Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Второто нашествие на марсианците (2) (Записки на един здравомислещ)

2 юни

Целият се чеша. И най-важното — нямам кураж да поговоря с Артемида. Не понасям прекалено личните разговори, тази интимност. И после — откъде да предполагам какво ще ми отговори?

Дявол ги знае тези дъщери… Поне да разбирах какво не й достига! Има си мъж, и то не някакъв прегърбен мухльо, а здраво мъжище в разцвета си, не урод някакъв и недъгав и Същевременно — съвсем не женкар. А би могъл: племенницата на ковчежника го стреля с призивни погледи и Тиона му се кокори, всички знаят, да не говорим за гимназистките, летовничките или мадам Персефона — най-котешката котка сред котките, на която не може да устои нито един котарак. Ама си знам какво ще ми отговори Артемида. „Скучно, ще каже, татенце, до смърт е скапано у нас.“ И какво да крием — млада красива жена, деца няма, темперамент завиден; че да полети във вихъра на развлеченията, че танци, че флиртове и прочие… А Харон за съжаление е от онези, от дървените философи. Мислител. Тоталитаризъм, фашизъм, мениджъризъм, комунизъм. Танците били сексуален наркотик; гостите му — все глупаци, един от друг по-страшни. Да поиграе на винт или белот — абсурд! Що се отнася до пийването, няма нищо против; нареди около масата петима умници, сложи пред всеки бутилка коняк и се захване да мъдрува до сутринта. Дъщерята се прозее, прозее, пък хлопне вратата и иде да спи. Живот ли е това? Разбирам, мъжкото — за мъжете, но, от друга страна, и за жените — женското. Не, аз си обичам зетя, мой зет е и си го обичам. Но колко може да се мъдрува? И какво се променя от това мъдруване? Колкото щеш умувай за фашизма, от това на фашизма нито топло му става, нито студено; докато ахнеш, нахлузват ти желязна каска и — напред, да живее фюрерът! Но ако си престанал да обръщаш внимание на младата си жена, и тя с това ще ти отвърне. И тук вече никакво философствуване не помага. Разбирам, образованият човек трябва понякога да разсъждава и на отвлечени теми, но да се спазват пропорциите, господа!

Днес утрото беше вълшебно. (Температура — плюс деветнадесет, облачност — един бал, вятър — южен, половин метър в секунда. Трябва да се кача до метеостанцията, да проверя анемометъра, пак го изпуснах.) След закуска реших, че мързеливата вода жабунясва, и тръгнах към кметството да изясня въпроса с пенсията. Вървях и се наслаждавах на покоя и изведнъж гледам — на ъгъла на улиците „Свободна“ и „Калунска“ се е скупчила тълпа. Изяснява се, че Минотавър нахлул с цистерната си в бижутерийната витрина, и народът се е насъбрал да позяпа как той — мръсен, подпухнал, гипсиран от сутринта — дава показания на пътния инспектор. И така дисхармонираше със сияещото утро, че цялото ми настроение пропадна. Ясно е — полицията не трябва да освобождава Минотавър толкова рано; знаят, че отново ще се напие, явно е в период на запивка. Но как да не го пуснеш, от друга страна, като е единственият нужникар в града? Едно от двете: или превъзпитавай Минотавър и потъвай в нечистотии, или прави компромис в името на хигиената.

Закъснях заради Минотавър и когато стигнах до „петачето“, нашите вече се бяха сбрали. Платих си глобата, а след това еднокракият Полифем ме почерпи с превъзходна пура в алуминиева опаковка. Пурата била изпратена за мен от първородния му, Поликарп, лейтенант от търговския флот. Този Поликарп го учех няколко години, докато избяга да стане юнга. Чевръсто момче, голям пакостник! Когато офейка от града, Полифем едва не ме даде под съд. „Учителят доведе момчето до безпътство, казва, със своите лекции за множествеността на световете.“ Самият Полифем и досега е убеден, че небето е твърдо и по него спътниците препускат като мотоциклетисти в цирка. Моите доводи в полза на астрономията са му недостъпни; и тогава бяха недостъпни, и сега са по предишному недостъпни.

Нашите разговаряха за това, че градският ковчежник пак е прахосал парите, отпуснати за строителството на стадиона. Това, значи, се случва за седми път. В началото обсъждахме мерките за пресичане на въпросното деяние. Силен свиваше рамене, твърдейки, че освен съдебна разправа нищо друго няма да помогне. „Стига полумерки! — говореше той. — Открит съд! Целият град да се събере в изкопа на стадиона и да прикове прахосника към позорния стълб, направо на местопрестъплението. Слава богу — повтаряше той, — нашият закон е достатъчно гъвкав и мерките за пресичане точно съответствуват на тежестта на престъплението.“ „Бих казал дори — подметна злъчният Парал, — че нашият закон е прекалено гъвкав. Този ковчежник е съден вече два пъти и двата пъти нашият гъвкав закон го заобикаля отстрани. Но ти, изглежда, мислиш, че се е получило така, защото не е съден в изкопа, а в съда.“ След дълбоки разсъждения Морфей рече, че от днес престава да бръсне и подстригва ковчежника. Нека си ходи космат. „Задници сте всичките! — изригна Полифем. — Не можете да схванете, че плюе на вас. Той си има своя компания.“ „Именно“ — подхвана злъчният Парал и ни напомни, че освен градския ковчежник живее и още твори градският архитект, който е проектирал стадиона според способностите си и сега, естествено, е също заинтересован — не дай си боже да го построят. Пелтекът Калаид зафъфла, разтресе се и привличайки по този начин всеобщото внимание, напомни, че именно той, Калаид, миналата година едва не се скарал с въпросния архитект на празника на цветята. Това изявление придаде на разговора нотки на решителност. Еднокракият Полифем — като ветеран и устояващ на кръв — предложи да причакаме двамата във входа на мадам Персефона и да им счупим рогата. В такива напрегнати минути Полифем въобще не контролира езика си — целият става казарма. „Да строшим копитата на тези порове! — гърмеше той. — Да им натрием свинските мутри със стари фъшкии!“ Просто да не повярваш как възбуждащо действуват такива думи върху нашите! Всички се разпалиха, размахаха ръце, а Калаид съскаше и се тресеше по-силно отвсякога, не можейки от вълнение да изговори нито дума. Но тук злъчният Парал, единствен от нас запазил спокойствие, отбеляза, че освен ковчежника и архитекта в града си живурка в своята лятна резиденция най-важното им приятелче — някой си господин Лаомедонт — и всички млъкнаха като прерязани, започнаха да разпалват позагасналите от разговора пури и цигари, защото на този господин Лаомедонт нито да му счупиш рогата, нито пък — още повече — да му натриеш муцуната. И когато в настъпилата тишина пелтекът Калаид избухна съвсем неволно със съкровеното: „Да го х-х-хлопнем по муцуната!“ — всички го погледнаха с неодобрение.

Спомних си, че отдавна трябваше да съм в кметството, поставих недопушената пура в алуминиевата опаковка и се качих на втория етаж, в приемната на господин кмета. Порази ме необикновеното оживление в канцеларията. Служителите бяха някак развълнувани. Дори господин секретарят, вместо да се занимава с обичайното за него съзерцание на собствените си нокти, запечатваше с червен восък големи пликове с вид между другото необикновено гнуслив, но отговорен. С чувство на особена неловкост се приближих към този зализан по последна мода красавец. Господи, всичко бих дал да нямам работа с него, да не го виждам и да не го чувам! И по-рано не обичах господин Никострат, както и всички млади контета в града, не го обичах още когато беше мой ученик заради мързела, наглостта, хлапашката му самонадеяност, а след вчерашната история ми се повдига само като го гледам. Нямах представа как да се държа с него. Но какво да се прави, в края на краищата се решавам да произнеса: „Господин Никострат, чува ли се нещо по моя въпрос?“ Не се обръща дори, така да се каже, не ме удостоява с поглед. „Извинете, господин Аполон, но отговор от министерството още няма“ — казва и продължава да бие печатите си. Попристъпих от крак на крак и тръгнах към изхода, чувствувайки се отвратително, както винаги на обществени места. Внезапно той ме спира с абсолютно неочаквана новина: казва, че от вчера няма връзка с Маратина. „Какво говорите! — възкликвам. — Нима маневрите не са свършили?“ „Какви маневри?“ — учудва се той. Тук ме преряза. И досега не знам трябваше ли да го правя, но аз го погледнах внимателно и направо в лицето му казах: „Как така какви маневри! Същите, които благоволихте да наблюдавате миналата нощ.“ „Нима това бяха маневри? — със завидно хладнокръвие произнася господин Никострат, навеждайки се отново над своите пликове. — Това беше фойерверк. Прегледайте сутрешните вестници.“ Трябваше, трябваше да му рекна аз две-три думички на него, както бяхме сами в стаята, но нима мога така…

Когато се върнах на „петачето“, вече се спореше за същността на нощния феномен. Бяха дошли още Миртил и Пандарей. Пандарей беше с разкопчана куртка, небръснат и уморен след нощното дежурство. Миртил не изглеждаше по-добре — цялата нощ караулил около дома си в очакване на нещастия. Всички държаха сутрешни вестници и обсъждаха дописката на „наш наблюдател“ под заглавие „Празникът е пред прага“. „Наш наблюдател“ съобщаваше, че Маратина се подготвя за празника на своята 153-годишнина и както се разбрало от добре осведомени източници, през миналата нощ е бил възпроизведен тренировъчен фойерверк, на който са могли да се любуват жителите на околните градчета и селца в радиус до двеста километра. Достатъчно е Харон да замине в командировка, и нашият вестник катастрофално затъпява. Поне да бяха се потрудили да помислят как ще изглежда фойерверк от разстояние двеста километра. Мъничко поне да бяха се замислили откога фойерверките се придружават от подземни тласъци. Без закъснение изложих всичко това пред нашите, но те ми отговориха, че сами знаят колко е две и две, и ме посъветваха да прочета „Милески известител“. В „Известителя“ черно на бяло пишеше, че предната нощ „жителите на Милее имаха възможността да се любуват на впечатляващи със своята зрелищност военни маневри с използуването на най-новите средства на бойната техника.“ „А аз какво ви говорих!“ — исках да възкликна, но Миртил ме изпревари. Разказа, че рано сутринта в бензиностанцията дошъл да зарежда непознат шофьор от фирмата „Далечни превози“, взел сто и петдесет литра бензин, две бутилки масло, каче мармалад и под секрет му съобщил, че през нощта по неизвестни причини се взривили подземните заводи за ракетно гориво. Уж били загинали двадесет и трима от охраната и цялата нощна смяна и още сто седемдесет и девет човека безследно изчезнали. Всички изтръпнахме, но злъчният Парал агресивно се нахвърли: „А за какво, пита се, му е трябвало тогава мармалад?“ Този въпрос постави Миртил в безизходица. „Добре де, добре — каза. — Чухме. Стига сте се заяждали.“ И не можеш да възразиш — наистина за какъв дявол е мармаладът? Калаид зафъфла, разтресе се, но така и нищо не продума. Тогава отпред се надига старото магаре Пандарей. „Старчета — казва, — слушайте. Какви ви там ракетни заводи. Мармаладени заводи са били, ясно ли е? Ха сега да ви видя!“ Останахме като треснати. „Подземни мармаладени заводи? — казва Парал. — Ех, дърто, днес си в отлична форма.“ Започнахме да потупваме Пандарей по гърба: „Да, Пан, направо си личи, лошо си спал снощи, старче. Скапал те е Минотавър, спуканата ти е работата. Време ти е за пенсия, приятелю.“ „Полицай, а сам всява паника“ — обидено каза Миртил, единственият, който прие думите на Пандарей сериозно. „Затова е и Пан, за да всява паника“ — остроумничеше Димант. И Полифем добави нещо остроумно, но съвсем неприлично. Докато се развличахме, Пандарей стърчеше като дирек, надуваше се буквално пред очите ни и току въртеше глава — точно като бик, на който матадорите досаждат. В края на краищата той пристегна куртката, закопча всички копчета и гледайки над главите ни, кресна: „Побъбрахме — край! Разпръсниии се! В името на закона.“ Миртил пое към бензиностанцията си, а останалите се отправихме към кръчмата.

В кръчмата незабавно си поръчахме бира. Ето от това удоволствие бях лишен, докато не се пенсионирах! В градче като нашето всички познават учителя. И не знам защо родителите на твоите ученици си въобразяват, че си чудотворец и с личния си пример можеш да попречиш на децата им да се втурнат по техните стъпки. Кръчмата от сутрин до късно през нощта буквално гъмжи от въпросните родители, но ако ти си позволиш невинна чашка бира, на другия ден непременно те чака унизителен разговор с директора. А аз си обичам кръчмата! Обичам да поседя в прилична мъжка компания, търпеливо и сериозно да беседвам на произволни теми, да ловя разсеяно бръмченето на гласовете и звъна на чашите зад гърба си, да разкажа и послушам солено анекдотче, да поиграя белот — по мъничко, но с достойнство! — и като спечеля, да викна на всички по чашка. Ама нейсе.

Япет ни донесе халбите и се разприказвахме за войната. Еднокракият Полифем заяви, че ако това било война, щяло вече да има мобилизация, а злъчният Парал възрази, че ако наистина е война, ние отдавна нямало да сме на тоя свят. Не обичам разговорите за война; с удоволствие бих побъбрал за пенсийката, но къде ти… Полифем пльосна патерицата напреки на масата и попита какво собствено разбира Парал от войни. „Знаеш ли например какво е това базука? — заплашително попита той. — Знаеш ли какво е да седиш в окоп, срещу теб да напират танкове и докато се усетиш, вече си напълнил гащите.“ Парал възрази, че по въпроса за танковете и пълните гащи нищо не знае и не иска да знае, но — виж — за атомната война всички знаем еднакво. „Лягаш с крака към епицентъра и пълзиш към най-близкото гробище“ — каза той. „Мухльо си ти и мухльо ще си умреш, нестроевак! — обижда еднокракият Полифем. — Атомната война е война на нерви, загряваш ли? Те — нас, ние — тях и който първи напълни гащите, той губи.“ Парал нехайно сви рамене и Полифем окончателно избухна: „Базуки! — крещи. — Гаубици! Огън — и гащите пълни! Тъй ли е, Аполон?“ Като се накрещя до насита, удари го на спомени: как двамата сме отблъсквали в снега танкова атака. Въобще не мога да търпя тези спомени! Накъдето и да се обърнеш — посрани гащи. Не знам, може и тъй да е било, не помня. Пък и не обичам да се връщам към онези времена. А Полифем какъвто си беше в казармата, такъв и си остана. Нямам представа какво още трябва да откъснеш на човека, та веднъж завинаги да престане да бъде унтерофицер? А може би цялата работа е в това, че не му се случи да попадне в „дупка“, както на мен? Или всичко е въпрос на характер?

Заседяхме се и аз реших между другото да се наобядвам. Обикновено Япет храни добре, но този път фирменият специалитет — супа с топчета — беше само зехтин, не се сдържах и го казах. Стана ясно, че Япет трети ден е с такъв непоносим зъбобол, че нищичко не можел да опита, както трябва. „А помниш ли, Феб, как ти избих един зъб?“ — тъжно попита той. Оставаше и да не помня! В седми клас бяхме, едновременно ухажвахме Ифигения и всеки ден се биехме. Боже мой, колко далечни са времената, когато можех да се бия! Ифигения е женена на юг за някакъв инженер, даже вече се сдобила с внуци и гръдна жаба.

Когато отивах към Ахилес, пред дома на господин Лаомедонт стоеше страшната му червена кола с бронирани стъкла, а зад волана пафкаше онзи гнусен младок, дето винаги издевателствува над мен. И сега така се лепна за мен, че се наложи достойно да мина на другата страна на улицата, без да му обръщам никакво внимание. Ахилес се мъдреше зад касата и разглеждаше своя „Космос“. Откак се сдоби с този син триъгълник със сребриста препечатка, той по правило вади класьора си винаги преди моето идване, уж случайно. Ясен ми е като бял ден, затова се разсейвам. Макар че, честно казано, сърцето ми се облива в кръв всеки път. Утешавам се поне, че е с лепенка. Така и му казах. „Да — казвам, — Ахил, думи нямам. Страшно нещо, братко, само да не беше с лепенка.“ Целият се изкривява и говори: „Хайде, на мен ли, гроздето, значи, било зелено.“ „Какво да правиш — отговарям спокойно, — лепенката си е лепенка, къде ще я денеш. Лично аз не бих взел такава марка за тази цена. За какво ми е с лепенка? Е, някои, разбира се — казвам, — имат толкова широки възгледи, че купуват и унищожени, и с лепенки, но на мен не ми отива, несериозно е някак. Такива взимам единствено за обменния фонд. Винаги ще се намери простак, за когото с лепенка или без лепенка е все едно.“ Ще те отуча аз теб да ми тикаш под носа тази сребриста препечатка!

Общо взето, добре си прекарахме времето. Той ме убеждаваше, че вчерашният фойерверк бил уникално полярно сияние, случайно съвпаднало с особен вид земетресение, а аз му набивах в главата за маневрите и за взрива в мармаладения завод. Невъзможно е да се спори с Ахилес. Виждаш го, че сам не хваща вяра на думите си, но пак спори и упорствува. Стърчи като монголска статуя, зяпа през прозореца и твърди едно и също: че в този град, значи, не само аз съм бил разбирал от природните феномени. Човек може да си помисли, че те там, в тяхното фармацевтично училище, действително са се занимавали със сериозни науки. Не, с никой от нашите не можеш да доведеш спора до разумен завършек. Полифем например никога не дискутира по същество. Истината въобще не го интересува, за него е важно едно: да засрами опонента. С абсолютно точни и известни на всеки образован човек аргументи аз му доказвам, че Земята, грубо казано, е кръгла. Той ожесточено и без успех атакува всеки аргумент поред, а когато стигнем до формата на земната сянка при лунни затъмнения, той ни в клин, ни в ръкав заявява нещо такова: „Сянка, сянка… Знаеш да засенчваш само! Първом си изрежи брадавицата под носа и си отгледай косми върху плешивината, пък тогава ела да спориш.“ Или, да кажем, Парал. Спорихме веднъж за начините за лечение на алкохолизма. И докато се огледаш, скочил към външната политика на тогавашния президент, а оттам — към проблема за панспермията. И което е най-удивителното: нито тогава, нито пък сега ми е до външната политика и до панспермията, докато от алкохолизъм — мъчително за всички околни — страдаше вторият племенник на Хермиона. Сега той е в армията военен фелдшер, а тогава целият ми живот беше един кошмар. Да, алкохолизмът наистина е бич за народите!

Спорът ни завърши с това, че Ахил донесе мечтаната бутилка и ударихме по чашка джин. Търговията му нещо не върви. Струва ми се, че и за джина не биха му стигали парите, ако не беше мадам Персефона. И днес дойдоха от нейно име. „Мога да предложа антибебе“ — казва Ахилес с деликатен шепот… „Не — отговаря куриерката, — помолиха за нещо по-сигурно.“ По-сигурно, виждате ли, за нея! Дотича и чирачето на Япет за капки против зъбобол, повече никой не намина и си побъбрахме до насита. Смених розовата „Монумент“ за неговата серия „Червен кръст“. Всъщност „Червен кръст“ не ми е притрябвала, но завчера Харон ми рече, че в редакцията се е получило обявление: „Търся «Червен кръст», предлагам с обърната препечатка.“ Трябва да се признае, колкото и да е странно — Харон е единственият в нашата къща, който не ми се надсмива. Въобще, ако размислим трезво, той съвсем не е лош човек и Артемида постъпва не само аморално, но е неблагородно. Пък и този Никострат да е нещо!

Прибирам се в къщи към девет и гледам — двамината пак си седят в градинката на скрито, е, не се целуват, но все пак човек трябва да има и съвест! Влязох в градината, хванах Артемида за ръката и му заявявам на онова конте: „Довиждане, господин Никострат, лека нощ.“ Артемида си дръпва ръката и хуква, без да каже думичка. А онзи нехранимайко, опитвайки се несръчно да прикрие неловката ситуация, захваща да ми приказва за общинските препоръчителства, които следвало да се прилагат към молбата за пенсия. Стоя и го слушам. С тояга трябва да го изхвърля от градината, пък стоя и го слушам. Проклета моя деликатност.

И неувереност. Това вече е комплекс за малоценност! Изведнъж онзи се ухилва гадничко и казва: „А как живее очарователната госпожа Хермиона? Вие, господин Аполон, сте късметлия. От такава икономка и аз не бих се отказал.“ Нещо вътре в мен се преобърна и съвсем онемях. А онзи, без да дочака отговор — пък и за какво ли му е моят отговор? — си тръгва, кикотейки се по цялата улица, а аз останах сам в тъмната градина.

Няма как, трябва да узаконя някак отношенията си с Хермиона. Знам, че това хич и не ми е дотрябвало, но душевното спокойствие изисква жертви.