Пол Дохърти
Сенки в Оксфорд (14) (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Сър Годфри задърпа трупа за краката към къщата за гости. Помоли сестра Идит да се погрижи за писаря и отново изчезна в тъмнината, за да увери майка Констанс и монахините, че всичко е под контрол. Изпрати и един сънлив прислужник да извика шерифа и проктора и лично остана да охранява трупа, докато те дойдоха. И двамата бяха разчорлени и небръснати, но гневът им, че са били така грубо обезпокоени, изчезна веднага щом сър Годфри им каза какво се беше случило. Те внимателно огледаха чертите на мъртвеца и поклатиха глави.

— Никога преди не съм го виждал — обяви Ормистън, — нито шерифът. А и не носи нищо, по което да разберем кой е. Може би ако го съблечем и го изложим на стълбите на черквата, някой може да го разпознае.

— Не! Не! — прекъсна ги енергично сестра Идит. — Трупът трябва да бъде изгорен незабавно. Настоявам. Или веднага се връщам в Лондон.

Сър Годфри погледна изненадано дребната непокорна жена и забеляза капките пот, които се стичаха по бузите й. Осъзна, че няма да може да успокои тревогата й и се подчини на настояването и. Шерифът и Ормистън си тръгнаха. След като изми лицето и ръцете си и изпи чаша кларет, Александър обяви, че е се чувства добре. Отиде до лечебницата, за да се увери, че малкият Робърт Котърил е добре и го откри дълбоко заспал, след като беше изпил лека приспивна отвара.

Когато се върна, намери сър Годфри да привързва трупа върху едно товарно пони, което цвилеше и скимтеше, уплашено от странния си товар. Сестра Идит настоя да дойде с тях, а рицарят беше твърде уморен, за да спори, затова напуснаха заедно сградата на манастира. Рицарят водеше понито, сестра Идит яздеше зад него, а Александър — последен с голям съд с масло от склада на манастира. При една от градските порти те събудиха стражите, и като видяха кралските пълномощия на сър Годфри, те ги пуснаха да преминат. Движеха се един зад друг по тесните пътеки, които се извиваха от града към скритата в нощта околност. Пътуването беше зловещо. Звездите блестяха като диаманти, а луната се показваше от време на време между облаците. Полята от двете им страни бяха тихи. Понякога печалният вик на сова или кръвожадният лов на нощните създания в папратта край канавките нарушаваха тишината. Никой не говореше. Александър още не можеше да се опомни как се беше измъкнал на косъм. Сър Годфри усещаше дяволската злост, която сякаш се излъчваше от трупа, макар че беше преметнат на гърба на понито като чувал с брашно. Сестра Идит се молеше и докато повтаряше „Отче наш“ наблягаше на фразата „Sed libera nos a malo“ — „Но избави ни от злото“.

Te следваха пътеката, която се изкачи по малък хълм и ги отведе надолу към група дървета, разположени до малък, сребрист извор. Сър Годфри спря на огряна от луната полянка и се огледа, после изчезна в мрака, като нареди на писаря да събира сухи вейки и клонки. Издигнаха малка клада и рицарят постави трупа върху нея, заля го с масло и с огнивото си подпали струпаните подпалки под клоните. Отначало дървото като че не се поддаваше на пламъците и Александър потръпна. Съпротивляваше ли се трупът? Но след това, сякаш в отговор на молитвите им, огнени езици подхванаха маслото и след минути кладата беше обвита в пламъци, които с рев се издигнаха към звездното небе. Сър Годфри добави още клони, огънят се разрасна и освети цялата поляна. Докато трупът на стригоя гореше, Александър имаше чувство, че наблюдава как изгарят нечия душа в ада. Сестра Идит продължи да се моли.

Останаха там поне час и половина. Едва когато пламъците започнаха да гаснат и лекият бриз донесе острия дим до тях, те се върнаха между дърветата, където бяха оставили конете си. Известно време останаха там и едва когато сър Годфри се убеди, че горящият ад е превърнал трупа в черна пепел и жълтеникави кости, нареди да се връщат в манастира. Известно време вонята от огъня сякаш ги следваше като зъл дух, който се носи в студения нощен въздух, и Александър с облекчение влезе в града. Сънлив вратар ги пусна в манастира и отведе конете им. Заклинателката, унесена в мислите си, щеше да тръгне към манастирската черква, когато Александър я хвана за ръката.

— Сестра Идит, защо трупът трябваше да се изгори толкова бързо?

Тя се обърна, хвана го под ръка и заедно отидоха при сър Годфри, който ги наблюдаваше.

— Не знам истинската причина. Но спомнете си, че стригоят се преобразява и ако трупът остане недокоснат, същото се отнася и за духа в него. Той ще изчака, за да си намери ново убежище — друго тяло, което да обитава.

— Значи това са хора, обладани от демони?

— Разбира се.

— Ами острите кучешки зъби? Тя сви рамене.

— Това е един от белезите. Александър изтри уста в ръкава си.

— Наистина ли пият човешка кръв?

— Когато са в транс. Тази практика е разпространена сред езичниците. Чувала съм за племена в най-дивите части на Скития, които изяждали сърцата на смелите войни, за да придобият смелост.

— И така ли е ставало? — попита сър Годфри. — Как може пиенето на кръв да направи някого по-силен или по-умел?

Сестра Идит се почука по слепоочието.

— Сър Годфри, ти си войник. Ти най-вече би трябвало да осъзнаваш, че човек е това, за което се мисли. Каква е причината един да бъде герой, а друг — страхливец? В крайна сметка и двамата са от плът и кръв. Може дори да са братя, излезли от една утроба. Важното е какво мислят. Не си ли срещал рицари, които се смятат за непобедими? Сър Годфри се съгласи.

— Не ги ли прави това по-силни?

Той отново промърмори съгласието си.

— А виждал ли си войници да извършват невероятни подвизи?

— Истина е.

— Виждала съм обикновени хора — продължи сестра Идит — да извършват невероятни неща в трудна ситуация. Веднъж, в Лондон, една каруца се преобърна и затисна малко момченце. Огромни мъже не можеха да я отместят, но майка му изтича от къщата и я повдигна така лесно, сякаш беше кошница, и освободи сина си. Така е и с тези стригои, които променят телата си. Те практикуват своите черни ритуали. Принасят кървави жертви, призовават Господаря на мрака и вярват, че никой на земята не може да им се противопостави.

— Тя леко потупа Александър по ръката. — Нашият писар има голям късмет. Той използва ума си, за да се спаси. Ако беше разчитал само на мускулите си, щеше да бъде мъртъв, както и момчето.

Тя се приведе, целуна Александър по бузата и тихо се отдалечи в тъмнината.

 

В тъмните гори край тринитарианския манастир маскираните фигури гледаха светлите петънца, които бяха прозорците на сградата. Стояха като адски хрътки, дебнещи жертвата си. Водачът им се приведе и тръгна напред, като душеше нощния въздух, наострил уши в мрака. После, зад маската, лицето му се изкриви от ярост и той се обърна през рамо към последователите си.

— Нашият спътник няма да се върне — изсъска той. — Трябва да вървим.

Те усетиха нотка на триумф в гласа му.

— Тази нощ ще видите това, което ви обещах. Един от великите ни вождове, държан дълго като затворник, ще бъде освободен от оковите си. Знаете какво да правите — никакви убийства, никакво насилие, освен при необходимост. — Погледна назад към манастира и се усмихна в мрака. — Нека дадем на нашия мънкащ приор повод за молитви.

Спуснаха се по хълма — дълги, тъмни сенки под лунната светлина, които се движеха като прилепи към стената на манастира. На определеното място спряха и се изкачиха по малката стълба, която бяха оставили там предварително. Щом се покачиха на оградната стена, се разпръснаха, като последният издърпа стълбата след себе си и внимателно я опря до стената. Слязоха безшумно по стълбите и тръгнаха през манастирския двор. Движеха се тихо, прикриваха се в сенките, далеч от светлината на факлите, които приор Едмънд беше наредил да запалят, в случай, че размириците в града се прехвърлят в манастира. Няколко послушника трябваше да са на пост, но те спяха и не оказаха никаква съпротива срещу нашествениците, които прехвърлиха стените и навлязоха още по-навътре. Стигнаха стълбите, водещи до покоите на приора и безшумно като призраци ги изкачиха. Водачът се убеди, че галерията е празна, после леко почука на вратата.

Приор Едмънд чу тихото почукване, потърка ръце и се изправи от молитвеното столче, на което се молеше. Сънено превъртя ключа и без да мисли вдигна резето и отвори вратата. Искаше да изпищи, но черна кожена ръкавица затули устата му и го блъсна обратно в стаята. Сърцето на Едмънд се разтуптя от ужас. Четиримата нападатели, облечени в черно от глава до пети, приличаха на гарвани. Той почти очакваше да разперят наметалата си и да се понесат като прилепи из стаята. За миг си помисли, че е умрял и че е в ада, после ръката върху устата му се стегна и го притисна към стената.

— Ще си махна ръката — каза дрезгав глас. — Но ако изпищиш или вдигнеш тревога, повярвай ми, ще умреш.

Ръката се отдръпна.

— Е, Мърморко, да живееш ли искаш или да умреш? Едмънд не беше от тестото, от което са направени мъчениците.

— Да живея! — прошепна той през напуканите си устни.

— Къде са тайните тунели и коридори?

— Няма такива.

Получи силен удар по лицето.

— Хайде, Мърморко. Тайните коридори и тунели под това място. — Мъжът отново замахна, но Едмънд кимна. — Искаме да ни заведеш там. Ще ни покажеш тайните входове и ще ни заведеш на мястото, където се намира нашият повелител. Ще вървим след теб. Ако срещнем някого, няма да спираш или да говориш, а ще използваш авторитета си, за да ни защитиш. Ясно?

Приор Едмънд нямаше друг избор, освен да се съглася. Забулената в черно фигура го сграбчи за рамото и го побутна към вратата. Отвън се чу звук от далечен гръм. Предводителят се обърна към обрамченото в олово стъкло на прозореца и се усмихна.

— Подходящо — прошепна той. — Много подходящо. Избута Едмънд в безлюдната галерия и приорът, облян в пот, с бумтящо сърце, свит стомах и вкочанени крака ги поведе надолу по стълбите и през двора. Влязоха в най-старата сграда на манастира. На горния й етаж беше библиотеката, а на долния — рядко използваната зала за съвети. С треперещи ръце приорът вкара ключа си в ключалката и влезе в плесенясалата тъмнина. Сърцето му подскочи, когато облечените в черно фигури се промъкнаха след него. Вратата се затръшна. Бяха извадени и запалени свещи. Едмънд продължи нататък:.

— Води ни! — изсъска водачът.

Като се препъваше и трепереше от страх, приорът ги поведе по застлания с рогозки под към далечния край на стаята и спря пред дървената ламперия.

— Не виждам — измърмори той.

Приближиха му свещ и някой здраво стисна врата му изотзад.

— Намери го!

Едмънд изстена от страх. Ако хватката около гърлото му не се беше затегнала, щеше да произнесе молитва.

— Без повече празни приказки! — изсъска гласът. Потните ръце на Едмънд трескаво опипваха ламперията.

Той се опита да се измъкне от ръката, която го държеше.

— Моля ви, пуснете ме. Не мога…

Хватката се поотпусна. Едмънд си пое дълбоко дъх и се взря в осветената от свещта ламперия. Най-после видя издатината в ъгъла на един от панелите. Натисна я и той се разхлаби. Приорът го повдигна, пъхна ръка зад него, натисна болта, повдигна резето и бутна ламперията. Цяла секция от стената тихо се завъртя на старателно смазаните си панти.

— Слизай долу! — нареди гласът.

В ръката му пъхнаха свещ. Едмънд преглътна и поведе похитителите си надолу по стръмните каменни стъпала. Когато слязоха, без да го подканват, той запали голяма факла и освети старинното помещение. Водачът на групата въздъхна от удоволствие, когато видя големия, опасан с желязо ковчег, поставен в средата на стаята.

— Значи е тук!

Той щракна с пръсти, спътниците му пристъпиха и започнаха да освобождават капака. Като мислеше, че са го забравили, Едмънд се запъти към стълбите. Мислеше, че ще успее да избяга. Чу капака да пада с трясък и възглас на радостна изненада, после някой го сграбчи за рамото и преди да се усети, гърлото му беше прерязано от ухо до ухо.

 

На другата сутрин сър Годфри и Александър спаха до късно. Събуди ги червенобузестата Матилда, която каза, че сестра Идит ги чака в трапезарията и ги попита искат ли да закусят. Александър се измъкна от леглото, припомни си събитията от предишната вечер и скри лице в ръцете си.

— Кога ще свърши всичко това? — изстена той. — Кога ще се приберем у дома?

После се стегна, избръсна се, изми се и се преоблече. Този път не беше нужно да му се напомня да препаше меча си. Долу сър Годфри вече закусваше с риба и вино и разпитваше майка Идит за стригоите. Александър ги поздрави и се присъедини към тях, докато заклинателката описваше нощните бродници или херлетингите.

— Това е саксонската дума за нощните бродници — обясни тя. — Уолтър Мап ги споменава в хрониките си.

— Съществуват ли наистина? — попита Александър.

— Мап казва, че са ги виждали в Бретан. Хора, които били смятани отдавна за мъртви, се появяват отново и обикалят по земята с кервани от хора, коне и каруци. Теологът Питър Льо Боа казва, че по време на царуването на нашия крал Хенри Втори, цели армии от нощни бродници безшумно скитали навсякъде. Виждали са ги да газят из блатата на Хиърфорд и Уелс е каруци и товарен добитък, самари, фураж, кошници, птици, кучета и множество мъже и жени.

— И те ли са стригои? — попита Александър, докато чупеше малко парче хляб.

— Може би, въпреки че аз исках да изтъкна пред сър Годфри, че реалността не винаги е такава, каквато ни се струва; мъртвите оставиха да се почувства присъствието им. — Тя се усмихна, отхапа малко парче риба и внимателно го задъвка. — Но сега сме изправени пред нещо различно. Имам чувство, че тези стригои очакват нещо.

— Какво?

— Водач, някой от Господарите им, които от много години са неживи.

Александър потръпна. Думите на заклинателката му припомниха ужаса от предишната вечер, затова се извини и каза, че има нужда от чист въздух. Щом излезе навън, той отиде право в градината, където последния път беше видял Емили и сърцето му подскочи от радост, когато заобиколи малкия жив плет и я видя да седи там. Тя носеше бяла наметка, обточена с кожа, бродираше гоблен и тихичко си пееше. Александър се изкашля. Емили вдигна очи и сърцето му отново подскочи от красотата на прекрасните й сини очи.

— Милейди, добро утро.

Емили се усмихна, заби иглата в гоблена и покани писаря да седне до нея. Александър беше развълнуван от топлината и близостта й. Той долавяше лекия дъх на парфюма й и се възхищаваше на златистия овал на лицето и.

— Добре ли си, милейди?

Тя приближи ръката си към неговата.

— Да, сър, макар че се боя.

— От какво?

— Майка Констанс ми каза какво се е случило снощи. — Емили вдигна поглед и очите й срещнаха неговите. — Бил си смел — въздъхна тя. — Бил си много смел и си защитил момчето. — Връхчето на розовия й език облиза устните. — Майка Констанс казва, че си в Оксфорд, за да заловиш злите хора. Сигурно те е било страх.

— Ако се радвах на благосклонността ти, милейди — Александър доближи ръката си до нейната, — бих се изправил и срещу самия Сатана.

— Приятно ли ти е това? — прошепна тя и плъзна малката си ръка в неговата.

— Милейди, думите ми са безсилни пред твоята нежност. Лейди Емили се усмихна леко и започна благовъзпитания и грациозен танц на галантния флирт.

— Често ли мислиш за мен, сър?

— О, не, милейди, мисля за теб винаги.

Емили стисна ръката му и се премести към него.

— Аз съм девица — промърмори тя, — която не е поискана от никого и не е сгодена.

— Милейди, мога да променя това.

— Благородник ли си по рождение?

— Да, и имам благородно сърце.

— Лесно ли се влюбваш?

— Само веднъж, милейди.

Тя примигна с красивите си очи.

— И липсва ли ти тя?

Сега Александър стисна ръката й.

— Как би могла, милейди, щом седя тъй близо до нея? Емили леко се извърна.

— Сигурно си завоювал много сърца.

— Защо са ми много, милейди, когато за мен съществува само едно?

Емили погледна във веселите очи на писаря. Чувстваше се виновна, защото си помисли за сър Годфри, за лицето му, сякаш издялано от камък и пламенния му поглед.

— Обичаш ли ме, сър?

— Милейди, ти го каза.

— Ами когато си заминеш? — прошепна тя.

Александър се свлече от пейката на едно коляно, хвана ръката й и погледна с обожание ангелското й лице.

— Може ли човек да забрави дясната си ръка? Може ли да пренебрегне биенето на сърцето си?

Лейди Емили точно щеше да му отговори, когато чу някакъв звук и се обърна. Сър Годфри стоеше пред тях и по изненадания му израз и явната страст в очите му, тя разбра, че рицарят истински я обича. Ако беше честна, тя предпочиташе точно него, горд като орел, пред онзи, който коленичеше в краката й.

— Сър Годфри! — извика тя. — Добро утро! Александър бързо се изправи.

— Сър — изфуча той, — промъкнахте се незабелязано.

— Сър — отвърна язвително сър Годфри, — ако знаех, че ми трябва херолд, щях да си наема. Сър Осуалд и прокторът са тук и искат да ни видят.

Очите на сър Годфри бяха впити в лейди Емили. Тя спокойно отвърна на погледа му. „За Бога — мислеше си момичето, — направи нещо, признай ми чувствата си.“ Но сър Годфри се обърна и се скри зад храстите. Александър въздъхна, хвана ръката на Емили и я вдигна към устните си.

— Милейди, ще продължим друг път.

После тръгна забързано, като остави Емили да се ядосва на припряното оттегляне на рицаря.

— Сър Годфри! — извика Макбейн.

Младежът се обърна и Александър видя гнева върху лицето му.

— Сър, държите се невъзпитано.

Сър Годфри пристъпи към него и ръката му хвана дръжката на меча.

— Проклетият му писар! — изръмжа той. — С твоите сладки приказки и комплименти!

Александър се усмихна. „Значи все пак, имаш сърце — помисли си той. — Кръвта пулсира в мозъка ти и изпраща гневни съобщения по вените ти.“

Сър Годфри се приближи.

— Забавен ли ти се виждам?

Макбейн отстъпи и ръката му стисна меча.

— Сър Годфри, аз те уважавам!

— Не си играй с мен!

Ръцете на рицаря бяха бързи и мечът сякаш сам изскочи от ножницата. Александър го последва, отстъпи и извади оръжието си, за да го кръстоса с неговото.

— Защо? — попита той.

— Защото, сър, ти ме обиди.

— Кълна се в небето, не съм!

Рицарят си пое дъх дълбоко, затвори очи и свали меча си.

— Не, сър, не си.

И прибра оръжието. Александър го последва и сър Годфри му протегна ръка.

— За мен е трудно — промърмори той. — Не ме бива много по приказките.

Александър се усмихна, хвана ръката на рицаря и тържествено я разтърси.

— Думите не значат нищо.

— Не се карайте!

Сър Годфри се обърна. Сестра Идит стоеше наблизо, под надвисналите клони на един бряст.

— Не се карайте! — повтори тя и отпусна ръце. — Защо мъжете винаги трябва да се борят заради любовта? Виждате едно хубавичко лице и се превръщате в разгонени самци. Ти, сър Годфри, си рицар. А ти, Александър Макбейн, си неговият доверен писар. Имате работа да вършите. Затова я свършете! А после аз ще отсъдя кой е прав. — Леко се усмихна и ги подкани да пристъпят, сякаш бяха непослушни момчета. — Знам как жадува сърцето — прошепна тя. — Ние се стремим към любовта, сърцата ни неотменно я преследват. Но оставете я да почака, имате посетители.

Двамата мъже покорно последваха заклинателката до къщата за гости, където сър Осуалд Бийчъм и проктор Ормистън нетърпеливо ги очакваха.

— Слава Богу! — изръмжа шерифът. — Сър Годфри, трябва да дойдеш с нас. Снощи тринитарианскят манастир е бил нападнат. Приор Едмънд е мъртъв. Казаха, че са проникнали в тайното подземие.

— И още какво? — обади се сестра Идит.

— Един ковчег е бил изпразнен — обади се Ормистън. — Защо им е било да убиват заради един труп?

— Мили Боже! — прошепна сестра Идит и приседна на един стол. — Този глупав приор! — Тя поклати глава. — Значи е станало.

— Какво е станало? — попита Александър.

— Явно са освободили господари си — отвърна заклинателката. — Стригоят, който сър Хю Мортимър е затворил там преди стотици години.

— Глупости! — отсече Макбейн. — Сестро Идит, приех нощните бродници, които пият кръв, и стригоите, които сменят телата си. Но как е възможно човек да оцелее, затворен в ковчег стотици години?!

Сестра Идит почука по масата.

— Не си ли ме слушал? — отсече тя. — Стригоите никога не умират! Ако труповете им оцелеят, те просто спят!

— В такъв случай — намеси се рицарят, — защо този Господар не е станал от ковчега си и не е избягал?

— Трябва да бъде призован — отвърна уморено заклинателката. Трябва да му се принесе кървава жертва, за да се съживи. — Тя се обърна към четиримата мъже и мислено ги наруга заради недоверието им. — Какво толкова чудно има в това? Макбейн, ти молиш ли се?

Писарят кимна.

— Сър Годфри?

— Разбира се.

— А вие, шериф Бийчъм, проктор Ормистън? Двамата мъже кимнаха.

— И когато се молите — възкликна сестра Идит — вие се обръщате към Христос да ви се яви или да призове милостта на вашия светец-закрилник, нали?

Мъжете мълчаливо направиха знак за съгласие.

— Стригоите не са по-различни. Те вярват, че ако ги призоват, силите на Ада ще им отвърнат. — Тя се изправи и побутна стола настрани. — Да отидем в манастира. Ще видите! Преди да е свършила седмицата, ще усетите могъществото на техния Господар.