Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (80)

1

Вратата зееше полуотворена — така, както я беше оставил преди много години. На същото място, покрита със сняг, лежеше шината, с която някога я бе отворил. Не можеше да разбере дали характерната миризма все още тегне наоколо, защото носеше маска.

Потеглиха веднага щом видимостта позволи и сега Джони ги виждаше струпани пред входа. В каньона зад него шотландците разтоварваха необходимата им екипировка и техника. Самолетът трябваше да излети и всички следи да бъдат покрити със сняг.

Работеха под напътствията на спокойния глас на Робърт Лисицата: „Взехте ли миньорските лампи? Колко са резервните бутилки с кислород? Къде е Данълдийн? По-внимателно с експлозивите…“

Един шотландец приближи с тежък чук до вратата, за да се опита да я отвори по-широко, но Ангъс го спря.

— Не, не така. Просто пантите трябва да се смажат.

Той почукваше по дъното на една бутилка с масло. Под маската гласът му звучеше приглушено.

Всички носеха маски. Историкът твърдеше, че да се диша в древните гробници е много опасно за здравето. От костите на мъртвите във въздуха попадали някакви спори, които можели да накарат човек да раздере гърдите си от кашляне.

— Имаш ли нещо против да вляза пръв? — попита Ангъс.

Джони повдигна раницата си така, че той да се промъкне край него. Миньорската лампа разкъса мрака.

— Господи! Колко много скелети! — отвътре се чу как сипва масло върху пантите. — Опитай сега, Джони.

Джони натисна вратата с рамо и тя се отвори веднага. Надолу по стълбите нахлу поток светлина. Ангъс се беше отдръпнал от входа и стоеше сред разхвърляни кости, около ботушите му се вдигаха облаци прах.

Всички спряха за момент. Гледаха втрещени надолу.

На тази планета, превърнала се в гробница, труповете не бяха нещо непознато за тях. Те лежаха от хиляди години в старите постройки, дупки и пещери, навсякъде, където не бяха станали плячка за дивите животни.

Надолу по безкрайните стълби се виждаха останките на стотици мъже. Допреди дванадесетина години са били херметично затворени и дрехите, оръжията и другата екипировка бяха почти запазени, но от костите беше останал само прах.

— Всички са паднали по лице — обърна внимание Робърт Лисицата. — Вероятно е бил цял полк, който е влизал навътре. Забелязвате ли? Онези двамата сигурно са били последни и са затворили вратата.

— Отровният газ — каза Джони. — Изглежда са отворили бункера отвътре, за да може да влезе полкът, и отровният газ от каньона ги е помел.

— Унищожил е всички — въздъхна Робърт Лисицата. — Чуйте много добре, момчета, никой да не влиза, без да е сигурен, че маската му прилепва плътно към лицето.

— Трябва да погребем тези мъже — каза пасторът. — Всички имат медальони — той вдигна един от земята. — Питър Нолинс — редник, Морска пехота на САЩ, №35473524, кръвна група В.

— Морски пехотинци — цъкна с език историкът, — това наистина е военна база.

— Мислиш ли — попита пасторът Джони, — че твоето село някога е било военна база? То наистина е по-различно от другите градове.

— Селото е било построявано наново поне десетина пъти — отговори Джони. — Робърт, хайде да влизаме!

— Не забравяйте за какво сме дошли — обърна се Робърт към групата. — Трябва само да прегледаме. Не пипайте документите, докато не бъдат идентифицирани. Бункерът е голям. Не се отклонявайте, за да не се изгубите.

— Трябва да погребем тези тела — повтори пасторът.

— Ще го направим, разбира се — съгласи се Робърт. — Всяко нещо с времето си. Автоматчиците да вървят напред. Ако изскочат диви животни, да бъдат поразени с кратки откоси.

Петима шотландци се втурнаха надолу по стълбите с автомати в ръце. Търсеха вълци, змии или мечки, потънали в зимния си сън.

— Вентилационната група да бъде готова — заповяда Робърт и се обърна назад, за да се убеди, че тримата, които носеха тежките миньорски вентилатори, са на мястото си и чакат, готови за действие.

Под тях се чу накъсаният лай на автоматите. От всеки пет патрона два бяха негодни и стрелецът трябваше да презарежда по време на стрелба.

Радиоприемникът с малък обхват запращя в ръцете на Робърт: „Гърмящи змии. Четири. Всичките мъртви. Край.“

— Прието — отвърна Робърт в микрофона.

Отново прозвучаха изстрели.

По радиото се чу глас: „Кафява мечка. Заспала. Мъртва. Край.“

— Прието — каза Робърт.

„Пред нас има втора врата. Заключена е.“

— Сапьорите! — извика Робърт през рамо.

— Не — спря го Ангъс, — тези врати ни трябват здрави!

— Добре, давай — съгласи се Робърт. — Сапьорите, изчакайте, но бъдете готови. — А след това в микрофона: — Пращам човек да се справи с ключалката.

Зачакаха. В слушалката се чу пращене: „Вратата е отворена.“ Пауза. „Помещението зад нея е било затворено херметично. Вероятно вътре няма животни. Край.“

— Вентилационната група, напред! — извика Робърт.

Последният човек от екипа носеше клетка с плъхове. Постепенно в гробницата нахлу свеж въздух.

Радиото запращя: „Плъховете още живи. Край.“

— Готово е, Мактайлър! — каза Робърт.

Джони провери за последен път маската си и тръгна надолу по стълбите сред облаци прах. Чу как зад гърба му Робърт дава нареждания на останалите специални групи да се почисти районът пред гробницата и да се затрупат със сняг всички останали следи. Заповедите се чуваха слабо, сякаш от километри, в кънтящите коридори на основната отбранителна база на една отдавна изчезнала нация.