и ме накара да клекна зад един храст. Направих го и момчето ми прошепна, че е видяло един спахия да идва към нас, но че между дърветата го чакали нападатели. Чух шум от битка, цвилене на кон, последвано от сърцераздирателен писък. Момчето до мен падна в несвяст. — Заклинателката стисна ръката на Александър, както дете би се хванало за баща си. — Стоях при момчето повече от час, не виждах нищо, чувах само ужасяващите викове. — Сестра Идит млъкна и вдигна лице към слушателите си.

— Какво има? — попита Александър.

— Момчето се свести. Аз почти го занесох до селото. Два дни той се кри в колибата си, неспособен да проговори. После ни каза какво беше видял. Спахията бил нападнат от семейство дървари — бащата, майката и техния син — млад мъж на не повече от седемнайсет години. Момчето каза, че не изглеждали по-различно от нормалните хора, но бързината и силата, с които нападали, били невероятни. Скочили върху спахията и съборили коня и ездача. Синът прегризал гърлото на войника с едно ужасяващо захапване, както лисица души пиле. После увесили горкия човек и изпили кръвта от трупа. Преди да припадне, момчето ги видяло как я пият.

Александър се втренчи в заклинателката, после в сър Годфри. Той би сметнал историята за измислена, ако не беше явният ужас на лицето на жената и капките пот, които се спускаха от челото й и попиваха в превръзката на очите й. Сър Годфри беше виждал мнозина да се боят, но не си спомняше нищо подобно на дивия ужас, който сковаваше тази спокойна на вид жена.

— Отначало никой не повярва на момчето, но сложиха пост край колибата на дърваря. Дърварят, жена му и сина му, се държаха нормално. Не изглеждаха по-различно, нападенията им не се влияеха от промяната на сезоните, от слънцето или луната. Само едно нещо забелязахме. Местният свещеник обяви, че макар дърварят и семейството му да идват на черква, вече не вземат причастие и винаги застават така, че да не гледат пряко към олтара, докато се провежда службата. — Ръката на сестра Идит още по-здраво стисна тази на Александър. — Помни това, ти също, сър Годфри. Забравете бабешките приказки за кръстове, заклинания или талисмани като чесън или други растения.

— Какво стана после? — запита Александър. Ръката на жената сякаш разпръскваше мраз върху цялото му тяло.

— Беше назначен нов турски командир. Стар, мъдър човек. Той нареди труповете на тримата престъпници да бъдат изгорени и веднага да се унищожат дърварят и семейството му. Трябваше да ги нападнат призори, да ги убият, да изгорят телата им и къщата им да бъде сравнена със земята.

— Изпълниха ли заповедта? — попита сър Годфри.

— Да, атаката беше проведена, но дърварят и семейството му се биеха като демони. Изглежда притежаваха свръхчовешка сила, бързина и ловкост. Селският старейшина, който присъстваше, разказа, че преди да убият момчето, осем еничари били мъртви. — Заклинателката въздъхна. — И тогава започна ужасът. Ти си войник, сър Годфри, когато врагът е победен, го забравяш.

— Съживиха ли се?

— Не, стана нещо по-лошо. Един от офицерите на еничарите изведнъж нападна собствените си хора и започна да ги избива. Турците разбраха, че не се бият срещу хора от плът и кръв, а срещу духове, които преминават от едно тяло в друго, както човек би се пренесъл от съборената си къща в ново жилище.

Сър Годфри поклати глава.

— Госпожо, това е невъзможно!

— Нима? Припомни си Светото писание. Помниш ли, че когато Христос прогонил демона от момчето, демонът помолил да го изпрати на друго място? Аз съм пропъждала много демони, процедурата е винаги същата. Караш демона да се представи и започваш свещения ритуал. Демонът винаги крещи и иска място, където да отиде, а отговорът на заклинателя е винаги един и същ „В адската бездна“. Но това, на взето присъствах във Влахия, беше по-различно. Онези духове бяха властелини на ада, имаха способността да се местят от труп в живо тяло. Ето защо селяните ги наричат стригои — те са духове, те са неживи.

— Но защо пият кръв?

Идит стисна разпятието на шията си.

— Стригоят обитава човешко тяло и го превръща в убиец, защото му е нужно да пие кръв. От нея той взима сили.

— Какво стана със селото? — попита сър Годфри.

— Турският командир постъпи много смело. Той прекрати атаката и накара свещеника да донесе съда със Светото причастие. Свещеникът го направи и го държеше високо, докато войниците отново нападнаха. Едва този път те успяха да убият дърваря и жена му, после запалиха огън и телата бяха незабавно изгорени. Изглежда, ако това се направи бързо, демоните действително са прогонени и трябва да се върнат в адската бездна.

Гласът на заклинателката затихна и Александър се втренчи в мрака на нощта.

— С това ли си имаме работа тук, госпожо?

— Да, Александър. Не се борим срещу хора от плът и кръв, а срещу адски изчадия.

— И няма ли начин да разберем кои са обладаните от духове?

— Не, няма. Те говорят, пеят, плачат, ядат и пият. Държат се като нормални хора, селяни или господари. Знам само, че не могат да взимат причастие. Ако ги разкрием, а това е трудно, те ще покажат истинската си природа.

— И колко може да са? — попита Александър.

— Не знам. Може да е един, може да са шест, двадесет, тридесет или четиридесет.

— Увеличава ли се броят им?

— Очевидно не, но ако тялото, обладано от стригои не бъде умъртвено и изгорено, демонът преминава у някой друг. Като някаква ужасна чума, която убива и се разпространява.

Александър затвори очи и се помоли Бог да му даде сила. Потръпна, като си спомни кървавата сцена в къщата.

— Дано не са те — промърмори той. — Не може ли да е нещо друго? Защо мислиш, че създанията, извършили убийствата, за които си чула, са стригои?

— По две причини. Първо, университетът има богат архив и библиотеки. В една от тях има хроника на един монах от Осни. Тя е пълна със странни истории — за видения, чудодейни излекувания и страшни събития. Монахът я е писал около петдесет години след нашествието на норманите. В нея се споменава за странен орден, който се появил на крайбрежието на Кент, а после се преместил в графство Оксфорд. Членовете му се настанили в една стара кула в пустошта и я възстановили. Представяли се за вярващи мъже и жени, поклонници, изпълняващи тържествен обет. После започнали убийствата.

— Стригои ли са били? — прекъсна я Александър.

— Да, идвали от Влахия или от една област, близо до Молдавия — едно от Балканските княжества. Уилям, първият нормански крал унищожил кулата…

— А стригоите?

— Един Бог знае, но подозирам, че не всички тела са били унищожени.

— Защо казваш това, госпожо?

— Подозирам, че предводителят на стригоите, които Уилям Завоевателят унищожил, е бил погребан в някакво подземие. Гробът му е бил отворен и сега духът на стригоя е свободен и броди, където пожелае.

— Значи — намеси се сър Годфри, — той може да е само един?

— Да, но той е техният владетел и е призовал васалите си на помощ.

— Защо не можем да унищожим гроба му? — попита Александър.

Сестра Идит се усмихна.

— Но къде е той? Пък и злото вече е сторено — духът е освободен. Навярно е вече в някое тяло.

— Как стригоите подбират онези, които обсебват? Заклинателката се усмихна.

— Хората мислят, че само злото привлича подобни демони. Понякога е така, но слабите духом, онези, които не са защитени, онези които не се причестяват редовно, всички са уязвими за демона.

Сър Годфри се приведе към нея.

— Разказът ти не е свършил, нали, госпожо?

Александър почувства как тялото на заклинателката потръпва от страх.

— Тъй като аз бях помогнала за разкриването на убийците, турският командир позволи на хоспиталиерите да ме откупят и да ме върнат в Англия. Преди да тръгна, този човек, добър мюсюлманин, ми каза нещо много странно. — Сестра Идит разхлаби превръзката на очите си.

— И какво е то?

— Каза ми, че преди последният стригои да бъде унищожен в кървавото клане край колибата на дърваря, той изкрещял ужасно пророчество.

Заклинателката кръстоса ръце и се приведе, сякаш изпитваше болка.

— Госпожо, трябва да ми кажеш!

— Стригоят изпищял: „Кажи на сляпата, че отново ще се срещнем. Тя ще бъде по-стара и ще я придружава кралски син!“

Александър ужасено изохка.

— Не разбирате ли — прошепна Идит — ужасните убийства в Оксфорд и твоето име, Макбейн, което означава „кралски син“ на шотландски. Когато новината за убийствата стигна до Лондон и канцлерът попита кой ще дойде с мен, аз разбрах за теб и знаех със сигурност какви демони ме чакат в Оксфорд.

Александър се размърда неспокойно, за да скрие страха си.

— Значи стригоите са ме познавали, преди да се родя?

— Не, но са предсказали, че един ден ще бъдеш техен враг.

— Това е нелепо. Как може стригоите от Влахия да бъдат същите, които кръстосват улиците на Оксфорд?

— Ще ти кажа, Макбейн. Попита дали стригоите могат да се размножават. Не могат. Но си ги представи като вражеска армия, която пресича пълноводна река и строи мост, за да позволи на другите да ги последват. — Заклинателката приближи лицето си до неговото. — Ако не унищожим стригоите тук, властта им ще се разрасне и ще дойдат други. — Тя стисна китката на писаря. — Александър, повярвай ми! Предстоят ни ужасни дни!

Сестра Идит стана и потъна в тъмнината, оставяйки Александър и сър Годфри вцепенени и по-уплашени, отколкото са били някога в живота си. Александър си пое дълбоко дъх, стана, отиде до прозореца и се взря в звездите.

— Разчитам на Бога — прошепна той и започна молитвата на Свети Патрик. — Исусе, бъди до мен, бъди пред мен, бъди в мен.

Сър Годфри се присъедини към него, после се изправи, коленичи с лице на изток и тихо се качи в стаята си. Известно време Александър седя край огъня, взрян в искрите, които подскачаха като малки дяволчета в собствения си миниатюрен ад.

— Александър, момчето ми — прошепна той, — дните ти са преброени! — Усмихна се на себе си. — Ти ще бъдеш герой, Александър. Кажи си молитвите, момче, и събери сили за бой.

Известно време той си мърмореше тихичко, но точно преди да се унесе, си спомни думите на един известен келтски епос: „Онези, които се борят с чудовища, трябва да внимават сами да не заприличат на тях и да помнят, че когато надникнеш в адската бездна, тя също гледа към теб!“