Мики Спилейн
Търговци на смърт (9)

Глава 9

Разпитът се провеждаше в една празна стая на втория етаж. Дузина твърди, студени лица зяпаха в моето. Вей Лока бе слязла долу с Хал Рандолф и няколко човека от Службата за безопасност и ме бе откачила от куката, като потвърди показанията ми, след това бе отведена горе, съсипана от това, което се бе случило, но приела условието, че никой не трябва да знае за инцидента.

Двама от вашингтонските служби се бяха върнали в хотела прогизнали до кости и влачеха след себе си някакъв опърпан тип, който им бе казал, че видял как някакво такси спряло до тротоара, почакало няколко секунди, след това си заминало. Не беше забелязал нищо особено в него освен това, че бе жълто като повечето от останалите таксита. Не можеше да каже нищо определено за водача и останалите пътници.

Точно когато завърши историята си, влезе още един полицай с телефонно съобщение, че някакъв шофьор на такси бил намерен в безсъзнание в задния двор на едно здание на Деветдесет и втора улица и Амстердам Авеню. Таксито му било откраднато. Нямало е опит да отмъкнат портфейла му, който съдържаше повече от шейсет долара, и човекът, който го ударил, бил пътник, който тъкмо се канел да слиза на този адрес. Не можал да разгледа добре лицето му. Номерът на колата бе разпратен веднага на всички полицейски патрули и таксиметровите компании предупредиха шофьорите си да следят за появяването на откраднатото такси.

От четиримата души, които бяха застреляни, трима все още бяха живи, но в критично положение. Само асансьорният служител бе мъртъв, незабележим малък човек, който бе работил в хотела от самото му основаване и бе придружавал асансьорите в девететажното здание, което се е намирало на това място преди построяването на хотела. В стените на асансьора бяха открити два куршума 38-и калибър. Изваденият от тялото на асансьорния бе изстрелян от същия пистолет.

Първоначалната хипотеза бе, че убиецът е лежал в засада в сутерена и е имал съучастник навън, който е подкупил асансьорния да закара пътниците си в подземния етаж и е бил убит за услужливостта си.

Бях единственият, който знаеше, че нещата стояха другояче.

Когато Чарли Корбинет влезе, разбрах, че има пълна представа за ситуацията, и макар тя да не бе съвсем ясна, той знаеше, че аз не бях замесен, макар и да се бях оказал в центъра на събитията. Приближи се до мястото, където седях, и каза:

— Имаш ли да прибавиш нещо?

— Вземи Хал Рандолф и да слезем до асансьора.

Моят бивш командир ме погледна с познатия до болка израз на „О’кей, но внимавай в картинката“, отиде при Рандолф, поговори с него около минута и ми кимна да ги последвам.

Навън Рандолф се обърна към мен.

— Няма да ни се изплъзнеш, Тайгър.

— Че кой бяга?

— Тогава говори.

— Къде се намираше асансьорният, когато го открихте?

— На пода заедно с останалите.

— Значи е допълзял до тях.

Рандолф ми хвърли един любопитен поглед.

— За какво намекваш?

— Когато го видях за първи път — казах аз, — ръката му беше на контролния панел, опитвал се е да натисне лоста за аварийно спиране. Някой пробвал ли е да подкара този асансьор?

Той поклати глава.

— Защо трябва да го правят?

— Да предположим, че ние се опитаме.

— Момчетата от лабораторията завършиха ли работата си?

— Още преди половин час.

— Тогава да вървим. Може би в това има нещо.

Хал Рандолф влезе в кабината заедно с мен и Чарли зад гърба му. Затворих вратата, пуснах предпазната решетка и вдигнах лоста в горно положение. Кабината си стоеше на място. Не се чуваха дори електрическите мотори. Натиснах бутона за освобождаване и опитах отново, докато те ме наблюдаваха със загрижен израз на лицето. Отново нищо не помръдна. Изблъсках решетката обратно и отворих вратата.

Рандолф стоеше облегнат на стената, гледайки с отсъстващ поглед тъмните петна по пода.

— Какво се опитваш да докажеш, Тайгър?

— Намерете някой електроинженер да провери електрическите вериги, които задвижват това нещо. Били са прерязани от специалист. Асансьорният не е могъл въобще да спре асансьора. Той е слязъл долу, където го е довела индуцираната автоматика, и е умрял там. Погледнете таблото за управление. — Посочих панела от неръждаема стомана с бутони за всеки етаж. — Тази кабина може да бъде управлявана както ръчно, така и автоматично. За един първокласен инженер не е било трудно да свърже контактите така, че да получи желания резултат.

Хал Рандолф вдигна поглед от пода и се втренчи в мен. Очите му бяха малки, жестоки и почернели от злоба.

— Кой е бил, Тайгър?

— Малкълм Таръс — отвърнах аз. — Чел е курс в парижката политехника. Можеш да провериш.

— Можеш да ми повярваш, че ще го направя — каза ми той.

— Имаш ли нужда от мен за още нещо? Чарли и Рандолф се спогледаха.

— Дръж си езика зад зъбите — каза Чарли. — Засега никой не знае за това и именно така искаме и да си остане.

— А какво ще кажете на репортерите горе? — попитах го аз.

— Че Тейш Ел Абин не е разположен. Такава възможност не е изключена и те ще се хванат на въдицата. Ще стоварим вината върху нещо, което е ял. Междувременно ще имат на разположение Сарим Шей и Вей Лока, така че ще могат да се назяпат. Тя се готви да им даде добро представление. Има достатъчно пиене, за да направи партито весело, и едва ли някой ще почувства особено липсата му.

— Не се тревожи за това. Сега… искам да ти задам един въпрос. Тейш подписа ли някакво споразумение с нашите хора, преди да слезе за партито?

Хал Рандолф се поколеба секунда, след това поклати глава.

— He. От държавният департамент се надяваха да сложат подписите си тази вечер. Хари Балфор е получил специални пълномощия по този повод. Сега цялата церемония отива по дяволите.

— Може би. О’кей, ще се кача горе, ако държите да ме гледате в ръцете.

— Не предприемай нищо — предупреди ме Рандолф. — Нямаме нужда от помощта ти. Това е заповед, Тайгър.

Ухилих му се, махнах на Чарли и влязох в съседния асансьор, като казах на момчето да ме качи на петия етаж. То почака за разрешение от страна на Рандолф и когато той кимна, затвори вратата и ме закара горе.

Официалната част бе приключило и повечето от няколкостотинте души в балната зала бяха на танцовата площадка, разделени на групи по масите. Световните проблеми се дискутираха, разрешаваха или задълбочаваха на чашка и от цялата работа сутринта вестниците щяха да гъмжат от коментари по международното положение.

Застанах до вратата и започнах да разучавам тълпата. Видях Сарим Шей, който водеше сериозен разговор с няколко представители на нашето правителство, и докато говореше, Вей Лока прелетя покрай него, унесена във вихъра на танца. Партньор й беше някакъв едър сенатор от източните щати. Погледът на Сарим бе студен и в черните му очи проблясваха триумфални огънчета.

Започнах да се придвижвам надясно, засякох Рондин и Талбът, които се връщаха към масата си, и ги спрях. Макар по външен вид да не се различаваха от останалите, знаех, че се чувстваха така, сякаш седяха на буре с барут, което всеки момент можеше да избухне и да причини политическа експлозия с непредвидими последици за целия свят.

— Научихте ли подробностите?

Рондин седна на стола, който издърпах за нея.

— Веднага щом това стана — отвърна тя.

— Внимавай как говориш — предупреди ме Талбът. — Не сме единствените, които се ползват от услугите на хора, четящи по устните.

Кимнах и седнах с гръб към танцовата площадка. Талбът мина отзад и се надвеси над мен.

— Имам някои служебни задължения, които не мога да пренебрегна. Нещата приеха доста неочакван обрат.

— Ще стане и по-лошо — казах му аз.

— Между другото, точно преди да пристигнеш един от нашите хора съобщи, че са открили откраднатото такси. Било е изоставено в долен Бродуей измито и почистено. Няма нито един свидетел, който да може да каже кой е бил в него. Сигурно са имали още една кола, която ги е чакала, и са се прехвърлили в нея. В момента претърсват района къща по къща, но се съмнявам, че ще открият нещо. — Той сложи ръка на рамото ми. — Ще се видим по-късно, старче.

Когато той си тръгна, взех ръката й и я помолих да ми разкаже за това, което се бе случило в мое отсъствие. Пръстите й бяха студени и се вкопчиха в моите.

— Очаквах Вей Лока, когато тя влезе. Очевидно не знаеше какво е станало и се държеше доста хладнокръвно. Чух за инцидента, когато тя все още бе горе, същата информация получи и Сарим Шей. Бяхме предупредени да си мълчим, както и Сарим Шей. Той се опита да протестира, докато едно от по-яките момчета не му каза — тя се намръщи, търсейки точните думи, — че ако не си затваря устата, ще го натикат в консервна кутия. — Рондин се засмя при тази мисъл и продължи: — Той нямаше голям избор и засега всичко е наред. Няколко репортери обаче изглежда надушиха нещо и се качиха горе, където не бяха допуснати до апартамента на Тейш. Мисля, че подозират за случилото се.

— Те ще си затварят човката, ако им бъде казано. Имаше ли възможност да се доближиш до Вей?

— Само веднъж. — Тя отвори чантичката си и ми подаде записващото устройство. — Няколко минути Вей и Сарим Шей разговаряха за нещо на собствения си език и макар и двамата да бяха усмихнати, знаех, че са разтревожени. Тя вдигаше пушилка за нещо.

— Откъде разбра? — Рондин стисна пръстите ми.

— Женска интуиция — усмихна се тя. — Или може би жените все пак не са толкова добри актриси.

Взех я под ръка.

— Хайде да се измъкваме оттук. Долу имам човек, който може да разшифрова разговора им, ако е записан на ролката.

Тя вдигна чантичката си и се насочихме бавно към вратата, като от време на време Рондин разменяше по няколко думи с познатите си. Излязохме във фоайето, пробихме си път през тълпата и стигнахме до коридора със служебните офиси, насочвайки се към кухнята. Намерих Лени и Хари да пушат до складовото помещение, отключих вратата и ги пуснах да влязат вътре.

Докато закачах говорителя към устройството, накратко съобщих подробностите на Лени, за да може да предаде отчета ми в нюаркския контролен център. Точно сега имахме нужда от колкото може повече хора, за да открием Тейш, и Върджил Адамс трябваше да бъде известен незабавно.

Погледнах към Хари.

— Готов ли си?

Той измъкна един стол, седна на него с ухо и долепи ухо до апарата. Натиснах копчето и в стаята се разнесоха едва различими гласове.

— Включих го още докато се приближавах до тях — каза Рондин. — Появи се някакъв глас, който поздрави Рондин на английски, и тя му отговори. — Това е Джон Къртейн от нашето посолство. Послужи ми като извинение, за да се доближа до Вей и Сарим. Държах чантичката си отворена, така че едва ли сме блокирали разговора им. Хари погледна нагоре.

— Сега вече ги чувам. Моля ви…

Седяхме нетърпеливо, докато ролката се въртеше, и наблюдавахме мимиката и жестовете на Хари, който явно бе успял да долови разговора им. В очите му се бе появил тъмен облак на недоволство. Макар гласовете да изглеждаха абсолютно безсмислени, той намираше в тях огромно значение. Минаха цели пет минути, преди разговорът им да завърши, и Рондин каза:

— Вей го напусна точно тук и Сарим бе ангажиран от няколко джентълмени от Вашингтон.

— Какво става, Хари?

— В началото му каза какво се е случило. Сарим Шей веднага обвини американците за това. С всички предпазни мерки, които са взели, те са единствените, които са могли да организират изчезването му. Едва ли някой друг го е направил. Изглеждаше сигурен, че няма повече да видим Тейш жив.

— Как го прие Вей?

— Много ядосано, сър. Каза, Че именно това е искал и Сарим. Той призна, че подобно развитие на събитията ще му осигурят отлични перспективи и той няма намерение да се лишава от предимствата на ситуацията. Първото нещо, което щял да стори, е да отстрани напълно Вей Лока от решаването на държавните дела. Всъщност той лично щял да се погрижи тя да не бъде допусната в Селачин. В отсъствието на Тейш той щял да поеме неговите функции и да извести столицата си, че се е самоназначил за временен регент. Разбира се, с парите и мощта, с които разполага, това положение скоро щяло да се превърне в постоянно. В Селачин имало много хора под негов контрол, които щели да се погрижат за това… Страхувам се, че Вей Лока използваше доста силни изрази. Тя го обвини, че има пръст в отвличането на Тейш, и Сарим не изглеждаше склонен да го отрича. Всъщност тя го заплаши със смърт, но Сарим само се засмя и каза, че ще е по-добре да си потърси сигурна защита, отколкото да се опитва покушения срещу живота му. Вие също бяхте споменати от Сарим, сър, и то доста пренебрежително.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че АмПет трябва да внимава за конкурентите си. Той явно не ви харесва, сър.

— Нещо друго?

— Обиди, горещи думи. Тези двамата са врагове. Сарим Шей няма намерение да дели политическите дивиденти с някаква жена.

Сложих записващото устройство и говорителя в опаковките им, прибрах ги в джоба на шлифера си, който все още си лежеше на масата, и се обърнах към Лени.

— Занеси на Върджил всичко, след това заведи Рондин в апартамента й и остани там. Таръс постигна главната си цел, но няма да напусне страната, без да се опита да ме убие. Ако успея, ще му дам благоприятна възможност да се срещне с мен. Той сигурно ще се окопае някъде дълбоко, докато напрежението спадне, но човек никога не може да бъде сигурен.

— Мислиш ли, че е убил Тейш?

— Все още не — отвърнах аз. — По-лесно е да превозваш жив човек, отколкото да влачиш труп със себе си. Ако успеят да накарат Тейш да мисли, че това е план, замислен от нас, и позволи нефтените му полета да преминат в ръцете на Съветите, може би ще го оставят жив. Ако не успеят, ще го пречукат набързо. Могат да постъпят и по двата начина и да приключат със случая.

— Сарим Шей едва ли ще хареса това.

— Не той раздава картите, старче. Тази операция е планирана в Москва и Малкълм Таръс се съобразява с инструкциите им. Червените не дават и пукната пара за Сарим, освен ако не решат да се отърват от Тейш и да го поставят на негово място.

Рондин докосна нежно ръката ми. Очите й бяха загрижени, макар гласът й да не издаваше вътрешното й напрежение.

— И какво смяташ да направиш, Тайгър?

— Стой близо до Сарим Шей. Той е замесен много по-дълбоко в случая, отколкото изглежда. Сега, когато сме вече наясно кой ще спечели от играта, нещата започват да придобиват по-определен смисъл. Не ми се иска да подценяваме Сарим. Ако стигне до извода, че ще бъде изхвърлен от схемата, той може да предприеме самостоятелни действия. Искам обаче ти да стоиш настрани от играта. Нашите хора охраняват апартамента ти и Лени винаги ще бъде подръка. Таръс удуши едно момиче, за да изравни резултата с мен, но това едва ли ще го задоволи.

— Ще внимавам, Тайгър. Моля те… бъди внимателен и ти.

— Най малкото няма да бъда безпомощен наблюдател. Официалните пълномощия, които ми даде Рандолф, ми осигуряват по-голяма свобода на действия, но заедно с това и ме ограничават.

Разделихме се там и аз почаках всички да излязат, преди да тръгна и аз. Оставих ключа от складовото помещение в офиса, взех асансьора до петия етаж и излязох в коридора. Чарли Корбинет и Хал Рандолф стояха там и ме наблюдаваха, а когато Рандолф видя шлифера ми, попита:

— Да не излизаш някъде, Тайгър?

— Прибирам се в хотела си. Нали знаеш къде съм?

— Отначало е по-добре да дойдеш с нас. Има някои хора, които изгарят от желание да си поприказват с теб.

Не исках да си губя времето, но не можех да възразя, без да си навлека гнева на Рандолф, който можеше да блокира всичките ми действия. Бях приел както добрите, така и лошите последици, когато се съгласих да получа официално разрешение за носене на оръжие в този щат. Повдигнах рамене, последвах ги и слязохме долу в основния коридор, след това свихме в една от по-малките зали за конференция, където няколко юнака от вашингтонските служби се бяха разположили в креслата. Даваха си вид, че почиват, но всъщност бяха напрегнати до краен предел.

Бяха шестима, двама от Службата за безопасност, които познавах повърхностно, двама от сенатската комисия, която разследваше дейността на Мартин Грейди, и още двама, които не познавах. На една от папките на масата бе написано моето име. Беше дебела над два сантиметра. На другата можеше да се прочете името на Мартин Грейди.

Махнах с ръка на групата, бях представен без всякакви официалности и се разположих на един от столовете. Ако си мислеха, че ме бяха разтревожили, не бяха попаднали на нужния човек. Бях виждал много блъфове, а и самият бях блъфирал толкова често, че едва ли можеше да бъда заблуден от затворени досиета и лица, които сякаш идваха от съдебната зала. Дадох им да разберат това, когато казах:

— Какво мога да направя за вас?

Единият от членовете на комисията сбърчи вежди и придърпа папката към себе си.

— Имаме досие за вас, мистър Мен. В действителност…

— Виждам това — казах аз спокойно, — но какво мога да направя за вас? Това не е официално слушане на комисията, а и не смятам, че имате подобни пълномощия, затова да минем направо към същината на въпроса.

Наистина ги раздразних. Улових бързо разменените погледи и гримасите на недоволство, преди той да каже:

— Много добре. От това, което знаем за вас, мога да предположа, че разполагате с факти, които са поверителни.

— Точно така — облегнах се назад и втренчих поглед в очите му.

— Преди известно време част от акциите на АмПет Корпорейшън са били прехвърлени на ваше име…

— Напълно законно — прекъснах го аз.

— Стойността на тези акции надхвърля двайсет милиона долара.

— Доста закръглена сума — доволно отбелязах аз.

— Може би ще бъдете достатъчно любезен да ни кажете откъде сте взел парите, за да закупите такъв масивен пакет от акции.

— Може би няма да бъда толкова любезен. Този въпрос го решихме. Какъв е следващият?

— Вижте какво…

Повторих много спокойно.

— Този въпрос е решен, да не би да сте толкова глух, колкото и тъп?

Лицето му започна да става на петна и единият от Службата за безопасност с мъка успя да потули усмивката си. Чарли Корбинет седеше безметежно на мястото си, но очите му се смееха при вида на неудобството, изписано на лицето на човека от комисията. Бях го цапардосал по слабото му място и той знаеше това.

Той се освободи бавно от гнева си, след това отново повдигна поглед.

— Нашето правителство бе на път да сключи споразумение с правителството на Селачин. Тейш Ел Абин постави условие АмПет да бъде организацията, с която той да преговаря, и в частност вие.

— Много мило от негова страна, бих казал — засмях се аз.

— Не бъдете лекомислен, мистър Мен. Намираме се в деликатна ситуация, която може да наруши баланса на силите в Близкия Изток. Знаем за вашите минали подвизи. Естествено няма да позволим на некомпетентни хора да ни лишат от предимствата ни в този регион.

— Не ви обвинявам за нищо — казах му аз.

— Не разбирате нищо от технологията за добиване на нефт, която е необходима за успешното развитие на тези находища.

— Опитайте и ще видите дали не разбирам.

Той кимна през масата към слабия човек с побелели коси, който през цялото време не сваляше поглед от мен.

— Точно това възнамеряваме да направим. Мистър Макинли е представител на Dursto-Allied и е поканен тук като правителствен консултант по тези въпроси. Неговата компания работи в същото направление като АмПет, но в някои отношения изостава. Бихте могли да се държите арогантно колкото си искате, мистър Мен, но след като понастоящем сте обвързан с военното ведомство, ние бихме могли да поставим под възбрана дейността ви. Бих искал да видя как ще се справите с тази ситуация.

— Искате да кажете, че ако не задоволя любопитството на мистър Макинли, свободата ми на действия ще бъде сериозно ограничена.

— Точно така. Доста ограничена. Ще бъде много неприятно… най-малкото толкова неприятно, колкото сме в състояние да го направим.

— Тогава карайте и задавайте въпросите си — казах аз.

Точно това и направиха. Половин час се занимавахме с обсъждане на различни теми. Макинли ровеше, пробваше ме оттук и оттам, като се стараеше да установи равнището на знанията ми. Останалите седяха приведени напред и слушаха внимателно, но предметът бе толкова специализиран, че едва ли можеха да разберат за какво става дума. Опитвах се да изпреварвам въпросите, умът ми препускаше като разбеснял се мустанг по информацията, която бях измъкнал от доклада, приготвен от Кейси Баланка и Уолтър Милос.

Свърших дяволски добра работа. Някъде посредата сивият човек започна да изглежда загрижен, заврънтулките, които рисуваше в бележника си, ставаха все по-завъртяни. Когато се опита да засегне някои от моментите от новия технологичен проект за проучване, споменат от Кейси, аз просто се ухилих и поклатих глава. АмПет Корпорейшън не можеше да издава секретите си на Dursto-Allied и той го знаеше. Намирах се пред него всеки инч от пътя и когато свърши, той прибра молива в джоба си и погледна през масата с изопнато лице.

— Е? — нетърпеливо попита Рандолф.

Човекът вдигна безпомощно рамене.

— Страхувам се, че някой е допуснал грешка. Мистър Мен изглежда добре запознат с техническите аспекти на нефтодобива. Дори повече, отколкото аз съм запознат. — След това ме изгледа остро и добави: — Макар че ми е чудно.

Станах.

— Това ли е всичко?

По дяволите, нямаше какво да направят, освен да кимнат. Ухилих им се отново, взех си шлифера и шапката и излязох навън заедно с Чарли Корбинет. В коридора, далеч от другите, Чарли поклати учудено глава.

— Ти май наистина можеш да вадиш зайци от шапката си, Тайгър. Как, по дяволите, го правиш?

— Имах добър учител — казах му аз, като си спомних семинарите, които той ни водеше в старото казармено здание.

— Разбира се, но се питам кого имаш за учител сега.

Сбогувах се с него до асансьора, погледах часовника си и тръгнах към балната зала. Тълпата там се канеше да стои до последната минута. Обиколих помещението, вглеждайки се във всяко лице на дансинга и на масите, но този, който ми трябваше, го нямаше вече тук.

Сарим Шей си беше тръгнал.

Знаех, че няма да получа нищо от хората на агенцията, които стояха на пост около хотела. Нямаше да ти кажат дори колко е часът без съответните разпореждания на началството си, но видях една позната физиономия и тръгнах към мястото, където Карл Дженър от „Джърнъл“ говореше със Ситън Коулмън. От време на време Коулмън отбелязваше нещо дълбокомислено и властно, но подсладено като за пресата.

Махнах на Дженър, че искам да го видя, и той прекъсна Коулмън по средата на изречението, благодари му и си проправи път към мен.

— Скапано парти — каза той. — Какво правиш тук, Тайгър?

— Предполагам, че трябва да се развличам.

— Имаш ли представа какво става? Тази афера нещо понамирисва, мога да си заложа задника.

— Ще получиш информация заедно с останалите, когато сметнат, че може да ви се представи.

Очите му заблестяха.

— Мисля, че има за какво да се закача. Можеш ли да ми дадеш нещо предварително?

— Бих искал да го направя, но не мога. Ако бях на твое място, щях да стоя на улицата и да последвам всяка линейка, която се навърта наоколо. Между другото, не знаеш ли къде е Сарим Шей?

— И аз бих искал да знам същото. Изчезна преди малко, като каза, че отива в стаята си, и никой не успя да го проследи. Момчетата, които трябваше да стоят с него, получиха по едно конско, но не можеха да обяснят нищо. Каква работа имаш с него?

— Трябва да му предам едно съобщение.

— Желая ти късмет.

— Може би е с Вей Лока?

— По дяволите, тя изчезна преди него. — Дженър се огледа хитро наоколо. — Предполагам, че ще се възползвам от съвета ти и ще се спусна долу. Тук няма нищо интересно. — Погледна ме многозначително. — Ако се появи нещо, знаеш къде да ме намериш. Един добър жест винаги ще бъде оценен, старче. Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен.

— Няма да те забравя — уверих го аз.

 

 

Двамата полицаи все още стояха на пост пред апартамента на Сарим Шей. Извадих документите си от армейското разузнаване и те ги проучиха внимателно. Единият от тях каза:

— Няма никой вътре. Всички се разотидоха един по един.

— Виждали ли сте Шей да влиза?

— Още не бяхме застъпили на пост. Федералните агенти охраняваха вратата. Той е влязъл и очевидно е излязъл, но някой им е завъртял главата и те са пропуснали кога е напуснал апартамента си. Доста ще си изпатят. Що се отнася до Шей, може да е отишъл на световното изложение.

— Добре, все пак ще огледам наоколо.

— Карай.

Все още никой не бе почиствал апартамента. Наоколо се въргаляха празни чаши, на бара се бяха подредили няколко бутилки от уиски, пепелниците бяха пълни с угарки. Всяка спалня бе претъпкана с куфари, гардеробите бяха пълни с дрехи. Апартаментът на Сарим се намираше точно срещу този на Тейш и повърхностният оглед на мястото не можеше да определи дали липсва нещо от колекцията му.

Било му е много лесно да се измъкне незабелязано. Просто е излязъл през стаята, която е използвал и преди, и се е спуснал по служебното стълбище. Защо е напуснал — беше съвършено друг въпрос. Завъртях се из спалнята му, порових се в кошчетата за боклук и стигнах до заключението, че не бях първият, обзет от подобен изследователски интерес. От бележника на шкафа липсваха няколко страници, но на горната страница не бяха се запазили никакви следи.

В чекмеджетата на бюрото нямаше нищо, с изключение на обикновените хотелски принадлежности и една химикалка. На синята покривка за бюрото бяха оставени няколко мастилени петна, неясните линии по един лист говореха за това, че някой се бе опитвал да напише нещо с химикалката. Освен слабите очертания на продълговатите главни букви, на листа не можеше да се различи нищо друго.

Отдалечих се от бюрото, след това спрях и се върнах обратно, за да хвърля още един поглед на отпечатъците. В тях имаше нещо познато. Трябваха ми няколко минути, за да разбера какво беше то. Имаше шест главни букви. Някой ги бе зачеркнал с дясната си ръка. В коридора имаше шест асансьора. Тейш Ел Абин бе слязъл долу с най-десния.

Сарим Шей бе направил диаграма на пътя, който Тейш трябваше да извърви с охраната си, за да стигне до балната зала, и бе предал навреме информацията, за да може асансьорът да бъде повреден.

Значи копелето бе затънало до ушите в тази афера.

Тейш не му трябваше жив. Дори Тейш да се съгласеше на отстъпки и да предоставеше концесията на комунистите, Сарим Шей щеше да си остане прислужник, винаги втори в йерархията на властта, а не суверен, както желаеше той. Не му се искаше да чака Тейш да умре от естествена смърт или пък евентуалните му наследници да го лишат съвършено от шансовете за заемане на престола. Не можеше да си позволи Вей Лока да служи дори като съветник. Със смъртта на Тейш нейното влияние и значимост трябваше да се сведат до нулата. Ако Тейш останеше жив, тя можеше да го посочи с пръст и тогава Сарим нямаше да избегне жестоките закони на страната си.

И така, Сарим Шей трябваше да се свърже с Малкълм Таръс. По един или друг начин трябваше да го убеди да пречука Тейш. Единственото нещо, което можеше да спаси Тейш, бе крайното предназначение, което му се отделяше в съветския план за действие, и Малкълм Таръс бе този, който трябваше да го определи.

Ако Тейш умреше, същото щеше да сполети Теди Тедеско и Пит Мур. Всеки час отслабваше шансовете им за оцеляване.

Опитах се да отворя вратата, която Сарим бе използвал, за да го отведе в допълнителната стая накрая на апартамента му. Беше затворена, но три силни удара с тока на обувката ми изкъртиха вратата от пантите й и тя отлетя назад. Светлината от спалнята зад мен освети вътрешността на стаята. Видях една лампа на шкафчето и я запалих. Минах покрай леглата, спрях и погледнах надолу между тях.

Вей Лока лежеше по лице с разкъсани дрехи, с коса, заметната над главата й, и малка локвичка кръв, изпълзяваща изпод тялото й. Обърнах главата й, усещайки как лицето ми се разкривява в гримаса на ярост при вида на грозните сини резки, които минаваха през челюстта и очите й.

Но тя не беше мъртва! По дяволите, беше оставена там да умре и все още беше жива!

Обърнах я по гръб и видях стърчащата от стомаха й дръжка на стилет, ужасно оръжие с тънко острие, което бе направено, за да носи смърт с един удар. Когато повдигнах роклята, разбрах защо бе още жива.

Когато острието е било насочено към стомаха й, то бе ударило рубина и се бе отклонило настрани, засягайки мускулите на стомаха й, без убиецът да разбере какво е станало. Лежеше в безсъзнание от ударите, които бе получила в лицето, и шока от раната, но все още бе жива.

Не можеше да ме чуе, но докоснах лицето й и казах:

— Ще се оправиш, момичето ми.

След това взех рубина и го пуснах в джоба на шлифера си.

Не исках никой да ме спре. Не желаех да давам на никого никакви обяснения. Излязох навън, поговорих с ченгетата около минута, след това взех асансьора и се спуснах във фоайето. Обадих се оттам. Трябваха им няколко минути да открият Чарли Корбинет горе и когато той взе слушалката, му казах:

— На телефона е Тайгър, Чарли.

— Къде се намираш?

— В града — излъгах аз. — Виж какво… провери стаята, която се намира до апартамента на Сарим Шей. Вей лока е там и е ранена. Трябвало е да умре, но работата не е станала. Сега е в безсъзнание и когато се свести, сигурно ще ти разкаже някои интересни неща. Но, но дяволите, дръж я под силна охрана. Ако се разнесе слухът, че все още е жива, някой ще се добере до нея.

— Тайгър…

Не си дадох труда да чуя останалото. Затворих слушалката, но мислех отново за стаята и за телефона на нощното шкафче между леглата. Апаратът се намираше почти на ръба на шкафчето, очевидно някой го беше използвал и го бе оставил не където му беше мястото.

Документите ми за самоличност ми осигуриха необходимата информация. Операторката на телефонната станция направи справка и откри разговора, който бе проведен от тази стая. Беше направен тази вечер и тя предвидливо си бе записала номера на отсрещния телефон, като любезно ми го предостави. Не исках да се навъртам наоколо, затова излязох на улицата и се огледах за някой бар, в който можех да намеря платен телефон.

Все още валеше. В нощи като тази винаги валеше.

Насочих се на запад, открих някакъв бар на един квартал разстояние и позвъних на Върджил Адамс, като го помолих за адреса, който отговаряше на този телефонен номер. Той се порови из справочниците си, намери адреса и ми го даде.

Тогава се почувствах така, сякаш бях пробил с юмрук стена. Когато пристигнах на адреса, това се оказа телефонна кабина на ъгъла на Десето Авеню. Бензиностанцията зад нея бе затворена. Телефонът е бил използван като като свързочен пункт и нищо повече.

Обадих се отново на Върджил Адамс, предадох му неприятната вест и го попитах дали нашите осведомители са докладвали нещо ново. Бяха проследили няколко фалшиви следи, разбира се, с отрицателен резултат, и единственото, на което можехме да се надяваме, бе информацията, предадена от управителя на някакво малко заведение, където, подобно на Турските градини, се танцуваше кючек. Той си спомняше, че е виждал човек, отговарящ на описанието на Малкълм Таръс, който изглеждаше точно така, както го бях видял последната нощ в Градините.

Беше развалил двайсет и пет доларова банкнота, когато си плащал сметката за яденето и пиенето, и управителят бе забелязал в джоба му карта от клуба, притежаван от неговия приятел, Стивън Пелони. Адамс бе изпратил трима сътрудници на това място в случай че Таръс се появеше отново там.

Върджил се готвеше да затвори телефона, когато изведнъж каза:

— Почакай, Тайгър. Току-що получих съобщение.

— За какво става дума?

— Съобщението идва от един от нашите информатори. Притежава магазин за стари дрехи в Ист Сайд. — Той ми продиктува адреса и аз го запомних. — Нещо за някакъв човек със странен глас, който си купил малък размер костюм от старите дрехи. Момчето му погледнало в колата пред магазина и видяло в нея човек, който според него бил облечен в нощна роба. Какво мислиш за това?

— От това може да излезе нещо, Върдж. Ще отида веднага там.

— Момчето ще направи десет бона, ако информацията му се окаже полезна.

— Ще разберем скоро.

Таксито ме изръси накрая на квартала и трябваше да извървя останалия път пеша. През деня улицата сигурно гъмжеше от минувачи и колички, но сега бе почти празна. Няколко бара все още бяха отворени, един ресторант бе приютил шепа хора, но табелата на вратата гласеше „Затворено“ и келнерът стоеше до нея със скръстени ръце, подканяйки всички да се разотиват по домовете си.

Малко по-надолу намерих адреса, който търсех, западнало магазинче с витрина, на която бяха изложени всевъзможни вехтории, и табела: „Купуваме стари дрехи“ на вратата, под която се мъдреше и името на собственика, Лио Рабин. В дъното на помещението гореше нощна лампа, но вътре нямаше никой. Проверих на съседната врата и запалих клечка кибрит, за да прочета имената под звънците.

Под последния звънец някой бе надраскал на метала Рабин и аз го натиснах. Никой не ми отговори, затова продължих да натискам звънеца, докато чух, че се отваря някаква врата и един глас се провикна по стълбищата:

— Да, да, какво има? Не знаете ли колко е часът? По това време нормалните хора спят. Какво искате?

— Може би искам да ти дам десет хиляди долара — извиках нагоре.

— Никога не е късно човек да поработи малко. Горе. Качете се горе и внимавайте за боклука на стълбите. Тези деца… боклучат където намерят. Няма осветление.

Проправих си път по стълбите нагоре, изритвайки настрани кутии и играчки, докато не стигнах площадката. Осветен от светлината, която идваше от стаята, на вратата стоеше един побелял човек с неопределена възраст, завит плътно в халат за баня. Беше се втренчил в мен зад очилата си с голям диоптър, смръщил лице, опитвайки се да ме разпознае в тъмното.

— Кой си ти, приятел? Кой е този, дето иска да ми даде толкова нари?

— Сумата говори ли ти нещо?

— Чух, че се споменава такава сума.

— И си съобщил, че си видял човек със странен глас.

Той престана да присвива очи и се огледа неспокойно наоколо.

— Влез, влез. Не е редно да говорим за такива неща на публично място.

— Живее ли някой горе?

— Само мишки. Там се намира складът ми и понякога в него отсядат роднини, които човек не би желал да задържи твърде дълго у дома си.

Той отстъпи настрани и ми махна през вратата. Отнякъде се разнесе дебел алт с типичния за Долен Ист Сайд изговор.

— Кой е там, Лио? Ако са онези картоиграчи, кажи им да си отиват вкъщи, където им е мястото.

— Я си трай! — каза остро Рабин. — Това е бизнес за мъже. — Очевидно той бе глава на семейството, защото жената замлъкна и не проговори повече. — Заповядай тук, в кухнята — каза ми той. Отиде до стенния шкаф, извади две чаши и една запрашена бутилка. — Такъв е обичаят тук. Първо виното, след това бизнесът. След виното винаги мога да кажа дали човек говори истината.

Изпразних набързо чашата си, очаквайки нетърпеливо да се захванем за бизнеса, но имаше типове, с които човек трудно можеше да се оправи, и той бе един от тях. Когато допи чашата си, Рабин седна на стола, покани ме с жест да направя същото, сви пръсти и зачака.

— Казвам се Мен — започнах аз. — Тайгър Мен. Нашите хора търсят един човек със странен глас.

— Кой е той?

— Няма нужда да знаеш кой е. Той е убиец и е готов да убие отново някого, ако това ще успокои донякъде съвестта ти. Трябва да го спипаме, преди това да е станало. Сега ми кажи какво си видял, кога и как. Всички подробности.

Той кимна, свали очилата си и ги избърса с носната си кърпичка, след това внимателно ги постави на носа си.

— Оня малкият, когото наричат Дог, ни каза да следим за този човек. За толкова пари всеки ще си отваря очите. Веднъж Дог бе получил огромна сума за някаква информация и ние знаехме това. Дори и аз веднъж намазах една малка сума, когато съобщих какво бях открил в джоба на едно откраднато сако, което ми продадоха. Да, знам как работите, затова си отварям очите.

— Опиши ми го.

Лио Рабин направи удивена гримаса и разпери ръце.

— Ами че нищо особено. Човек. Може би на около четирийсет. Нито голям, нито малък.

— Среден на ръст? — помогнах му аз.

— Да — съгласи се той веднага. — Нещо такова. Трудно е да го опишеш. Виж, костюма му, това мога да опиша. Тъмносив, не много стар, но кройката не е американска. Има някои разлики, които само специалист може да забележи — каза гордо той. — Носеше очила и шапка, както и нови обувки с каучукови подметки. Любопитно ми е защо поиска да пазарува в магазина ми. — Той отново разпери ръце и повдигна рамене. — Кой ги знае хората? Понякога виждат някой скитник, купуват му костюм, а скитникът ми го продава обратно за по-малко и отива да се натряска в кръчмата. Всички печелим по малко.

— Човекът! Кажи ми още нещо за него.

— Че нали ти казвам? Когато заговори, забелязах това. Сякаш му беше трудно да говори и през цялото време държеше брадичката си наведена, ето така. — Той ми показа, след това погледна нагоре. — Отначало бях забравил за това, което ми каза Дог, защото се опитвах да го разбера. Искаше костюм, трийсет и четвърти размер, без значение какъв цвят и стил. Просто костюм и аз се почувствах зле, защото мислех, че нямам толкова малък размер в магазина и трябваше да се кача в склада. Започнах да търся навсякъде и накрая открих един. Продадох му го за пет долара, дори не го загърнах в хартия. Той го преметна през ръка и излезе навън. Качи се в колата си и изчезна.

— Каква беше колата?

— Че кой може да ти каже? Валеше и не излязох навън, за да погледна. Тогава влезе синът ми и каза, че в колата видял човек, облечен в нощница. Бяла. Тогава помислих и се обадих на Дог. Съобщих му за човека със странния глас, който не може да говори, и по-късно той ми каза, че е позвънил където трябва и е предал съобщението ми. Тогава ти дойде. — Той ме изгледа с надежда. — Достатъчно ли е?

— Не.

Лицето му помръкна.

— Трябваше да знам за тази проклета кола. Готвех се да прекъсна разговора точно тук и да не си губя повече времето, когато едно тънко гласче се обади зад вратата на кухнята:

— Аз мога да кажа, татко.

— Нищо не можеш да кажеш. Връщай се в леглото — заповяда Рабин.

— Чакай малко.

— Какво може да знае това момче? — настояваше той. — Те…

— На колко години си? — попитах аз детето.

— На единайсет. И колата беше черен шевролет седан, модел 1963.

— И си видял човек с бяла нощница на задната седалка?

Той кимна.

— Разбира се. Дори подскочих нагоре, за да мога да го разгледам по-добре през задното стъкло. Беше стар човек. Изглеждаше болен.

Опитах невъзможното.

— Погледна ли табелата с номера?

— Не. — Момчето поклати глава.

— Виж какво — отново се намеси Рабин, — какво могат да знаят тези момчета? Те не виждат нищо и…

— Но зная на кого беше колата — ухили се момчето.

Щях да подскоча. Изведнъж се почувствах добре, дяволски добре и знаех, че бях стигнал до нещо.

— На кого? — попитах аз.

Момчето се поколеба за секунда с лукав израз на лицето, след това Рабин изрече с глас, който не търпеше никакви възражения.

— Хайде, казвай.

— На Яму Горки. — Почаках, все още наблюдавайки го, и той добави: — Дава коли под наем долу на Фултън.

Лио Рабин се надигна, лицето му бе стегнато.

— Толкова далеч ли си ходил?

— О, тате.

Рабин отново си свали очилата, разтри си ушите и пак надяна очилата.

— Този Горки е негодник. Истински негодник. Той е комунист и негодник.

— Откъде го познаваш, тате? — захили се момчето.

— Знам това от хората, които наема — избухна Рабин. — Няма да се доближаваш до Фултън, чуваш ли? Казвам ти…

— Как позна колата му? — попитах аз детето.

— Миналата седмица някой надраска на задния капак „Яму вони“. Още си стои. Освен това има и друга причина.

— Кажи я.

— Яму шофираше, ето защо съм сигурен.

— Къде живее той?

— Горе над бара на Слоун, на пет квартала оттук. Голямата къща посредата на квартала. Притежава шест заведения в този квартал. Тази вечер социалистите имат парти в Грийни, клуба си, и кварталът гъмжи от хора… О!

— Я гледай ти какви неща си виждал! Не мога да си помисля, че толкова малко момче… Мистър Мен, това ме кара да се страхувам.

Извадих пет долара и ги подадох на момчето. То ги сграбчи жадно и ги сгъна в дланта си.

— Заслужи ги. Само недей да говориш много.

— Какво ме е грижа? Този Яму Горки наистина вони. Винаги ни шамаросва.

— В леглото! — каза Рабин с протегната ръка и изправен пръст. Момчето се ухили отново и избяга. Когато Рабин ме погледна, той поклати загрижено глава.

— Толкова са различни.

— Може би той ви докара куп мангизи, мистър Рабин.

— Може би. Поне това, което ще видите, струва ли толкова пари?

— В този случай струва — казах аз.