Дийн Кунц
Гръмотевичният дом (17)

ГЛАВА 17

Мъждукаща светлина.

Танцуващи сенки.

Висок, тъмен таван.

Сюзан беше в легло. Болнично легло.

Ръката я болеше на мястото, където Харч злобно бе забил спринцовката. Цялото тяло я болеше.

Не беше старата й стая. В това помещение беше хладно, прекалено хладно за болница. Тялото й под одеялата беше топло, но раменете, вратът и лицето й бяха доста изстинали. Освен това тук беше влажно и мъгливо. Много мъгливо.

И познато.

Пред очите й всичко бе зацапано. Примигна, но все още не виждаше нищо.

От напрягането й прилоша. Почувства се като на въртележка, а не в легло — не спираше да се върти. После отново заспа.

По-късно.

Преди да отвори очи, остана неподвижна в леглото и се заслуша в рева на стичаща се вода. Дали вън още валеше? Приличаше й на потоп, на Армагедон, на нов потоп.

Отвори очи и отново й прилоша, макар и по-малко от преди. Мъждукащата светлина и танцуващите сенки я заобикаляха както и първия път. Но сега й стана ясно, че това е пламъчето на свещ, залюлявано от течение.

Наклони глава върху възглавницата и забеляза свещите. Десет дебели восъчни цилиндъра бяха прикрепени към скалите и най-близките варовикови образувания.

Не!

Завъртя глава в обратната посока, към ревящата вода, но не видя нищо. Свещите прогонваха мрака на не повече от пет метра. Стичащата се вода беше значително по-далече, поне на двайсет и пет, трийсет метра, но нямаше съмнение, че течеше там, спускаше се и се пенеше в най-тъмните ъгли на пещерата.

Намираше се в Гръмотевичния дом.

„Не, не, не — казваше си тя. — Не, това е само сън. Сигурно имам треска.“

Затвори очи, за да не вижда свещите. Но не можеше да махне пещерния дъх на мухъл, нито гръмотевичния шум на подземния водопад.

Че тя беше на четири хиляди и петстотин километра от Гръмотевичния дом, по дяволите. Намираше се в Орегон, а не в Пенсилвания.

Лудост.

Или е адът.

Някой рязко смъкна одеялата й и тя стреснато отвори очи, извика.

Беше Ърнест Харч. Той сложи ръка върху крака й и тя осъзна, че е гола. Харч плъзна длан по голото й бедро, през щръкналите пубически косъмчета, по корема, по гърдите й.

Докосването му я вцепени.

— Не, не още — усмихна се той. — Не още, сладка кучко. Има още малко време. Довечера. По времето, когато ми видяха сметката. Точно в мига, когато оня проклет негър завря ножа в гърлото ми — точно тогава аз ще забия нож в твоето гърло, а в същото време и ще съм ти го начукал, ще се изпразвам в тебе и ще избутвам острието в хубавото ти гърло. Довечера, не сега.

Махна дланта си от гърдите й. Вдигна другата си ръка и забеляза, че в нея държи спринцовка. Тя се опита да приседне. Джеликоу се появи до нея и я блъсна обратно.

— Искам да си починеш хубаво — заяви Харч. — Да бъдеш свежа за тържеството довечера.

И отново заби злобно иглата в нея. След като й постави инжекцията, попита:

— Карл, знаеш ли какво ще ми направи най-голямо удоволствие, когато я убивам?

— Какво?

— Не е краят. А само началото. Ще я убивам отново и отново.

Джеликоу се изкиска.

— Такава е съдбата ти, кучко — заключи Харч. — Това е начинът, по който ще прекараш вечността. Ще те използваме всяка нощ и всяка нощ ще те убиваме. Всеки път ще го правим по различен начин. Има хиляди начини, безкрайно много начини да умреш. И ти ще се запознаеш с всичките.

Лудост.

Тя отново се унесе под въздействието на опиата.

Под водата. Беше под водата и се давеше.

Отвори очи, жадно пое въздух и се досети, че е само под шума на водата. На водопада.

Отново беше в леглото. Опита се да приседне и завивките се плъзнаха, но не й стигнаха силите да се изправи. С разтуптяно сърце отново се отпусна върху възглавниците.

Затвори очи.

Но само за миг.

Или може би за час.

Нямаше как да е сигурна.

— Сюзан…

Приближи се към нея и сега тя го видя ясно. Беше Джери. Ужасното гниещо лице. Устните му бяха по-забрали и по-подути от преди, целите в гной.

— Сюзан…

Тя изпищя. Колкото по-силно викаше, толкова по-бързо изглежда се завърташе леглото. Въртеше се някъде в далечни пространства.

Отново се събуди.

Въздействието на опиата бе почти отминало. Лежеше със затворени очи, боеше се да ги отвори.

Искаше й се да не се бе събуждала. Нямаше желание изобщо някога да е будна. Искаше й се да умре.

— Сюзан?

Тя не помръдна.

Харч повдигна с палец един от клепачите й и от изненада тя примигна.

— Не се опитвай да ме заблудиш, тъпа кучко — ухили се той. — Знам, че си будна.

Тя се чувстваше изтръпнала. Уплашена, но изтръпнала. Ако имаше късмет, сковаването й щеше да нараства, докато остане единственото й усещане.

— Вече е почти време — съобщи Харч. — Знаеш ли го? След около един час тържеството започва. След три часа ще ти разрежа гърлото. И така ще ни останат два часа за забавление. Нали не искаме да разочароваме останалите момчета? Два часа трябва да им стигнат, как мислиш? Ти ще успееш да ги умориш бързо каквато си привлекателна.

Нищо не й изглеждаше истинско. Беше прекалено шантаво, прекалено безсмислено, прекалено размазано в ъглите, за да бъде истина. Болнично легло посред пещерата? Това е невъзможно. Ужасът, насилието, заканата за ново насилие, неподправената злоба на Харч… всичко напомняше най-вече на сън.

И все пак тя усещаше болка на два места по ръката си, където той бе забил спринцовката. Това го чувстваше истински.

Харч отхвърли завивките и отново я разголи.

— Мръсник — прошепна тя така тихо, че едва чу собствения си глас.

— Просто искам да се подготвя — изсумтя той. — Кажи, сладурче, ти не го ли очакваш със същото нетърпение като мен? Ммм?

Тя затвори очи с надеждата да се откъсне и…

— Харч! — … чу Макгий да извиква името на мъчителя й.

Отвори очи и видя Харч да се обръща със стреснато изражение.

— Ти какво търсиш тук? — изръмжа той.

Сюзан нямаше сили да приседне в леглото, затова само вдигна глава от възглавницата, доколкото можа, което не беше кой знае колко, и видя Джеф Макгий. Стоеше на не повече от метър от края на леглото. Трептящите пламъчета на свещите се отразяваха в него и той изглеждаше облечен в накъдрена черна пелерина. Беше насочил към Харч дългоцевен пистолет.

— Ти какво, по дяволите… — започна Харч.

Макгий го простреля в лицето. Той падна назад, където не се виждаше, и се удари силно в пода.

Пистолетът бе издал съвсем тих звук и Сюзан се досети, че част от дългото дуло е заглушител.

Тихият изстрел, видът на размазаното лице на Харч, трясъкът от строполилото се тяло — всичко това имаше особеностите на реално събитие. Не беше стилизираното, пресилено и продължено до безкрайност сюрреалистично насилие, на което беше подложена през последните няколко дни; тук нищо не приличаше на сън. Беше смърт — студена, жестока, бърза.

Макгий заобиколи леглото й.

Сюзан примигна към пистолета. Тя бе все така объркана и при този странен поврат на събитията. Почувства се като залюляна на ръба на пропаст:

— Сега мой ред ли е?

Той пъхна пистолета в страничния си джоб.

В другата си ръка носеше някаква чанта и я пусна на леглото до нея. Не, не беше чанта. Калъф от възглавница, натъпкан с нещо.

— Да се махаме оттук — каза.

Започна да изважда дрехи от калъфката. Нейни дрехи. Гащички. Тъмни панталони. Бял пуловер. Мокасини.

В дъното на калъфката имаше още един голям, кръгъл предмет и тя го гледаше с нарастващ страх. Отново я обзе усещането, че спи, реалността избледня и изведнъж реши, че последният предмет в калъфката е отрязаната, гниеща глава на Джери Стийн.

— Не! — извика. — Стига!

Той извади последния предмет. Беше просто дънковото й яке, навито на топка.

А не глава на мъртвец.

Но тя не се почувства по-добре. Все още бе объркана, не успяваше да се залови за реалността и да се успокои.

— Не — отсече. — Не. Вече не мога да понасям. Просто свършвай.

Макгий я погледна за миг странно, а после сините му очи показаха, че се е досетил:

— Мислиш си, че това е декор за още една поредица от гадни малки сцени.

— Много, много съм уморена — призна си тя.

— Не е — настоя той. — Не е декор.

— Просто искам всичко това да свърши.

— Виж, половината от умората ти се дължи на наркотика, който са ти слагали. След малко ще се освежиш.

— Махай се.

Вече не можеше да държи главата си изправена. Отпусна се на възглавниците.

Дори не я беше грижа, че лежи гола пред него. Не се протегна към завивката. А и не беше сигурна, че биха й стигнали силите да я издърпа. Освен това всеки опит за благоприличие би изглеждал нелеп след всичко, което вече й бяха направили, след всичко, което бяха видели.

Беше й студено. Но и това нямаше значение. Нищо нямаше значение.

— Слушай — започна Макгий, — не съм очаквал, че ще разбереш какво става. Ще ти обясня после. Сега просто ми имай доверие.

— Някога ти имах — промълви Сюзан. — Вярвах ти.

— И ето ме сега при тебе.

— Да. Ето те при мене.

— Тук съм, за да те спася, глупачке. — Изрече го с чувство, което приличаше на истинско смущение и обич.

— От какво ме спасяваш?

— От ада — отвърна той. — Напоследък не ти ли повтаряха все за това? За ада. Това е едно от изискванията на програмата.

— Програмата?

Той въздъхна и поклати глава:

— Сега нямаме време за това. Просто трябва да ми вярваш.

— Махай се.

Подхвана раменете й и я повдигна до седнало положение. Взе белия пуловер и се опита да мушне ръцете й в него.

— Стига толкова. — Тя се съпротивляваше, доколкото можеше. — Стига с тези отвратителни игри.

— Боже! — изстена той. Остави пуловера и й помогна да намести глава отново на възглавницата. — Стой така и слушай. Можеш ли да слушаш?

Преди тя да успее да му отговори, той извади тънко фенерче от джоба на сакото си, светна го и забърза нанякъде в мрака. Шумът от водопада, към който беше тръгнал, скоро заглуши стъпките му.

Може би сега щеше да я остави на мира. Или щеше да я довърши. Едното или другото. Затвори очи. Ревът на водопада изведнъж спря.

За секунда Гръмотевичният дом се превърна в дом на тишината.

Тя се намръщи и отвори очи. За миг си помисли, че е оглушала.

Макгий й извика някъде от тъмнината:

— Чуваш ли това? Беше само магнетофонен запис на водопад. — Докато говореше, се приближаваше към нея и вече нямаше шум, който да заглушава стъпките му. — Беше магнетофонен запис, който гърмеше през четири големи високоговорителя. — Дойде под светлината на свещите и изключи фенерчето си. — Най-сухият водопад на земята. А тази пещера? Тя е просто купчина от книжни макети на скали, мукава и лепило. Сценичен декор. Затова има само няколко свещи; ако можеше да видиш малко по-нататък, щеше да разбереш, че всичко е измама. Разположена си в средата на голям училищен гимнастически салон, така че да имаш чувството за обширно пространство отвъд мрака. Бих светнал лампите, за да ти покажа, но не искам да привличам вниманието им. Прозорците са затъмнени, но ако се види и най-малката светлина, някой би могъл да забележи и да се втурне насам. А колкото до мириса на мухъл, ако се чудиш, той е взет от консерва, за която дават гаранция, че ще накара пещерняците да се чувстват в свои води. Някои от нашите хора са я изготвили в лабораторията. Нали са много сръчни?

— Какво представлява Уилоуок? — попита тя, защото все пак се заинтересува въпреки страха, че отново я въвличат в някаква постановка.

— Ще ти обясня в колата — обеща й Макгий. — Сега нямаме време. Просто трябва да ми вярваш.

Тя се поколеба, главата й още се въртеше.

— Ако не ми вярваш — добави той, — може и никога, да не разбереш какво е Уилоуок.

Бавно въздъхна:

— Добре.

— Знаех си, че имаш дух — усмихна се той.

— Нужна ми е помощ.

— Знам.

Остави го да я облече. Чувстваше се като малко момиченце, когато той й нахлузваше пуловера, обуваше гащичките и дънките и накрая сложи и обувките й.

— Мисля, че няма да мога да ходя — усъмни се тя.

— Не съм и мислел да те карам да ходиш. Можеш ли поне да държиш фенерчето?

— Мисля, че да.

Той я вдигна:

— Лека си като перо. Голямо перо. Дръж се здраво за врата ми със свободната си ръка.

Тя насочи лъча, накъдето той й поръча, а той я изнесе от псевдопещерата през пода на гимнастическия салон. Светлината на фенерчето подскачаше по лъскавия паркет; по едно време видя, че минават под баскетболен кош. После се спуснаха по бетонно стълбище, минаха през врата, която Макгий бе оставил притворена, и се озоваха в съблекалня. Тук лампите светеха, а тримата мъртъвци бяха проснати в пространството между стаята на треньора и съблекалните. Джеликоу и Паркър бяха на пода. Половината от лицето на Джеликоу липсваше. В гърдите на Паркър се виждаха две дупки. Куинс лежеше на една пейка и по пода още се стичаше кръв от раната на врата му.

Макгий беше започнал да се запъхтява, но я пренесе между шкафчетата, покрай душовете и през друга притворена врата. Мина ребром през нея и се озоваха в добре осветен коридор.

На пода тук лежеше още един мъртвец.

— Кой е той? — попита Сюзан.

— От охраната.

Повървяха малко през коридора, завиха по друг коридор и излязоха до няколко метални врати, до които имаше нов труп, явно на втори войник.

— Изгаси фенерчето — заръча й Макгий.

Тя го щракна, а той натисна лоста за отваряне на една от металните врати и тогава се озоваха отвън.

Беше чиста, хладна нощ. Бе изминал почти цял ден, през който тя бе влизала и излизала от наркотичния сън.

В училищния паркинг имаше две коли. Вече много задъхан, Макгий я отнесе до син шевролет и я опря на земята. Тя се облегна на колата, тъй като краката й не можеха да я удържат дори за няколкото секунди, които му трябваха да отвори вратата и да й помогне да се настани.

Тръгнаха направо по главната улица към покрайнините на Уилоуок и накрая излязоха на междуградско шосе. Отдалечаваха се не само от Уилоуок, но и от болницата, в която бе лежала. Никой от двамата не проговори, докато не изчезнаха и последните светлини на града, докато покрай тях остана само дивата извънградска зеленина.

Сгушена в седалката до шофьора, Сюзан обърна поглед към Макгий. Лицето му изглеждаше странно под зелената светлина от таблото. Странно, но не заплашително.

Тя все още не му се доверяваше напълно. Не знаеше на какво да вярва.

— Разкажи ми — подкани го.

— Просто не знам откъде да започна.

— Откъдето и да е, по дяволите. Просто започни.

— Корпорацията „Майлстоун“.

— Там на хълма ли?

— Не, не. Табелата, която си видяла край алеята на болницата, когато избяга с понтиака, бе поставена само да те обърка, да подсили чувството ти за неизвестност.

— Тогава онова място наистина е било болница.

— Болница… и много други неща. Истинската корпорация е в Нюпорт Бийч.

— И аз съм работила там?

— О, да. Всичко това е вярно. Макар че не говори с Филип Гомез по телефона. Това беше човек в Уилоуок, който се преструваше, че е Гомез.

— Но какво съм правила в „Майлстоун“?

— Корпорацията е инкубатор за идеи, както ти бях казал. Но не обслужва частната промишленост. Тя е прикритие за свръхсекретно американско военно поделение, което работи под прекия контрол на министъра на отбраната и на президента. Конгресът дори не знае, че го има; финансирането му се осигурява по много заобиколен начин. В „Майлстоун“ са събрани двайсет и четирима от най-добрите учени в страната и за тях е осигурена навярно най-пълната справочна библиотека и най-съвършената компютърна система в света. Всеки от тях е блестящ специалист в своята област, а има специалисти от всички научни области.

— И аз съм един от експертите? — попита тя, като все още не можеше да си спомни нищо за „Майлстоун“, а дори не бе убедена, че наистина съществува.

— Ти си единият от двамата им физици по елементарните частици.

— Не си спомням.

— Знам.

Докато се движеха през тъмната гориста местност, Макгий й разказа всичко, което знаеше за „Майлстоун“ — или поне всичко, което твърдеше, че знае.

Основната цел на корпорацията (според Макгий) била да развие най-съвършеното оръжие — лъч от елементарни частици, някакъв нов вид лазер, ново биологическо оръжие, чрез което ядреното оръжие не само би остаряло, а би станало ненужно. Правителството на САЩ от известно време било убедено, че Съветският съюз се стремял към ядрено превъзходство с недвусмисленото намерение да нанесе пръв атомен удар в момента, когато се убедял, че това би му осигурило чиста и безболезнена победа. Но доскоро било невъзможно да се убеди американската общественост в отчаяната нужда от превъоръжаване. Затова в средата на седемдесетте години президентът и министърът на отбраната не виждали друга надежда освен чудото, оръжието-чудо, което щяло да засенчи съветския арсенал и да избави човечеството от перспективата за ядрено унищожение. Докато явно било невъзможно да се предприеме масирано укрепване на армията, което би струвало стотици милиарди долари, било възможно да се основе нова научна организация и тя да се финансира по-добре от всякога с надеждата, че американският технически гений ще успее да спаси страната. В определен смисъл „Майлстоун“ се превърнал в последната надежда за Америка.

— Но тези изследвания вече несъмнено са били направени — обади се Сюзан. — Защо тогава е имало нужда от нова програма?

— Антивоенно настроените елементи сред изследователския екип — главно студентите, стажуващи в лабораториите — започнали да крадат данни и да ги предоставят на всички, които биха искали да участват в борбата срещу военната машина на Пентагона. В средата на седемдесетте години университетските проучвания за ново оръжие били почти преустановени. Желанието на президента било тези изследвания да продължат напълно секретно, така че всеки успех да остане притежание единствено на Съединените щати.

Години наред съветското разузнаване дори не подозирало за съществуването на „Майлстоун“. Когато агентите на КГБ накрая научили за корпорацията, се уплашили от онова, към което САЩ се стремели — или вече били постигнали, — от целта им да обезсилят съветската военна машина. Знаели, че трябва да се доберат до някой от учените в корпорацията и да го подложат на многоседмичен напрегнат разпит.

Шевролетът започна да се спуска прекалено бързо по някакъв стръмен хълм.

— Учените в „Майлстоун“ били подтиквани да се запознават с изследванията на колегите си, за да са в състояние да разработват и междинни области, както и да се възползват от съпоставката на идеите. Всеки от двайсет и четиримата шефове на отдели в „Майлстоун“ е добре осведомен за голяма част от приложимите хрумвания, до които се е стигнало в корпорацията. А на това искам да обърна особено внимание. С други думи, много от бъдещите планове на Пентагона могат да се научат от всеки служител.

— Така че руснаците са решили да отвлекат мене — предположи Сюзан, която постепенно започваше да му вярва, макар все още да бе изпълнена със съмнения.

— Да. В КГБ са успели да научат имената на учените от „Майлстоун“ и са се запознали с биографията на всеки от тях. Спрели са се на тебе, защото ти си имала сериозни скрупули относно моралната страна на оръжейните проучвания. Заела си се с тази работа веднага след защитата на докторската си дисертация, била си само двайсет и шест годишна, тоест не си била достатъчно улегнала, за да си изградиш задълбочена представа за ценностната система. В течение на годините си се безпокояла все повече за работата си и за въздействието й върху идните поколения. Появили са се съмнения. Споделяла си ги с колегите си и дори си поискала един месец отпуска, за да обмислиш положението си. Явно си стигнала до някакво решение, защото си се върнала на работа, но без да се отърсиш от съмненията си.

— Слушам те, но все още мисля, че би могъл да говориш за съвършено непознат човек. — Сюзан отново го изгледа с подозрение. — Защо не си спомням изобщо нищо и сега, когато ми разказваш?

— Сега ще ти обясня — обеща й той. — Всеки момент ще ни спрат.

Достигнаха подножието на голям хълм и завиха там. Пред тях имаше отсечка от километър и половина прав път, чието начало бе преградено с бариера.

— Какво е това? — разтревожи се Сюзан.

— Контролен пункт.

— Значи тук смяташ да ме предадеш в ръцете им. И играта отново ще загрубее. — На нея явно й бе трудно да повярва, че той е на нейна страна.

Той се намръщи и се обърна към нея:

— Просто ме остави да имам грижата, става ли? Напускаме строго секретна военна база и ще трябва да минем през контролния пункт. — Извади две служебни карти от джоба на сакото си, докато караше с една ръка. — Наведи се и се направи на заспала.

Тя отпусна глава на седалката, като разглеждаше ярко осветения контролен пункт — две бараки с врата помежду им с крайчето на очите си. После се отпусна и отвори уста като че ли спеше дълбоко.

— Не казвай нищо.

— Добре — съгласи се тя.

— Каквото и да стане — не казвай нищо.

Макгий забави скоростта, спря и спусна прозореца си.

Сюзан чу скърцане от приближаващи се ботуши.

Войникът заговори, а Макгий му отвърна. Не на английски.

Тя така се стресна, когато ги чу да говорят на чужд език, че едва не ги погледна. Не й бе хрумнало да го попита защо е нужно да се прави на заспала, след като той имаше документи, с които щяха да минат през контролния пункт. Явно не бе искал да се налага тя да говори с охраната — една дума на английски и с двамата щеше да е свършено.

Чакането й се стори безкрайно дълго, но накрая чу как бариерата пред тях се вдигна. Колата тръгна.

Отвори очи, но не посмя да погледне назад.

— Къде се намираме? — попита.

— Не позна ли езика.

— За съжаление май го познах.

— Руски.

Не можеше нищо да каже. Тръсна глава — не, не.

— На петдесет километра от Черно море сме — продължи той. — Натам и сме тръгнали. Към морето.

— В самия Съветски съюз! Това е невъзможно. Направо е лудост!

— Но е вярно.

— Не. — Смутено се сви към вратата. — Не може да е вярно. Това е още една постановка.

— Не е — настоя той. — Изслушай ме сега.

На нея не й оставаше нищо друго. Нямаше намерение да се хвърля от забързаната кола. А дори и да можеше да излезе от колата, без да се убие, не би могла да тича. Не би могла дори и с ходене да стигне особено далече. Ефектът от опиатите бе започнал да изчезва и силите й се връщаха, но тя все пак бе изтощена и на практика безпомощна.

Освен това може би Макгий този път й казваше истината. Не би се обзаложила за това. Но все пак…

— Агентите на КГБ те отвлякоха, докато беше на почивка в Орегон — обясни й.

— Значи произшествие с колата не е имало?

— Не. Това беше просто част от програмата, която разработихме, за да улесним уилоуокското представление. Всъщност беше пленена в Орегон и изведена от САЩ с дипломатически полет.

— Защо не мога да си го спомня? — намръщи се тя.

— Беше упоена по време на цялото пътуване до Москва.

— Но поне би трябвало да помня как ме отвличат.

— Всичките ти спомени за това събитие бяха внимателно изтрити от съзнанието ти посредством някои химически и хипнотични средства…

— Промиване на мозъка.

— Да. Налагаше се да изтрием спомените ти за отвличането, за да може уилоуокската програма да ти се стори достатъчно правдоподобна.

Имаше десетки въпроси за Уилоуок и за програмата, която той непрекъснато споменаваше, но се сдържа и го остави да й разкаже както той намери за добре.

— В Москва първо те отведоха в ареста на КГБ, доста неприятно място в затвора Любянка. Когато не пожела да отговаряш на въпросите и при стандартните психологически уловки, играта е загрубяла. Не са те били или нещо подобно. Не е имало менгемета. Но в някои отношения е било по-зле и от физически тормоз. Изпробвали са широк спектър от неприятни опиати върху теб, медикаменти с изключително опасни странични ефекти, физически и психически вредни боклуци, които никога не би трябвало да се прилагат върху хора каквито и да са подбудите. Разбира се, всичко това е стандартна процедура в практиката на КГБ за извличане на данни от упорит информатор. Но веднага след като прибягнали до тези методи, веднага след като са се опитали да те принудят да отговаряш, се случило нещо странно. Ти си загубила цялата си съзнателна памет за работата си в „Майлстоун“, до най-дребния детайл, а на мястото, където са се намирали спомените, е останала само зееща дупка.

— Зеещата дупка продължава да е там — обади се тя.

— Да. Дори и под упойка, дори и съвършено спокойна, ти не си могла да съобщиш нищо на КГБ. Работили са упорито върху тебе в продължение на пет дена преди накрая да открият какво се е случило.

Макгий замълча и намали скоростта на колата, тъй като доближаваха малко село от около стотина къщи. Миниатюрното населено място по абсолютно нищо не напомняше на Уилоуок. И явно не беше в Америка. Ако не се броят няколкото пръснати електрически крушки, то сякаш принадлежеше към друг век. Покривите на някои от къщите бяха каменни, a на други дървени, при това с кръпки. Всички постройки бяха неугледни и мрачни, с много малки прозорци. Чувстваше се нещо средновековно.

Когато отминаха селото и излязоха отново на шосето, той отново натисна силно газта.

— Щеше да ми казваш защо съм загубила всичките си спомени за „Майлстоун“ — напомни му Сюзан.

— Да. Ами оказа се, че когато някой се кани да постъпи на работа върху някой проект на „Майлстоун“, той трябва ла се съгласи да се подложи на поредица от сложни процедури за промяна на поведението, които да го лишат от възможността да разговаря за работата си с когото и да е извън пределите на корпорацията. Ако не приеме този тип лечение, просто не го назначават. Освен това дълбоко в подсъзнанието на всички служители от „Майлстоун“ е вграден умно измислен психологически механизъм, който е в състояние да предизвика блокиране на паметта, което да попречи на възможните чужди агенти да ги насилят да им разкажат нещо съществено. Когато някой се опита да измъкне поверителна информация от служител на „Майлстоун“ с помощта на мъчения, опиати или хипноза, всички съзнателни познания на служителя за работата му веднага се оттеглят далече назад, в дълбокото му подсъзнание, зад непреодолима стена, откъдето не могат да се измъкнат.

Сега тя вече знаеше защо не може да си спомни дори как изглежда лабораторията й в корпорацията.

— Но всички спомени са още тук, някъде вътре в мен, нали?

— Да. Когато и ако напуснеш Съветския съюз, когато се завърнеш в Щатите, „Майлстоун“ положително ще разполага с някаква процедура за елиминиране на бариерата и за възвръщане на паметта ти. И навярно това е процедура, която може да се извърши единствено там между тебе и компютъра. След положителното установяване на самоличността ти чрез отпечатъци от пръстите, компютърът сигурно ще възпроизведе само за теб поредица от деблокиращи кодове. Това, разбира се, е само хипотеза. Ние всъщност не знаем как биха възстановили паметта ти; ако знаехме, щяхме да използваме същите методи. Вместо това решихме да приложим уилоуокската програма, като се надявахме да разбием бариерата с брутална поредица от психологически травми.

Нощният пейзаж профучаваше край тях. Околностите изглеждаха много по-гладки, отколкото бяха покрай Уилоуок. Имаше и по-малко дървета. Издигналата се луна озаряваше всичко с призрачно сияние.

Сюзан се отпусна в седалката си, и уморена, и напрегната, наблюдаваше лицето на Макгий, докато й говореше, опитваше се упорито да открие по него някакви свидетелства за измама, надяваше се отчаяно, че не подготвя постановката на още една брутална психологическа травма.

— Бариерата пред паметта може да бъде мотивирана от всяко чувство — любов, омраза, страх, — но най-действен е страхът — обясни Макгий. Той е бил възпиращото средство, използвано от „Майлстоун“ при работата им върху тебе. Страхът. На дълбоко подсъзнателно равнище ти изпитваш ужас да не откриеш каквото и да е за работата си, защото те са използвали хипнотични внушения и опиати, за да те убедят, че ще умреш по мъчителен и болезнен начин в мига, когато разкриеш и най-дребната подробност пред чуждите агенти. Страховата бариера е най-трудна за преодоляване, обикновено това е направо невъзможно — особено, ако е така добре имплантирана като твоята.

— Но сте открили начин.

— Не лично аз. На работа към КГБ има десетки учени, които са специалисти по похватите за поведенческите промени — промиване на мозъци и така нататък. Някои от тях смятат, че страховата бариера може да се преодолее, ако субектът — или ти, в нашия случай — бъде подложен на страх, по-голям от онзи, върху който е изградена бариерата. Не е особено лесно да се открие страх, който е по-силен от страха смърт. За повечето хора той е номер едно. Но в КГБ са следвали много сериозно живота ти, преди да решат да те отвлекат и когато са разгледали отново досието ти, решили, че знаят къде е слабото ти място. Потърсили са събитие от миналото ти, което да може да се възстанови и да се преиграе като жив, истински кошмар, да се превърне в нещо, което би те уплашило повече от смъртта.

— Гръмотевичният дом — сковано промълви тя. — Ърнест Харч.

— Да — кимна Макгий. — Решили, че там е разковничето за плана им. След като те изучавали известно време, в КГБ дошли до мнението, че ти си изключително подредена, организирана и рационална личност, че би ненавиждала безпорядъка и небрежното мислене. Всъщност целият ти живот изглеждал почти натрапчиво и маниакално подреден.

— Маниакално подредена? Да — съгласи се тя. — Сигурно съм такава. Или поне бях.

— В КГБ решили, че най-добрият начин да те накарат да се спукаш по шевовете е да те запратят в един кошмарен свят, в който всичко лека-полека става все по-нерационално, в който мъртвите са оживели, а никой и нищо не е онова, което изглежда. Така че те довеждат в Уилоуок, затварят едното крило на болницата за изследвания на човешкото поведение и я превръщат в сцена за старателно изготвения си спектакъл. Възнамеряваха да те докарат постепенно до състояние на психически и (или) емоционален срив, чиято връхна точка да бъде във фалшивия Гръмотевичен дом. Бяха замислили наистина една твърде гадна процедура. Изнасилване. Многократно изнасилване и мъчение от страна на четиримата „мъртъвци“.

Сюзан смаяна тръсна глава:

— Но да ме докарат до състояние на психически и емоционален срив… С какво бих могла да им помогна тогава? Дори ако страховата бариера бъде преодоляна, аз изобщо не бих била в състояние да им дам данните, които ги интересуват. Бих се превърнала в лигавещ се идиот… или катакотик.

— Това не би било постоянно. Психическите и емоционалните сривове, предизвикани от краткосрочни дразнители, са най-лесното за лечение психическо разстройство — възрази Макгий. — Веднага след като те поставят на колене, биха премахнали страховата ти бариера с обещанието, че ще те спасят от ужаса в замяна на пълното ти покорство и сътрудничество. След това веднага биха се заели с възстановяването ти, с възвръщането ти към психическо равновесие или поне към нещо близко до него. Биха те довели до състояние, при което да могат да те разпитват и да вярват на данните, които ще им съобщиш.

— Но чакай — спря го тя. — Чакай малко. Събирането на двойниците, изготвянето на сценария за цялата ужасна история, подготовката за неочакваните случаи, приспособяването на крилото на болницата… за всичко това е било нужно много време. А съм била отвлечена само преди няколко, седмици… нали?

Той не отговори веднага.

— Нали? — настоя тя.

— Ти се намираш в Съветския съюз вече повече от година — призна Макгий.

— Не. О, не. Не, не може да бъде.

— Така е. През цялото време просто си стояла затворена в Любянка и си чакала нещо да се случи. Но не си спомняш за това. Всичко това е изтрито от паметта ти преди да те преместят в Уилоуок.

Объркването й се замени от гняв:

— Изтрито? — Изправи се на седалката и сви ръце в юмруци. — И го казваш така спокойно. Изтрито. Говориш като че ли съм някакъв загубен магнетофон! Господи, прекарала съм цяла година в смрадлив затвор, а после са ми откраднали тази година, принудили са ме да преживея всичко това с Харч и останалите… — Гневът я задави.

Но вече осъзна, че му вярва. Почти напълно. Вече не изпитваше почти никакви съмнения, че това е истината.

— Имаш право да си вбесена. — Макгий я погледна, но очите му не се виждаха в светлината на таблото. — Но моля ти се, не се сърди на мене. Аз нямам нищо общо с онова, което ти се е случило тогава. Нямах нищо общо, докато накрая не те доведоха в Уилоуок, а тогава просто трябваше да изчакам благоприятен случай, за да мога да те измъкна оттам.

Пътуваха известно време, без да говорят, докато гневът на й премина от точката на кипенето към тихо къркорене.

Стигнаха до края на огряното от луната море и завиха надясно по крайбрежното шосе, където накрая не бяха единствената кола по пътя. Останалите превозни средства бяха най-вече камиони.

— Кой, по дяволите, си ти? — накани се накрая да попита Сюзан. — И какво е участието ти във всичко това?

— За да разбереш това — отвърна й, — трябва първо да научиш какво представлява Уилоуок.

У нея отново се надигнаха объркване и подозрение:

— Дори и за цяла година не биха могли да построят града. Освен това не ми казвай, че са си направили този труд само за да разпитат мене за работата на „Майлстоун“.

— Права си — съгласи се той. — Уилоуок е построен в началото на петдесетте. Проектиран е да изглежда като съвършен модел на обикновен малък американски град и от тогава непрекъснато се усъвършенства и подновява.

— Но защо? Защо е нужно да се издига модел на американски град в средата на СССР?

— Уилоуок е учебен център. В него бъдещите дълбоко законспирирани съветски агенти се подготвят да изглеждат като американци, да бъдат американци.

— Какво е… дълбоко законспириран агент? — попита тя, докато Макгий задминаваше един муден съветски камион, чийто ауспух пушеше.

— Всяка година — продължи той — между триста и четиристотин подбрани, особено умни три-четиригодишни деца идват в Уилоуок. Отнемат ги от родителите им, на които не се обяснява за какво са отделени децата и които вече никога няма да ги видят. На децата се отреждат специални осиновители в Уилоуок. Оттук нататък с тях се случват две неща. Първо, преминават интензивни, всекидневни курсове по индоктриниране, които трябва да ги превърнат във фанатични съветски комунисти. И повярвай ми, аз не използвам думата „фанатични“ току-така. Много от тези деца се превръщат във фанатици, които биха накарали последователите на аятолах Хомейни да изглеждат като сериозни и разумни оксфордски професори. Двучасовите лекции по индоктриниране се провеждат всяка сутрин от живота им; още по-лошо — нощем са подложени на подсъзнателно внушение чрез специални записи, които им се пускат, докато спят.

— Звучи като че ли са създавали малка армия от деца-роботи — замисли се Сюзан.

— Точно това правят. Деца-роботи, шпиони-роботи. Както и да е, на второ място децата се научават да живеят като американци, да мислят като американци и да бъдат американци — поне на външен вид. Трябва да са в състояние да създават впечатлението, че са американски патриоти, без някога да разкриват основната си, фанатична преданост към съветската кауза. В Уилоуок се говори само американски английски. Децата израстват, без да знаят и дума руски. На английски са всичките им книги. Филмите, които се прожектират, също са американски. Записват се телевизионните програми от три американски канала и от много независими програми — забавни и спортни предавания, новини — и се пускат във всяка уилоуокска къща по кабелната телевизия. Тези деца израстват със същите средства за масова информация и със същите преживявания като истинските американски деца. Всяка група от питомците е възпитана да отговаря на обществените стандарти на съответното поколение истински американци. Накрая, след многогодишна подготовка, когато уилоуокските деца са погълнали цялата американска култура, когато всекидневните подробности от американския живот са напълно усвоени от тях, ги изпращат с безукорни документи в САЩ — обикновено на възраст между осемнайсет и двайсет и една години. Някои от тях постъпват в колежи и университети с помощта на изкусно подправени семейни биографии и свидетелства от гимназиите, които не могат да се оспорят, особено, когато се потвърдят от мрежата съветски поддръжници в самите САЩ. Инфилтраторите постъпват на работа в различни промишлени предприятия, много от тях отиват на правителствена работа, където прекарват десет, петнайсет, двайсет или повече години и постепенно достигат престижни и авторитетни длъжности. На някои от тях никога няма да се наложи да се заемат с мръсната работа на съветските си шефове; ще живеят и ще умрат като американски патриоти — макар в сърцата си, в истинската си същност, да знаят, че са добри руснаци. А други ще бъдат използвани за саботаж и шпионаж. И се използват непрекъснато.

— Господи — възкликна Сюзан, — какви огромни средства трябва да се вложат в подобна програма! Маниакалните усилия, които са необходими да се основе и поддържа всичко това, са просто чудовищни. Дали наистина това си заслужава разходите?

— Съветското правителство е на това мнение — кимна Макгий. — И някои от постигнатите успехи са направо забележителни. Имат хора с отговорни длъжности в цялата американска космическа промишленост. Уилоуокски питомци има в армията, във флота и във военновъздушните сили не повече от няколкостотин, разбира се, но част от тях вече са сред висшия команден състав. Уилоуокските учени, които са на работа в информационните средства на СА разполагат с чудесна платформа за разпространение на дезинформация. От съветска гледна точна най-важните лоуокски възпитаници са един сенатор на САЩ, конгресмени, един щатски губернатор и още десетина влиятелни американски политици.

— Боже мой!

Тя временно забрави яда си и страха си, когато разбра огромните мащаби на цялата конспирация.

— Рядко се случва уилоуокски възпитаник да бъде превърнат в двоен агент и да започне да служи и на американците. Просто уилоуокските кадри са прекалено добре програмирани и прекалени фанатици, за да сменят пристрастията си. Болницата в Уилоуок, където ви държаха, служи като напълно обзаведен медицински център за града и е много по-добра от останалите болници другаде из Съветския съюз, но тя е също център за проучвания из областта на поведенческите изменения и контрола върху мозъчната дейност. Откритията й в тези области също са помогнали на уилоуокските деца да се превърнат в най-добре ръководената, най-преданата и най-надеждната шпионска мрежа в света.

— А ти? Какво ще кажеш за себе си, Макгий? Къде е твоето място? И наистина ли се казваш Макгий?

— Не. Истинското ми име е Димитрий Николников. Роден съм руснак, родителите ми са от Киев, трийсет и седем годишен съм. Джеф Макгий е уилоуокското ми име. Виж, и аз съм едно от уилоуокските деца, макар че това беше в самото начало на програмата, когато тук се набираха юноши и се правеше опит да се превърнат в дълбоко законспирирани агенти след подготовка от три-четири години. Още преди да започнат да работят само с три-четиригодишни деца. Аз съм един от малцината, които изобщо са станали двойни агенти. Макар че те още не го знаят.

— Но те ще открият всички трупове, които си оставил след себе си.

— Тогава вече отдавна няма да ни има.

— Толкова си сигурен.

— Не може иначе. — Той й се усмихна едва-едва. Алтернативата е просто немислима.

Сюзан отново почувства особената му сила, която беше една от причините да се влюби в него. „А дали още го обичам“ — зачуди се тя. Да. Не. Може би.

— На колко години беше, когато премина обучението си в Уилоуок?

— Нали ти казах, това беше още преди да започнат да ги вземат толкова малки и да ги обучават толкова много години. По мое време наборниците бяха дванайсет-тринайсетгодишни. Аз изкарах там от тринайсет до осемнайсетгодишна възраст.

— Значи си завършил подготовката си преди почти двайсет години. Защо тогава не са те внедрили в САЩ? Защо беше вече в Уилоуок, когато аз се появих?

Преди да успее да й отговори, движението по тъмния път пред тях започна да забавя ход. Камионите със светнали стопове започнаха един след друг да спират.

Макгий натисна спирачките на шевролета.

— Какво става? — изведнъж се разтревожи Сюзан.

— Това е Батумският контролен пункт.

— Какво е това.

— Станция за проверка на пътните листове пред северния вход към град Батуми. Оттам трябва да вземем кораба, който ще ни изведе от страната.

— Разказваш ми за това с такава лекота като че ли просто отиваме някъде за ваканцията си — забеляза тя.

— Може и тъкмо така да излезе, ако имаме още малко късмет.

Колоната от коли вече едва помръдваше, докато всеки от шофьорите показваше документите си на униформения мъж. Той бе въоръжен с автомат, преметнат през лявото му рамо.

Друг униформен мъж се надигаше до каросериите на някои от камионите и оглеждаше с помощта на фенерчето си вътрешността им.

— Какво търсят? — попита Сюзан.

— Не знам. Обикновено това не се прави на този контролен пункт.

— Дали не търсят нас?

— Съмнявам се. Не вярвам вече да са открили, че сме напуснали Уилоуок. Би трябвало да имаме още поне един час. Каквото и да търсят войниците, изглежда, не е чак толкова важно. Карат го малко през пръсти.

Още един камион отмина бариерата. Колоната се помести малко. Между контролния пункт и шевролета оставаха три камиона.

— Навярно просто се надяват да попаднат на някой черноборсаджия с контрабандна стока — предположи Макгий. — Ако търсеха нас, щяха да са много повече и щяха да обръщат всичко с главата надолу.

— Защо, толкова ли сме важни?

— И още как — замислено каза той. — Ако изпуснат тебе, ще трябва да се простят с надеждата за един от най-големите разузнавателни удари на всички времена.

През бариерата премина още един камион.

— Ако успеят да те пречупят и да се доберат до тайните, които знаеш — продължи Макгий, — ще имат достатъчно данни, за да наклонят везните на равновесието между Изтока и Запада завинаги в полза на Изтока. Ти си много важна за тях, мила госпожице. А щом разберат, че и аз съм им изменил, ще имат също толкова силно желание да върнат и мене. А може да съм им нужен и повече, защото ще трябва да узнаят колко от дълбоко законспирираните им агенти в САЩ са компрометирани.

— А колко от тях си компрометирал?

— Всичките — засмя се той.

Дойде и техният ред на контролния пункт. Макгий свали прозореца си и им подаде двата пропуска. Проверката беше съвсем формална — върнаха им документите почти веднага след като ги поеха.

Макгий благодари на войника, чието внимание вече бе насочено към камиона зад тях. После се насочиха към Батуми и Макгий вдигна прозореца си.

— Хайка за черноборсаджии, както и предполагах — обясни той.

Когато поеха през предградията на малкия пристанищен град, Сюзан отново попита:

— Щом си завършил в Уилоуок на осемнайсет години, защо не са те внедрили в САЩ преди деветнайсет години?

— Внедриха ме. Завърших там колеж и медицински факултет със специалност бихейвиористика — наука за човешкото поведение. Но когато успях да получа с връзки отговорна работа в Пентагона, вече престанах да съм верен руснак.

Нали ти казах, по онова време възпитаниците се подбираха на тринайсетгодишна възраст. Още не включваха тригодишните в уилоуокската програма. Аз бях изживял нормално дванайсетте си години в Русия, преди да започне подготовката ми, така че имах някаква база, въз основа на която да сравнявам американската и съветската система. Изобщо не ми беше трудно да се преориентирам. Изпитвах любов към свободата. Отидох във ФБР и им разказах всичко за себе си и за Уилоуок. Първите няколко години ме използваха за пренасяне на неверни сведения, които объркваха съветските кроежи. А след пет години бе взето решение да се върна в СССР като двоен агент. ФБР ме „арестува“. Последва голям процес, на който отказах да призная каквото и да е. Във вестниците ме наричаха „мълчаливия шпионин“.

— Господи, спомням си! По онова време това беше голяма история.

— Широко беше разпространена версията, че макар и заловен при предаване на поверителна информация, аз бях отказал дори да назова и страната, за която работя. Всички знаеха, че е Русия, разбира се, но аз играех удобната роля на мъченик. В КГБ бяха изключително доволни.

— Което е било целта, нали?

— Разбира се. След процеса получих присъда за много години затвор, но не лежах дълго. След по-малко от месец СССР набързо ме размени за един заловен американски агент. Когато ме върнаха в Москва; бях посрещнат като герой, който е запазил тайната на уилоуокската програма и дълбоко законспирираната шпионска мрежа. И тук станах прочутият мълчалив шпионин. Накрая ме върнаха на работа в старата ми алма матер, което беше и голямата надежда на ЦРУ.

— И от тогава предаваш информация в другата посока към Съединените щати.

— Да — кимна той. — Имам двама помощници в Батуми, двама рибари, които са на договор с държавно предприятие и затова са собственици на корабчетата си. Те са грузинци, разбира се. Ние сега се намираме в Грузинската ССР, а много грузинци ненавиждат московската власт. Предавам данните на рибарите си, а те от своя страна ги предават на турските си колеги, с които си определят среща в средата на Черно море. А след това материалите някак стигат до ЦРУ. Един от тези рибари ще заведе и нас при турците, горе-долу както предава и съобщенията ми. Поне се надявам да го направи.

Достъпът до доковете на Батуми бе ограничен — там се отиваше само след проверка в един от няколкото контролни пункта. Имаше охранявани входове, през които преминаваха натоварени със стока камиони, един вход, предназначен за военни превозни средства, и входове за докерите, моряците и останалите работници, които бяха длъжни да се движат пеша; Сюзан и Макгий тръгнаха към един от тях.

Нощем доковете бяха слабо осветени и мрачни освен при контролните пунктове, където имаше включени прожектори. Вратата за пешеходците се охраняваше от двама униформени войници, въоръжени с автомати „Калашников“ — бяха увлечени в оживен разговор, който се чуваше и извън бараката им. Никой от тях не пожела да излезе от топлата барака, да ги огледа по-отблизо. Макгий плъзна фалшивите документи през прозорчето на гишето. По-възрастният ги погледна бегло и бързо им ги върна, без да спира да говори с другия.

Металната врата, покрита с бодлива тел, се дръпна автоматично, когато единият от войниците натисна нещо отвътре. Макгий и Сюзан необезпокоявани излязоха на доковете, а вратата се затвори зад тях.

Вървяха в тъмнината, като Сюзан се придържаше за ръката на Макгий, към няколкото реда големи тъмни сгради, от които не можеха да видят пристанището.

— А сега? — прошепна тя.

— Трябва да намерим рибарския кей и да потърсим корабчето „Златната мрежа“ — обясни Макгий.

— Изглежда прекалено лесно — замисли се Сюзан.

— Прекалено лесно — повтори неспокойно той. Младият мъж отново погледна към контролния пункт и лицето му остана разтревожено.

Леонид Голодкин беше капитанът на „Златната мрежа“, трийсетметров риболовен траулер с огромно пространство за складиране на улова. Беше червендалест грубоват човек с ъглесто, обветрено лице и големи ръце.

Един от моряците му го извика и той дойде до перилото на мостчето, пред което го чакаха Макгий и Сюзан в слабата жълта светлина на пристанищната лампа. Голодкин се намръщи. Двамата с Макгий започнаха да говорят бързо и емоционално на руски.

Тя не разбираше думите им, но й беше съвсем ясно какво бе настроението на капитана. Едрият мъж бе сърдит и уплашен.

Нормално, когато Макгий имаше да изпраща материали чрез Голодкин до турските рибари, той му ги предаваше чрез един батумски продавач на контрабандна водка, чието седалище бе през няколко улици от доковете. Двамата почти не се бяха срещали лично и Макгий никога не бе идвал при корабчето. До тази нощ.

Голодкин притеснено огледа доковете, като явно се боеше от любопитни минувачи, агенти на тайните служби. В продължение на един ужасно дълъг миг Сюзан си мислеше, че ще им откаже да се качат. После Голодкин отмести с нежелание подвижната част на перилото при мостчето и им даде знак да се качат. След като с мърморене бе решил да ги вземе, той явно бързаше да ги прибере във вътрешността на траулера, където никой няма да ги види.

Прекосиха задната площадка, стигнаха до спирална метална стълбичка и се спуснаха долу. Тръгнаха след капитана по студен и мрачен коридор с дъх на мухъл, като Сюзан се чудеше дали някога отново ще попадне на място, което да не й изглежда чуждо и противно.

Каютата на капитана в края на коридора също бе неприветлива, макар помещението да беше добре отоплено и ярко осветено от трите лампи. Имаше бюро, на което бе оставена полупълна бутилка коняк, — библиотека със стъклени прегради, шкаф за напитки и четири стола. Койката бе отделена от каютата със спусната завеса.

Голодкин им посочи два от столовете и те седнаха. Макгий посочи с глава бутилката и попита Сюзан:

— Искаш ли чаша от това?

Тя цялата трепереше. От самата мисъл за коняка й стана по-топло:

— Да. Сега ще ми дойде много добре.

Той помоли на руски Голодкин да им сипе коняк, но преди капитанът да успее да отговори, завесата пред нишата прошумоля и ги накара да се обърнат натам. Прошумоля… и се отвори. В каютата влезе доктор Лион Витески. Той държеше пистолет със заглушител и се усмихваше.

Младата жена бе потресена. Разсърдена, че отново са я предали и разгневена, че са я накарали да участва в още един спектакъл, тя погледна към Макгий сърдита за собственото си доверие към него.

Но Макгий изглеждаше изненадан колкото нея. При вида на Витески той се надигна от стола си и посегна към джоба на сакото за своя пистолет.

Капитан Голодкин го спря и отне оръжието му.

— Леонид — обвинително надигна глас Макгий. После добави нещо на руски, което Сюзан не разбра.

— Не обвинявай горкия Леонид — спря го доктор Витески. — Той нямаше друг избор, освен да застане на наша страна. Сега седни, моля ти се.

Макгий се поколеба, но седна. Погледна към Сюзан, видя съмнението в очите й и я увери:

— Не знаех.

Искаше да му повярва. Лицето му бе станало пепеляво на цвят, в очите му имаше страх и изглеждаше като човек, който изведнъж се е сблъскал със смъртта. „Но той е добър актьор“ — припомни си тя. Дни наред я беше лъгал; може би продължаваше да я заблуждава.

Витески заобиколи бюрото и седна на капитанския стол.

Голодкин застана до вратата с непроницаемо лице.

— Знаехме за теб вече две години и половина — съобщи Витески на Макгий.

Бледото лице на Макгий се зачерви. Смущението му изглеждаше неподправено.

— Знаехме и за контактите ти с Леонид почти от същото време — продължи Витески. — Добрият капитан работи за нас още откакто открихме, че го използваш за куриер.

Макгий погледна към Голодкин.

Капитанът се изчерви и пристъпи на място.

— Леонид? — попита Макгий.

Той се намръщи, вдигна рамене и каза нещо на руски. Сюзан наблюдаваше Джеф Макгий, а той наблюдаваше капитана, който изглеждаше искрено засрамен.

— На Леонид не му оставаше нищо друго, освен да те предаде — подхвана пак Витески. — Просто го държахме в ръцете си. Заради семейството му, разбира се. Не му се харесваше да го използваме като двоен агент, но знаеше, че сме го хванали натясно. Беше ни доста полезен и аз съм убеден, че пак ще го използваме за разобличаване и на други агенти.

— Значи през последните две години всеки път, когато съм предавал нещо по Леонид… — започна Макгий.

— … той ни го доставяше право на нас — довърши Витески. — Ние го преглеждахме, редактирахме го, вкарвахме лъжливи данни, за да заблудим ЦРУ, а после го връщахме на Леонид. И тогава той го предаваше на турците.

— По дяволите — огорчено изруга Макгий.

Витески се изсмя. Взе чашата с коняк и отпи от кехлибарената течност.

Сюзан гледаше двамата мъже и се чувстваше все по-неспокойна. Започна да мисли, че това все пак не е още един спектакъл. Започна да мисли, че Макгий наистина е искал да я измъкне оттук и че наистина е бил предаден. Което значеше, че и двамата са загубили последния си шанс да се измъкнат.

Макгий се обърна към Витески:

— Щом сте знаели, че ще се опитам да спася Сюзан, защо не ме спряхте преди да я изведа от имитацията на Гръмотевичния дом, преди да разруша илюзията?

Витески отново отпи от коняка.

— Вече бяхме решили, че не можем да я пречупим. Тя просто не се поддаваше на програмата. Ти самият го видя.

— Бях наполовина обезумяла от страх — намеси се Сюзан.

Витески я погледна и кимна:

— Да. Наполовина обезумяла. И според мене нямаше да стигнеш по-далече. Нямаше да се пречупиш. Прекалено стабилна си, скъпа моя. В най-лошия случай би потънала в някакво полукататонично състояние. Но не би се пречупила, He и ти. Така че решихме да зарежем програмата и да прибегнем до плана за крайни случаи.

— Какъв план за крайни случаи? — попита Макгий.

Витески се обърна към Леонид Голодкин и бързо му каза нещо на руски.

Той кимна и излезе от каютата.

— Какво искаш да кажеш? — настояваше Макгий.

Витески не отговори. Просто се усмихна и отново взе чашата с коняк.

— Какво става? — попита Сюзан Макгий.

— Не знам — отвърна той.

После протегна ръка и след кратко колебание Сюзан я пое. Опита се да й се усмихне окуражително, но усмивката му беше плаха, неубедителна. Зад нея тя долови страх.

— Чудесен коняк — въздъхна Витески. — Сигурно е нещо контрабандно. От магазините такова добро нещо не може да се купи — освен ако не попаднеш в някой от специалните пунктове за снабдяване на партийните големци. Трябва да попитам добрия капитан кой е снабдителят му.

Вратата се отвори и се показа Леонид Голодкин. Още двама души влязоха зад него. Единият беше Джефри Макгий.

А другият Сюзан Торнтън.

Още двама двойници.

Бяха дори облечени по същия начин като тях.

Сюзан усети като че ли вените й се превръщат в чупливи ледени тръбички, докато гледаше двойника си.

Фалшивата Сюзан се усмихна. Приликата беше невероятна.

С останало без кръв лице и с измъчен поглед истинският Джеф Макгий мрачно изгледа Лион Витески и попита:

— Какво, по дяволите, е това?

— Планът за крайни случаи — обясни той. — Бяхме го разработили като резервен от самото начало, макар че не казахме на тебе, разбира се.

Фалшивата Сюзан се обърна към истинската:

— Абсолютно прекрасно е да се намирам в една и съща стая с вас накрая.

Сюзан поразена промълви:

— Тя и говори също като мен!

Обади се фалшивият Макгий:

— Работили сме почти една година с магнетофонни записи на гласовете ви. — И той звучеше също като истинския Макгий.

Витески се усмихна на двойниците с нещо като бащинска гордост. После се обърна към истинския Макгий:

— Вас ще ви застрелят и ще ви хвърлят зад борда посред Черно море. Тези двамата ще се върнат в САЩ вместо вас. Нашата Сюзан отново ще постъпи на работа в „Майлстоун“. — Сега погледна Сюзан: — Скъпа моя, би ни било от голяма помощ, ако бяхме успели да те пречупим. Така щяхме да имаме по-голяма преднина. Все пак ще получим повечето от онова, което искаме, като настаним двойника ти в корпорацията. Ще ни отнеме само малко повече време. След около година ще знаем всичко, което ти не можа да ни разкажеш. А ако малката ни хитрост издържи повече от година, ще се окаже, че имаме повече данни, отколкото бихме получили от теб. — Отново заговори на Джеф: — Надяваме се, че твоят двойник, ще успее да се издигне в американското разузнаване, навярно в групата им по бихейвиористика, и така ще се сдобием с още една къртица на подходящо място.

— Няма да стане — отсече Макгий. — Може и да говорят като Сюзан и мене. И хирурзите ви са свършили много добра работа, като са ги докарали като нас. Но няма хирург, който да може да подправи пръстовите отпечатъци.

— Така е — съгласи се Витески. — Но виж, за хората, чиято самоличност е особено важна, в САЩ са разработили специална система за съхранение и проверка на отпечатъците. Нарича се ЗСУС — защитна система за установяване на самоличността. Тя е вложена в паметта на централния компютър на Пентагона, до която успяхме да се доберем. Можем просто да изтеглим електронния запис на вашите отпечатъци и да го подменим със запис от отпечатъците на двойниците ви. В нашия век на централизирана компютърна обработка не е нужно да променяме истинските отпечатъци; трябва само да внесем корекция в паметта на компютъра.

— Ще стане — тихо каза Сюзан, докато се измъчваше от представата как собственото й тяло ще бъде захвърлено през борда на „Златната мрежа“ в студените води на Черно море.

— Ще стане, разбира се — радостно потвърди Витески. Всъщност ние щяхме да изпратим двойниците ви в САЩ дори да се беше пречупила и да беше разказала всичко, което ни интересува. — Той допи коняка от чашата си, въздъхна доволно и се изправи с пистолета в ръка. — Капитане, докато охранявам тия двамата, вие им вържете здраво ръцете зад гърба.

Голодкин вече бе взел въжето. Накара ги да се изправят и здраво върза китките им.

— А сега — продължи Витески — ги отведете някъде на сигурно място. — А на Макгий и Сюзан каза: — Близнаците ви ще ви посетят след малко. Имат някои въпроси за личните ви привички, за неща, които ще им помогнат да усъвършенстват имитацията си. Съветвам ви да им казвате истината, защото някои от въпросите са уловки и те вече знаят отговорите им. Ако не отговаряте както трябва, ще започнат да ви режат на малки парченца, докато не ви убедят, че е във ваш интерес да ни сътрудничите.

Сюзан погледна към двойника на Макгий. Човекът се усмихваше, но в усмивката му нямаше нищо добронамерено. Приличаше напълно на Макгий освен в едно — в очите му нямаше съчувствие и сърдечност. Изглеждаше напълно пригоден за кървави мъчения, които да накарат изтерзания му противник да се подчини.

Тя потрепери.

— Сега да се сбогуваме — надигна се Витески. — Ще сляза от кораба преди да сте тръгнали. — Той се усмихна самодоволно. — Bon voyage.

Голодкин изблъска пленниците в коридора, а Витески остана в капитанската каюта с двойниците им. Леонид Голодкин отвърна с ледено мълчание на въпросите на Макгий, накара ги да завият и ги поведе към трюма на траулера, където се превозваше товара. Вонеше на риба.

Докара ги до малък склад в самото дъно, не повече от четири на четири метра. По стените имаше окачени рула резервни върви и по-дебели буксирни въжета. По стените бяха окачени и инструменти, в това число харпуни и пики. Имаше четири комплекта скрипци и сандъци с резервни машинни части.

Накара ги да седнат направо на пода, който беше леденостуден. Завърза и краката им, а после провери достатъчно ли са стегнати китките им. Когато си тръгна, загаси лампите и затвори вратата, като ги остави в пълен мрак.

— Страх ме е — обади се Сюзан.

Макгий не отговори.

Чу го да се мести, да се върти и да измъква нещо.

— Джеф?

Той изсумтя. Дърпаше нещо в мрака и беше започнал да се задъхва.

— Какво правиш? — попита го.

— Шшт! — беше единственият му отговор.

Миг след това тя почувства ръце върху себе си и едва не извика от учудване, когато осъзна, че е Макгий. Той се бе отвързал и сега търсеше нейните въжета.

Докато освобождаваше китките й, той пошепна в ухото й:

— Съмнявам се дали някой ни подслушва, но трябва много да внимаваме. Голодкин този път не ми затегна възлите; дори малко ги разхлаби.

Ръцете й се освободиха. Тя разтърка ожулените си китки. Допря устни до ухото му и пошепна:

— Може ли да се очаква, че той ще направи още нещо за нас?

— Едва ли — пак шепнешком отвърна Макгий. — И така вече е поел огромен риск. Отсега нататък можем да разчитаме само на себе си. Друг шанс няма да имаме.

Тя се изправи на крака и той се отдръпна, потърси пипнешком нещо в мрака, откри ключа и запали лампата.

Още докато завърташе ключа, Сюзан вече знаеше какво смята да вземе, и потръпна от погнуса.

Както бе предвидила, той се насочи право към дългите рибарски пики на стената и освободи две от закопчалките им. Леко закривените куки в края на пиките бяха ужасно остри; светлината се отразяваше във върховете им.

Сюзан пое едното оръжие, когато Джеф й го подаде, но прошепна:

— Не мога.

— Налага се.

— О, Боже!

— Твоят живот или техният — добави той.

Тя кимна.

— Можеш да го направиш — продължи той. — Ако имаме късмет, няма да ни е трудно. Те не очакват нищо подобно. Сигурен съм, не знаят и че Голодкин ни е заключил в стая, пълна с подръчни оръжия.

Тя го изчака да реши от кое положение е най-добре да нанесат изненадващия си удар, после застана на мястото, което й посочи.

Той отново загаси лампата.

Беше най-непрогледният мрак, който някога бе виждала.

Макгий чу потайно шумолене в мрака. Застина, наклони глава и внимателно се заслуша. Когато осъзна какво е, се отпусна. Прошепна на Сюзан:

— Само плъх е.

Тя не отговори.

— Сюзан?

— Аз не се тревожа — тихо се обади тя от отсрещната си позиция в малкия склад. — Не ме е страх от плъхове.

Въпреки опасното им положение Макгий се усмихна. Минутите течаха бавно и уморително.

„Златната мрежа“ потрепера и корпусът изведнъж се задруса от запалените двигатели. Дочу се и дрънчене от други места в кораба. Вибрациите се промениха едва когато корабният винт започна да цепи водата. Нови минути. Ново мълчание.

Корабът се движеше вече поне десет минути, може би петнайсет — достатъчно за да излязат от батумското пристанище, — когато откъм вратата се чу нещо. Макгий се стегна и надигна пиката. Вратата се отвори навътре и откъм коридора влезе светлина. Влязоха двойниците — първо жената, после мъжът.

Макгий стоеше вляво от вратата, почти зад нея. Изскочи, замахна с пиката и заби острия й връх право в корема на двойника си тъкмо когато той палеше лампата на склада. Отвратен от внезапната струя кръв, погнусен от задачата си, но все пак решен да го направи, изви дългата пика и я завъртя корема на близнака си с намерението да го разпори, промушеният Макгий се строполи в краката на истинския Макгий, заподскача като риба, но не можеше да извика от учудване и от вида на собствената си кръв. Жената държеше пистолет. Беше същото оръжие със заглушител, с което Витески ги бе заплашил в капитанската каюта. Отстъпи стресната, а после отправи почти беззвучен изстрел към Макгий. Не го уцели. Стреля отново.

Той усети куршума в ръкава си, но и този път бе пощаден.

Зад фалшивата Сюзан истинската Сюзан излезе от прикритието си при сандъците и замахна с другата пика.

От гърлото на двойницата й рукна кръв, очите й изпъкнаха и пистолетът падна от ръката й.

Сърцето на Макгий се сви. Макар да знаеше, че присъства само на смъртта на двойницата, той бе потресен от ужасната картина — нежното гърло на Сюзан бе промушено от желязното острие… от устата й струеше кръв…

Фалшивата Сюзан падна на колене, после настрани, очите й се премрежиха, а устата й се отвори във вик, който никога нямаше да отекне.

Макгий се обърна към другия, към собственото си ксерокопие. Мъжът притискаше разпрания си корем, като се опитваше да задържи вътрешностите си. Лицето му бе изкривено в агония и за щастие светлината на живота изведнъж изчезна от очите му.

„Това е като че ли съм свидетел предварително на собствената си смърт“, — помисли си Макгий, докато се взираше в лицето на двойника си.

Почувства празнота в себе си, стана му студено.

Убийството никога не му бе доставяло удоволствие, макар че винаги се бе справял, когато се налагаше. Струваше му се, че вече не би могъл да убива, колкото и голяма да бе нуждата.

Сюзан се извърна от труповете, сви се в един ъгъл, опря се до стената и започна да повръща.

Макгий затвори вратата.

По-късно вечерта, в каютата, запазена за фалшивите Сюзан и Макгий, тя попита от долната койка, където беше седнала:

— Голодкин знае ли със сигурност кои сме ние?

— Знае — отвърна Макгий, който стоеше до люка и се взираше в тъмното море.

— Но откъде може да е сигурен?

— Ами не ти е казал нито една дума — защото знае, че не би могла да му отговориш на руски.

— Значи сега ще се върнем и ще започнем да пращаме подправени сведения на руснаците, а те ще си мислят, че всичко е наред и че идва от двамата ни двойници.

— Да — кимна той. — Ако успеем да разберем по какъв път е трябвало да изпращат сведенията си.

Двамата замълчаха. Макгий изглеждаше очарован от морето, въпреки че едва ли виждаше кой знае какво в мрака.

Сюзан разглеждаше ръцете си и търсеше следи от кръв, които е пропуснала да изчисти. След малко попита:

— Това, което ни остави Голодкин, бутилка коняк ли беше?

— Да.

— Бих изпила една глътка.

— Ще ти налея двойна доза — увери я той.

В морето. Малко след разсъмване.

Сюзан се събуди задъхана и задавена, едва не изпищя.

Макгий запали лампата.

За миг тя не можа да се сети къде е. После си спомни всичко.

Макар че се беше ориентирала, не можеше да се успокои. Защото сънят й не искаше да я остави, а този сън, мислеше си, съвсем спокойно би могъл и да е действителност.

Макгий беше скочил от горната койка и коленичи до нейната:

— Сюзан, всичко е наред. Наистина е наред. Намираме се в морето и ще успеем.

— Не.

— Какво искаш да кажеш?

— Екипажът.

— Какво екипажът?

— Харч, Куинс, Джеликоу и Паркър. Те са членове на екипажа.

— Не, не — успокои я той. — Било е само сън.

— Те са тук! — обзета от паника, настоя тя.

— Спектакълът свърши — търпеливо продължи Макгий. Няма да започне отново.

— Те са тук, по дяволите!

Не можеше да я успокои. Наложи се да я разведе из целия траулер, когато екипажът започваше работата си за деня. Трябваше да й покаже всяка каюта и да я срещне с всеки от членовете на екипажа, за да я увери напълно, че Харч и останалите не са на борда.

Закусиха в каютата си, където можеха да си говорят, без да натрапват на Голодкин неумението на Сюзан да говори руски.

— А къде са открили двойниците на Харч и на останалите трима? — попита тя.

— Съветските агенти в САЩ са намерили техни снимки от вестниците и от картоните им в колежа — обясни Макгий. — Обявено било издирване на руснаци, които макар и малко са приличали на четиримата членове на братството, а после пълната прилика е постигната чрез пластична хирургия и умерена употреба на грим.

— А очите на Харч…

— Специални контактни лещи.

— Като в холивудски филм.

— Какво?

— Специални ефекти.

— Да, предполагам, че специалистите там по нищо не отстъпват на холивудските.

— А трупът на Джери Стийн?

— Доста зловещо, нали?

Тя изведнъж се разтрепери.

— Хей — подвикна й той, — по-спокойно.

Не можеше да се спре.

Той я прегърна.

Почувства се по-добре на следващия ден на турския кораб, след като осъществиха прехвърлянето.

Каютите им бяха по-удобни, по-чисти и храната по-добра.

Докато обядваха студено месо и сирене, тя се обърна към Макгий:

— Аз сигурно съм много важна за САЩ, че да пожертват твоето прикритие, за да ме измъкнеш.

Той се поколеба и отвърна:

— Е… това не беше първоначалният план.

— А?

— Нямаше планове аз да те изведа.

Тя не разбираше.

— Моята задача беше да те убия, преди да бъдеш подложена на цялата уилоуокска програма. Малко въздух в спринцовката и… смъртоносна мозъчна емболия. Нещо такова. Нещо, за което никой не би могъл да обвини мене. По този начин и аз бих останал на мястото си, и руснаците не биха имали възможност да те пречупят.

Лицето й бе побеляло. Изведнъж загуби и апетита си:

— И защо не ме уби?

— Защото се влюбих в теб.

Тя го загледа и примигна.

— Така е — продължи той. — През седмиците, когато те подготвяхме за програмата, работехме с теб, обработвахме те хипнотично, за да се отправящ към полицейското управление и къщата на Шипстатови, аз бях възхитен от силата ти, от устойчивостта на волята ти. Никак не беше лесно да бъдеш тласкана към нещо и да бъдеш манипулирана. Имаше… дух.

— И си се влюбил в духа ми?

— Нещо такова — усмихна се той.

— Не можеше да ме убиеш ли?

— Не можех.

— В Щатите никак няма да са доволни от теб.

— Да вървят по дяволите.

След две вечери в резиденцията на американския посланик в Истанбул Сюзан се събуди и закрещя.

В стаята дотичаха прислужница, човек от охраната, посланикът и Макгий.

— Персоналът в къщата — извика Сюзан и грабна ръката на Макгий.

— Никой от тях не прилича на Харч — увери я той.

— Откъде да знам? Още не съм ги видяла всичките.

— Сюзан, сега е три часът през нощта — напомни й човекът от охраната.

— Трябва да ги видя — обезумяла повтаряше тя.

Посланикът я погледна, погледна и Макгий, после нареди на човека от охраната:

— Съберете персонала.

Нито Харч, нито Куинс, нито Джеликоу, нито Паркър бяха на работа при посланика на Съединените щати в Турция.

— Съжалявам — извини се Сюзан.

— Всичко е наред — увери я Макгий.

— Ще ми трябва още малко време…

— Разбира се.

— Може би до края на живота ми.

След една седмица във Вашингтон в хотелски апартамент, за който плащаше американското правителство, Сюзан за пръв път спа с Джеф Макгий. Подхождаха си напълно. Телата им се допълваха като пасващи си елементи от мозайка. Движеха се плавно, в съвършен, предразполагащ ритъм. Тази нощ за пръв път, откакто бе напуснала Уилоуок, легнала гола до Макгий, Сюзан не сънува нищо.