Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (2)

1.

По бузите й се стичаха вадички вода. Със затворени очи тя чу и видя отново всичко с ослепителна, ужасна яснота. Родът на Леонид — опозорен, опетнен. Двайсет години са достатъчно за някои, за да забравят дълговете си, да приемат недостатъците си или да се помирят с миналото.

— Не и аз — прошепна Касандра, стиснала счупеното копие в треперещи ръце.

Заби с все сила оръжието в пясъка до себе си и спомените избледняха. Бавно отвори очи и изчака да се приспособят към сутрешната светлина. Ясносините води, обграждащи източните брегове на Кефалония, сияеха като тава със скъпоценни камъни. Вълните заливаха с бяла пяна пясъка, пропълзяваха до мястото, където седеше тя, погалваха пръстите й и пак се оттегляха с тих, нежен ромон.

Облачета от солени капчици поръсваха кожата й и я охлаждаха, докато се изпаряваха. Чайките кръжаха и крещяха в безоблачното небе, а един корморан се гмурна във водата сред дъжд от кристални капки. На изток, почти на самия мъглив хоризонт, пълзеше безкраен керван от атински кораби. Бяха като сенки, плъзгащи се по тъмносините, по-дълбоки води на Коринтския залив, на път, за да подсилят обсадата на Мегара. Светлите платна се издуваха като бели дробове на титани и от време на време морският вятър донасяше стоновете на въжета и греди и пърлените викове на многобройните войници на борда. По-рано тази година самата Кефалония бе включена в атинската сфера на влияние, като повечето от островите. И така, войната се разрастваше като гангрена. Едно вътрешно гласче й нашепваше, че би трябвало да се тревожи от колосалната борба, която бушуваше из цяла Елада, размесваше големия казан от идеологии и караше доскорошни съюзници да се хванат за гушите. Но как можеше това да я вълнува? Гордата Атина не я интересуваше особено. А от другата страна… непоколебимата Спарта.

Спарта.

Самото напомняне на думата разби деликатната идилия на плажа. Тя погледна подозрително древното счупено копие на Леонид. Широкото желязно острие, сложните орнаменти и отрязаната наполовина дръжка, изгладена и обезцветена от дълги години смазване. Каква подходяща метафора — единственото нещо, останало от разбитото й минало, бе това счупено копие.

Пронизителен писък прекъсна мислите й и тя погледна нагоре. Корморанът тъкмо бе излетял от водата със сребриста скумрия в човката… но в същия момент към него стремително се спускаше орел. Корморанът отново изкряка ужасено, изпусна полусдъвкания си улов и се гмурна обратно във вълните. Орелът се опита да хване изхвърлената риба, но вкусният залък се изплъзна от ноктите му и също падна във водата. Голямата птица издаде гневен писък, описа кръг във въздуха, полетя обратно към брега и кацна плавно на пясъка близо до Касандра. Жената се усмихна тъжно, защото проклетото копие не беше единственото нещо, което й бе останало от миналото.

— Нали се бяхме разбрали, Икар. Трябваше да ми донесеш скумрия, за да има какво да хапна на обяд.

Икар я изгледа накриво. Яркожълтият клюн и пронизителните очи му придаваха вид на сърдит старец.

— Аха — вдигна вежди тя. — Корморанът е виновен.

Коремът й изкъркори, което й напомни, че отдавна не е слагала нищо в уста. Тя въздъхна и вдигна копието на Леонид от пясъка. За момент зърна мътното си отражение в острието: с широко лице, сериозни лешникови очи и сплетена на дебела плитка рижа коса, преметната през лявото й рамо. Носеше тъмнокафяв ексомис — мъжа дреха, покриваща само едното рамо — опърпан и провиснал. Самият допир на копието отново съживи спомените. Затова тя бързо го закрепи за кожения си колан, стана и обърна гръб на морето.

Но забеляза нещо, което я накара да спре. Беше нещо странно — от тези неща, които привличат вниманието със своята необичайност, като пиян, който се държи прилично. Там, сред морската мараня, една галера пореше вълните. Беше една от стотиците, но точно тази не се носеше към далечни земи и Коринтския залив. Идваше право към Кефалония. Касандра присви очи и се вгледа в бялото платно — по-точно в разкривеното в гримаса лице на горгона, изрисувано върху него. Това бе отвратително изображение: сиво-зелените устни бяха извити навън и между тях се показваха остри зъби; очите блестяха като нажежени въглени; а преплетените змии, които служеха за коса на чудовището, като че ли се гърчеха при всяко издуване на платната от вятъра. За момент Касандра остана като хипнотизирана от страховития образ. Легендата за Медуза изплува в паметта й: някога красива и силна жена, предадена и прокълната от боговете. В сърцето й се разпали искрица на съчувствие. Имаше и още нещо: Касандра не виждаше никого от екипажа на странния плавателен съд, но бе сигурна — без никакво съмнение — че някой я наблюдава от палубата. За момент приятната прохлада на морските пръски и вятъра стана неприятна, смразяваща.

„Спартанските деца никога не трябва да се страхуват от тъмното, от студа или от неизвестното“ — занарежда един глас от погребаните дълбоко в съзнанието й спомени. Неговият глас. Тя се изплю на пясъка и пак обърна гръб на морето и странната галера. Изнервящите спомени от уроците на баща й бяха единственото, което бе останало от някога гордото й семейство. Минаващи търговци разказваха мрачни истории за почернения род на Леонид.

Мирина отнела живота си, тласната към това действие от загубата не само на едното, а и на двете си деца. „Заради това, което сторих онази нощ“ — помисли си Касандра.

Отдалечи се с широки крачки от плажа, през дюните и превиващата се от вятъра пясъчна трева, и запристъпва внимателно по каменистата пътека. Тя я доведе до малко възвишение с изглед към брега и проста каменна колиба, която сега беше нейният дом. Варосаните стени блестяха на слънцето; дървените колове на импровизирания навес поскърцваха, а закачените на тях одеяла се развяваха леко от вятъра; самотното маслиново дърво наблизо шумолеше и се поклащаше. Няколко зеленики кълвяха нещо в локвата до една каменна колона и чуруликаха. Мястото бе отдалечено на няколко часа пеша от най-близкия крайбрежен град Сами и можеше да минат дни, без да се появи жив човек. „Идеалното място за една жена да изживее дните си и да умре сама“ — помисли си Касандра. Спря и отново се обърна към морето, загледа се в далечния размазан силует на континента. „Как ли щях да живея сега, ако съдбата не беше толкова жестока?“ — запита се.

Пак се обърна към дома си и се приведе, за да влезе през ниската врата, на завет от неспирния морски бриз. Огледа единствената стая: дървен креват, маса, лък, сандък със скромните й вещи — един счупен гребен от слонова кост и стара пелерина. Тук, на Кефалония, нямаше нужда от решетки или окови на краката й — бедността беше най-добрият тъмничар. Само богатите мъже можеха да се надяват някога да заминат от острова.

Тя седна на една табуретка до масата, наля си чаша вода от глинен кратер, после разви вързопа, който бе приготвила по-рано. Вътре имаше малко хляб, твърд като камък, дебело колкото пръст парче осолено заешко и гърненце с три малки маслини. Жалка трапеза. Коремът й пак изкъркори, сякаш искаше да знае къде е останалото.

Тя погледна нагоре, през прозорчето в задната част на колибата, и видя прясно изкопаната дупка в земята. До вчера в зимника й имаше две торби жито, един цял осолен заек, бучка козе сирене и дузина сушени смокини. Достатъчно храна за пет-шест дни. Но вчера, точно когато се връщаше от неуспешен риболов, видя двама крадци, които се измъкваха в далечината с провизиите й. Имаха около петстотин метра преднина и тя бе твърде гладна, за да ги гони, затова снощи легна да спи с празен стомах. Касандра разсеяно погали с палеца си острието на Леонидовото копие — наточено до съвършенство. Усети как най-горният слой на кожата й се сцепи и изсъска името на сегашния си мъчител — този, който бе изпратил крадците:

— Да гориш във вечен огън, Циклоп!

Пак се обърна към оскъдната храна, взе хляба, натопи го в малко зехтин, за да омекне, и го вдигна към устата си. Звукът от къркорене на черва отново я спря — но този път не от нейните. Погледна към вратата. Момичето стоеше на прага и гледаше жално, както скъперник може да гледа златна гривна.

— Феба — каза Касандра. — Не съм те виждала от дни.

— О, не се безпокой за мен, Кас — отговори Феба, като разсеяно загледа мръсните си нокти. После подпъхна тъмните си плитки зад ушите и зачопли разръфания подгъв на мръснобялата си стола.

Касандра премести поглед от момичето и хляба към перваза на прозореца, където потрепваше тъмен силует. Икар я изгледа със същите широко отворени очи, изпълнени с надежда, този път насочена към ивицата осолено заешко. „А, не!“ — помисли си тя, но в този момент птицата изкрещя пронизително.

Касандра се усмихна мрачно и като бутна масата напред, хвърли месото на Икар, а хляба на Феба. В този момент двамата сякаш се превърнаха във фурии и всеки погълна оскъдната си хапка с огромна наслада. Феба, родено в Атина сираче, бе само на дванайсет. Касандра я срещна за първи път да проси по улиците на Сами преди три години и й хвърли няколко дребни монети на влизане в града. На връщане я вдигна от земята и я заведе в дома си, нахрани я и я остави да спи в колибата. Като я гледаше сега, Касандра си спомни отминали времена — бледи спомени за онази мека, нежна топлина вътре, за онзи отдавна угаснал пламък в сърцето. „Не любов — смъмри се тя, — аз никога повече няма да бъда толкова слаба.“

Въздъхна, изправи се, преметна лъка си през рамо и взе един мях за вода.

— Ела, можем да ядем, докато вървим — каза, като взе маслините и лапна една. Мекото, солено месо на плода и ароматният зехтин възбудиха вкусовите й рецептори, но не помогнаха много, за да задоволят глада й. — Ако не искаме това да бъде последното хранене в живота ни, трябва да отидем при Маркос. — „При онзи боклук“, добави мислено, докато закопчаваше кожените предпазители на китките си. — Време е да си поискам обратно някои дългове.

 

 

Насочиха се на юг по една открита пътека, следваща за известно време скалистия бряг, преди да навлезе в сушата. Наближаваше пладне и ставаше все по-горещо. Те пресякоха поляна с пъстри теменужки. Въздухът ухаеше на риган и диви лимони от близките горички. Високата трева галеше краката им, пеперуди пърхаха на пътя им и крилцата им проблясваха в пурпур, кехлибар и лазур; цикади свиреха в жегата и за целия свят войната и миналото бяха безкрайно далечни. Докато пред тях не се показа Сами. Пристанищният град бе неукрепено скупчване от бараки и обикновени варосани къщи в подножието на възвишение, на което се издигаха няколко мраморни вили. Богаташите разговаряха и пийваха вино на покривите и терасите. Коне и голи до кръста потни работници се трудеха в тесните улички и на оживения пазар долу, влачеха кошове с маслини и борови трупи към доковете. Там транспортните кораби се блъскаха за място до светлия каменен кей, където стоките се товареха, за да бъдат превозени до атинските военни корабостроителници и складове. Звъняха камбани, плющяха камшици, отнякъде долиташе нежна музика на лира, а от храмовете ветрецът носеше ароматен дим. Касандра идваше в града само когато бе наложително — за храна или стоки, които не можеше да си осигури по друг начин.

И за да върши задачите, които й възлагаше Маркос.

Мистиос, така я наричаха. Наемничката. Понякога да носи писма, понякога да охранява пратки с крадени стоки… но най-често да прави това, което малцина умееха. Мисълта за последната задача стегна сърцето й — в един пристанищен вертеп, където се криеше група известни бандити. В онази тъмна нощ копието на Леонид се обагри в червено и въздухът се изпълни с вонята на разпорени черва. Всяко убийство ти се залепва като бодливо семенце на вина, което се вкоренява дълбоко в душата ти… но нищо, което тя бе направила за Маркос, не можеше да се сравнява с онзи усукан, чепат дъб, засят през онази вечер в детството й на ръба на пропастта с двата смъртни случая, които бяха променили живота й завинаги.

Тя тръсна глава, за да прогони спомените, и насочи мислите си към празната си кесия. Когато Касандра се върна при него, за да докладва за успешно изпълнената задача, Маркос за пореден път бе намерил начин да не й плати. Колко й дължеше сега? Тя почувства как гневът й се разгаря: „Той е един боклук, престъпник, мръсен…“

Друг спомен изникна сред трескавите й мисли — от първите й моменти на този зелен остров, преди двайсет години. От деня, когато Маркос я намери на един каменист плаж северно от града, изхвърлена от морето до разбития й сал. Спомни си пъпчивото му, мазно лице и къдравата му, мазна черна коса, докато я гледаше.

— Странна риба — засмя се той и я потупа по гърба, докато тя бълваше солена вода от стомаха и белите дробове.

Взе я и я храни известно време, но изглеждаше, че бърза да се отърве от нея… докато не забеляза колко е пъргава и силна.

— Кой от цяла Елада те научи да се движиш така? Можеш да си ми полезна — отбеляза.

Тези мисли избледняха постепенно, когато Сами остана в далечината зад тях. Феба тичаше напред, като следеше с поглед реещия се високо Икар и в същото време караше да „лети“ своя дървен орел играчка, издавайки пронизителни крясъци. На едно място пътеката се раздвояваше и момичето хукна по дясното разклонение.

— Почти стигнахме — извика весело.

Касандра я изгледа с недоумение. Тази пътека водеше към планината Айнос. На скалистия й връх се издигаше величествена, избеляла от слънцето статуя: Зевс, Богът на небето, бе подпрял едно коляно на земята и беше вдигнал ръка, в която стискаше мълния. Почвата в подножието на планината бе обогатена с минерали, донесени от дъждовната вода, и затова долните склонове бяха терасирани и покрити със зелени лозя, сребристи каменни складове и малки вили с червени керемидени покриви.

— Не се прави на планинска коза, Феба — смъмри я Касандра, като посочи лявата пътека. — Къщата на Маркос е по-нататък, близо до южния залив и… — замълча, когато Феба се шмугна в близкото лозе.

Сред лозите се открояваше мъж със зелено-бяло наметало.

— Маркос? — прошепна Касандра.

— Помоли ме да не ти казвам — обясни Феба, когато тя я настигна в лозето.

— Сигурна съм — измърмори Касандра. — Стой тук.

Тя се промъкна между двама работници, които подрязваха лозите на най-ниската тераса. Те дори не я забелязаха — нито Феба, която тръгна след нея, без да се съобрази със заповедта й, както винаги. Докато вървеше между редовете, Касандра чу как Маркос се кара с един работник, който явно се правеше на многознайко.

— Ние — започна той, после спря за миг, за да преодолее заекването си, — ние ще отгледаме грозде със зърна колкото пъпеши — заяви, като изви главата си назад и отпи голяма глътка от мях, пълен очевидно с почти неразредено вино.

— Ще убиеш лозите, господарю Маркос — възрази работникът, като бутна сламената си шапка назад. — Не можем да оставим гроздето да наедрее тази година, нито следващата, защото стъблата ще се изкривят и прекършат. Чак на третата година можем да съберем първата реколта.

— Години? — изпелтечи Маркос. — Как, в името на Хадес, ще изплатя… — Млъкна, когато Касандра се показа между лозите. — О, Касандра.

Усмихна се широко и разпери ръце, като почти зашлеви плесница на добронамерения работник.

— Да не би да си купил лозе, Маркос?

— Само най-добрите вина за нас отсега нататък, моето момиче — измърка той, като се завъртя на място и посочи с широк жест наоколо, почти изгубвайки равновесие.

Феба, която се стрелкаше насам-натам между лозите наблизо, се изкиска, после пак хукна след Икар. Орелът нададе възбуден писък, но умът на Касандра бе зает със съвсем други въпроси.

— Не ме интересува нито гроздето, нито виното ти, Маркос. С Феба имаме нужда от храна, дрехи, одеяла. Искам си драхмите, които ми дължиш.

Маркос сви рамене и нервно зачовърка отвора на меха е вино.

— Ах, вечната мистиос. — Засмя се смутено. — Виж какво, твоите пари малко ще се забавят.

— Това „малко“ звучи като три години — измърмори мрачно Касандра.

Погледна нагоре към Икар, който сега крещеше като луд. Обзе я нарастващо чувство на безпокойство: орелът обикновено не се раздразваше така, когато играеше с Феба.

— Когато гроздето стане на вино — прекъсна мислите й Маркос, — ще имам много пари, скъпа моя. Но първо трябва да се погрижа да върна заема си за това място. Сега, разбираш, леко закъснявам с плащанията.

— Доста — поправи го разсеяно стоящият наблизо работник, който отново се бе заел с подрязването на лозите, — а Циклоп никак не обича плащанията му да закъсняват.

Маркос хвърли гневен, изпепеляващ поглед към човека, който се беше обърнал с гръб.

— Взел си заем от Циклоп? — възкликна Касандра и се дръпна от Маркос като от прокажен. — Това… — посочи насаждението наоколо — … е финансирано от него? Купил си си кошмар, Маркос. Толкова ли си глупав? — Тя погледна блестящите, златистозелени склонове на Айнос и понижи глас: — Хората на Циклоп ограбиха зимника ми снощи. Той вече ме мрази. Убил е десетки хора на този остров и е обявил цена за главата ми. Знае, че работя за теб. Ако закъснееш с плащанията си, аз ще съм една от първите, които ще пострадат.

— Не съвсем — изрече заплашително някой зад тях.

Касандра се завъртя бързо към буйните лози, от които се чу гласът. Там стояха двама мъже, зловещо ухилени. Единият, с лице като настъпена круша, държеше вцепенената от страх Феба. С една ръка затискаше устата й, а с другата бе опрял нож в гърлото й. Касандра веднага ги позна: бяха същите, които откраднаха запасите й миналата вечер. „Икар, защо не те слушах?“ — мислено се смъмри тя, като погледна все още летящия в кръг и крещящ тревожно орел.

— Една крачка и ще прережа гърлото на момичето — предупреди вторият, като потупа дланта на свободната си ръка с късия си меч. Изпъкналото му като скала чело засенчваше очите му. — Маркос натрупа доста дълг, но ти също, мистиос: потопи един от корабите на господаря ми и уби пазачите — мои приятели. Затова какво ще кажеш да се поразходиш с нас? Да уредим нещата така, че господарят да е доволен?

Кръвта на Касандра замръзна във вените. Знаеше, че това означава смърт за нея и робство, в най-добрия случай, за Феба. Но ако се съпротивляваше, това можеше да означава смърт и за двете още тук и сега.

Напрегнатият момент премина и Касандра не помръдна.

— Изглежда, че мистиос не иска да дойде доброволно — изръмжа оня с изпъкналото чело. — Нека да й покажем, че не се шегуваме.

Касандра застина. „Наблюдавай противника си — изсъска гласът на Николаос от дълбините на миналото. — Очите му ще ти издадат намеренията му още преди да направи каквото и да било.“

Тя видя как главорезът, държащ Феба, обърна очи към момичето и кокалчетата на ръката, в която стискаше ножа, побеляха. Всичко се случи за един миг. Водена от някакъв първичен рефлекс, Касандра скочи напред, издърпа копието от колана си и като стисна закрепената за него връв, замахна като с камшик. Древното острие лизна челото на бандита и се заби в слепоочието му. Очите на мъжа се забелиха, от ноздрите му бликна кръв и той се строполи като изритана купчина тухли. Фсба избяга настрани, обляна в сълзи. Касандра дръпна връвта на копието и този път улови дръжката, стисна оръжието като истински хоплит.

Бандитът с изпъкналото чело се втренчи в нея, направи лъжливо движение наляво, но после с рев се метна надясно. Касандра измести тежестта си на единия крак, остави нападателят да я подмине и когато той спря и се обърна отново да се нахвърли върху нея, бързо приклекна и заби копието в корема му. Той направи няколко несигурни крачки, после сведе очи и се втренчи недоумяващо в гърчещите се като синкавосиви въжета черва, които се изсипаха в прахта. Погледна дупката, която се отвори в корема му, после — Маркос и Касандра, усмихна се объркано и накрая се строполи по очи на земята.

— В името на топките на Зевс! — възкликна Маркос, като зарови ръце в мазната си къдрава коса и падна на колене до двата трупа. — Сега Циклоп със сигурност ще ме убие.

Касандра силно прегърна разплаканата Феба, целуна я по главата и закри с длани ушите й, за да не слуша.

— Ще погребем труповете. Никой няма да узнае какво е станало с тях.

— Той ще узнае — простена Маркос. — Трябва да разбереш: днес отряза две от главите на звяра, но на тяхно място ще пораснат четири. И гневът на Циклоп ще се утрои. Като с всеки тиранин, или трябва да му се покориш безусловно… или да го унищожиш напълно, не разбираш ли? — Той махна пренебрежително с ръка. — Колко още трябва да те уча? Може би е време да си потърсиш по-добър учител.

— А ти може би е време да оставиш този мях и да започнеш да мислиш. Трябва да намериш начин да върнеш парите на Циклоп.

Маркос се втренчи с изцъклени очи във въздуха пред себе си и лицето му постепенно посърна от отчаяние.

Изведнъж, сякаш поразен от невидима мълния, потрепери, скочи на крака, сграбчи Касандра за раменете и я разтърси.

— Да! Има начин!

Тя се освободи от ръцете му.

— Начин да спечелиш една торба сребро на този остров? Съмнявам се.

Погледът на Маркос се проясни.

— Не сребро, скъпа. Обсидиан.

Тя го изгледа неразбиращо.

— Помисли. Какво Циклоп цени най-много? Хората си, земята си, корабите си? Не. Обсидиановото си око. — Маркос посочи възбудено едното от своите. — То дори има златни жилки. Ще откраднем окото, ще го продадем — някъде на континента или на преминаващ търговец — и ще имаме камари сребро. Достатъчно, за да си изплатя лозето, достатъчно, за да ти платя каквото ти дължа. За да можеш да се грижиш за Феба — добави, въодушевен, че най-сетне е измислил алтруистичен мотив.

— Ние да откраднем окото на Циклоп?

— Той никога не го носи със себе си. Твърде ценно е. Пази го в дома си.

— Домът му е истинска крепост — измърмори мрачно тя, като се замисли за добре охраняваната бърлога на малкия полуостров в западния край на острова. — Скамандриос бе последният, който се опита да проникне там. И от тогава никой не го е виждал.

И двамата млъкнаха при мисълта за хитрия като невестулка мистиос Скамандриос — и за сто възможни съдби, които можеше да са го сполетели. Изгаряне, одиране и постепенно разчленяване бяха някои от предпочитаните методи на Циклоп за погубване на врагове му. Смъртта на Скамандриос едва ли бе голяма загуба за обществото, но той се славеше като ловък и пъргав крадец. Някои го наричаха Сянката.

Касандра тръсна глава, за да проясни мислите си.

— Да не се отклоняваме от темата… ние ли открадваме окото му?

Маркос леко се отдръпна и сви виновно рамене.

— Ти си мистиос, скъпа. Аз само мога да ти преча. За тази работа е жизненоважно никой да не те види.

— Повече се притеснявам да не ме хване — измърмори Касандра.

— Няма да те хване, защото няма да е в бърлогата си. — Маркос размаха пръст. — Както знаеш, почти всяка частна галера на острова беше мобилизирана в атинския флот. „Адрестия“ е един от последните кораби, останали тук. Циклоп е на лов и тази галера е неговата плячка. Има зъб на триарха на кораба, доколкото чух.

Феба се освободи от ръцете на Касандра и попита:

— Какво става?

— Нищо, миличка — побърза да отговори Маркос. — С кака ти Касандра просто обсъждаме колко пари й дължа. Ще трябва само да ми свърши една последна работа и след това ще получи всичко. Нали, скъпа? — обърна се пак към Касандра.

— И после ще можем да ядем като царици всяка вечер? — попита Феба.

— Да — тихо отговори Касандра, като погали момичето по главата.

— Отлично — измърка Маркос. — Тази нощ ще дойдете у нас и ще си хапнем царски: пържен кефал, октопод, пресен хляб, кисело мляко, мед, шамфъстъци и няколко катера вино. После: удобно легло и хубава почивка… Утре може да тръгваш. — После добави шепнешком, така че Феба да не чуе: — И не забравяй, че никой не бива да те види, иначе и тримата сме…

Прекара пръст пред гърлото си и изплези език.

Касандра само го изгледа кръвнишки.