Мики Спилейн
Търговци на смърт (5)

Глава 5

Взимате всичките федерални служби, добре обучените и тайни разузнавателни единици, с научните им степени от колежите и високия коефициент на интелигентност, щателно подбрания персонал, работещ в бюрата, взимате ги всичките. Когато искате да свърша някоя работа, ми дайте най-доброто, което може да се намери в Ню Йорк, независимо дали е в униформа или не. Дайте ми най-печените ченгета, цивилните полицаи, преданите хора, толкова добре запознати с града и околностите му, че за половин секунда могат да направят типологична характеристика на всеки.

Те идват от утробата на града и макар да са свързани с него с нишката на разплащателните чекове, са най-независимите хора, които обичат града и желаят да го поддържат чист. Те се потят под палещото слънце на кръстовищата, изрязват с хирургичен нож загноясалите части на тялото му, защото градът ги е отгледал в началото, търпят обидите на другите му синове, но никога не се отказват от мисията си. Дори когато имате работа с някой изпаднал в беда, той е готов да даде живота си, ако трябва, и ще последва убиеца в тъмната алея, без да се грижи за собствената си безопасност. Но повечето от тях са най-добрите. Трябва да бъдат най-добрите, иначе нямаше да бъдат тук.

Това са хора, които могат да анализират тълпата от пръв поглед. Те могат да открият чужденеца, да посочат престъпните типове, да почувстват настроението на града и да се подготвят предварително за това, което ще се случи. Това са хирурзите на престъпността, инструментите за нейното лекуване, хората, които веднага се притичват на помощ.

Потърсих Дик Галагър на телефонния му номер в полицейския участък, надявайки се да ми даде някои разяснения относно начина, по който отделът за сигурност се канеше да обезпечи безопасността на Тейш Ел Абин но време на престоя му в града, и късметът ми се усмихна от първия път.

Поръчахме по едно кафе в закусвалнята срещу участъка и Дик ми каза, че отпуската му била започнала точно преди една седмица. Изгаряше от яд. Трябваше да отмени всичките си резервации в Атлантик Сити и не можеше да намери свободни места за по-късно.

— И защо е всичко това? — попитах го аз.

— Заради гостуващите светила. Вероятно си чел за новите ни приятели от Селачин.

— Че кой не е чел за тях?

— Ние осигуряваме охраната на Негово височество.

Всички останали са заети със световното изложение, расовите безредици и обичайните летни неприятности, така че сме единствената секция, която могат да отделят за специални цели, и аз се оказах в капана.

— Може би задачата няма да бъде чак толкова неприятна.

— По какъв начин? Като си играя на портиер при рецепцията ли?

— От кого трябва да го пазите?

— От онези фанатици, разбира се — повдигна той рамене. — Тези типове от Близкия Изток са способни на истинска омраза. Виж какво стана в Саудитска Арабия. Умножи тамошните неприятности на две и ще получиш реалната картина тук. Все едно, че Насър се навърта наоколо… никога не знаеш коя страна ще започне да стреля първа, но винаги се оказваш в центъра на престрелката.

— За какво става дума всъщност, за официална покана да присъстваш на вечерята в негова чест ли?

— Точно така.

— Звучи интересно. Ще можеш ли да намериш една и за мен?

— Защо ти е?

Ухилих му се и допих кафето.

— Познавам няколко издателя, които с удоволствие ще отпечатат неговата история. Чувам, че довел със себе си едно прелестно пиленце.

— Прелестна неприятност. Не съм виждал досега човек, който да може да се оправя с жените.

— Как мога да бъда поканен, Дик?

— Въобще не можеш, старче. Всяка покана е номерирана и ще бъде сверявана с официалния списък.

— Кой отговаря за това?

— Да не мислиш, че момчетата от Вашингтон ще ни доверят тази работа. По дяволите, един от техните хора ще се заеме с това. А можеш ли да ми кажеш като какъв ще бъдеш представен там? Не мислех, че си тръгнал да правиш политическа кариера.

— Политиката ме интригува — казах аз.

— Да, разбира се. И мен също. Ходиш на коктейли, ядеш розови сандвичи, стискаш хилави ръце и говориш празни приказки. Въздух под налягане! Но този прием се очертава да бъде нещо особено.

Поклатих недоумяващо глава.

— Тейш Ел Абин ще се види за първи път по телевизията. Ще транслират в новините петминутната му реч пред комитета по посрещането, след това ще отделят двайсет минути по вътрешната телевизионна мрежа за отразяване на пристигането му. Никой няма да види предаването освен хората на рецепцията. Изкуствена работа, но това ще го направи щастлив. Телевизионните компании не се интересуват от него, затова момчетата решиха проблема по този начин.

— Бързо мислят. Чия е идеята?

— На сержант Андерсън, от четвърти участък. Да не мислиш, че яйцеглавите от държавния департамент ще стигнат до подобна идея?

— Те са прекалени реалисти. Виж какво, ще се опитам да си издействам една покана.

— Не си губи напразно времето.

— Няма — уверих го аз. — Между другото, чувал ли си някога за Малкълм Таръс?

Той ме изгледа с една комична усмивка, която можеше да означава всичко. Накрая каза:

— Не плащаш, за да получаваш официална информация, нали?

— Не съм длъжен да плащам.

— Да, чувал съм за него.

— Само напоследък — ухилих се аз. Нямаше нужда да внимава с мен и го знаеше.

— Да, напоследък. Описанието му е предадено по всички участъци.

— Едва ли съответства повече на външността му — съобщих му аз.

Той почака да довърша мисълта си, без да престава да се хили.

— Така ли?

— Искаш ли една ясна снимка на Малкълм, която би могла да ти свърши по-добра работа?

— Кога?

— Може би ще успея да ти я доставя още тази вечер.

— Не ме разиграваш, нали?

— Автентична е. Отговаря напълно на описанието му. Ако искаш, мога да ти представя трима свидетели, които ще потвърдят думите ми.

Дик се облегна на масата и се втренчи в мен със сериозно лице.

— Нямам нищо против, Тайгър. Предполагам, че знаеш всички подробности за това, което става, така че няма нужда да ти обяснявам как стоят нещата.

— Знам.

— О’кей, в такъв случай ще я пуснем в обращение и ще се опитаме да опънем мрежата. Това момче се намира на първо място в списъка на търсените и ако ни излезеш насреща с подобна информация, може би ще успеем да го спипаме. Предполага се, че е в този район, и вече получихме съответните директиви. От Вашингтон изпратиха най-добрите си момчета да работят с нас, но не разполагаме с никакъв приличен материал, за който да се захванем.

— Ще го имате.

— Тогава ще почакам.

Поръчахме по още едно кафе, преди да напуснем заведението, и помолих Дик да ме остави на няколко квартала от лабораторията на Ърни Бентли. Извървях останалия път пеша. Върджил Адамс беше доставил бразилските фотографии на Таръс и Ърни вече бе направил няколко дубликата и ми ги бе оставил в специален плик.

Петнайсет минути след като бях пристигнал, дойде малкият Хари и се подложи на химическа обработка. Ърни избели тена на лицето му, облече го в тъмен костюм, направи му нова прическа и му залепи мустаци. Човек трудно можеше да познае в Хари увития в тюрбан бедуин, направил заедно с мен посещение на Куин. Само за да се уверя, че той няма да бъде изкушен от демонстрирането на скритата си враждебност по отношение на шейха, който бе убил няколко души от неговото семейство, аз го претърсих, измъкнах тънкия нож от ръкава му и го оставих насаме с Ърни. Хари се ухили покорно и не каза нито дума, след това тръгна с мен към хотела, където се преоблякох според случая.

Стейси бе един от най-новите хотели, висок и масивен, подобен на обелиск в някое старо гробище. Издигаше се гордо в центъра на Манхатън като нахално момче, което изтиква старите жители и ги предизвиква да направят нещо, с което да демонстрират правото си на живот. Паркингът беше претъпкан с лимузини с дипломатически номера на броните си, което означаваше абсолютна досада за полицаите. От такситата излизаха помпозни знаменитости. От двете страни на улицата се бяха подредили униформени патрулни полицаи и няколко конни сержанта яздеха по протежение на тротоара, като заставяха таксиметровите шофьори да изчистят по-бързо района. Отстрани няколко моторизирани ченгета бяха готови всеки момент да се притекат на помощ в случай че възникне нужда от тях. Любопитната тълпа, привлечена от шоуто, вероятно гъмжеше от цивилни полицаи, но аз успях да различа само две-три познати лица.

Всеки, който влизаше във фоайето, биваше насочван в една или друга посока в зависимост от това, дали беше поканен на приема или не. Един червен кадифен шнур покрай дебел килим водеше до първата врата, където двама усмихнати млади мъже в смокинги проверяваха поканите, откъсваха по едно ъгълче, за да видят дали са истински — с оцветен вътрешен слой, — след това те пускаха да влезеш за следващата проверка.

Хората от Вашингтон бяха взели работата си на сериозно и не искаха да се излагат на рискове. Дори не се опитвах да се промъкна. Обикаляхме заедно с Хари из фоайето, открихме телефонните кабини, влязох в една от тях и повиках централата. Телефонистът ме свърза с рецепцията и когато помолих уморения администратор да повика на телефона най-близкия униформен полицай, той едва не изхълца. През стъклената врата можех да го видя как маха на едно от ченгетата и му дава слушалката.

— Говори патрулен полицай Дилейни — каза той. — Кой е на телефона?

— Казвам се Мен. Нося един пакет за лейтенант Галагър, който той очаква. Как, по дяволите, мога да му го дам?

— Точно сега той е зает и…

— Знам, че е зает, но искаше да получи този пакет. Може ли да го повикате във фоайето, за да му го връча? Задачата е служебна, не лична, и той ще оцени съобразителността ви.

Това реши нещата. Полицаят каза, че ще му предаде съобщението, а аз допълних, че ще бъда на рецепцията след няколко минути. Вместо да почакам, затворих слушалката, когато полицаят сложи своята, кимнах на Хари да ме последва и тръгнах след полицая към противоположната страна на помещението. Той поговори с някакъв цивилен и изчезна в стаята.

Не се забави много. Дик се показа зад гърба му и когато ме видя, ми махна с ръка да отида при него. Гардът се намръщи, но все пак ни пусна да минем. Подадох плика на Дик.

— Тук е нашето момче Малкълм Таръс.

Той извади снимките, прегледа листа със сведения, който Ърни бе прикрепил към тях, и се ухили.

— Ще ги занеса в офиса. Един от моите хора ще се погрижи за разпространението им. Кажи ми нещо… федералните агенти имат ли копие от тези снимки?

— Засега не.

— Това сигурно ще ги разгневи малко.

— Тяхна си работа. Сега ще ми направиш ли ответна услуга…

— Да, знам. Искаш да се срещнеш с Негово царско величество. Ако попаднеш в някоя неприятност, си измисли добра лъжа. Има един служебен вход, през който се опита да влезе един репортер. Ще минеш през него и аз не съм те виждал въобще. Отсега нататък дори не те познавам. — Той изгледа Хари и попита: — Приятелят ти наред ли е?

— Нямаше да е с мен, ако не е наред.

— Погребението му е за твоя сметка, Тайгър. Заобиколихме централната секция и стигнахме до една странична врата, влязохме през нея и се оказахме сред политическите светила на деня — чисто и безболезнено. Поне засега.

По-голямата част от присъстващите се бяха стълпили в другия край на салона, групирайки се постепенно в по-малки компании от по четири-пет човека. Бяха започнали вечната игра на международната дипломация — с фалшиви усмивки на лицата си и коктейли в ръцете, като се опитваха да скрият очевидния факт, че тук ставаше дума за държавни въпроси.

Официалната част бе приключила. Сега идваше времето на забавленията и изисканите тънкости. В тълпа, подобна на тази, можеше да се случи всичко. Казах на Хари да си вземе една чаша и да обикаля наоколо, но да не се отдалечава от Тейш Ел Абин и Сарим Шей, който бе окупирал един от ъглите, водейки непринуден разговор с половин дузина светски знаменитости. Вей Лока се намираше на няколко крачки от него, обкръжена от очаровани от прелестите й мъже на различна възраст, изцяло пленени от свежата ориенталска хубавица. Мисълта, че делеше леглото си с Тейш, беше противна сама по себе си, но в света на властта и парите някои жени бяха способни и на по-големи подвизи.

Закъснелите влизаха през една от охраняваните врати и аз се присъединих към тях и тръгнах към главната група, опитвайки се да измисля начин да се озова по-близо до почетния гост на приема, без да се хвърлям в очите на някого. Знаех прекрасно, че помещението е пълно с агенти, а и доста хора ме познаваха по лице. Щяха да ми вгорчат живота, ако ме засечаха, така че трябваше да разчитам на късмета си. Едно от предимствата на положението ми бе, че се намирах вече в тази великосветска компания, така че те трябваше да предположат, че съм получил разрешение от достатъчно висока инстанция.

Двама от новопристигналите бяха от сенатската комисия по международните отношения, следвани от един сенатор от Средния Запад и един нюйоркски съветник. Познавах ги всичките и се обърнах настрани, докато отминаха. Зад тях се носеше някакъв забележителен тип с оформена в квадрат брада и стърчащи мустаци, след това в помещението влязоха няколко души от ООН, които бях виждал и преди. Залепих се точно зад тях.

Мислех, че съм успял да се промъкна незабелязан, когато някой ме потупа по рамото и един глас с оксфордски акцент каза:

— Никога не съм се съмнявал в твоите способности. Ухилих се и дръпнах ръката си от моя 45-и.

— Талбът — казах аз, — някой ден ще си изкараш куршум в корема заради този начин на общуване.

— О, не мисля, че си от хората, които ще направят това на обществено място, или може би греша?

— Може да бъдеш и неприятно изненадан. — Погледнах го откровено. — Каква е твоята задача, чедо? Кажи ми само една дума и ще се настъпя по езика.

Талбът се усмихна мило и отново ме потупа но рамото.

— Няма нужда от подобни неща.

— Наредено ти е да ме следиш, така ли?

— Както и на още няколко души, но, откровено казано, не мислех, че ще те открия тук. Ти наистина създаваш много работа на нашите момчета. Как успяваш да го направиш?

— Не е много лесно.

— Добре. Нека постъпим по следния начин. Тъй като мога да те държа под наблюдение, докато сме заедно, мисля, че ще е по-добре, ако просто играя по твоите правила и започна да наблюдавам развитието на събитията.

— Не ми прави никакви услуги.

Той се засмя, след това ме поведе към ъгъла, където Тейш Ел Абин бе застанал в центъра на една внушителна група. Сега Вей Лока се намираше зад него и компанията бе повече нейна, отколкото негова.

— Тук съм по специална покана, нали разбираш? — продължи Талбът. — Преди няколко години по молба на Нейно величество прекарах известно време в двора на Селачин и имах възможност да се опозная доста отблизо със стария Тейш. Изглежда, той беше привлечен от прелестите на една от моите съотечественички и я примами в царството си, за да сподели с нея някои земни радости. Когато семейството й се възпротиви, аз бях избран да я… примамя обратно.

— Да нямаш предвид откуп?

— О, колко грозна дума. Не отговаря на съвременната политическа терминология. Както и да е, семейството й беше доста богато, така че ставаше дума за проста търговска сделка. След това кралят и аз станахме добри приятели. Сигурно съм му влязъл под кожата, защото накрая той поиска да му направя интимен подарък в замяна на нейните услуги.

— И какъв беше той?

— Няма да повярваш.

— Опитай все пак.

— Освен паричното обезщетение, което той бе склонен да игнорира, защото в дадения случай с пари можеха да се купят малко неща, един 16-милиметров киноапарат и пълна кутия с малко рисковани от морална гледна точка филми свършиха прекрасна работа. Старото момче е доста извратено. Не разбирам защо трябваше да се пазари за филми, когато истинските неща му бяха под носа, готови за реални представления, но предполагам, че всеки от нас си има своите странности.

— И какви са твоите?

— Аз съм плейбой — усмихна се той. — Привлекателен, умен и неща все от този род. Това е наистина интересно хоби, ако можеш да си го позволиш. Понякога резултатите са удивителни. Мисля някой ден да напиша книга по този въпрос.

— Можеш да я продадеш на Тейш. Ще му хареса. Талбът ме изгледа възмутено.

— Моята книга ще представлява повече клинично изследване на въпроса. Нищо вулгарно. Ако трябваше да напишеш автобиографията си…

— Не съм живял достатъчно дълго, за да се занимавам с това.

Той се ухили отново, след това ме поведе към тълпата, обкръжаваща Тейш Ел Абин. В официален европейски костюм той изглеждаше още по-дребен и по-стар от преди, но на лицето му се четеше все същият израз на сила и власт, а очите му тичаха пред мислите му и се опитваха да проникнат в нови сфери на могъщество, достойни за неговия префинен вкус. Връзката между него и Талбът беше очевидна, като между хора, които разделяха едни и същи тайни, и Тейш му стисна горещо ръката. Някъде шейхът бе овладял доста добре разговорния английски. В гласа му наистина се прокрадваха и някои обертонове от родния му език. До него Вей Лока говореше почти безупречен английски с някакъв дебел американец, а по-нататък можех да чуя гласа на Сарим Шей, чиято интонация и оцветеност се конкурираха с тези на Талбът.

Когато шейхът и Талбът приключиха със съживяването на спомените от миналото, като се разсмяха на някаква шега, на която очевидно се бяха смели отдавна, Талбът ме издърпа напред и каза:

— Мога ли да ви представя моя добър приятел мистър Мен?

Знаех, че моят луд приятел Талбът се радваше на колебанието ми, когато се опитвах да намеря точните думи, но кралят ми спести необходимостта от излишна куртоазия.

— А, да. Много се радвам и, моля ви, наричайте ме Тейш. В моята страна това не е обикновено име, а титла, и с това няма да проявите неуважение. В края на краищата вашите библейски герои също нямат фамилни имена. А Авраам и Мойсей са били велики водачи.

Поех ръката му, разтърсих я кратко и се усмихнах.

— Благодаря ви, сър. Надявам се, че престоят ви тук е приятен.

Тейш кимна и се огледа бързо около себе си.

— Очаквам, че посещението ми ще бъде много плодотворно. — След това очите му сякаш ме погълнаха целия, а умът му се опитваше да намери място, в което да ме хербаризира. — Не сме ли се срещали преди?

— Приятелят ми — каза Талбът — е един от онези могъщи американски индустриалци, които колекционират пари. Постоянно се върти из Вашингтон, за да увеличи количеството им.

Тейш изглеждаше заинтригуван, когато се заговори за пари.

— О, и с какъв бизнес се занимавате?

— Нефт — излъгах аз. — Проучване и развитие. Размерът на операциите ни е доста внушителен.

За миг почувствах как пръстите на Талбът се стягат около ръката ми. Той ме подведе случайно и аз трябваше да изиграя подадената топка докрай. Талбът знаеше резултата, както и аз, но — какво да се прави! — всеки можеше да допусне грешка. Талбът беше направил своята. Сега топката беше у мен и той разбра, че бе загубил инициативата. Блясъкът в очите на Тейш стана дори още по-голям, отколкото когато ставаше дума за пари.

За миг той сякаш завибрира от възбуда и каза:

— Прекрасно. Вероятно ще имаме малко време, за да поговорим. Може ли да попитам за името на вашата компания?

Сега аз се бях насадил на пачи яйца. Синдикатът на Мартин Грейди притежаваше контролния пакет акции в един нов гигант, който излизаше на световния пазар на нефтопреработвателните технологии с патенти, които караха някои от по-старите предприятия да вият от злоба. Така или иначе бях в организацията на Мартин Грейди и с малко повече съобразителност можех и да се измъкна от деликатната ситуация, в която бях попаднал.

— АмПет Корпорейшън. Ние сме млада компания, но…

— А — прекъсна ме Тейш, — но не и неизвестна. Да, чувал съм за АмПет.

Той престана да ме разглежда, заинтригуван от мисълта за нефта и значението на АмПет. Очевидно старото момче беше свършило доста проучвателна работа, преди да напусне Селачин и да се отправи към Щатите. Той се обърна, хвана Вей Лока под ръка, като я освободи от обожателите й с широк извинителен жест, и каза:

— Скъпа, може ли да ти представя мистър Мен. Той е собственик на АмПет Корпорейшън, за която толкова слушаме напоследък. — Той ми се усмихна, когато тя протегна ръка. — Вей Лока, моята годеница. Скоро ще се женим.

Ръката й бе топла и стегната.

— Вие трябва да сте много щастлив — казах му аз.

— Да — отвърна той и очите им се срещнаха. — Ще имаме много синове. В нашата страна това е изключително важно.

— И тук е така — допълних аз.

По някакъв начин Вей Лока изглеждаше толкова чувствителна, колкото и Тейш, усмихваше се приятелски, но беше странно озадачена, когато ме погледна.

— Приятно ми е да ви видя, мистър Мен. Имам чувството, че сме се срещали и преди.

— Бих желал да е така, но за съжаление не е.

Тя стисна ръката ми много нежно. Никой не можеше да го види, но аз усетих сетивното удоволствие, което тя вложи в това ръкостискане. Очите й се усмихваха сякаш самостоятелно, намеквайки за нещо, което само тя предусещаше. Почти бях изгарян от топлотата на нейното присъствие, която струеше през малкото пространство, което ни разделяше. Пуснах ръката й, когато долових движение до себе си.

Вей Лока махна с ръка и каза:

— Сарим Шей, мистър Мен. Нашият съветник.

Той протегна ръка и се здрависа с мен с типично европейски жест.

— Очарован съм — каза Сарим Шей, след това се усмихна на Талбът и му протегна ръка. — А, мистър Талбът. Толкова съм чувал за вас. Странно е, че не сме се срещали преди. В края на краищата сме учили в един и същи колеж.

— Оксфорд е доста голямо място — отвърна Талбът. — Мисля, че съм завършил преди вас.

На Талбът му трябваха само няколко секунди, за да се намеси в общия разговор. Имах нужда от неговата намеса. Той дръпна Сарим Шей на една страна и увлечен в разговор за отминалите университетски дни, съвършено забрави за мен. Останах близо до него, за да мога да го наблюдавам. С крайчеца на очите си видях Хари да се приближава, разговаряйки сериозно с човека с квадратната брада и мустаците и с един плешив мъж, когото бях виждал в ООН и който винаги се появяваше с миниатюрна розичка в ревера си и цял ред медали и ордени на гърдите си.

Тъкмо се готвех да предложа нова тема за разговор, когато Тейш ме изпревари. Той внезапно погледна часовника си, след това се засмя криво.

— Надявам се, че ще ме извините… има едно предаване по телевизията, което не бих искал да изпусна.

— Разбира се — казах аз.

— Ако нямате нищо против, ще ви помоля да ме придружите, мистър Мен. В съседната стая има инсталиран телевизор. Въпреки суетата си трябва да ви призная, че малко ме е страх. За първи път ще ме показват по телевизията.

Вей Лока се усмихна и взе ръката ми.

— Сигурен съм, че ще му достави удоволствие.

— Съвършено сте права — любезно се съгласих аз и се огледах около себе си. — Всички ли са поканени?

— Не, само някои. Стаята не е много голяма. — Тя хвърли поглед през рамо и каза: — Сарим… мистър Талбът, готови сме.

Около двайсет човека от присъстващите неколкостотин бяха допуснати в стаята. Тези, които имаха късмета да не бъдат поканени, не изглеждаха въобще разочаровани — наоколо имаше прекалено много сервитьори с пълни подноси мартини и манхатън и денят едва започваше за тях. Малкият Хари се оказа по-пъргав, отколкото си мислех. По един мистериозен начин той се оказа в стаята заедно с двамата си компаньони, но от съображения за сигурност се пласира в задната редица и трябваше да се надига на пръсти, за да може да види предаването през главите на стоящите пред него хора.

В стаята имаше само едно кресло — точно пред телевизора — и Тейш Ел Абин седна в него по начина, по който едно дете би го направило — забързано и нетърпеливо. Вей Лока се бе разположила от едната му страна, а аз бях точно зад нея заедно със Сарим Шей, привидно очаровани от честта, която ни бе оказана с поканата да наблюдаваме телевизионните новини.

Започнаха телевизионните реклами, след това се появи говорителят и веднага се почувства влиянието на Вашингтон, защото Тейш беше първият, когото той спомена, и образът му се появи веднага след обявата на спонсора.

Щеше да бъде великолепно предаване, но на телевизора нещо започна да му става. Появиха се снежинки, след това пращене и когато Тейш нададе уплашен вик и из стаята се разнесе недоволният ропот на присъстващите, едно от младите момчета в тъмен костюм, което притежаваше всички видими белези на човек от федералните служби, вдигна телефона и се обади в отдела по поддръжка. Не искаше да поема никакви рискове с толкова много почетни гости около себе си и беше абсолютно прав. Погледнах часовника си. Рекламите й празните приказки на говорителя щяха да отнемат минута и половина и аз се надявах, че някой щеше да прояви достатъчно съобразителност и да предотврати неприятностите, като донесе друг телевизор или изпрати бързо сервизен техник.

Вей Лока се обърна загрижена към мен и каза: — О, надявам се, че няма да има неприятности. Той толкова искаше да види програмата.

Смигнах й.

— Не се тревожете. Ще има специално повторение, ако това предаване се провали.

— Няма да бъде същото — възрази тя.

Тя не знаеше, че цялата тази фалшификация се излъчваше по местния канал само и само да доставят удоволствие на Тейш да се види в началото на новините, но си замълчах. Погледнах отново часовника си. Секундите летяха и всички наоколо се бяха превърнали в самото съчувствие. Тейш се опитваше да накара Сарим Шей да поправи телевизора, но макар той да намери една бостънска станция, нюйоркските канали така и не се появиха.

Това престана да ми харесва. Имаше нещо, което не изглеждаше наред, и аз не исках да съм на мястото на тези, върху които щеше да се излее справедливият гняв на шейха. В този момент някой отзад извика и тълпата се раздели на две, за да пропусне един човек с работен комбинезон, който държеше в ръка стандартния набор инструменти, и започнаха да го обсипват с молби да побърза.

Беше дребен на ръст, на около петдесет години. Движеше се с нетърпеливи рачешки стъпки през тълпата и се насочваше право към нас. Заобикаляше всички от дясната страна, докато стигна до мен, и когато аз и Вей Лока отстъпихме встрани, за да му дадем път да мине, той се оказа точно зад Тейш.

Тогава изведнъж разбрах какво щеше да се случи. Блъснах Вей Лока и тя се оказа в прегръдките на някакъв мъж. На лицето й се бе изписало изражение на внезапен ужас. Сграбчих момъка, който тъкмо бе стигнал до Тейш, ударих го с все сила през ухото точно когато посягаше. От пръстите му изпадна една игла, когато с вик на изненада той се строполи на пода. Тейш се обърна и замръзна на място с ръка, повдигната за защита.

Проклетата тълпа беше прекалено голяма. Те се движеха като един и ме изкарваха от равновесие. Момъкът на пода се надигна и се стрелна през тълпата като подплашен заек. Никой не можеше да разбере какво става. Хората, на които бе поверена охраната на Тейш, се доближиха и заеха предварително определените позиции, но дори и те не можеха да си съставят ясна представа за случилото се. Намирах се на шест крачки зад момъка и се опитвах да си пробия път през вкаменилите се тела, псувайки през цялото време, защото знаех, че момъкът щеше да мине необезпокояван през вратата, ако не го настигнех.

Видях Хари и двамата му приятели. Единият от тях — този с брадата — очевидно си състави ясна преценка за ситуацията и беше в състояние да действа оперативно. Той протегна юмрук — на пръв поглед несръчно—и момъкът падна. Само след секунда бях върху него и го заковах на място, но човекът под мен не правеше и най-малкия опит да се измъкне. Два чифта ръце ме отделиха от него и момчетата от федералните служби установиха контрол над ситуацията. Извиха немощните му ръце назад, сложиха му белезници и го претърсиха за оръжие. За пет секунди го изкараха през вратата и аз се върнах обратно при Тейш.

Шейхът, Вей Лока и Сарим Шей бяха плътно обградени от няколко момчета, които очевидно нямаха намерение да се шегуват, защото всеки един от тях държеше полицейски револвер в ръката си. Талбът също бе там, гледаше ме с присвити очи и очакваше обяснения. Посочих под креслото на Тейш, наведох се и измъкнах една дървена треска, не по-дълга от кибритена клечка. Иглата се бе забола в нея и стърчеше на три милиметра от другата страна.

Подадох му я.

— Анализирайте това веднага. Мога да се обзаложа десет срещу едно, че върхът на иглата е намазан с бавнодействаща отрова, чийто ефект се проявява след петнайсет минути.

Очите на Тейш ме гледаха в пълен ужас.

— Моля ви, мистър Мен…

— Няма проблеми, сега всичко е наред. — Посочих към телевизора. — Може ли да проверя нещо?

Един от бодигардовете започна да казва нещо, но Талбът му направи жест да млъкне, установил междувременно авторитета си по въпросите за охраната на шейха.

— Давай, стари друже.

Отидох до телевизора, превъртях на нужния канал и хванах края на речта на Тейш към събралите се посрещачи на кораба. Вече знаех как е била замислена цялата операция. Погледнах към Тейш и казах:

— Ще се върна след малко. Идвай, Талбът.

Опитаха се да ни спрат на вратата, но Талбът размаха удостоверенията си и ни пуснаха. В коридора видях Дик Галагър, който беше на сантиметър от това да полудее. Разполагаше отново хората си по стратегическите места и даваше непрекъснати нареждания. Извиках му да ни следва и той се завтече след нас. Когато стигнахме края на коридора, казах:

— Засега без въпроси, старче. Как можем да се качим на покрива?

Беше достатъчно съобразителен, за да изчака с обясненията. Посочи пътя към запасния изход в случай на пожар и започнахме да взимаме стъпалата по две, стигнахме горната площадка, минахме покрай двете униформени ченгета на пост пред вратата, която излизаше на покрива. Открих, че антената е обърната, кабелът от вътрешната мрежа вече бе закрепен за нея, но наоколо нямаше никой.

— Всички ли изходи за блокирани?

Дик кимна.

— Значи са оставили човека си отпреди доста време. Все още трябва да е някъде тук.

— Я да чуем какво ти е на ума.

— Преценили са точно времето. Развалили са приема на изображението долу, като са извъртели антената, предполагайки, че някой ще повика хората от поддръжката. Техникът е трябвало да мине покрай Тейш, да го убоде леко с иглата, което едва ли щяло да му направи впечатление. Малко игра с телевизора и човекът на покрива поправя антената, за да изчисти образа, през което време техникът успява да избяга. Междувременно Тейш е трябвало да си седи в креслото и да умира бавно, без дори да има понятие за това.

Дик започна да претърсва покрива. Трябваше да бъде тук. Наоколо нямаше в близост други здания, така че човекът трябваше да бъде зад някоя от вентилационните шахти. Наложи се да се разпръснем и да проверим всяко възможно скривалище.

Талбът го откри зад една огромна вентилационна тръба в средата на покрива. Той изкрещя, посочи с ръка и ние се затичахме, за да затворим всички възможни пътища за отстъпление, без да знаем дали онзи тип има пистолет или не. Той погледна иззад тръбата, за да види къде се намираме, и успяхме да зърнем върха на главата му. Дик стреля веднъж във въздуха, но това беше достатъчно. Сигурно си беше помислил, че сме тук, за да го убием. Изкрещя диво и побягна като осветена хлебарка към една от таванските врати, след това ни видя че идваме и промени посоката си.

Всичко стана много бързо, а и той беше прекалено близо до ръба на покрива. Подхлъзна се по чакълестата настилка на покрива и започна да се пързаля към края на парапета, размахвайки бясно ръце из въздуха. За момент се опита да се хване за хлъзгавите керемиди, които покрива тухления парапет, но след това собствената му инерция надделя над усилията му да се задържи. Все още го чувахме как крещи десет етажа надолу, докато не се превърна в тъмно петно на асфалта, в което уличните светлини започнаха да се отразяват с влажен червеникав оттенък.

Дик промърмори „По дяволите!“ и прибра бавно пистолета си, след това се обърна към изхода и ние го последвахме.

Когато слязохме долу, главното помещение беше опразнено. Стадото се бе пренесло на друго място и бяха останали само шепа хора. Тейш, Вей Лока и Сарим водеха разговор с трима души, най-главният сред които бе Хал Рандолф. Той проследи погледа на Тейш, видя ме и се извини на останалите. Когато стигна до мен, кожата на лицето му бе станала морава и той едва сдържаше яростта си.

— Трябва да си поговорим, Тайгър.

— Защо?

— Без да ми се надуваш, искам само да поговорим. Вдигнах рамене.

— Развалих партито. Мисля, че сте научили вече всичко.

— Не и малките детайли, които са толкова важни. Посочих с пръст към Талбът.

— Той ще ви въведе в обстановката. Дадох му иглата, която трябваше да се забие в кожата на Тейш.

Рандолф присви очи, изгледа Талбът и каза:

— Е?

Талбът извади носната си кърпичка и я разгъна. Иглата лежеше по средата, а върхът й все още беше тъмен от странното вещество, с което бе покрит.

— Тъкмо отивах към лабораторията. Освен ако не искате вие да се заемете с това.

Рандолф взе носната кърпичка от ръцете му.

— Аз ще го направя — каза той, след това изслуша доклада на Талбът.

Когато Талбът свърши, той го помоли да дойде с него. Пресече помещението по диагонал и се насочи към стаята, в която се намираше телевизорът, като остави вратата отворена. Вътре бяха донесли маса и на нея се бе проснал някакъв човек с разперени ръце.

— Докарахме го тук за предварителен оглед. Погледнах тялото в комбинезона.

— Това е човекът, който се опита да нападне Тейш — казах аз. — Какво е станало?

— Погледни врата му.

Видях огромен безцветен белег на врата му, сякаш някой го бе халосал с ръжен. Докоснах мястото и разбрах какво се бе случило, след това се изправих.

— Професионален удар. Познавах само двама човека, които можеха да изпълнят този номер, но и двамата са мъртви сега.

— Беше мъртъв още когато нашите хора го вдигнаха. Помислили, че е в безсъзнание. Този удар го е повалил като брадва на палач.

Умът ми започна да се рови из миналото.

— Изглеждаше сякаш го удари само за да го свали на пода.

— Кой, Тайгър?

— Човекът с брадата. — Наблюдавах Рандолф внимателно и видях, че и той ме гледа, стараейки се да улови всяка интонация на гласа ми и всеки жест, който правех. — Не сте ли го задържали?

— Във всеобщото объркване той, както изглежда, е изчезнал.

— Защо се тревожите? Няма да е трудно да го разпознаем. По дяволите, той влезе с покана. Видях как полицаят на вратата я взима.

— О, той наистина е имал покана, само че не е била негова. Принадлежала е на Кармен Бешип, който много е приличал на този тип и е имал същата брада. Само че преди пет минути съобщиха, че мистър Бешип е намерен мъртъв в собствения си апартамент. Умрял е от същия удар като този тук. — Той сплете пръстите на ръцете зад гърба си и потропа с токовете на обувките си. — А ти, изглежда, си се погрижил за всички добре, дори и за онзи тип на покрива. Сега не разполагаме с човек, който да проговори. Може би имаш някакво обяснение, Тайгър?

Той е избрал човек с брада, за да прикрие белега от куршум на шията си. За професионалист като него едва ли е било трудно да намери списъка на поканените и да си подбере нужния човек. Няколко подложки под дрехите са допълнили илюзията за сходство, така че е можел да се движи спокойно из тълпата. Трябвало е да бъде на представлението в случай че нещо не тръгне както трябва и когато това се случи, той направи всичко възможно, за да накара да замлъкне човека, който можеше да ни насочи по следите му. Знаел е, че моментното объркване щеше да му осигури прикритие за бягството и се възползва от него по един съвършен начин. Не се е тревожел особено много за момъка на покрива, защото връзката му с него е била доста опосредствана, но дори и да не е била такава, вече нямаше за какво да се безпокои, тъй като по това време всички вече знаеха за тялото на улицата.

— Малкълм Таръс — казах аз.

— И никой не знае как в действителност изглежда той.

Ухилих се и му позволих да види зъбите ми.

— Сега вече знаят. — Бръкнах в джоба си и му подадох един от дубликатите на фотографията, които Ърни бе направил. — Градската полиция сигурно вече е разпратила снимката му навсякъде.

— Копеле такова! — той сграбчи снимката и започна внимателно да я разглежда.

— Защо всички ме наричат така? — невинно попитах аз.

Дик Галагър отвори вратата, преди Хал да може да ми отговори, и каза:

— Търсят те навън, Тайгър.

— Той не отива никъде — изръмжа Рандолф.

— В такъв случай ще трябва да се консултираш с някое началство. Тейш Ел Абин лично помоли за него и ако това не означава нищо за теб, ще трябва да се простиш с кожата си.

Ухилих се още по-широко на Рандолф, който стоеше като вкопан, с червено като домат лице.

— Искам да те видя по-късно, Мен. В моя офис. Трябва да бъдеш там.

— Разбира се — казах аз. — Имате един документ за мен, който трябва да прибера. Разрешителното за носене на оръжие.

Макар никой да не бе съобщил на Тейш всички подробности, той бе успял да си състави собствена представа за това, което бе станало. Така или иначе, трябваше да му разкажа цялата история и аз го направих, като наблюдавах как лицето му се втвърдява и на него се открояват острите черти на желанието за отмъщение, което танцуваше в очите му. Когато завърших, той кимна, почака да се успокои малко и каза тихо:

— Имате моята искрена признателност, мистър Мен. Ще ви се отплатя по подобаващ начин.

— Няма нужда да го правите.

При моя жест Сарим Шей сякаш изпита облекчение.

— Действахте толкова бързо, че никой не можа да разбере какво е станало. Наистина ли видяхте иглата в ръката му?

— Не и преди да я изпусне. Но всичко беше ясно още от самото начало. Успях да се включа навреме, защото знаех, че нещо ще се случи.

— Твърде необичайно е… за един бизнесмен да реагира толкова бързо, не е ли така?

Той изрече тези думи любезно, но зад тях се криеха повече неща. Трябваше да се облегна на филмовата версия на съвременния американски бизнесмен и се засмях.

— Не и в моя бизнес — казах му аз. — Печеленето на долари означава всекидневна борба. Имал съм прекалено често работа с хора, които са искали да приберат мангизите и да смъкнат скална ми, за да не мога да разпозная признаците на това, което се случи. — Спрях за миг и се обърнах към Тейш. — Имате ли представа кой може да е заинтересуван от вашата смърт?

Усмивката му бе напълно безизразна.

— Човек си създава много врагове.

— Това покушение бе организирано.

— Каквито са и моите врагове — продължи той. — Ще трябва малко повече време, за да си изясним кой именно е виновен за него. След това ще бъдат взети контрамерки.

— Ченгетата ще се оправят с това.

Опитвах се гласът ми да звучи убедително и се надявах, че съм успял.

Очите му сякаш се забавляваха на тази мисъл.

— Да — отговори той, — сигурен съм, че ще се оправят. Сега, мога ли да разчитам на вас за още една услуга?

— По всяко време.

— Сарим и аз трябва да присъстваме на една конференция, на която ще се обсъждат важни въпроси, засягащи нашите две правителства. Предвид на това, което се случи, не бих желал да оставям Вей сама. — Той се пресегна, поглади ръката й бащински и се усмихна. — Ще изглежда ли прекалено, ако ви помоля да се погрижите за нейната безопасност, докато ние сме на преговорите?

Още веднъж долових странното емоционално излъчване, което идваше от Сарим Шей. Във всяко едно отношение той изглеждаше съгласен със своя крал, но играта не му се удаваше лесно. Реших да блъфирам.

— Няма ли да бъде по-добре, ако помоля Талбът да свърши тази работа, още повече като имам предвид вашите близки отношения…

— Предпочитам вие да се заемете с това, мистър Мен. Ухилих се на Вей Лока и кимнах.

— За мен ще бъде удоволствие. Само се надявам, че няма да има пречки от страна на охраняващия персонал. Те, изглежда, искат да държат всичко под ключ.

— Аз ще се погрижа за това, мистър Мен. — Той хвърли поглед покрай мен, повика с пръст Хал Рандолф, който ни наблюдаваше от вратата на другата стая, учтиво го помоли да се приближи и му обясни накратко какво искаше. За миг си помислих, че Рандолф ще се пръсне от яд, но той направи един дървеняшки поклон, с който призна необходимостта от подобни действия, и напусна.

По дяволите, нямаше какво друго да прави.

Почакахме да ескортират Тейш и Сарим от стаята, преди да излезем. Намерих яката от невестулка на Вей Лока и я загърнах с нея, като нарочно докоснах с върха на пръстите си голата кожа на врата й. На нея за момент заиграха малки мускулчета, пробяга бърза тръпка и тя обърна глава и ме изгледа през рамо.

— Вие сте много интересен човек, мистър Мен.

— Нищо особено.

Бавна усмивка се разля на устните й.

— Как мога да ви наричам?

— Тайгър. — Когато тя удивено повдигна очи, аз допълних: — Това ми е името.

Усетих, че ръката й се плъзна в моята и пръстите й започнаха да правят странни неща.

— В моята страна има една история, в която се разказва за някои от инстинктите на тигъра.

— Ще трябва да я чуя — казах аз.

— Да, разбира се. Само че по-късно. Сега може да ме заведете в стаята ми и ще чакам да ме вземете в осем часа. Ще бъдете ли точен?

— Когато един тигър вика, другият идва бързо. Тигрите имат някои инстинкти.

Тя се бе облегнала толкова силно на мен, че можех да почувствам натиска на гърдите й върху ръката си.

— Може би вече сте чувал тази история?

— Няма да се учудя, ако е така.