Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (57)

8

Джони слезе от самолета, огледа се — това беше съвсем различна страна.

Голите планински склонове и редките храсти сякаш плуваха в пухкава мъгла. Всичко изглеждаше бледосиньо и нямаше ясни очертания. Беше много красиво място, с мрачни пропасти и недостъпни върхове. Във въздуха се усещаше някаква тайнственост, като че ли привидната мекота на пейзажа криеше незнайна заплаха. Не можеше да си представи, че съществува страна, толкова различна от неговата, в която въздухът да е така кристално чист.

Преоблече се в дрехите от еленова кожа. На колана си закачи боздуган.

— Намира се някъде долу, на около осем километра оттук — каза Търл, като посочи на юг. — Пътят дотам е трудно проходим. И да не си помислиш, че можеш да изчезнеш! Оттук до твоята страна има цял континент и един океан. Никога няма да стигнеш.

Извади кутията с дистанционното управление и я остави до себе си. Посочи я, без да каже нещо.

— Може би до утре сутринта ще се върна и ще те извикам — рече Джони, — така че недей да мърдаш никъде.

— Утре по обяд — натърти Търл — ще сляза и ще събера хората, така както аз си знам. Ако си все още жив, скрий се под нещо, за да не бъдеш зашеметен. Нещастен глупак!

— Ще се видим утре сутринта! — повтори Джони и заслиза.

— Довиждане, глупаво животно! — извика Търл.

Джони откри нещо като пътечка, която водеше на юг, и като ту тичаше, ту вървеше, бързо напредваше през шубраците и полянките.

Изглежда по тези земи храната не беше в изобилие. Не срещна нито един елен, макар че се виждаха следи. Тук нямаше какво да се пасе. Стори му се, че далеч в планината съзира няколко овце, но от това разстояние приличаха на малко облаче, а не на стадо животни.

През храстите пред него проблясна вода и той тръгна по дерето, за да види накъде води. Навътре в сушата имаше езеро. Изтича обратно по пътеката.

Изведнаж пред него изскочиха трима души с насочени копия. Той спря. Много, много бавно вдигна ръцете си с обърнати навън длани, за да покаже, че не носи оръжие.

Съскащ гърлен глас изрече:

— Вземете му боздугана. Побързайте!

Върхът на едното копие се наведе към земята и едър младеж с черна брада пристъпи напред. Той малко боязливо дръпна боздугана от Джони, след това мина зад него и го бутна. Двамата въоръжени мъже му направиха път.

— Изглежда дързък — каза съскащият глас. — Внимавайте да не избяга.

Стигнаха до малка полянка и Джони заразглежда нападателите си. Бяха четирима. Двама с черни коси и тъмни очи, третият беше рус със сини очи, по-висок от останалите, и един възрастен мъж, който изглежда ги ръководеше.

Дрехите им бяха от кожи и тъкано платно. Носеха поли на квадратчета от някакъв груб плат, които стигаха до коленете им. На главите си имаха барети.

— Май е крадец от рода Оркни — предположи единият.

— Не, добре ги познавам — възрази другият.

— Може би е швед — обади се русият. — Но шведите не носят такива дрехи.

— Я млъквайте! — сряза ги старият. — Ако прегледате торбата му, може би ще разберем какъв е.

Джони се засмя:

— Мога да ви отговоря веднага.

Те настръхнаха, готови да се отбраняват.

След това единият от чернокосите се приближи до него и погледна отблизо лицето му.

— Той е Сасенах! Чуйте как приказва!

Старият мъж отмести нетърпеливо говорещия.

— Не, Сасенах са мъртви от много векове. С изключение на тези, които са при нас.

— Нека да отидем в селото — каза Джони. — Аз съм пратеник.

— А! — възкликна чернобрадият. — Родът Аргайл! Те искат да преговаряме за мир.

— Не, не е! — възрази възрастният мъж. — Не носи дрехи като техните — той се изпъчи пред Джони. — Чий пратеник си и откъде идваш?

— Безкрайно ще се учудите, когато узнаете — разсмя се Джони, — така че да тръгваме за селото. Ще предам съобщението си на кмета или на пастора.

— На пастора ли? Вероятно имаш предвид вожда на рода Фъргюс! Подкарайте го, момчета!