Робърт Дохърти
Носферату (9)

8.

Китай, 325 г.пр.Хр.

 

Носферату, сянка сред мрака, крачеше сред каменни хора. Статуите, подредени от двете страни на прашния път, го гледаха с изкривени от гняв лица. Те бяха предупреждение, мълчаливо послание до всички, които дръзваха да излязат на този път.

Точно зад тях се виждаше върхът, за който Сянката на Аспасия му бе разказал преди толкова много години. След като напусна Индия, Носферату пое покрай подножието на Хималаите, придвижвайки се на запад, както го бяха посъветвали местните жители. Успя да прехвърли първата верига и се озова в пустиня, а когато прекоси и нея, високите планини останаха вдясно и той отново пое на изток. Скоро излезе на стар път за кервани, същия, който след много години щеше да се нарича Пътя на коприната, но и сега се използваше от тукашните търговци.

Хранеше се с пътници, които отвличаше нощем от биваците. Първото му впечатление от Китай бе за огромна и необятна страна. Разказаха му, че далеч на изток тя граничела с друг океан.

Пътят на коприната свършваше в Сиан — града, към който го бяха упътили по-опитните търговци. Тук властваше някакъв местен военачалник, нямаше никакви признаци за централизирано управление и това наведе Носферату на мисълта, че Китай е по-скоро географско понятие, отколкото политически термин. Остана няколко седмици в Сиан, нощем обикаляше пивниците и слушаше историите, които се разказваха, усъвършенствайки познанията си по езика.

Малцина смееха да отварят дума за Циан Лин, а ако го направеха, бе винаги шепнешком. Говореше се, че там живеели зли демони, които пазели планината, и че никой не се бил връщал от нея. Същите приказки се разправяха и за платото Гиза.

Една нощ, когато луната се скри напълно, той се отправи за Циан Лин. Малко след това видя статуите, подредени от двете страни на пътя. Докато крачеше между тях, загледа се в хълма. Беше висок три хиляди стъпки, истинска планина, далеч по-голяма от пирамидите в Египет, с правилни, геометрични очертания и гладки склонове.

Носферату долови някакво движение в мрака. Спря и замръзна неподвижно, превръщайки се в една от статуите. Там, зад завесата от тъмнина имаше някой, който го следеше. И друг път бяха тръгвали по дирите му, но винаги накрая се превръщаха в негова плячка. Сега обаче беше различно. Преследвачът по нищо не напомняше на шумните групи от изплашени войници, въоръжени с подрънкващи мечове и размахващи фенери.

Носферату прекоси с бързи крачки пътя и се прилепи към най-близката статуя. Подаде лекичко глава и наостри слух. Отдясно се чу шумолене на дрехи. В подножието на съседната статуя се спотайваше някаква фигура. Непознатият също го гледаше. Едва сега Носферату си даде сметка, че другият вижда не по-зле в мрака. Вече не се съмняваше, че и той е като него — нежив.

И тогава откри, че преследвачите му са двама. Изви глава наляво и зърна друга фигура. Продължи да се оглежда и видя, че е обкръжен от шест мълчаливи фигури, въоръжени с къси мечове.

Как бяха успели толкова незабелязано да го обградят? Би трябвало да ги чуе, когато се приближаваха. Носферату се извъртя бързо, скочи върху една от статуите и огледа отвисоко мълчаливата група. От тази статуя се прехвърли на съседната, като едва успя да се задържи върху грапавата повърхност на главата.

И този път го обкръжиха, все така мълчаливо и бързо, без да свалят очи от него.

Носферату вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен. Никакъв отговор, противникът продължаваше да го наблюдава неподвижно и смълчано. Сякаш го бяха заобиколили статуи. Само след няколко минути кръгът им се разтвори и към подножието на статуята, на която се бе покатерил Носферату, се приближи едра и висока фигура, която спря на няколко метра от него. И този път Носферату размаха ръце, за да покаже, че не носи оръжие. Съдейки по очертанията, новодошлият бе мъж с дълга коса и риза и панталони от блестящ плат, какъвто не познаваха в Европа, а тукашните наричаха коприна.

Носферату скочи на пътя и се изправи пред високия. Беше достатъчно близо, за да го разгледа на лунната светлина.

Тъкмо очите му подсказаха, че вижда същество от своя вид. Бяха черни, дълбоки, с едва забележимо, червеникаво сияние. Носферату не изпитваше страх. Най-сетне, след толкова много години, се изправяше срещу някой, който споделяше неговата съдба.

— Откъде си? — попита мъжът. Говореше аирлиански със странен акцент.

— Аз съм Носферату, създаден през Първата епоха на Египет, син на аирлианския бог Хор и момиче от царска кръв.

Другият кимна.

— Аз съм Тиан Дао Лин. Създаден съм тук — той посочи през рамо към хълма. — От Артад и жертвена девица.

— От колко време живееш по тези места?

— Близо триста години скитам през нощите.

— А другите? — Носферату се огледа.

— Те са мои потомци.

— Твои потомци ли? — повтори учудено Носферату. — Как?

Тиан Дао Лин се усмихна.

— Мои и на местните жени.

Кръстоска с хора. Подобно нещо никога досега не бе хрумвало на Носферату. Винаги бе надделявала жаждата за кръв. И любовта към Некхбет.

— Те не са като нас — обясни Тиан Дао Лин. — Носят само една четвърт божествена кръв. Най-възрастният е почти на деветдесет — остава му малко да живее. Имах още няколко синове, но те умряха от старост.

— Изпитват ли жаждата?

Тиан Дао Лин пристъпи по-близо.

— Не им позволявам да се хранят с кръв. Не искам да им подсилвам жаждата. — Той махна с ръка. — Последвай ме.

Носферату тръгна след него, а останалите ги заобиколиха. Насочиха се към едно изоставено селце, чиито къщи отчаяно се нуждаеха от ремонт.

— Тукашните хора избягаха отдавна — обясняваше Тиан Дао Лин, докато го водеше към най-голямата къща в средата на селото. Едва сега Носферату забеляза, че потомците на Тиан Дао Лин бяха само мъже.

— Нямаш ли дъщери?

Тиан Дао Лин се намръщи.

— Не ги оставям да живеят.

— Защо?

— Защото биха могли да се кръстосват с братята си и да увеличават силата си.

В това имаше някаква зловеща истина. Тиан Дао Лин седна с кръстосани крака на една възглавница и посочи на Носферату да се настани срещу него.

— Идваш отдалеч — подхвана той. — Навярно пътуването ти е било продължително и опасно.

— Така е.

— Никой не предприема подобно рисковано пътешествие без важна причина.

— Този, който те създаде… — поде Носферату.

— Да?

— Аирлианците… къде са сега?

— Спят под земята, в една гробница.

— Можеш ли да стигнеш до тях?

— Не. Опитвах, други също се помъчиха, примамени от разказите за несметни богатства. Дори пратих малък отряд от мои наследници. Не успяха и загинаха до един.

Носферату усети, че на плещите му се стоварва огромно изтощение. Да измине толкова дълъг път и да не може да достигне мечтаната цел…

— Гладен ли си?

Носферату кимна отпаднало.

Тиан Дао Лин се изправи.

— Ела. Навън все още е тъмно. Ще ловуваме заедно.

 

 

Носферату прекара една седмица с Тиан Дао Лин, изучавайки начина му на живот. На свой ред разказа на китаеца за пътешествията си и за живота на запад. Доловил разочарованието му, Тиан Дао Лин се съгласи да го отведе в подножието на планината — дотам, докъдето смяташе, че е безопасно.

Рано една вечер, придружени от шестимата наследници, двамата с Тиан Дао Лин поеха към планината. Минаха покрай две високи могили, върху всяка от които имаше по един приклекнал тигър, и се озоваха в малък двор, с дължина трийсет метра и широчина петнайсет. В отсрещния край имаше две бронзови врати, покрити с надписи.

— Има ли Наблюдатели по тези места? — попита Носферату.

— Не съм виждал такива.

— А ловци Наблюдатели?

— Какви са те?

— Не зная, но разбрах, че преследват такива като мен и теб.

Спряха пред вратите.

— Наех няколко тукашни главорези да отворят портите — обясни Тиан Дао Лин. — Но ги избих веднага щом свършиха тази работа. — Той побутна едно от крилата на портата и нареди на хората си да пазят.

Тиан Дао Лин тръгна пръв, а Носферату го последва. Озоваха се в голямо преддверие. Стените бяха изрисувани с най-различни фигури, подобни на онези, които Носферату бе виждал в Гиза, по протежение на Пътищата на Росту.

В дъното на преддверието започваше широк тунел. Широк десет метра, той се спускаше като стрела право в дълбините на планината. Стените бяха шлифовани с невиждано майсторство.

След около двеста метра стигнаха до едно място, където тунелът се разклоняваше на два ръкава, всеки под прав ъгъл спрямо другия. Точно по средата имаше надписи.

— Предупреждения — промърмори Носферату.

Тиан Дао Лин кимна.

— Да. Гледай. — Той продължи още няколко крачки навътре в един от тунелите. Изведнъж пред него изникна мътночервеникаво сияние. Светлината оформи кръг, изтегли се нагоре и надолу и се стесни. Постепенно прие очертанието на аирлианец. Снежнобяла кожа, ръце и крака, по-дълги от човешки, и голяма глава, покрита с червеникава коса. Пламтящи котешки очи се втренчиха в тях, сякаш изображението можеше да ги вижда.

— Това е изображение на баща ми — Артад — обясни Тиан Дао Лин.

Видението вдигна дясната си ръка, разпери шест пръста и обърна дланта си към тях. След това заговори на езика на боговете, повтаряйки изписаното на стената: Забранено е да влизат, освен ако не притежават ключ. Който наруши забраната, ще умре.

— И доста измряха — потвърди Тиан Дао Лин. — Ако продължиш нататък в тунела, появява се един лъч, който реже като нож плът и кост. Никой не може да премине. Точно там долу спят Артад и останалите аирлианци.

Толкова близо! Носферату почти долавяше присъствието им. Представяше си ги — заспали в своите саркофази, а в жилите им тече кръвта, която може да дари живот на Некхбет.

— Нямаш ли представа къде може да е този ключ?

Тиан Дао Лин поклати глава.

— Абсолютно никаква. Търсил съм къде ли не. Боя се, че може да е долу, при тях. Не виждам никаква причина да го оставят отвън.

— А какво е положението с другите тунели?

— Този отляво се пресича от една вентилационна шахта — много тясна, завършваща малко по-нататък. А десният — ще ти покажа…

Върнаха се и тръгнаха по десния тунел. Известно време слизаха право надолу, след това тунелът започна да се вие под остри ъгли, подсказвайки, че наклонът се е увеличил. Не след дълго внезапно се разшири и завърши в просторно подземие, чийто край се губеше в далечината. Веднага щом напуснаха тунела и изминаха няколко крачки навътре в подземието, над главите им блесна светлина.

— Какво е това място? — попита Носферату, засенчвайки очи от равномерно засилващия се блясък.

Скоро светлината стана ярка като слънце по пладне.

— Тук държат богатствата си — отвърна Тиан Дао Лин.

Намираха се в гигантска подземна кухина, чийто покрив се поддържаше от метални подпори. Вътре бяха разхвърляни множество черни правоъгълни контейнери.

— Опитах се да отворя един-два от тях, но не успях — рече Тиан Дао Лин.

— Няма ли пазачи? — учуди се Носферату. — В Пътищата на Росту обикаля едно чудовище с метално тяло и крака.

— Само клопката в главния тунел — отвърна Тиан Дао Лин. — Погледни.

Пред тях се появи още едно червено сияние, което бързо прие очертанията на аирлианец. Изображението заговори, но Носферату не можа да разбере повечето от думите, които използваше. Вероятно изброяваше струпалия в кухината инвентар и целите, за които може да се използва.

— Съжалявам — обади се Тиан Дао Лин и Носферату го погледна учудено.

— За какво?

— Че не мога да ти осигуря онова, заради което си дошъл чак дотук. Че не можеш да се върнеш и да спасиш своята любима Некхбет.

Носферату тръгна обратно към тунела и Тиан Дао Лин го последва. Веднага щом напуснаха кухината, светлината зад тях угасна.

— Ще останеш ли тук? — попита Носферату.

— Това е моят дом.

— И ти го охраняваш?

— Да. — Тиан Дао Лин вече разбираше накъде бие Носферату. — Но ако настъпи някаква промяна и успеем да се промъкнем до най-долното ниво, веднага ще ти съобщя. Накъде ще се отправиш сега?

Интересен въпрос, върху който Носферату все още не бе разсъждавал.

— Ще се върна обратно на запад да потърся Сянката на Аспасия и ще се опитам да изтръгна повече информация.

— Не ми изглежда като някой, на когото може да се има доверие — подхвърли Тиан Дао Лин.

— Изглежда изпитва удоволствие от нещастието на другите — призна Носферату. — Но въпреки всичко следва плана, програмиран в него от личността на Аспасия. Тъкмо той изпрати Александър и армията му насам с надежда да се доберат до Китай и да проникнат със сила в могилата. Уверен съм, че и в бъдеще ще създава проблеми.

Внезапно силен трясък отекна в тунела и ги накара да подскочат.

— Вратите! — извика Тиан Дао Лин.

Затичаха се нагоре, но когато стигнаха до портите, откриха, че са затворени, наоколо се въргаляха труповете на шестимата избити наследници на Тиан Дао Лин. Носферату и китаецът опряха плещи във вратите, но въпреки нечовешката си сила не можаха да ги отместят.

— Кой може да е направил това? — попита Носферату, след като отстъпиха надолу към главния коридор.

— Не зная — поклати глава Тиан Дао Лин. — Влизал съм в тези тунели десетки пъти. Никога досега не се е случвало.

Носферату коленичи до един от труповете. Раните бяха с гладки ръбове, като от тънко острие.

— В Пътищата на Росту… — поде той, но замълча, дочул шум над тях. Двамата вдигнаха едновременно глави и забелязаха една скрита врата в тавана, която в момента се отместваше. През образувалия се отвор се показа блестяща метална сфера — близнак на онази от Гиза, — която се спусна право надолу и се приземи върху металните си крака.

Единият от острите като бръсначи крака се прицели в Носферату, а вторият — в Тиан Дао Лин. В продължение на няколко секунди се възцари абсолютна тишина. После откъм главния коридор се чу тропот на тежки обувки. Носферату отстъпи неволно назад, когато на входа се появиха двама аирлианци, въоръжени с познатите дълги копия. Носеха черни, прилепнали по телата им костюми и не изглеждаха никак радостни от срещата — в очите им блещукаха гневни пламъчета.

— Господари мои… — поде Тиан Дао Лин и вдигна молитвено ръце. Ала думите му бяха прекъснати от бликналия сноп светлина от върха на едно от копията, който го порази право в гърдите и го преметна назад.

Носферату едва сега успя да реагира и посегна към затъкнатия в пояса му кинжал, но втори лъч светлина го блъсна в гърдите и светът престана да съществува за него.

 

 

Крит, 325 г.пр.Хр.

 

Вампир се пробуди в мрака. Полежа така няколко минути, като дишаше бавно и се опитваше да се ориентира. Събуждането от дълбок сън винаги бе свързано с неприятни усещания. Пресегна се да отвори похлупака, но когато чуканчето на ръката му докосна металната повърхност, изведнъж всичко възкръсна в паметта му: зловещата присъда на спартанците, годините, които изгуби, докато се добере до саркофага, принуден да живее като преследвано чудовище и да се храни с деца и старци.

Вампир изтика леко капака. Намираше се в пещера, но таванът й бе нацепен от поредица от земни трусове и сега през отворите блещукаха звезди. Той седна и след няколко неуспешни опита успя да се освободи от пластините и короната, като си помагаше с пръчката, която бе захапал със зъби. Изгуби няколко часа, преди да успее да излезе от саркофага. Докато работеше, нещо привлече вниманието му. Спря и вдигна чуканчетата към светлината. Раните бяха зараснали добре, но почти бе готов да се закълне, че китките му изглеждаха удължени. Възможно ли бе ръцете му да пораснат отново? Дали аирлианският вирус в кръвта му не стимулираше процесите на регенерация?

Вампир напусна пещерата, за да потърси подходящ обект, с който да утоли жаждата си. Спусна се до най-близкото село, отвори първия попаднал му прозорец, измъкна едно спящо дете и го завлече в планината, където пресуши малкото телце, преди да го зарови. Качи се отново в пещерата, нагласи таблото за още десет години сън, изтегна се в саркофага и дръпна похлупака.

 

 

Когато се събуди отново, десет години по-късно, първото, което направи бе да отмести лекичко похлупака, колкото да пропусне вътре достатъчно светлина. След това си погледна ръцете.

Наистина бяха по-дълги, спрямо белега, който бе оставил на стената на саркофага. Вампир почувства прилив на надежда за пръв път, след като Актон бе вдигнал над него секирата. Ръцете му се възстановяваха. Щеше да отнеме доста време, съдейки по минималния растеж за изминалите десет години, но и това бе нещо. Този път нагласи таблото за по-продължителен сън и без да излиза, за да утоли жаждата си, спусна похлупака.