Робърт Дохърти
Носферату (10)

9.

Китай, 1167 г.сл.Хр.

Бронзовите врати, водещи към Циан Лин, се разтвориха и навън излезе млада жена, стиснала в прегръдките си момченце на не повече от седмица. Вратата се затръшна зад нея и тя се запрепъва през неравното поле, заобикалящо планината. Успя да измине не повече от неколкостотин крачки, преди да бъде заобиколена от четирима мъже, които имаха странни черти и пропорции на телата си. Това бяха наследниците на Тиан Дао Лин, същите, които отвличаха местните жени и се кръстосваха с тях, смесвайки кръвта си с тяхната и създавайки поколение, което стотици години наред скиташе из околните гори и планини и нападаше закъснелите пътници, пиейки кръвта им, както биха постъпили най-зловещите чудовища.

Веднага щом заобиколиха момичето, един от тях измъкна нож и й преряза гърлото с привично движение, секвайки ужасените й писъци. Другите трима вече се бяха надвесили над разрязаните кръвоносни съдове и загълтаха жадно бликналата кръв. Четвъртият забеляза малкия вързоп, който момичето носеше, и го вдигна. Усети, че нещо помръдва вътре и тъй като не се съмняваше, че останалите ще поискат да си поделят плячката, отстъпи незабелязано назад в тъмнината.

На десетина крачки по-нататък постави вързопа на земята и го разви. Отвътре се показа бебешко личице. Той се намръщи, споходен от мимолетен и неуловим спомен. Загърна отново вързопа, взе го и се отправи към порутеното селце, което той и роднините му обитаваха.

Прибра се в глинената колиба, където живееше с жената, която бе избрал за своя спътница в живота и която бе родила мъртво тяхното дете заради генетичен дефект. Вдигна вързопа и го разклати пред очите й. Жената протегна ръце и го взе.

Той беше по-умен от останалите. Знаеше го отдавна, толкова отдавна, че вече не си спомняше откога. Беше и по-бърз, качество, което неведнъж му бе спасявало живота, когато хората от селото бяха излизали на лов за него, гонени от жаждата си за кръв и човешка плът.

Освен това се бе примирил с факта, че трябва да си тръгне. Това не беше място за него — да води безсмислено съществуване сред дегенериращи потомци. Но не го направи, докато не навърши дванадесет години, когато жената, която наричаше майка, умря.

Тръгна си същата нощ, защото и той, както останалите жители на селцето, не можеше да търпи светлината. Отправи се на северозапад, колкото се може по-далеч от Циан Лин. Избра едно село, чиито обитатели очевидно от доста време гладуваха и едва свързваха двата края, а на следващата нощ влезе тържествено, нарамил току-що убит елен. Посрещнаха го като герой и той ги остави да се нахранят до насита.

Въпреки че беше прекалено млад и имаше странни навици, като например да излиза на лов само нощем, го приеха охотно заради уменията му да осигурява прехрана. Само след две години той стана водач на племето, но вече се бе превърнал в жива легенда, защото старата знахарка разправяше наляво и надясно, че бил потомък на сив вълк и бяла кошута и че бил предопределен да извърши велики дела.

Научи, че тези хора принадлежат към народа на монголците, племена, обитаващи широките степи между Русия и Китай. Нарекоха го с името Темухин, в чест на някакъв прочут техен водач, загинал в сражение с китайците. Той нямаше нищо против легендите, които се разпространяваха за него. Постепенно започна да подчинява отделните племена. Налагаше властта си със сила, измама и подкупи или със сладки предложения за съюзничество. След десетина години, когато вече бе на двайсет и две, бе съсредоточил в ръцете си такава сила, че всички монголски племенни водачи се заклеха във вярност пред него и го провъзгласиха за Всеобщия цар — Чингис хан.

През 1202 година той поведе народа си срещу татарите и изтреби това племе, превръщайки се в абсолютен господар на Източна и Централна Монголия. След като наложи господството си над всички степни племена, обърна поглед на юг — към Китай. Конницата му нахлу през 1211 г. и само за една година превзе целия Северен Китай.

Успокоен, че е подсигурил фланговете си, ханът обърна армията към Сиан и завладя без особена съпротива този град. След това поведе една конна армия към планината отвъд града, известна с името Циан Лин. В последния ден на март 1212 г. той достигна широкия черен път, който водеше към планината.

Тук спряха, защото не можеха да продължат нито крачка нататък. Невидима и непреодолима преграда заобикаляше планината от всички посоки.

Ханът прекара четири месеца в лагера отвъд невидимата стена, опитвайки се денем и нощем да я преодолее.

Пробва с лъкове и стрели, с копия и мечове, дори с експлозивния китайски прах, но без никакъв резултат. Накрая по-важни дела, заплашващи сигурността на империята, го принудиха да се върне на изток и да опожари Пекин, за да сложи край на избухналото там въстание.

След като не успя да завземе Циан Лин, ханът реши да подчини на властта си целия останал свят. Завладя Туркменистан, Узбекистан, Таджикистан и Афганистан и по-голямата част от Персия. През 1220 г. плячкоса великолепния град Самарканд, изколи гражданите и нареди да екзекутират султан Мохамед. Продължи на запад, по-далеч, отколкото бе стъпвал кракът на който и да било от неговите сънародници, и навлезе в Кавказ, където разби съюзническата турско-руска армия. През това време далеч в тила му китайците отново се вдигнаха на бунт. Давайки се сметка, че е невъзможно да се управлява и задържи една толкова обширна империя — също както се бе оказало невъзможно да проникне в Циан Лин, — ханът организира собствената си „смърт“ през август 1227 г.

Дванадесет избрани от него войници отнесоха тялото му на тайно място, където трябваше да го погребат. В нощта преди погребението ханът изби и дванайсетте и зарови труповете им. След това се метна на коня и препусна на запад, превръщайки се в легенда.

Засели се в един неотдавна основан град на име Москва, където прие нова самоличност. Една от многото, които щеше да смени, докато най-накрая стане известен като Адрик.