Мики Спилейн
Търговци на смърт (2)

Глава 2

Вранните сутрешни издания на вестниците имаше няколко пасквила за пристигането на чуждестранните светила. Нито едно от информационните агентства нямаше достатъчно информация за Тейш Ел Абин, затова даваха само едно кратко описание на колоритния ландшафт на страната, за ролята на Тейш в делата на кралството и близостта му до главните арабски правителства. Навсякъде се споменаваше за сгодяването му за младата Вей Лока, както и за неговата привързаност към главния му съветник, Сарим Шей. Само един от вашингтонските вестници намекваше за истинската причина на неговата визита, но дори и този намек страдаше от двусмисленост.

Хвърлих вестника на масата, взех един душ и се облякох. Долу пред хотела градската симфония бе започнала от зори, боклукчийските кофи и сирените възвестяваха новия ден. Когато излязох на улицата, няколко пияници спореха на ъгъла, но патрулното ченге се насочи към тях и те си вдигнаха парцалите, като мърмореха нещо под носа си. Такситата от ранната смяна забавяха ход на всеки ъгъл с надеждата да закачат някой клиент. Само след два часа нямаше да има свободно такси, но сега те се държаха безумно благоприлично. Тръгнах надолу към Карнеги Дели, взех си датски сладкиши и най-доброто кафе в Ню Йорк, след това потърсих монета за телефона и се насочих към най-близката кабина.

Джак Брант беше един от малкото останали заклети индивидуалисти. След войната той се задържа за известно време в Израел, след това обиколи почти всички развиващи се страни, бореше се с мухите, горещината, мръсотията и аборигените със своя отряд булдозери, като помогна за иригацията на половината пустини в света и се окопа за по-дълго в Саудитска Арабия заедно с една нефтена компания, докато не се отврати от политическата система — имаше неприятна среща с двама нехранимайковци, които се опитаха да го убият, и пречука единия от тях, преди да бяха успели да му натикат главата в локвата по средата на улицата.

Не бях го виждал от пет години и характерът му въобще не се бе изменил. Когато вдигна слушалката, той каза:

— Какво, по дяволите искаш! Не знаеш ли колко е часът?

— Разбира се.

Една дума беше достатъчна. Той изведнъж спря, каза нещо приглушено и след това възкликна:

— Проклет да съм! Тайгър! Стар кучи сине! Къде те носи вятърът?

— На другия бряг на реката. Не мислех, че все още си в Бруклин.

— Човече, тук никой не стреля по теб. Чакай малко, какво става?

— Имам нужда от помощ, старче.

— А така! — Той се засмя и добави: — Страх ме е да попитам. Последния път, когато ми се обади, натоварихме няколко 50-калиброви картечници на самолета и излетяхме да преследваме цяла армия. Твърде съм стар вече за тези игри.

— Няма и да те моля да участваш в тях.

— Глупости. Къде ще се срещнем?

— Какво ще кажеш за закусвалнята на ъгъла на Шесто Авеню и Четирийсет и пета?

— Дай ми час и половина.

— Имаш ги.

Как да кажеш „здрасти“ на един стар приятел, с когото заедно сте се сражавали срещу общия враг? Как да кажеш „здравей“ на човек, който е готов да тръгне с теб дори без да го помолиш и без да е повече във форма? Ухилваш му се, протягаш ръка и се държиш така, сякаш от последната ви среща са изминали само няколко часа. Дори и годините да са оставили своя отпечатък върху лицето му, за теб това няма значение, защото знаеш, че вътрешно той не се е изменил.

Бях донесъл вече кафетата, но като всички хора с едро телосложение той не се успокои, докато не натовари един голям поднос и не го сложи на масата пред себе си. Джак беше човек, на когото можех да кажа всичко, и знаех, че казаното ще си остане между нас. Беше виждал как действаме, на два пъти бе участвал в операции и знаеше какви чувства изпитваме. Съобщих му детайлите веднага щом ми се представи удобна възможност и го наблюдавах как попива информацията, преценява всяко изречение и се опитва да го свърже с това, което вече знаеше.

Когато свърших, той се облегна назад, кимна с глава и каза:

— Къде е моето място?

— Последния път, когато се върна от Саудитска Арабия, ти взе със себе си някои от твоите хора, които те бяха помолили да измъкнеш от там. Вкара ги контрабандно в страната, осигури им нова самоличност и те са все още тук. Така ли е?

Джак кимна и се намръщи.

— Знаят ли диалекта на Селачин? — попитах го аз.

— Разбира се. Всичките са от тази област. Избягаха оттам и бяха тръгнали към западната част на Саудитска Арабия, когато отидохме да си приберем боклуците. Грошовете, които печелеха, им изглеждаха като цяло състояние, а когато научиха за добрите стари Съединени щати, все едно че чуха за Мека. Само за нея си мислят. Претрепаха се от работа само за да останат с нас, а когато привършиха парите, въобще не се отлепяха от нас.

— Добре. Мислиш ли, че ще се включат в тази игра?

— За какво говориш? Ако ги накарам да скочат от Уулуорт Билдинг, ще скочат, без да се замислят. Казвай сега за какво става дума.

Кимнах, премислих отново всичко и казах:

— Искам да посрещна един кораб утре. Тейш Ел Абин и неговият антураж ще бъдат на него. Ще преоблечем тези момчета в националните им носии, ще ги инструктираме какво да казват и ще им уредим среща с големия бос. Аз ще бъда с тях, но ще се държа по-назад. Просто ще слушам. Странно е, но когато отиваш в друга страна на един ден полет от твоята и срещнеш съотечественик, винаги смяташ, че си се срещнал с приятел от детинството. Ще има официално посрещане на Тейш и всякакви други протоколни формалности, но искам да бъда там, преди маскарадът да започне. Кога можем да се срещнем с твоите момчета?

— Какво ще кажеш за днес следобед?

— Добре. Ще се погрижа за облеклата, ще подготвя сценария, така че ще могат да репетират цяла нощ. Само че без инциденти, приятел. Всичко трябва да изглежда благоприлично. Ще имаме работа с експерти.

— Не се безпокой за тези момчета. Доста отдавна са тук и вече са вътре в нещата. Двама от тях дори завършиха вечерно училище. Ще се справят. Къде ще се срещнем?

Дадох му адреса на Ърни Бентли в долната част на Манхатън. Ърни беше експертът на Мартин Грейди по специалната екипировка, дипломиран инженер-химик, истински гений в приготвянето на експлозиви, който можеше да си съперничи с Мерлин Магьосника. Централата вероятно го бе предупредила за новата задача и предполагам, че той вече я обмисляше предварително. На два пъти ми бе спасявал живота с хитроумните си приспособления и мъркаше като котенце от удоволствие, когато хвалех техническия му гений. Този път удоволствието нямаше да бъде по-малко.

В осем часа изпратих Джак до ъгъла, след това тръгнах нагоре към Тафт. В цялата тази работа имаше и един забавен аспект, Лили Торней, който трябваше да проверя. Във фоайето написах бележка, връчих я на момчето на рецепцията и отбелязах в коя преграда я слага. Изчаках пет минути, взех асансьора, качих се до нейния етаж и почуках на вратата.

Тогава разбрах защо предишната нощ имах чувството, че ме преследва професионалист. Лили беше станала и, вече облечена, отвори вратата, но знаех, че под кърпата, преметната на ръката й, държи заредената и готова за стрелба берета, макар да мислеше, че на вратата чука камериерката, и се усмихваше, готова за всичко. За да й покажа, че аз все пак бях по-голям професионалист от нея, измъкнах светкавично беретата от ръката й, разредих я и захлопнах вратата след себе си.

— Имаш нужда от уроци, момиче — казах аз. Тя не преставаше да се усмихва.

— До днес не смятах така. — Отдръпна се назад в няма покана да вляза. — Какво щеше да направиш?

— Щях да натисна спусъка — отговорих аз.

— А ако пред теб се намираше приятел?

— Не е трябвало да стои на пътя ми.

— Мога ли да си получа пистолета?

Хвърлих й го и куршумите се разпиляха по пода.

— Разбира се.

Тя ги събра много внимателно, зареди отново пистолета и го скри в колана си.

— Всичко, което съм чувала за теб, е вярно, така ли е?

— Едва ли си чула всичко, сладур.

— И какво е това, което не съм чула?

— По-добрата част. — Разходих се до прозореца, вдигнах щорите и се загледах към улицата. По навик започнах да проверявам стаята и тя ме наблюдаваше с насмешка, докато не се доближих до гардероба и разбрах, че съм открил нещо. Магнитофонът беше в долното чекмедже в една проста картонена кутия, кабелът за микрофона минаваше през задната стена на гардероба, а самият микрофон бе скрит в един от предните крака.

— Много невнимателно от твоя страна — казах аз.

— Интерпол очаква от нас да записваме, ако е възможно, всички разговори, когато работим по някой случай.

— Дрън-дрън. Тренирай ума си. Някой ден ще те убият само защото си показала пръста си. — Откъснах кабела от микрофона и го сложих в ръката й. — Напоследък Интерпол май има нужда от помощ.

Престана да се усмихва. Стана по-лесно, защото пред себе си имах същата Лили, която се намираше в телефонната кабина преди няколко часа: твърда, мръсна, горда от това, което вършеше, и смятаща, че го върши добре.

— Какво се опитваш да докажеш?

— Нищо, което те засяга лично, момиче. Просто трябва да се погрижа за себе си, когато имам работа с прекалено предани служители. Сядай.

— Защо?

— Да не искаш аз да те сваля? Всъщност тогава може би щяхме да си поговорим по-добре.

Тя седна бързо на края на леглото, устните й се свиха в тънка, права линия, очите й ме наблюдаваха внимателно.

— Иска ти се, така ли?

— Точно така, сладур. Научих се как да се оправям с майките преди много време. Те или трябва да защитават нещо, или трябва да дадат нещо, за да постигнат своето. Няма средно положение. Мога да играя и по двата начина без особени затруднения. — Седнах в креслото и я погледнах. — Кажи ми нещо повече за връзката на Интерпол с Тедеско.

Защо?

— Търсиш си го, момиче.

— Вече ми казаха, че не си поплюваш.

— И са били прави. Хайде да се придържаме към бизнеса. Засега сме в един отбор и работим по един и същ проект. Задават се неприятности и те трябва да бъдат предотвратени. Може би не ти харесва организацията на Мартин Грейди, както и методите, които тя използва, но имаш заповед да ни сътрудничиш и да се върнеш с положителен резултат. Добре, ще ти го осигуря. Аз съм неговият главен оперативен работник и първостепенна мишена за Съветите. Това, което поразява нас, ще порази и вас, и някъде някой ще умре, може би това ще бъде един човек, но могат да бъдат и повече. Ако това стане, да се надяваме, че ще се случи само с един човек. Има много хора, които са заинтересувани от това да ни причинят неприятности. Ти си избрала професията си по същия начин, по който и аз моята. Не харесваме войнолюбците и мразим амбициозните отрепки, които нямат нищо против да се разхождат по трупове само и само да бъдат последните хора, останали на земята. Няма начин да не бъдеш диктатор… Така че прецени възможностите, сладур, и избери тази, която смяташ за най-правилна. В противен случай ние няма да губим сътрудниците си един по един, а ще загубим повече хора наведнъж. Наистина това е по-добре, отколкото да загубим всичко, но едва ли е по-добре от това да не загубим нищо или само един човек. Схващаш ли?

— Мисля… че разбирам. Но как мога да бъда сигурна в това?

— Ти си запозната с документите, рожбо.

— Какво трябва да ти кажа?

— Каква е ролята на Интерпол в дадения случай? Седяхме мълчаливо почти трийсет секунди, докато тя преценяваше възможностите. Преглеждаше отчетите в ума си, прехвърляше всеки детайл, който й беше известен за мен, и се опитваше да го постави на нужното място. Познаваше начините на действие на Мартин Грейди и искаше да види докъде може да стигне, без да разкрива собствените си начини на действие, и докъде нейната задача се преплиташе с моята. Когато накрая реши, тя се облегна на възглавницата и се загледа в тавана.

— Интерпол се намеси като естествена реакция на събитията, които се случиха. Полицията в много страни беше вдигната на крак, защото някаква международна организация беше убила много местни видни личности, и в Интерпол започнаха да пристигат оплаквания от съответните посолства. Накратко, когато тръгнахме по следите, научихме за съществуването на вашия човек. Теди Тедеско беше идентифициран, проследен и локализиран. Един от нашите сътрудници знаеше за връзките му с организацията на Грейди и всичките й разклонения, така че се придвижвахме сравнително лесно напред, докато имахме работа с установими факти.

В края на краищата подробностите по случая започнаха да се очертават по-ясно. Те вече познаваха Тедеско и ме изпратиха със съответната задача. Именно той предаде сигнала Скайлайн и ако нашата група не знаеше с какво се занимаваш ти, щяхме да процедираме по обикновения начин, като го арестуваме или дадяхме инструкции да го задържат. Подобно на теб той знаеше добре нашата процедура, затова се покри и реши да изчака с надеждата, че всичко ще се размине. Намеренията ни бяха да задържим Теди Тедеско за убийството на няколко души и да го екстрадираме в съответствие с клаузите на международното право.

— Глупости — казах аз.

Тя повдигна глава от възглавницата.

— Моля?

— Вие просто сте се уплашили. Знаели сте, че може да хвърли в паника цялата организация, стига само да пожелае. Не ми поднасяй тези идиотщини с международното право. Законът е нещо, което действа в определено място и време. Ако мислите, че ще се съобразяваме със законите на Саудитска Арабия, където просто ти отрязват ръката, ако откраднеш парче хляб, значи сте глупаци. Те ще се опитат да приложат местното „правосъдие“ по отношение на Теди и някоя важна клечка там вероятно ще има върховното наслаждение да наблюдава как предлагат на Теди собствените му гениталии, за да ги изяде набучени на шиш. Кои, по дяволите, смятат, че сме ние? Получихме това, което искахме, защото си го взехме от тези, които не можеха да го задържат, и го взехме по насилствен начин. Да не мислиш, че главорезите с архаичните идеи не знаят това? Сега се разхождаме спокойно по улицата, защото никой в столицата не иска да нарушава статуквото. Но не е лошо да научат, че все още са останали хора, които могат да се оправят по стария начин. По дяволите, веднъж съдрах кожата на едно момче и той изплю всички държавни тайни, които знаеше, без да ни създава никакви проблеми. Наистина умря, но умря така, както беше убил много хора, а ние получихме отговорите. Бих искал да видя как ще се справят в подобен случай нашите яйцеглавци, Корпусът на мира или политиканите.

Момиче, ние сме просто граждани, които работят за това да опазят тази страна от ръцете на боклуците, които искат да я опропастят. Ние сме хора, които възразяват срещу наказателните подоходни данъци, унищожаващи най-добрите умове на нацията и слагащи цялата власт в ръцете на тези, които не знаят нищо. Можеш да кажеш, че сме десни екстремисти, но сме готови да си счупим главата в стената, за да предпазим страната от тези, които искат да я разрушат. По дяволите, ако Джеферсън, Адамс или Теди Рузвелт можеха да видят какво става сега, щяха да се преобърнат в гроба.

Това, което беше видяла в очите ми, превърна лицето й в маска на ужас. Тя прехапа долната си устна и я задържа дълго така, ръката й се надигаше бавно, за да закрие устата й.

С много усилие тя прошепна:

— Ти не си подходящ…

— Казвали са ми това и преди. Това, което не разбирате, е, че когато си имате работа с търговци на смърт, трябва да използвате единственото оръжие, което те са способни да разберат — насилието. Не е много цивилизовано, но затова пък е ефикасно. Трябва да се откажеш от всички скрупули, както и от чувството за феърплей, което обществото възпитава в нас от детските години, защото другата страна няма този наследствен дефект и се движи абсолютно безскрупулно по пътя на насилието. Те могат да безчинстват, да убиват и да докарат света до ръба на глобалната катастрофа, защото това се дължи на липсата на разбиране и култура, защото те са били задържани назад в своето развитие и експлоатирани от капиталистическите страни. Но, изглежда, всички забравят, че лидерите на тези страни не са чак толкова изостанали. Повечето от тях имат западно образование и с това, което са научили от нас, заедно със самобитната си гениалност, те ни показват кукиш и живеят такъв луксозен живот, който не можеш да намериш дори и в приказките. Точно в този момент световната сигурност зависи от това по какъв път ще тръгне едно от тези кралства.

— Не можеш да решаваш световните проблеми… с убийства — изрече тя най-накрая.

— Тогава им кажи следното, рожбо. Нека Интерпол открие как умряха двама от нашите специалисти там. Нека да проверят това проклето свличане.

Това я изкара от равновесие и очите й го показаха.

— Откъде… никой не трябваше да знае за това…

— Парите на Мартин Грейди могат да купят всякаква информация.

— Да. Сега го разбирам. — Тя, изглежда, решаваше нещо за себе си, след това каза твърдо: — Смъртта на тези хора бе една от причините, които накараха Интерпол да се намеси. Действията на Тедеско ни дадоха оправдание за операцията.

— Тогава защо са решили да използват теб? Интерпол разполага с много способни мъже.

— Просто защото аз съм жена. Местните лидери проявяват подчертан интерес към западния тип жени.

— Знаеш ли колко бързо може да изчезне една жена там?

— Известно ми е.

— Знаеш ли, че още търгуват с роби?

— Да.

— Да си чувала някога какво става с лековерните момичета, които се наемат за работа в някоя от латиноамериканските страни и засядат там завинаги? Знаеш ли, че това е съзнателно провеждана политика, която в края на краищата ги докарва до някой разгулен харем, където те или свикват с правилата на играта, или биват изстискани до смърт? Виждал съм ги, рожбо.

— Исках да опитам шансовете си. Освен това Интерпол бе зад гърба ми.

— Не ти ли се е случвало да хвърлиш поглед на вашия списък на убитите при изпълнение на служебния дълг? Сама можеш да се увериш колко женски тела са били намирани в тези области.

— Какво предлагаш?

— Да играеш по моите правила, докато успея да схвана линията им на поведение. Ти имаш съвсем оправдано и законно основание за провеждането на разследване и ако имаме нужда от сътрудничеството на полицията, можем да го осигурим чрез теб.

— Нещо, което парите на Мартин Грейди не могат да купят? — забеляза саркастично Лили.

— Грешиш, чедо. Обикновено ние се справяме сами с полицейските си задължения и сме достатъчно добре екипирани за това. Но има и други средства и когато тези средства са вързани с конец на малкия ти пръст, нещата могат да станат малко по-лесни, това е.

— И ако не се съглася?

Погледнах към леглото, след това измерих тялото й с недвусмислен поглед.

— Трябва да решиш веднага, Лили.

Ръката й инстинктивно се насочи към пистолета в кобура на кръста й и аз се ухилих.

— Отново ще ти го отнема — казах аз. — Ще те сполети съдба толкова по-лоша от смъртта, че дори може да ти хареса.

Цели десет секунди тя ме зяпа, след това в очите й започна да се появява нещо ново и по устните й пробяга усмивка. Те отново бяха сочни и разцъфтяха в искрен смях.

— Тайгър Мен — каза тя, — мисля, че блъфираш, но няма да поемам риска да предизвиквам съдбата. Можеш да се издигнеш до висотата на положението и да се възползваш от случая. Сигурно ще ми хареса и тогава няма да можеш да се отървеш от мен. Така че с оглед на това съм съгласна да бъда малкият ти лакей дотогава, докато съм в състояние да изпратя рапорт по този случай.

— Прекрасно — казах аз и станах. Стигнах до вратата и се обърнах към нея. — По-късно ще съжаляваш, че не си поискала ръката ми.

Устата й остана отворена в неочаквания смях на пълната изненада.

— Ти си едно егоистично, нещастно…

— Копеле — довърших аз вместо нея. — Нямам нищо против някой да измисли нещо ново, когато се опитва да ме квалифицира.

Отворих вратата, излязох навън и я треснах с все сила. Лили Торней имаше някои достойнства, които щяха да я направят ценно допълнение към проекта.

 

 

В десет и половина таксито ме остави пред комплекса на Обединените нации. Беше един от тези дни, в които там имаше повече посетители, отколкото персонал, и всички, изглежда, се бяха наговорили да си изпият кафето по едно и също време. Всяка група представляваше малко събрание с определена политическа ориентация. В дневния ред не фигурираше нищо значително, но беше интересно да се наблюдава царящото наоколо оживление. Наистина велико място. Организацията на обединените нации бе учредена с намерението да донесе мир на света, но войните и взаимната омраза не бяха станали по-малко от това.

Разхождах се из фоайето, когато една ръка ме потупа по рамото. Зад мен Чарли Корбинет произнесе „Здрасти, Тайгър!“ с характерния за него ръмжащ глас, който не можеше да бъде сбъркан с никой друг, и когато се обърнах, той ми подари жестоката си, иронична усмивка и протегна ръка.

По време на войната Чарли отговаряше за нашите операции и ръководеше една шпионска група, която самият той бе подбрал за някои от най-важните задачи. По онова време не беше щабен полковник. Скачаше с парашут като всички останали, пробиваше си път през окупираните зони и напълно заслужено си получи медалите. По-късно го демобилизираха като генерал, защото смятаха, че е прекалено костелив орех, за да бъде държан в мирновременната армия, а и защото имаше някои идеи за плановете на Съветите, в които никой не искаше да повярва. Но след време се вразумиха. Нямаха друг изход. В настоящия момент гражданското му занятие като шеф на една голяма корпорация му осигуряваше прекрасно прикритие за позицията му в Службата за безопасност — най-новата и най-секретната от всички наши агенции за сигурност.

— Здрасти, полковник. Какво правиш тук?

— Чакам те. Знаех, че ще потърсиш Рондин. Или трябва да кажа Едит Кейн?

— За мен тя винаги ще бъде Рондин.

Тръгнах заедно с него към стената, като по навик търсехме място, откъдето да можем да наблюдаваме всички лица във фоайето. Разговорът ни едва ли изглеждаше по-необичаен от дузината други, които се провеждаха на различни места около нас.

— Какъв е проблемът? — попитах аз.

— Теди Тедеско. Предполагам, че вече са ти известни подробностите.

Кимнах утвърдително.

— Той е добро момче, полковник. Ти го обучи по същия начин, както обучи и мен. Но сега той е затънал до гуша в неприятности.

— Неприятностите може и да са го погребали вече. — Той напъха цигара между устните си и наведе глава към запалената клечка кибрит. — В случай че все още се питаш откъде идва цялата информация, бих могъл да те осветля. Свързах се лично с Мартин Грейди и получих подборка от секретни сведения. — Той издуха един облак дим и започна да наблюдава реакцията ми. Ухили се, когато не я видя и продължи: — Тед ще има нужда от цялата помощ, която можем да му осигурим, и ако до главния офис стигне слухът, че аз съм източникът на новините, ще ме пратят по дяволите, така че си затваряй устата.

— Аз не съм от приказливите.

— Грейди каза, че Пит Мур е тръгнал по следите му. Да си чувал нещо за него?

— Засега не знам нищо. Той едва ли ще поеме по обичайните пътища. По дяволите, бих искал аз да се захвана с това.

— Пит е добър специалист.

— И все пак щях да стигна по-бързо до положителни резултати. Той е работил прекалено дълго в тази област. Много хора познават физиономията му. Освен това след онази история в Мадрид започна много често да натиска спусъка. Надявам се, че този път ще го раздава по-меко.

— За него няма друга алтернатива. Що се отнася до теб, Мартин Грейди е убеден, че трябва да останеш тук. — Чарли дръпна дълбоко от цигарата и остави сивия дим да се изнизва от ноздрите му. — Това е нещо голямо, Тайгър. ЦРУ и Службата за безопасност са създали няколко групи, които работят по случая.

Те знаят какво могат да очакват и ще пресекат в зародиш всеки опит за намеса.

— И преди са се опитвали.

— Сега е по-различно. Искат да провалят операциите на Грейди. Някои хора биха се лишили от предните си зъби само и само да могат да се докопат до теб.

— Като Хал Рандолф ли?

— Точно така. Сега той е на върха на пирамидата. Не се е променил към по-добро. Получава инструкциите си директно от една комисия на конгреса и е отговорен само пред нея.

— Известна ли ти е цялостната картина?

— Мога да си представя нещата доста добре — каза той. — Тейш Ел Абин май ще бъде канонизиран за светец, ако зависеше от службите за сигурност. Ще го охраняват като президента. Не можем да си позволим грешки в този случай.

— Чувал ли си за Малкълм Таръс? Чарли ми хвърли един бърз поглед.

— Грейди има някои много добри източници.

— Трябва да ги има. Този човек ме търси под дърво и камък. Той ще се постарая да провали тази история по всички възможни начини и междувременно ще се опита да ме спипа. Ако Селачин падне в ръцете на червените, ние ще си го заслужим. Таръс има зад гърба си всички тайни служби на Съветите. Ще работи тук под прикритие и не можем да си позволим да предприемем първия ход.

— Ще бъде много деликатна работа — отбеляза Чарли.

— Как са ангажирани твоите агенции?

— Ще вършим обикновената работа по охраната. Ще осигуряваме покритие за всички официални срещи, на улицата, бодигардове за негова милост във всички възможни ситуации. Ще се опитаме да го показваме колкото може по-малко на тълпата. Всички хотелски стаи ще бъдат внимателно подбрани, снабдени с подслушвателна техника и старателно охранявани. Ще изглежда сякаш му оказваме дължимите кралски почести, но всъщност ще си бъде обикновена полицейска операция. Момчетата от Вашингтон добре разбират значимостта на операцията и ще ни оказват всякакво съдействие. Сега мога ли да те попитам какво възнамеряваш да правиш?

— Разбира се. Един наш човек е затънал в неприятности. Не давам и пукнат грош за Тейш или за когото и да било другиго. Той е един негодник, който точно сега има големи карти в ръцете си, но лично аз смятам да извадя по-големи карти, когато измъкнем Теди от бедата, ако, разбира се, все още е жив.

— Ами ако предположим, че е мъртъв?

Обърнах се и го погледах, знаейки, че точно в този момент лицето ми не беше нещо приятно за гледане.

— Законът на Селачин не е живот за живот, полковник. Те могат да те сложат на площада и да ти направят маса неприятни неща като например да ти одерат кожата на ивици или пък да ти изрежат дупка в корема, да извадят част от вътрешностите ти и да оставят кучетата да измъкнат останалото. През това време хората хвърлят камъни или плюят по теб, умират си от смях, без да разбират, че те могат да се окажат следващите в опашката. Мисля, че мога да направя нещо за стария Тед. Няма да ми е за първи път.

— И така, Тайгър, червените ще спечелят в края на краищата.

— Не е задължително, старче. Ако става дума за секретността, никой освен мен няма да знае за случая. Има различни начини да постигнеш целта си. Смятам, че познавам всичките.

— Именно от това се страхувам — каза той сериозно. Загаси цигарата в една хромирана поставка и попита внезапно: — Не си ли виждал още Рондин?

— He.

— Тя е в стаята за отдих.

— Благодаря.

— Видях я преди малко.

— Е, и какво?

— Този случай може да доведе до международни усложнения. Англичаните са почти толкова заинтересувани, колкото и ние. Тя има пълна представа за картината.

— Кой я е осведомил?

— Знаеш много добре, че тя е прекрасно обучен агент без постоянни задължения. Те знаят, че живее с теб, и нейният осведомител е отишъл направо при нея с подробностите. Сега тя има определена задача.

— О!

— Задачата й е да те предпази от погрешни действия.

— Сега пък ти си този, който разполага с източниците на информация — казах аз. — На коя страна си всъщност?

— Точно в този момент съм на твоя страна. Поради някакви глупави причини имам чувството, че хора като теб могат да намерят отговор на неприятностите от този род. Ако ти не беше достатъчно квалифициран да се справиш с тях, аз щях да съм в голяма степен уязвим. Но в дадения случай мисля, че ще се справиш. — Той ми се ухили. — Проклетите патриоти. Можеш да си помислиш, че сме все още 76-та година.

Кимнах му и го оставих сам.

Стаята за отдих се намираше в края на фоайето — малко помещение, където входът за посетители бе забранен, но аз не обръщах внимание на табелите. Отворих вратата и влязох вътре. Тя беше там. Най-прекрасната жена на света, стройна, с кестеняви коси, широки рамене, стегнат с колан кръст и пола, която плътно прилепваше към закръглените й бедра.

Стоеше там с ко̀ла в ръката и наблюдаваше през прозореца потока от хора на улицата, потънала в собствените си мисли.

— Здрасти, бейби — казах аз.

Рондин се обърна рязко, очите й заиграха из тъмното помещение, като се опитваха да се акомодират след ярката слънчева светлина навън. След това зениците й се разшириха, когато ме видя:

— Здравей, Тайгър.

Отидох до нея, взех бутилката кола от ръката й и я привлякох плътно към себе си. За момент тялото й се вдърви в някаква нервна напрегнатост, след това омекна и с леко примигване очите й се затвориха, а устата й — топа и влажна — се превърна в изгладняло малко животно, което търсеше моите устни, върхът на езика й опитваше от удоволствието, което само аз можех да й дам. Когато отметна глава назад и отвори очи, в гласа й се появи интонацията на Лондон и тя каза:

— Проклет да си, Тайгър.

— Извинявай, сладур. Стават някои неща.

— А кога ще стане нашата венчавка? — Пръстите й се забиха нарочно в бицепсите ми. — Знам… какво си мислиш.

— Същото ми каза и Чарли Корбинет.

— Посолството ме освободи временно от задълженията ми като преводачка.

— И това чух. Значи трябва да ме следиш?

— Това май е единственият начин, който ще ми позволи да те виждам по-често.

— Глупости. Не ми харесват подобни неща, рожбо. Жените не са създадени за този род неприятности.

— Въпреки това няма да се отървеш от мен. Сграбчих я през кръста и я придърпах отново към себе си.

— Когато искам да разкарам някоя кукла, това не представлява проблем за мен. Набий си го в главата. Бъди послушна и не ме настъпвай по опашката.

— Защо трябва да правиш това, Тайгър? Защо ти и останалите като теб трябва да разваляте всичко?

— Да разваляме? — повторих аз. — Един от нашите хора е попаднал в клопка в една от онези вонящи, чужди страни, които не познават нищо друго освен бедността, и сега главата на тази държава е тук с ръка в нашите джобове, като не дава пет нари за нищо друго освен как да ни изръси повече. Захарчето ми, нашето момче там струва много повече от всеки техен високопоставен калтак. Сигурно мислиш, че въобще не ми пука какво става. Виж какво, това момче веднъж ме измъкна от едно напечено положение и за мен той означава много неща, а не просто бял авантюрист, попаднал в беда.

— Тайгър…

— Когато всичко приключи, ще се върна.

Мислех, че ще последва поток от сълзи или най-малкото изблик на гняв, но нищо подобно не се случи. След това видях същия израз, който забелязах и на лицето на Лили Торней, израз на жена, която има поставена задача, израз на решителност и напрегнатост. Именно така изглеждаше, когато я срещнах за първи път. Работата й в ООН като преводач служеше само за прикритие. В Лондон тя бе обучена да действа като оперативен работник и сега й бяха поставили определена задача. Задачата бях аз.

Рондин протегна ръка и ме докосна по лицето, проследявайки с пръст белега, който пресичаше бузата ми.

— Нека да ти помогна, Тайгър.

— Как искаш да ми помогнеш — като ме лишиш от възможността да действам ли?

— Нашите хора ще ти сътрудничат.

— Това не е достатъчно. Ние бяхме там в началото. Ще бъдем и в края. Имам стари сметки за уреждане, сладур. Пистолетите не са играчки за момичета.

— Отиваш ли си сега?

— Точно така. Предполагам, че ще ми се лепне опашка още преди да съм излязъл от зданието, но без значение колко са добри, ще се освободя от тях за по-малко от половин час. Кажи им да не си губят времето, както и моето. — Прокарах пръсти по копринената маса на косите й. — Мислиш ли, че си все още си в състояние да ме целунеш?

Тя се усмихна отново, прокара розовото връхче на езика си по устните и повдигна глава, за да мога да опитам сладостта им още веднъж. Тялото й сякаш се сля с моето и само гърдите й — твърди и високи — ни разделяха. Тя отдръпна устните си и за миг зарови лице във врата ми, след това се отдели от мен.

— Добре, Тайгър. Обичам те.

— И аз те обичам, рожбо. Нека изхождаме от това.

— Няма да бъде лесно — каза тя.

— На този свят хубавите неща не стават лесно — отвърнах й аз.