Робърт Дохърти
Отговорът (19)

18.

От слънчевите колектори бликаха фонтани от енергия, която изпълваше стража-компютър и неговите подсистеми. Дойде време да бъдат активирани програми, които отдавна дремеха в бездействие.

Две от тези програми имаха предимство пред останалите. Едната беше биологична, а другата — техническа. На още по-голяма дълбочина от кухината, в която бе разположен стражът на Марс, се намираше голяма подземна галерия, изпълнена с черни издължени предмети, напомнящи ковчези, всеки от които бе с дължина три метра и ширина около метър. За първи път откакто бяха херметизирани, черните метални щитове, които покриваха всеки един от тях, се плъзнаха встрани и отдолу се показаха няколко слоя сребрист, намагнетизиран материал, който на свой ред започна да се разтваря, сякаш се белеше кора на портокал, и най-сетне в тъмната вътрешност на ковчезите изплуваха неподвижни тела, плътно увити в същата сребриста материя.

Те всички бяха високи между метър и осемдесет и два метра, мъже и жени, с къси туловища и необичайно издължени крайници. Главите им бяха по-малки от човешките, а косите им грееха в огненочервено. Кожата им беше восъчнобяла и без никакви бръчки.

Въздухът около телата започна да пука от нарасналото статично електричество, докато полетата, които толкова дълго ги бяха съхранявали в стаза^[1], започнаха да отслабват при всички, освен при двадесет от общо осемдесетте. При дванадесет от тях стазисната система бе показала дефект и сега телата бяха практически мумифицирани. Другите осем останаха в състояние на хибернация, като предпазна мярка.

В техническата програма част от енергията бе заделена към залата непосредствено под повърхността — точно под обекта, познат с названието Крепостта. Тук се включиха вътрешни светлини, озарявайки с блясъка си лъскавите обшивки на половин дузина кораби. Нито скакалци, нито грамадни като кораба-майка, тези съдове по клас се намираха някъде по средата. Всеки от тях стърчеше неподвижно върху твърдия бетонен под, подобно на изправена меча лапа, заоблен отстрани и с остър като копие връх. На височина корабите стигаха двеста метра, а ширината в основата им беше четиридесет.

От общия разпределител по кабелите към всеки от тях потече златиста светлина и енергоемниците им започнаха да се зареждат.

 

 

Търкот, Нейбингър и Дънкан току-що бяха влезли в помещението, отредено за групата със специално предназначение, и един от хората там се изпречи на пътя им, настоявайки да види техните пропуски. Докато Търкот се бъркаше за портфейла, между двамата застана Зандра.

— Капитан Търкот, професор Нейбингър и доктор Дънкан разполагат с неограничен достъп — заяви тя. — Освен това капитан Търкот ще командва операцията.

Към тях се приближи нисък, мургав сержант с атлетично телосложение и свъсени вежди.

— Аз съм сержант Харкър — представи се той. — Не са ми казвали, че някой друг ще командва групата. — Харкър притежаваше нисък, дрезгав глас на човек, попрекалил с уискито и пурите. Безизразното му лице бе насечено от дълбоки бръчки, но сивите му очи гледаха зорко и бяха впити в лицето на Зандра.

— Затова пък са ви казали да изпълнявате всички мои заповеди, нали? — попита го тя.

— Точно така.

— Е, в такъв случай капитан Търкот ще поеме командването — рече троснато Зандра. — Оставям ви да се опознаете, но не губете време. След по-малко от два часа потегляте. — Тя излезе, оставяйки Търкот в компанията на намръщените десантчици.

— Ама вие всички ли ще идвате? — пръв наруши тишината Харкър.

— Само аз и професор Нейбингър — отговори Търкот.

— Професор по какво?

— По археология — рече Нейбингър.

— По археология значи — повтори замислено Харкър. — В такъв случай защо не ме светнете каква е причината да се промъкваме във вътрешността на комунистически Китай, за да се ровичкаме из някакви гробници.

— А-а, съжалявам, но… — запелтечи Нейбингър, но Търкот го прекъсна.

— В гробницата навярно ще открием сведения за аирлианците — произнесе той.

— Аз пък си мислех… — намеси се Нейбингър, но Търкот отново го прекъсна.

— Професоре, тези хора ще рискуват живота си. Ако не друго, заслужават поне да узнаят истината.

— Нямам нищо против, само не знам как ще погледне на това ледената кралица от съседната стая — промърмори Нейбингър.

— Професорът — продължи мисълта си Търкот — е световноизвестен специалист по старорунически надписи и аирлиански език.

— Ей — плесна се по челото един от войниците, — да не сте вие човекът, дето установи контакт със стража?

— Да, той е — потвърди Търкот. — А сега да чуем от вас как точно ще бъдем прехвърлени в гробницата.

Харкър се завъртя на токове и доближи окачената на стената дъска.

— Това е зоната на операцията — посочи една от сателитните снимки той.

Търкот беше дълбоко впечатлен от качеството на фотографиите, като се имаше предвид, че са били направени от голяма височина. Отново се зачуди кой ли стои зад всичко това. Зандра твърдеше, че е ЦРУ, но от досегашния си опит Търкот не бе забелязвал толкова добре смазан механизъм на действие в нито една от секретните организации на Щатите.

— Сержант Брукс, който е специалист от разузнаването — продължаваше Харкър, — е запознат с разположението на противниковите части в зоната за действие. Разполагаме с изобилна информация от различни източници, която все още се обработва.

Харкър погледна крадешком затворената врата, сетне плъзна поглед по лицата на Търкот и Нейбингър. Търкот осъзна инстинктивно какво точно безпокои сержанта.

— Слушай, всички тук сме си сложили главите в торбата — произнесе тихо той. — Аз съм командирът, но това означава само, че държа нещата да протекат гладко. Тъй че разчитам на теб да ръководиш хората и съм готов да се придържам към всеки разумен план, който сте подготвили. Все пак, най-важното е да се приберем живи и невредими.

На лицето на Харкър се изписа очевидно облекчение.

— Чейс ще отговаря за свръзката — продължи поуспокоен той. — Уточнил е със Зандра, или каквото й е името, скрити текстове, резервни кодове и снаряжение. Ще използваме САТКОМ^[2], до която ни се предоставя неограничен достъп. Дадоха ни два предавателя. Единият ще е у Чейс, вторият ще нося аз.

Чейс беше русоляв младеж с яки ръце. Навиваше някакъв кабел, но толкова грижливо, сякаш повиваше новородено.

— Освен това всеки от нас ще е снабден с микропредавател, слушалки и ларингофон. Чейс ще се погрижи да ви екипира. Така. Преслер е нашият лекар. Запознат е с особеностите на флората и фауната в района на действие и не вижда особени опасности в тази насока. Ако има някакви проблеми, те ще са от огнестрелни рани. Носи си всичко необходимо, а на всеки от вас ще раздаде две пластмасови торбички за интравенозна употреба — едната съдържа гликоза, а втората — кръвозаместител. Не се подсмивайте, жизненоважни са, ако изпаднете в шок.

Търкот кимна. Забележката беше по-скоро за Нейбингър, който очевидно не си даваше сметка за сериозността на подготовката. За първи път от доста време насам се чувстваше сред свои. Това бе неговата среда, сред такива навъсени мъже, които знаеха с какво се захващат, бе прекарал част от живота си.

— Откъде иде опасността? — попита той.

— От армията, естествено — отвърна Харкър. — Китайската армия е дислоцирала няколко войскови подразделения в района. Изглежда вече дори е имало сражения с въоръжени мюсюлмански отреди. Освен това Зандра каза, че хората, с които предстои да установим контакт, са затворени вътре в гробницата, тъй че ще трябва да се пъхнем право в гнездото на осите. — Харкър посочи едно тъмно петно на склона на гробницата. — Както виждате, армията е разположила една механизирана част пред входа на гробницата и още няколко машини горе на билото.

— А ние как ще влезем? — попита Търкот.

— Операцията е от две части. Първо се доближават моите снайперисти и премахват часовите, както и хората в картечните гнезда. Ще стрелят, докато се вдигне тревога. Тогава останалите се вдигаме и очистваме района пред вратата. Хоуис, който е нашият сапьор, ще постави насочени взривове на желязната порта, за да си пробием път вътре.

— С какви оръжия разполагате? — полюбопитства Търкот.

— Две 50-калибрени снайперови пушки „Хаскинс“, автомати за огнева поддръжка и две базуки. Можеш да си поискаш оръжие от вашата приятелка. Има такива нещица, за каквито само сме чели.

— Ясно — рече Търкот. — А как ще пристигнем?

— Един С-130 ще ни метне дотам. Скачаме от сто и двадесет метра.

— Сто и двадесет! — възкликна Нейбингър. — Мислех, че ще е поне сто и петдесет.

Харкър се засмя дрезгаво.

— Сто и двадесет, сто и петдесет, какво значение? Ако питате мен, онези от кабината ще са готови да ни хвърлят и от деветдесет, само и само да не се изпържат. Ще летят максимално ниско, за да избегнат радарите на китайската ПВО.

Нейбингър видимо пребледня и Харкър го тупна по рамото.

— Не му мисли, професоре, разполагаме с едно нещо, дето ще те приземи като в люлка. — Той чукна със закривения си показалец по друга снимка. — Това тук е езеро на два километра от гробницата. Тъкмо пилотите по-лесно ще го намерят, водната повърхност е като огледало за насочващите радари. Поне ще сме сигурни, че ни хвърлят на точното място.

Търкот разбираше какво има пред вид Харкър — при нощните скокове пилотите нерядко губеха ориентация и хвърляха десантните групи на километри от зоната за действие.

— Е, приятелю — обърна се той към Нейбингър, — поне няма да се безпокоиш за приземяването. Ще кацнеш право във ваната.

— Да, току-виж съм се удавил — промърмори мрачно Нейбингър.

— А обратният път? — реши да смени темата Търкот. — По това работили ли сте?

Харкър издаде напред брадичка.

— Че как? Уточнихме няколко подходящи места за изтегляне.

— Какво изтегляне? — попита Дънкан.

— С хеликоптери — побърза да вметне Търкот.

— Няколко места, както вече казах — повтори Харкър. — Повече ме безпокои обаче фактът, че ще ни вземат с вертолети МХ-60. Може да не съм най-големият спец по тези въпроси, но от малкото, което знам за „Блекхоук“, обсегът им на полет, дори с допълнителни резервоари, в никакъв случай не е достатъчен, за да ни измъкнат от там. Интересно ми е как смятат да го направят и кой ще командва полетния екипаж.

— Може би ще се зареждат по трасето — предположи Търкот. — В специалните части разполагаха с подобни модификации на „Блекхоук“.

— Да, може и да е така — склони глава Харкър. — Но дали са готови да пратят такова нещо в китайското въздушно пространство?

— Ще попитам Зандра — намеси се Лиза Дънкан.

— С две думи — приключи Харкър. — Нека момчетата от ВВС ни хвърлят на точното място, а аз обещавам да ви вкарам в гробницата.

Търкот, Нейбингър и Дънкан разглеждаха снимките от гробницата Циан Лин.

— Големичка е — отбеляза Търкот. — Да знаеш случайно на каква дълбочина се простира? — обърна се той към Нейбингър.

— Не знам. Не съм чувал вътре да са допускани експедиции.

— Страхотно — въздъхна Търкот.

Прекъсна ги женски глас. Зандра беше влязла в стаята, докато разглеждаха снимките.

— Самолетът е готов за излитане, оттатък ви чака снаряжението, така че предлагам ви да се размърдате.

Докато се изнизваха от стаята, Нейбингър поклати учудено глава и прошепна така, че да го чуят само Дънкан и Търкот.

— Странна работа, казвам ви.

— Коя? — сепна се Търкот.

— Ами тази, че ни предоставят всякакви свръхмодерни технологии само и само да се промъкнем в някаква древна китайска гробница и да открием там нови сведения за аирлианците. Дали пък Кели не е права? Щом не можем да се споразумеем помежду си — имам предвид с китайците — заслужаваме ли да търсим контакт с космоса?

— Вярно е — съгласи се Търкот. — Човечеството все още не е в състояние да преодолее предразсъдъците си. Но мен друго ме безпокои.

— И кое е то? — попита Дънкан.

— Ще можем ли да ги преодолеем все пак — говоря за противоречията — ако се наложи да се бием с извънземни нашественици — произнесе замислено Търкот.

 

 

— Всички освен Ки оставате тук — нареди Че Лу. — Двамата с него ще се върнем назад и ще огледаме десния тунел.

След като подминаха светлия отвор, бяха продължили още близо осемстотин метра навътре в левия тунел, само за да открият, че той завършва с глуха каменна стена. Всички бяха завладени от отчаяние, но само Че Лу не се предаваше. Върнаха се назад до светлината и тук Че реши да ги раздели.

— Ако открием нещо, ще пратя Ки обратно — обясни им тя. Знаеше, че е въпрос само на време групата да се разпадне и хората да се поддадат на паниката. Тук поне светлината им действаше успокояващо, но скоро щеше да настъпи нощта.

Тя събра всички фенерчета, остави на изплашените студенти само едно от тях и въоръжени с останалите и с неизменния бамбуков бастун, двамата с Ки поеха обратно към мястото, където се разделяха двата тунела. Поне тук не ги очакваха никакви изненади.

 

 

— Изгубихме още сто метра за последните два часа — докладва Тенисън и гласът му отекна в затвореното пространство на „Сив вълк“.

— Не откъсвай очи от индикаторите и ми докладвай за всяка промяна — нареди лейтенант Даунинг. Безпокоеше го не толкова пропадането в дълбочината, колкото влагата, която бе започнала да се отлага по вътрешните стени на подводницата и студът, проникващ отвън. Беше изключил акумулаторите, за да пести енергия и най-вече да не привлича по никакъв начин вниманието на „фу“-тата, но скоро щяха да почувстват първите нежелани последици от хипотермията.

Даунинг извърна глава и погледна през един от илюминаторите към черната водна маса отвън. Близо пет минути не се виждаше нищо, после, като по часовник, над тях преминаха няколко светещи точки.

— Дявол да ги вземе — изруга полугласно Тенисън. — Какво се бавят онези горе?

— Чакат — също като нас.

— Какво чакат? — попита Еймъри от своя пулт.

— Да се случи нещо — обясни Даунинг. — Или „изтребителите фу“ да си тръгнат.

— Е, и ние чакаме същото — рече Еймъри.

— Всъщност — поправи се Даунинг, — всички ние чакаме Аспасия да се пробуди и да оправи тази бъркотия.