Пол Дохърти
Сенки в Оксфорд (5) (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ВТОРА ГЛАВА

Тринитарианският манастир се издигаше в покрайнините на Оксфорд и разпръснатите му постройки бяха заобиколени от сива каменна стена. Отвъд него земята се спускаше отвесно към блатата и мочурищата, които монасите не успяваха да пресушат, въпреки всичките си усилия. Блатата, покрити с измамно зелена слуз и безразборно поникнали къпинови храсти, се простираха до края на мрачната гора, където дърветата се сплитаха толкова нагъсто, че всеки, който би се осмелил да навлезе в нея, въпреки мрачната й слава, би се измъчил, докато проникне в нея. Едмънд, приорът^[1] на манастира, стоеше до прозореца на килията си с висок таван и се вглеждаше с тъга към тази тиха, зелена тъмнина.

Леко опипа възлите на шнура, завързан около кръста му — общо три, по един за обетите за бедност, целомъдрие и смирение. Едмънд никога не се беше съмнявал в тях. Той беше учен, аскет, по-щастлив между пергаментите и кожата в библиотеката, отколкото като ръководител на религиозно учреждение, особено като се има предвид ужасните тайни, които то криеше.

Едмънд беше монах от трийсет години. Като млад послушник той беше чувал историите и легендите за това място. Младежите обичаха да се плашат взаимно като лежаха будни нощем и си разказваха шепнешком всякакви призрачни и страшни истории. Едмънд винаги ги беше пренебрегвал. Отговорностите му включваха грижата за послушниците, управлението на болницата, поддръжката на помещението, в което братята прерисуваха в удивителни цветове краси ви молитвеници или преписваха писанията на Евзебий^[2], Атанасий^[3] и другите велики църковни отци.

Управлението на манастира и неговите земи, дисциплината на братята и духовното благоденствие на общноста от край време беше в здравите ръце на игумена. Сега внезапната и брутална смърт на абат Самсън беше променила всичко това.

Едмънд си напомни с горчивина, че тези легенди и истории сега бяха мрачна действителност, с която не знаеше как да се справи. Разбира се, той беше направил всичко възможно. Беше довел една старица от гората, за да измие тялото на Самсън и да го облече за погребението, беше уведомил останалите братя, че игуменът е починал от внезапен пристъп, предизвикан от някаква смъртоносна болест. Колкото по-скоро приключеше погребалната служба и заровеха трупа пред олтара, както беше предложил, толкова по-добре. Всички монаси бяха приели предложението му, с изключение на най-старите — архиварят Ланфранк и Матю, библиотекарят. Те имаха подозрения. По време на каноническите събрания сълзливите им старчески очи сякаш предизвикваха Едмънд да обяви, че древното зло, върху което беше построен манастирът, е свободно и отново упражнява гибелното си влияние.

Едмънд затвори очи и прошепна кратка молитва. Старците щяха да спазят обета си за мълчание, но колко време? Никой не знаеше тайните на манастира. Те се предаваха на всеки нов игумен, който даваше тържествена клетва никога да не ги разкрива. Едмънд не би трябвало да знае за тях. Той не искаше да става игумен, но щяха да минат месеци, преди висшестоящите духовници от ордена във Франция да гласуват за избор на наследник на Самсън. Едмънд изтри влажните си устни с опакото на ръката. Беше изпратил тайни писма през Ламанша, но получи единствено строги нареждания да пази мълчание. Той се взря още веднъж в зелените мочурища — времето изтичаше. Броят на ужасяващите убийства в околността нарастваше всеки месец. Мъже, жени и деца бяха варварски убивани и изглежда никой не можеше да спре това.

Приорът нервно преплете дългите си пръсти. Защо, защо абат Самсън беше нарушил обета си и отключил обкованата желязна врата, която водеше до подземията? Никой не биваше да прави това, но вечно твърдоглавият игумен не само беше го направил, но и отвори пристегнатия с вериги ковчег. С него имаше и друг човек — чужденец, промъкнал се в манастира тихо и смъртоносно като прилеп. Абат Самсън лично беше посрещнал загадъчния посетител на вратата и го бе отвел в собствените си покои, където бяха изчакали, докато всички останали си легнат. Едмънд беше видял тези странни случки, но не им беше обърнал внимание, докато не се пробуди късно през нощта, облян в пот и треперещ от ужасни кошмари. Тогава бе слязъл бързо в подземията, където намери игумена мъртъв. По тялото му нямаше никакви белези, но на лицето му беше застинала ужасяваща гримаса — устата му беше отворена, а очите — изскочили. Нямаше и следа от тайнствения посетител. Едмънд беше влязъл в мрачното, злокобно подземие, където видя, че ковчегът е вече отворен. Ръждясалият катинар беше насилен, веригите — свалени, капакът — леко отместен на една страна. Едмънд го беше затворил и занесъл долу нов катинар, с който здраво заключи веригите.

Беше държал очите си извърнати встрани, но макар и шокиран от това, което беше зърнал — неразложеното тяло на прекрасен младеж със затворени очи, сякаш потънал в дълбок, мирен сън, — беше огледал подземието. Сигурен беше, че ковчегът е бил претърсван, но не можеше да се бави повече. Беше махнал чука и железния лост, които Самсън беше използвал и след като извлече тялото на игумена навън, заключи и запечата отново вратата към подземието. Изнесе трупа от тунела и под закрилата на тъмнината го отнесе в кабинета на игумена, където прислужникът го намери на другата сутрин. „Защо?“ — изстена Едмънд. Защо игуменът беше отворил подземието? Какво се беше случило с него? Какво беше видял? Какво беше направил? Бяха ли виновни за това блатата в подножието на хълма? Беше ли търсил Самсън злато, новооткрито богатство, с което да пресуши блатата и да ги превърне в плодородни пасбища? Кой беше тайнственият му посетител? Едмънд обърна гръб на прозореца и се взря в заключената врата на килията си. Трябваше да спре това. Беше скрил всичко от останалите и те вече се досещаха, че нещо не е наред. Взе разпятието си от молитвеното столче до себе си и го притисна към гърдите си. Шерифът беше казал, че помощта идва, но какво щеше да стане, когато дойде? Смъртта на абат Самсън и зловещите убийства бяха ужасяващи, но такива можеше да се окажат и кралските пълномощници, с правото им да разпитват и заплашват.

Приорът се облегна на молитвеното столче, заслушан в песните на птичките, които шумоляха с криле под стрехите на манастирския покрив. Може би трябваше да вземе нещата в свои ръце? Да се опълчи срещу Ланфранк и Матю и да изиска да му покажат тайните хроники. Той потропа с пръсти по дървото, спомняйки си тайния вход, страшния, слузест и пълен с плъхове коридор отдолу и онзи самотен ковчег. Едмънд беше добър, но слаб човек. Той потръпна и като сведе глава, помоли Бога за помощ срещу силите на мрака.

 

Тревогите и страховете на монаха биха се превърнали в неописуем ужас, ако знаеше за срещата, която се провеждаше в горските дебри, точно под манастира. Мрачните забулени фигури бяха дошли по тайни пътеки, без да спират, докато не стигнаха до блатото, заобиколено и скрито от вековни дъбови дървета. В центъра на просеката имаше продълговати каменни плочи, разядени от времето и покрити с мъх. Някога те били части от олтар, използван от Друидите, които бяха убивали върху него жертвите си, преди да ги окачат по клоните на близкия дъб като дар за боговете, на които се кланяли. Групата увити в черно фигури използваше камъните за пейки. Седяха потънали в тишина, слети със сенките. В бледата светлина на деня, която се процеждаше през дърветата, приличаха на монаси, събрали се за молитва в някоя древна катедрала. Те наистина почитаха това място като черква, наричаха го своето поле на кръвта, защото беше защитено от древни заклинания и гъмжеше от смъртни грехове. Тук бяха в безопасност, скрити в мрака, далеч от любопитни очи и наострени уши. Те седяха тихи под слабото слънце, което потъваше на запад, скрито в облаците. Предводителят им въздъхна — това беше единственият шум, който наруши тишината, защото нито едно животно не приближаваше до блатото. Зелената му злокобна тишина никога не се нарушаваше от птичи песни. Водачът отново въздъхна.

— Дойдохме тук — произнесе той, — за да съберем сили и да начертаем плановете си. Имам новини. Хората на краля ще пристигнат скоро. Можем да ги спрем толкова, колкото можем да се съпротивляваме на силата на онази свещена реликва.

— Трябваше да я унищожим! — обади се един от спътниците му.

— Не можем. Твърде силна е и ако бъде донесена между нас, може да разкрие истинската ни природа.

— Тогава какво ще правим?

— Първо, ще оставим реликвата. Второ, ще се преструваме. Нека кралските хора преследват блуждаещи огньове и призраци. Скоро ще се уморят и господарят им ще се отегчи. Ще бъдат отзовани — кралството е във война с Франция и кралят има нужда от всеки човек. Но докато са тук, трябва да бъдем внимателни. — Той млъкна и си пое дълбоко дъх. — Духът на нашия Повелител сега е свободен — продължи той — и слухът за неговото завръщане се разпространи. За нашето съществуване се знае в Париж, в големите градове по Рейн и в селата около Дунав. Скоро онези, от които произхожда Господарят, ще разберат за съществуването ни. — Водачът обходи с поглед древния кръг. — Ще отворим отново свещените горички и ще пием силата на враговете си, защото тяхната кръв е нашата храна. — Предводителят млъкна и зачака, докато тънките лъчи дневна светлина угаснаха между дърветата. — Запалете факлите! — нареди той. — Принцът на мрака ни очаква.

Изщрака кремък и всеки запали факлата, която носеше. После всички станаха и се наредиха в кръг около големия дъб, чиито клони се впиваха като пръсти в небето. Дървото беше криво и някога Друидите бяха слагали плетените си кошници с човешки жертви в естествената пещера, образувана от клоните му. Сега в нея имаше друг ужасен товар — трупът на хоспиталиера.

 

В манастира Годфри разопакова багажа си, после се съблече, изкъпа се и се настани колкото можеше по-удобно на малкото легло. Огледа килията, мрачна и аскетична, и се чудеше колко дълго тя ще бъде неговият дом, когато се унесе в сън. Усмихнатият Александър го събуди грубо.

— Хайде, войниче — шеговито викна писарят. — Храната е сервирана.

Годфри се изправи, вдъхна вкусното ухание и слезе долу, където чевръстата Матилда беше наредила две чаши вино, малко сирене, хляб от чисто брашно и две купи димящ горещ бульон. Двамата мъже се нахвърлиха като вълци върху храната и едва бяха свършили, когато майка Констанс се върна с двамата непознати, които Годфри беше видял в покоите й. Единият беше нисък, с розови бузи като на момиче и руси кичури коса, пригладени върху оплешивяващия череп. Той по-скоро се клатушкаше, отколкото вървеше и с увисналия си корем и изпъчени гърди сър Осуалд Бийчъм, шериф на Оксфорд, напомни на Александър за един много дебел гълъб, който някога беше отглеждал. Въпреки размекнатите си черти, шерифът беше проницателен, пресметлив човек с неспокойни очи и уста, тънка като кесия на бедняк. Имаше дразнещия навик да чеше върха на носа си, докато кожата започне да се бели. Спътникът му, Никълъс Ормистън, университетски проктор, беше преждевременно състарен — въпреки че нямаше повече от трийсет лета, слабото му лице беше вече набръчкано, косата му бързо окапваше, а раменете бяха приведени от продължителното взиране в книгите. Но проницателните му тъмни очи бяха дружелюбни и топли.

Майка Констанс приключи с представянето и отпрати Матилда в манастирската кухня, като твърдо затвори вратата след себе си.

— Добре ли ви нахраниха и напоиха? — попита тя, като се върна да седне начело на малката маса. — Добре! — продължи игуменката, без да чака отговор. — Това, което ще научите като кралски пълномощници, е зловещо и жестоко. Ужасяващи убийства бяха извършени в Оксфорд и се опасяваме, че ще има още. Сър Осуалд!

— Да, да — услужливо измърмори дребният човечец, изрови малко парче пергамент от портфейла си и го хвърли на масата.

Александър го вдигна и внимателно разгледа шестте имена върху него.

— Кои са тези?

— Имената са на студенти от „Стейпълтън Хол“ в Търл, които са изчезнали през последните месеци.

— Изчезнали? — Александър щракна с пръсти. — Като дим? Без следа?

— Абсолютно никаква — намеси се прокторът с дълбок, мек глас. — Взели малкото си принадлежности. Един или двама били забелязани да вървят по главната улица преди да изчезнат. Идвали са от различни части на кралството, освен един, Гуидо, който бил фламандец. Семействата им се тревожат, защото нито са ги виждали, нито имат вести от тях.

— Има още нещо, нали? — прекъсна го Годфри. — Не е само изчезването на шестимата младежи?

— Да, да, има. В града през последните месеци, в много къщи имаше нахлуване с взлом — отвърна шерифът. — Макар че този израз е неправилен. Нямаше и следа от разбиване на вратите или прозорците. Къщите са различни — промърмори той, сякаш на себе си, — но всеки път е едно и също. Всички мъже, жени и деца в къщата са убити, гърлата им — прерязани, а телата — напълно обезкръвени. А убийците изчезват така тихо и загадъчно, както са се появили.

— И няма връзка — попита Годфри — между избитите семейства?

— Абсолютно никаква.

— Ограбени ли са къщите?

— Взимат пари, злато и сребро, но нищо друго.

— Има ли следи от съпротива? Бийчъм поклати глава.

— Това е ужасяващото. Стаите са облени в кръв, но няма и следа от насилие, нито от бой, нито някой от съседите се е събудил. — Сякаш — шерифът нервно потърка върха на носа си — някакъв демон минава през стени и врати, убива тихо, изпива кръвта и изчезва.

— Възрастни ли са жертвите? — попита Годфри. — Някой млад мъж сигурно би оказал съпротива.

— В едно от семействата имаше двама сина. Единият на петнайсет, а другият на седемнайсет години. Умрели са като всички останали.

— Има ли патрули нощно време? — попита Годфри.

— Пращахме свещеници, служители от университета и войници от замъка — отсече Бийчъм. — Сега са твърде уплашени, за да излизат нощем. А и каква е ползата, сър Годфри? Дори просяците и случайно минаващите проститутки не са видели нищо нередно.

— Сигурно някое вещерско сборище е виновно — намеси се майка Констанс. — Поклонници на дявола, които са научили легендите.

Шерифът поклати глава раздразнено.

— Майко, слушали сме тези истории и преди. Те са просто легенди.

Александър отмести встрани винената си чаша и опря лакти на масата.

— Аз колекционирам легенди — усмихна се той. — Историята на моя народ от прародителя Енгъс насам.

— Тези са други — рязко се обади игуменката и си пое дъх.

— Преди много години — започна тя, — скоро след като Завоевателят покорил тази страна, един млад мъж пристигнал в малкото тогава селце Оксфорд. Той идвал от изток. Не бил сарацин или турчин, а идвал от страните северно от Дунав, обградени с диви планини и тъмни гори. На вид бил добър човек, отдаден в служба на бога и добри дела. Привличал хората. Намерили една изоставена кула и като изкопали камъни от местната кариера, я построили наново. — Майка Констанс въздъхна. — По това време Англия била във война и тук пристигали много чужденци. Отначало местните хора приветствали странника и неговите спътници, които много се молели и вършели добра работа сред бедните. Особено грижовни били към пътниците, които отивали към северните графства или онези, които наемали лодки по реката. Дори построили мост през Чаруел. Но година след пристигането на непознатия, започнали да се случват странни неща — мъже, жени и деца били намирани с прерязани гърла и без капка кръв в телата. И да съкратя тази дълга и жестока история — след месеци на такива ужасни престъпления, вината била хвърлена върху чужденеца и мистериозния орден, който той основал в кулата, където живеел. — Облиза устни. — Били изпратени молби до Лондон. Кралят изпратил войници на север и след ужасна и кървава битка те изгорили кулата и убили или обесили онези, които намерили там. — Тя млъкна и сведе поглед.

— Ами чужденецът? — попита Александър.

— Според легендата, сър Хюго Мортимър, нормански военачалник, чиито потомци още притежават земи наоколо, изгорил кулата до основи. Под нея намерил тайни тунели и галерии, затова сложил прокълнатия чужденец в ковчег с оловен обков, овързал го с вериги и го погребал жив.

Игуменката млъкна. Годфри осъзна как се беше смълчала къщата — чуваше се само шумът от падащата от стрехите вода. Александър седеше замислен, а другите двама мъже изглеждаха покорени от разказа.

— Какво мислите, лейди? — попита Годфри.

— Не съм довършила. Според легендите по-късно на това място бил построен манастир от монаси тринитарианци. Минали векове и старите грехове, извършени от древното зло, били пречистени чрез литургии и молитви.

— Но ти смяташ, че проклятието се е върнало? — попита Александър.

— Да. — Тя се усмихна леко. — Изучавам звездите и различните съзвездия. Знам, че църквата отрича астрологията, но планетите са застанали в смъртоносна конфигурация и духът на прокълнатия чужденец се е върнал между нас.

— Какво доказателство има за това? — попита Годфри.

— Никакво, освен сериите кървави убийства, които Бог знае как пробуждат миналото зло, и може би смъртта на абат Самсън от манастира на тринитарианците. — Тя облиза сухите си устни. — Макар и здрав човек, Самсън почина внезапно и беше положен пред олтара. Аз и шерифът присъствахме на погребалната служба. В този манастир има нещо зловещо.

— Ами онези изчезвалия? — обади се Макбейн. — Вярвам, че ректорът и колегите на студентите от „Стейпълтън Хол“ са били проучени.

— Да, така е, но никой не знае нищо — отвърна Ормистън.

— Сър Осуалд — каза Годфри, — докато влизахме в града, забелязахме, че градският затвор строго се охранява. Защо е това?

— Миналата нощ — отвърна шерифът — още едно домакинство беше нападнато — три сестри, шивачки от енорията на свети Томас Бекет.

— Наблизо беше намерен един студент, Удо Ласкал, брабантец по произход. Откриха го много пиян в близката уличка, невъоръжен, без никакви рани, но покрит от главата до петите с нечия чужда кръв. Бил е затворен в градския затвор, защото уж и той е от буйстващите студенти.

— И призна ли нещо?

— Нищо, освен, че е пил твърде много от новия ейл в „Петелът и бъчвата“.

— А къщата?

— Заковахме я и я охраняваме. Виждате ли — продължи шерифът, — засега има само слухове, в града се говори, но нищо не е сигурно. Ако тази история се разчуе, тя ще пробуди стари дрязги, особено между гражданите и университета. — Той сви рамене. Ще избухнат бунтове, а нито градските, нито университетските власти искат това. — Сър Осуалд се изправи от масата. — Направихме всичко. — Гласът му трепна. — Сложихме пазачи, улични патрули, но както казах, те също са изплашени до смърт.

— А как се замеси нашата игуменка? — усмихна се очарователно Александър на майка Констанс.

Игуменката се изчерви леко като младо момиче, на което са направили комплимент.

— Аз съм самотна жена, а сър Осуалд и прокторът Никълъс нерядко ми правят честта да вечерят с мен. Отначало мислех, че убийствата са част от кървавите дела на живите, но когато продължиха, си спомних за легендите и университетът любезно ми позволи да се консултирам с някои ръкописи, които се пазят в черквата „Сейнт Мери“. Чак тогава започнах да подозирам. — Тя преглътна с мъка. — Писах на краля и на архиепископа. Останалото знаете.

— Изнесени ли са труповете от последната къща? — попита сър Годфри.

— Не — отвърна сър Осуалд. — Труповете бяха открити от пътник, който се опитвал да продава дрънкулки на минувачите. До утре той също ще си охлажда главата в градския затвор. Както обикновено, ще почакаме да падне мрак, за да изнесем труповете.

Годфри се изправи.

— В такъв случай да ги видим сега. Прокторът поклати глава.

— Не мога да дойда с вас — прошепна той. — Толкова много кръв, толкова много мъртви.

— Аз ще отида — каза сър Осуалд и погледна предупредително към тях. Надявам се, че имате здрави стомаси.

Те се сбогуваха с игуменката и отидоха да вземат конете си от манастирските конюшни. После препуснаха към града. Убитите жени бяха живели на една уличка близо до Карфакс. Двама войници с униформа на градската стража стояха на пост пред вратата. Изглеждаха изнервени и бледи, но се зарадваха да видят шерифа и спътниците му. Веднага спряха да си шепнат с облечения в черно расо свещеник, застанал в сянката.

— Трябва ли да стоим тук? — измърмори единият от стражите, докато другият хвана юздите на конете.

Сър Осуалд разрита калта и боклука от алеята.

— Мъртвите не могат да ви сторят зло.

— Не — отвърна човекът, — но онези, които ловуват в мрака, могат.

— Пазете конете ни! — нареди остро сър Годфри.

— Отче Андрю! — възкликна сър Осуалд. — Чухте ли новините?

Свещеникът излезе от сянката. Беше среден на ръст, приятен и младолик, въпреки че голяма част от тъмната му коса беше посивяла. Годфри забеляза уморените му очи, но и бръчиците от смях около тях, волевата уста и брадичка.

— Да, чух — отвърна свещеникът. Той погледна към Годфри и Александър и в очите му просветна интерес.

Сър Осуалд ги представи.

— Много се радвам, че сте тук — промърмори отец Андрю и направи знак на благослов. — Както е казал Петър: „Бъди нащрек. Сатаната е влязъл в града и оставя белега си навсякъде“.

Сър Осуалд кимна, мина покрай тях, извади камата си и сряза печатите на вратата. После извади ключ от кесията, отключи вратата и я отвори.

Годфри, Александър и зад тях отец Андрю го последваха във влажната тъмнина. Писарят почувства космите на тила му да настръхват и усети злокобното присъствие, дори преди сър Осуалд да запали с огнивото си маслената лампа, която разпръсна мрака. Насмолената факла в желязна скоба на стената също запламтя живо. Александър се огледа и едва не припадна. Стаята беше простичка — глинен под, маса, етажерки върху варосаните стени, малко огнище с тенджера върху бялата пепел и плетена кошница с хляб, окачена високо на таванските греди, за да не я стигат мишките. Няколко съдини, глинена чиния, калаена тенджера, ножове и шишове висяха над огнището. Стените бяха покрити с кръв, масата блестеше от съсиреци, а на пода труповете на жените лежаха с отметнати назад глави, рани в гърлата, които напомняха на кървава уста и спечени от кръв предници на простичките рокли. Един поглед върху синьо-белите лица и Александър не можеше да издържа повече. Той запуши устата си с ръка и последва свещеника, който беше също толкова потресен, обратно на мрачната уличка. В стаята, където царуваше смъртта, шерифът се обърна към сър Годфри. Той също беше пребледнял и въпреки че беше виждал ужасни неща и преди, слабото му лице блестеше от пот и очите му бяха широко отворени от страх. Той се облегна на стената, без да се интересува дали е изцапана с кръв, и затвори очи.

— Kyrie eleison, Christe eleison, Kyrie eleison — зашепна той думите на молитвата. — Господи, смили се, Христе, смили се, Господи, смили се.

Накрая отвори очи и се загледа към гредите на тавана и трите парчета отрязано въже, които още висяха от тях. После погледна краката на жертвите и забеляза, че глезените им още бяха овързани с въже. Стисна сър Осуалд за рамото.

— Така ли ги намерихте?

— Да, окачени като ярки. Останалото е както го виждате.

— И нищо друго?

— Нищо не е взето, нищо не е пипнато. Горната стая е като хиляди други. — Шерифът тръсна глава. — Само този ужас.

— И съседите не са чули нищо?

— Кълна се в Бога, сър Годфри, нищо!

— Ами студентът Ласкал?

— Намерили го мъртвопиян в началото на уличката.

Сър Годфри се обърна и излезе навън, като поемаше дълбоко вечерния въздух, сякаш се опитваше да пречисти както ума, така и дробовете си от гледката, която беше видял. Шерифът излезе и заключи вратата след себе си.

— Достатъчно ли видя?

Александър все още стоеше подпрян на стената и повръщаше, а отец Андрю лекичко го потупваше по гърба.

— Исусе Христе — пое си дъх шотландецът, — моля се никога вече да не видя подобно нещо. Сър Годфри?

Рицарят притвори очи.

— Виждал съм градове, завзети с щурм — каза той, — градове, запалени след плячкосването и изнасилванията, но кълна се в Бога, в тази стая има нещо зловещо. Толкова обикновена и спретната, с изключение на трите тела и покритите с кръв стени.

— Огледа ли труповете, сър Осуалд?

— Моят лекар Гилбърт Тайър ги прегледа. Нямаше белези или синини, но устите им са били запушени преди да умрат.

— Бог да се смили над нас — прошепна отец Андрю. — Господа, трябва да се връщам. Шерифе, ако има нещо, което мога да направя…

Свещеникът тръгна обратно по уличката. Рицарят го наблюдаваше.

— Добър човек ли е, сър Осуалд?

— Да, енорийски свещеник от черквата „Сейнт Питър“, недалеч от замъка. Тук е от пет години и се грижи за бедните. И той смята, че това е дело на злите сили.

Те отидоха до мястото, където войниците бяха отвели конете — доста далеч, сякаш искаха да се отдалечат колкото се може повече от просмуканата с кръв двуетажна къща. Сър Осуалд рязко напомни на войниците задълженията им и в мрачно мълчание тримата ездачи се върнаха при манастира. На главната порта шерифът дръпна юздите на коня си и топло стисна ръцете първо на сър Годфри, а после и на Александър.

— Ще се върна утре, господа. За днес свършихме достатъчно работа. Мисля, че тази вечер ще се срещнете със заклинател ката. Бог да ви пази!

Годфри и Александър шумно се сбогуваха и влязоха в смрачения двор на манастира.

— Нещо за ядене? — попита рицарят, когато Конярят отведе конете им.

Александър спря и наостри уши в тъмнината.

— Чуваш ли, сър Годфри? — попита той, без да обръща внимание на въпроса. — Монахините са на вечерня. Можа би ще зърнем красивата Емили. — Той направи сериозна физиономия. — Искам да отида довечера на черква. Ако това, което видяхме в къщата, ни се изпречи на пътя, ще ни е нужна Божията помощ.

Сър Годфри сви рамене и го последва по извитата калдъръмена пътека към манастирската черква, където една послушница ги пусна да влязат. Нефът беше тъмен, с изключение на една факла, която едва разсейваше тъмнината. Послушницата ги преведе покрай потъналите в сенки колони до една пейка пред разпятието. В параклиса пред тях, олтарът беше осветен от запалените свещи и хорът на монахините, застанал от двете му страни, пееше сладко псалмите на Давид. Александър започна да оглежда пейките, жадуващ да види Емили и се усмихна, когато я зърна да седи до игуменката. Блясъкът на русата й коса беше прикрит от леко синьо покривало. Момичето вдигна очи, улови погледа му и се усмихна, което накара сърцето на писаря да подскочи от радост. После той насочи поглед към другите, обгърнати в черно фигури, и страхът му се завърна. До него очите на сър Годфри бяха затворени, а устните му се движеха. Александър се присъедини към песента на монахините и също затвори очи.

— Спаси ни от Лукавия — прошепна той — и от злото, което ни дебне през деня.

 

В усамотената килия, издълбана в стената на манастирската черква, заклинателката, сестра Идит Моън, също размишляваше върху пристигането си в Оксфорд. Струваше й се странно, че е напуснала малката си каменна килия, убежището на своята лондонска черква и познатото ежедневие на молитви, скромно хранене, размисъл и сън. Идит коленичи върху набития глинен под и изповяда собствената си гордост и страх. Там тя беше в безопасност, винаги защитена ужасните видения, кошмарните сънища, в които й се явяваха демони с огромни глави, дълги шии и тела, набръчкана кожа, свирепи очи и уста, които бълваха пламъци. Сега отново чуваше гласовете им, злокобни и ужасни и отново размисляваше над злото у човека. Идит предчувстваше, че предстоящият сблъсък ще бъде страховит. Нещо ужасно зло я очакваше из тъмните, зловонни улици на Оксфорд, нещо, което беше срещала и преди — но този път заплахата му беше по-реална. Това нямаше да бъде някое бедно момче или момиче, обладано от демоните, а много по-ужасяваща реалност, зловещо съчетание от свободната воля на човека и силата на злото. Разказаното от игуменката беше пробудило спомените на Идит за тъмните гори и самотните, обитавани от духове долини на Влахия и Молдавия, места, непознаващи кръста или славата на Христа. Там тя се беше срещнала с истинското зло и то я преследваше. Но как би могло то да бъде унищожено? Само от трима души — рицар, писар и отшелница, която беше изгубила зрението си, чиито клепачи бяха зашити, за да не вижда слънцето?

Идит коленичи върху студения под. Каква форма щеше да приеме този път злото? Къде щеше да се скрие? В младостта си тя беше виждала много прочути гравюри, картини, на които Сатаната беше изобразен като чудовищен звяр с клюнест нос и коса от виещи се змии. Но тя знаеше, че това не е вярно. Сатаната беше красив млад мъж със златен език, който винаги изглеждаше добродетелен. Не трябваше да забравя това — външността беше измамна. Самата тя знаеше наизуст Свещените книги и трябваше да бъде нащрек.

Докосна дървения кръст на шията си и прошепна думи на съмнение към онова, което майка Констанс й беше разказала. Тя знаеше всичко за стригоите, за „неживите“, но трудно можеше да повярва, че те са тук, в Англия — тази покръстена страна, покрита с черкви, където кръстът беше заместил свещения дъб, магията на Друидите и жертвения каменен кръг. Може би, заключи тя, злото никога не изчезва, а просто се крие под повърхността и чака удобен момент. После вдигна очи и чу настойчиво чукане по дървената врата на килията си.

— Започва се — прошепна Идит. — Започва се.