Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (17)

16.

Мракът продължи цяла вечност. Събуди я плющене на камшик.

Ставай, кучко! Щом имаш сили да мърмориш насън, значи имаш сили и да вървиш.

Главата я болеше и имаше чувството, че не е пила вода цяла година. Усети, че някой я вдигна от носилката, на която бе лежала, но очите й не искаха да се отварят. Започна да й се повдига и й се прииска пак да легне, но някой омота въже около китките й, после ги дръпна и я повлече да върви. Замаяна, Касандра отвори едно око. Това, което видя в ослепителната светлина, приличаше на пейзаж от Аркадия — заскрежени, златни гори. Дълга колона атински войници маршируваше напред, съпроводена с керван от фургони и натоварени с багаж мулета. Точно за едно от тези товарни животни бе завързан другият край на въжето, стягащо китките й. Тя забеляза много други пленени спартанци, вързани по същия начин. Дрехите им бяха разкъсани, телата им — в белези и синини, косите им — мръсни и рошави.

— Да, кучко, изгубихте — изсмя се беззъбият атински търговец на роби.

Касандра се опита да го погледне, но камшикът веднага изплющя върху гърба й. Ушите й запищяха, тя отвори уста, но не успя да издаде звук, краката й омекнаха и едното й коляно опря земята. Робовладелецът я сграбчи за косата и я вдигна.

— Ако пак паднеш, ще ти отсека краката и ще те оставя на вълците.

До себе си Касандра видя да върви един от тегейците, вързан като нея.

— Бяхме на косъм да спасим спартанците — прошепна той. — Ако бяхме пристигнали малко по-рано, щяхме да успеем. Но островът беше смъртоносен капан онази нощ. Онези, които не бяха пленени и останаха, изгоряха живи. Беше позорно поражение за Спарта, което години наред ще отеква из цяла Елада. Там, където хората се страхуваха дори да споменават спартанците, сега ще им се смеят и подиграват. — Въздъхна тъжно. — Най-лошото е, че Спарта предложи мир в замяна на освобождаването ни — добави, като махна към колоната пленници.

— Мир ли? — прошепна Касандра. — Защо тогава вървим на север, в обратната посока на Спарта?

— Защото Атина отказа предложението. Говори се, че Клеон е успял да зарази съгражданите си със своето безумие и ги е убедил, че сега е моментът да използват преимуществото си, да изоставят окончателно отбранителната стратегия на Перикъл и да смачкат Спарта като хлебарка.

Касандра затвори очи. Мръсниците от Култа бяха постигнали така желаната от тях победа на Атина. Бяха си върнали контрола над хода на войната… и над света.

— Ти и другарите ти се бихте смело — каза на тегееца. — Саможертвата ви няма да бъде забравена.

— Спомените няма да нахранят жена ми и трите ми момичета — тихо отговори той.

Продължиха мълчаливо. От време на време Касандра чуваше познати крясъци на орел. Икар я следваше, наблюдаваше я. „Стой далеч, приятелю — помисли си тя. — Опасно е.“

След едномесечен поход — при което атинската войска и керванът с роби лагеруваха безнаказано навсякъде на територията на спартанските съюзници — навлязоха в зимна Атика. Когато минаха през градските порти, войските бяха посрещнати с песни и цветя. Сега Касандра разбра истинския мащаб на поражението в Сфактерия.

Навсякъде по улиците бяха монтирани спартански щитове като трофеи — изгубените щитове на падналите и пленените в Сфактерия, донесени тук преди самите пленници. Това бе най-големият позор за славните воини на Пустата земя. Имаше и тегейски щитове и когато ги видя, мъжът до нея въздъхна тежко:

— Вечен позор.

Под ударите на камшиците пленниците навлязоха във вътрешността на града. Разложението от чумата отдавна бе разчистено, даде си сметка Касандра. Там, където преди беше видяла камари трупове, сега имаше гневни тълпи. Върху пленниците се изсипа дъжд от гнили зеленчуци, плюнки, подигравки и псувни. Когато минаваха през агората, от една къща изскочи жена и лисна цяла кофа все още топла помия върху Касандра и мъжете около нея.

В началото на пазарния площад, където започваха дългите стени, водещи до крайбрежието и Пирея, стояха моряци и една част от тегейските пленници бе предадена на тях.

— Ще ни закарат в колониите — каза тегеецът. — Да работим като кучета, оковани във вериги, на жегата. Или да прекараме остатъка от живота си под земята в сребърните мини — където хората ослепяват и повечето се самоубиват след няколко години.

Новите господари го подкараха заедно с петдесетина други тегейци като мулета към пристанището. Постепенно стотици пленници бяха отведени към новата си съдба. Търговецът на роби се приближи до Касандра и другите спартанци. Размаха пръст към нея:

— Ти… подготвил съм ти много специално място. Всеки ден ще бъде по-лош от предишния.

Някой обаче постави ръка на рамото й.

— Стига. Чистокръвните спартанци ще бъдат задържани като пленници тук. Като гаранция, че Спарта няма пак да ни нападне. Ще бъдат изпратени в мелниците и там ще работят, докато престанат да чувстват пръстите си. Колкото до тази — тя идва с мен.

— Да, господарю — отговори търговецът на роби, като се поклони раболепно.

Касандра изпита надежда… докато не се обърна.

Озова се лице в лице с Клеон, ухилен, със заресана назад червена коса и оформена с остър връх брада. Лицето му бе разкривено от злорадство и под плаща му тя видя очертанията на предмет. Очертанията на маска.

— И ти ли си един от тях?

— Най-свирепият от всичките — прошепна той.

Двама, стражи я сграбчиха за раменете и тя почувства натиска на острие в гърба си. Поведоха я решително към другия край на агората. Тя видя мрачната, зловеща тъмница.

„Където изпращат осъдените на вечно забвение“ — спомни си думите на Херодот.

— Не — изстена, като се опита да се съпротивлява. — Не!

 

 

Касандра прекара месеци наред в каменната клетка. Не виждаше нищо отвън — само малък правоъгълник слънчева светлина, която огряваше пода през запреченото с решетки прозорче на тавана и мъчително бавно се придвижваше с напредването на деня. От време на време от външната врата се образуваше течение, което размърдваше сламките на пода. Движение. Нещо.

Звуците на живота отвън бяха още по-голямо мъчение — когато глъчката от агората постепенно се усили с настъпването на пролетта и летните жеги. Задушните дни минаваха, без да види нищо и никого. Само веднъж дневно дървеното прозорче на външната врата се отваряше и една мръсна ръка оставяше купичка с пшенична каша и чаша застояла вода на пода в коридора на достатъчно разстояние, за да може тя да ги достигне през решетката на килията.

Клеон не й обясни нищо, когато я хвърли тук. Не беше необходимо. Тя се досети от момента, когато чу изщракването на катинара и веригите. Пазеха я в резерва, нищо повече. Заместител, ако Култът има нужда от нов герой. Но защо им трябваше изобщо да променят нещо? Те държаха света във властта си. От друга страна, какво бе останало от Култа? Не беше ли само Клеон и още шепа други? Тя бе изгубила броя на маскираните мръсници, които заедно с Мирина бяха убили през последните години, но от четирийсет и двамата, които бе видяла първия път в Пещерата на Гея, почти всичките бяха мъртви.

Преследваха я нощем, когато Атина утихнеше. Тя сънуваше маскираните мъже и жени, застанали около мръсния й сламеник, гледащи я с онези застинали усмивки. Денем се опитваше да усмири ума си, като скачаше към решетката на тавана и се хващаше за железните пречки, после се набираше нагоре и се отпускаше, до изтощение, като гледаше облаците, носещи се в небето. Благодарение на това поддържаше мускулите на раменете, гърба и ръцете си, но копнееше да може да тича — да препуска на воля, да усеща вятъра с лицето си, да вдишва аромата на летните поля… всичко друго, само не вонята от напечения пазарен площад.

Една нощ се събуди от думкане и крясъци. Стражите довлякоха някого в съседната килия. Шумът бе като песен за ушите й. Каменната стена й пречеше да види затворника, но тя попиваше всяка дума като еликсир.

— Кажи къде намери това. Къде? — крещеше единият тъмничар, като подчерта последната си дума със звучна плесница през устата на затворника. Последва дрънчене от избити зъби върху пода и глух стон.

— Не… не знам. Бях се изгубил, претърпях корабокрушение. Как мога да ви кажа къде е било, ако не знам?

— Добре, ще те пребиваме всеки ден, докато си спомниш — изсмя се вторият тъмничар.

Когато стражите излязоха, Касандра прошепна:

— Кой си ти?

— Моля те, не говори. Ако чуят, ще се върнат и пак ще ме бият.

— Защо?

— Защото им доставя удоволствие. И за да ме принудят да им кажа нещо, което не знам.

— Няма да чуят, че говорим. Нощем тъмничарите стоят по-близо до кръчмата.

Последва мълчание за известно време. После:

— Намерих… намерих нещо, което те търсят.

— Те… имаш предвид Култа?

— Да, ония маскираните — неохотно призна той. — Атинската стража изпълнява техните заповеди.

— Защо не им кажеш каквото искат?

— Защото ако открият символите, целият свят ще пламне… — Той се спря. — Стига, прекалено много казах.

Замълча и не каза нищо повече до сутринта. Дните минаваха и всеки започваше с побой над затворника. Когато тъмничарите излезеха, Касандра се опитваше да го утеши с обикновен разговор, но той не я слушаше, а си мърмореше сам, повтаряше си непрестанно едни и същи думи.

Една сутрин Касандра чу, че пак го бият.

— Изплюй камъчето, псе такова — изръмжа единият, докато чупеха пръстите му един по един.

Касандра притисна коленете до гърдите си и затвори очи. Молеше се по-скоро да оставят клетника на мира. Когато излизаха, единият тъмничар извика:

— Утре е ред на пръстите на краката ти.

Той тихо замърмори:

— Мила Фотина, моля се да си добре, нека Деметра да благослови земята на Наксос, за да бъдеш винаги нахранена, нека Ариадна да благослови лозите… Мила Фотина, как ми липсват твоите милувки… Мила Фотина, години минаха, откакто те видях за последен път, но…

Касандра рязко отвори очи. Изведнъж всичко й се изясни.

— Жена ти е Фотина от Наксос? — възкликна, мислейки за кратката любов на Варнава.

Мълчание.

— Ти си пътешественикът Мелитон.

Отначало той не отговори нищо. След малко попита:

— Тъмничарите са ти казали, нали? Да не да ти плащат, за да ме разпиташ?

— Говорил си с Херодот — продължи тя. — Разказал си му как си претърпял корабокрушение на Тера… и там си видял издълбани в скалата символи, изгубеното знание на Питагор…

— Шшт! — изсъска той. — Добре, можем да говорим, но обещай, че няма да произнасяш името му, защото това ще бъде краят и на двама ни.

Разговаряха цял ден до спускането на нощта. Мелитон й разказа за Тера, обсипа Херодот с хвалебствия и потвърди опасенията на историка за това, което можеше да се случи, ако изгубеното знание попадне в ръцете на Култа. Същата нощ, след като заспаха, новият й приятел й бе отнет. Тъмничарите нахълтаха в съседната килия. Касандра чу виковете на Мелитон, чу как го бият, после — изхрущяването на черепа му под тежкия ботуш на единия и шума от разплискването на мозъчно вещество по пода. Накрая видя краката на обезобразения му труп, докато го извличаха навън.

Отново остана сама.

Със смяната на сезоните, от жега към студ, отново започна да вижда маскираните призраци. Идваха в сънищата й като преди, но вече и когато беше будна. Деймос също. Виждаше ги как стоят в периферията на зрението й, втренчени в нея, докато правеше лицеви опори, подскоци, клекове и упражнения за равновесие. Често си представяше, че държи копието на Леонид, завърташе се, замахваше с въображаемото си оръжие и ги прогонваше. Това упражнение се превърна в такъв навик, че тя започна да се смее, когато ги видеше, и надаваше весели крясъци, след като ги накараше да изчезнат.

Една сутрин се събуди от драскане на нокти. „Сигурно е някой плъх“ — помисли си. Но не, чуваше се отгоре. Тя присви очи и се вгледа в светлото петно от решетката на тавана. Трябваха й няколко мига, докато разпознае купчината пера горе. Сърцето й потрепна. Икар! Но преди да се увери, че това наистина е нейният орел, птицата размаха криле и отлетя. Нещо я чукна по челото. Касандра извика изненадано, но улови малкия глинен диск във въздуха. Погледна го и се втренчи в думите, надраскани от едната страна: „Бъди готова.“ Вдигна очи към решетката. „За какво?“ — помисли си.

Времето се влачеше мъчително бавно. Маскираните видения продължаваха да й досаждат. Един ден се появи призракът на Деймос, сам на вратата на килията. Известно време тя се преструва, че не го забелязва, после се завъртя и заби своето „копие“ в гърдите му.

Той не изчезна.

— Сестро.

Думата проехтя в тъмницата като удар на гонг.

Тя почти изгуби равновесие, все още в бойна поза. Това бе първата дума, която чуваше от месеци. Деймос носеше белите си одежди, но — както никога — без бронята.

— Мъчих се да проумея какво се опитваше да направиш онази нощ на Сфактерия — каза той.

— Ако добре си спомням, опитвах се да те спася — отговори тя; гласът й прозвуча странно след толкова дълго време, през което не беше говорила.

— А пък аз, ако добре си спомням, ме зашемети с копието си — контрира веднага той. — Няма да е първият път, когато ме обричаш на смърт.

— Ония мръсници от Култа ли ти казаха това?

— Не, това видях с очите си.

Касандра се изсмя хладно:

— И какво сега? Идваш да ми прережеш гърлото?

— Бих могъл да го направя, когато поискам. Дори в момента.

Тя изпита дълбоко примирение, искаше й се той да изпълни заплахата си. Забеляза обаче, че Деймос постоянно хвърля погледи назад, неспокойно, сякаш искаше да се увери, че са сами.

— Преди това обаче — добави той, като вдигна ръка, стисна една от решетките на вратата и доближи лицето си до отвора — искам да ми кажеш всичко, което знаеш.

— Мислех, че твоите приятели от Култа са ти казали всичко, но явно не са. Изглежда, че ти си на тяхна страна, но те не са на твоя. Знаеш защо ме държат тук, нали? За резерва.

Деймос се озъби и разтресе решетката.

— Мислиш, че мога да бъда заменен? — изкрещя. — Като марионетка? Култът не е нищо без мен.

— И това ли са ти казали? — спокойно попита тя.

Деймос стрелна поглед насам-натам.

— Не ме предизвиквай, сестричке. Може би все пак трябва да те убия сега — за да разбия на пух и прах теорията ти, да ти покажа, че си никоя.

— Тогава отвори вратата и ела да го направиш — отговори тя, като се запита дали краката й имат силата да избяга достатъчно бързо.

Гневът на Деймос се уталожи.

— Първо, ще ми кажеш твоята изкривена версия на истината. Защо бях изоставен онази нощ в планината.

Касандра мигновено се отказа от плановете си за бягство. Единственото, за което копнееше от онази нощ, бе възможност да обясни. Мислите й запрепускаха в галоп като стадо тесалийски коне, но тя дръпна невидимите юзди да ги усмири. Спомни си разговорите със Сократ. Най-добрият начин да спечелиш дебат е като умело насочиш опонента си сам да достигне до заключение, като използваш прости въпроси и ясни разсъждения като весла на лодка. Тя коленичи на пода на килията и даде знак на Деймос да направи същото от другата страна.

— Кажи ми ти какво си спомняш — заговори. — И нямам предвид онова, което ти показва реликвата. Какво ти си спомняш от тогава?

Даймос бавно се сниши, като се държеше за решетката. С другата ръка поглади косата си.

— Мама, татко… теб. Как гледахте, докато един старец ме вдигаше.

— Старец?

Той се намръщи:

— Един… ефор.

— Да, точно така.

— Защо? Не съм бил сакат или болен, нали?

— Не. Но беше целунат от отровните устни на оракула.

Деймос се загледа втренчено в една точка.

— А нали знаеш кой определя думите на оракула.

Той кимна бавно:

— Бебе, чиято съдба е толкова ужасна, че трябва да бъде хвърлено от скалите. Какво пророчество би могло да предизвика такова нещо?

— Оракулът е казал, че ще донесеш величие на Спарта… или нейното падение. Твърде рисковано е било да чакат, за да видят кое от двете ще се сбъдне. След като си оцелял, Култът те е взел за себе си. Обучили са те да бъдеш герой… оръжие.

— Аз сам се създадох такъв — изръмжа той и я погледна като разярено куче.

— Какъв? Това ли искаш да бъдеш?

— Членовете на Култа ме приемат за бог. Почитат ме!

— Нима?

Деймос пак се изправи, гърдите му се издигаха и отпускаха учестено. Той закрачи пред килията.

— Малакас! — изруга. — А пък твоите кости са от злато, така ли? Ха! Хвърлили са грешното дете! Не, аз бях спасен онази нощ… от теб и проклетото ми семейство.

— Спомняш ли си момента, когато ме видя онази нощ? — попита тя.

Деймос забави крачка.

— Спомням си… поглед. Последния поглед.

— Да, когато скочих към ръба на скалите. Когато се опитах да те спася, да те хвана. — Тя сведе глава, за да задуши стона, който напираше в гърдите й. — Не успях. Вместо това убих ефора. Хвърлиха ме от скалите за наказание. Моят живот също свърши там.

— Трагичната героиня — изръмжа той, като размаха ръка, но неспособен да погледне Касандра в очите.

— Единственият виновник за всичко е Култът, Деймос. Дори баща ни — верен на дълга си и заслепен от спартанската си гордост — беше тяхна жертва в онази нощ. Двайсет години ми бяха необходими, за да проумея цялата сложност на случилото се тогава. Ако той не беше изпълнил повелята на оракула, всички щяхме да бъдем опозорени.

— Опозорени? — гневно възкликна Деймос. — И това щеше да бъде по-лошо от положението, в което се намираме сега?

— Мама те е спасила.

Деймос спря.

— Какво?

— Слязла в ямата с костите и те намерила.

Деймос се втренчи в Касандра.

— Избягала от Спарта и те занесла при лечител. Но лечителят бил член на Култа и я излъгал, че си умрял. — Тя стисна решетките с две ръце. — Не разбираш ли? Те те използват! Нямаше да бъдеш сега тук, ако беше сигурен, че ти казват цялата истина, нали? — Махна към външната врата. — Така прави Култът. Впрягат силата, когато имат полза от нея. Така сториха с теб. Така сториха с Атина. Навремето са постъпили по същия начин със Спарта, внедрили са свои хора сред ефорите, дори сред царете ни. Когато някой човек или дори държава престане да им служи, те ги унищожават.

— Сега Клеон държи цялата власт в Атина. Няма да я изпусне. И няма да бъде толкова глупав, че да подцени моята заслуга за това. — Деймос стисна решетките като Касандра и носът му се допря в нейния. — Култът никога няма да ме контролира. Аз съм на път да спечеля войната за тях.

Касандра се втренчи в очите му.

— На каква цена… Алексиос?

— На всяка — прошепна той, като потрепери. — Не е ли това твоят девиз, мистиос?

Останаха загледани един в друг цяла вечност.

Външната врата изтрака и ги изкара от вцепенението. Клеон влезе и изгледа Касандра като парче месо. Деймос се дръпна, сякаш го бяха хванали да прави нещо нередно.

— Търсихме те, Деймос — каза строго Клеон. — Интересно, че те намирам… тук.

— Дойдох да… нищо.

Деймос поклати глава, боеше се да погледна другия мъж.

— Да я убиеш? — досети се Клеон, като вдигна вежди. — Това не е твое решение, момче. Хайде, вън. Веднага! — Щракна с пръсти и посочи вратата.

— Аз не съм твоя марионетка — изръмжа Деймос, като го погледна в очите. — И ти не си ми господар.

Клеон издържа погледа му. На лицето му се появи любезна усмивка и тонът му се смекчи:

— Разбира се, шампионе. Само съм загрижен за твоето добруване.

Деймос сви рамене.

— Прави каквото сметнеш за добре с нея — изсъска и се обърна.

Срещна погледа на Касандра за последен път, преди да излезе.

Клеон се вгледа в лицето й. Сключи ръце пред корема си като дебелак, който току-що се е наял хубаво. Касандра усети приятен аромат на восък от грижливо загладените му червени къдрици и остра брада и забеляза, че е с една от мантиите на Перикъл.

— Прекрасно оползотворяване на дрехите на мъртвец — хладно отбеляза тя.

Клеон се изкиска:

— Стратегията на Перикъл доведе Атина до ръба на катастрофа.

— Затова заповяда да го убият.

— Няма как да намериш идеалния жълтък, без да счупиш няколко яйца. Той не ни вършеше работа. Убийството на Перикъл и после завземането на Сфактерия бяха само началото. От тогава досега жъна победа след победа и славата ми расте. Неутралният остров Мелос отказа предложението ни да се включи в атинската сфера на влияние. Затова разграбихме столицата им и завзехме острова. Егина се осмели да сключи съюз със Спарта и ние я заличихме от лицето на земята, буквално. Скоро след това Китера падна под наша власт. Името ми вече е легенда. Мога да направя всичко.

— Например да вдигнеш данъците до убийствени нива? Или да пратиш младите атински войници на сигурна смърт? Чух за пълния разгром при Делиум. Колко загинаха там? — озъби се тя. — Долових промяна в гласовете на улицата, откакто съм тук. Веселите викове и песните от първите дни се смениха с упреци и мърморене. Народът роптае, че сляпо преследваш завоевания, а не предлагаш достойни споразумения и мир. Вече не си героят, за когото са те мислили, и…

— И следващият ми ход ще бъде най-гениалният от всички — прекъсна я той. — Град Митилена на остров Лесбос е въстанал. Говори се, че са започнали преговори със спартанците да се присъединят към Пелопонеския съюз.

— Какво си направил? — възкликна тя, след като забеляза злорадия пламък в очите му.

— Аз? Нищо не съм направил. Решението бе взето с гласуване и флотът вече е на път. На войниците и гражданите на Митилена ще им бъде трудно да се бунтуват, след като всички се простят с живота!

— Поредното зверство? Когато ти се подиграваха, те наричаха „червената маймуна“ — мислех, че понеже си креслив и грозен. Това е така, но сега знам какъв си и отвътре. Ти си готов да задоволиш всяка прищявка, да запълниш всяка дупка, да се подмажеш на всеки, за да задържиш властта на всяка цена. Това е най-крещящият пример за тирания. Перикъл не се стремеше да задоволява животинските капризи на масите, а да ги образова, да ги накара да разберат демокрацията и разума.

— Демокрация ли? — усмихна се Клеон. — Сега само един мъж седи на тази прехвалена маса. И този мъж… съм аз. Но време е да те оставям. Имаме проблеми на север, в Амфипол. Спартанците не могат да проумеят, че са победени. Сега се опитват да установят контрол на север — да откраднат златото, среброто и хубавия дървен материал на онези земи. Подушвам още победи. След като ги смажа, вратата за севера и Тракия ще е под мой контрол. А знаеш какво има там, нали?

Студени тръпки побиха Касандра.

— Цар Ситалк и многочислената му тракийска войска: сто хиляди копия и петдесет хиляди коне — свирепи, жестоки воини. Ситалк бързо ще оцени какво му предлагам и с варварската си армия ще залее и подчини цяла Елада. Идва епоха на ред и контрол.

Касандра се втренчи в лицето му, сърцето й се сви.

Той щракна с пръсти:

— Култът победи, Касандра. Ти изгуби. Изгуби в момента, когато отказа да се присъединиш към нас. И сега… за теб всичко свършва.

Тръгна си и след него влязоха двама тъмничари с брадви и зловещи лица. Заключиха вратата след себе си. Единият размаха брадвата и се ухили:

— Каза да го направим по най-болезнения начин. — Погледна другаря си: — Отсечи й краката.

Другият замахна с брадвата към глезените й. Касандра скочи и се хвана за решетката на тавана. Брадвата разсече въздуха, където допреди миг бяха краката й. Тя изрита с все сила главата на първия мъж. В килията проехтя пукот на чупещи се прешлени и той се строполи. Тя скочи долу и грабна брадвата му, вдигна я, за да парира удара на другия, после го притисна към стената, завъртя се, заби острието в ухиленото му лице и разцепи главата му на две през горната устна. Горната половина остана на мястото си, закрепена върху забитата в стената брадва, а останалата част от тялото му се свлече, оставяйки следа от черна кръв.

Разтреперана, Касандра се наведе над първия убит и свали ключовете от колана му. Отключи вратата на килията. Вече предвкусваше свободата, беше на една крачка. Но в този момент чу шум от приближаващи стъпки. Трескавата схватка преди малко бе изсмукала силите от изтощеното й от гладуване тяло. Стига… стига.

— Напред! — изрева познат глас.

Двама мъже нахълтаха в тъмницата и спряха неуверено на входа, опрели гръб в гръб. Единият бе въоръжен с лопата, другият — с метла. Когато я видяха свободна, извън килията, на лицата им се изписа лека изненада, после — разочарование.

— Варнава! Сократ!

— Мистиос! — възкликна Варнава, като хвърли бойната си лопата и прегърна силно Касандра.

Сократ погледна двамата заклани тъмничари.

— Ти ми заръча да остана жив. — Вдигна ръце като олимпийски шампион. — И ето ме тук.

— Чувахме, че си тук — задъхано обясни Варнава. — Но не бяхме сигурни. Изпратихме Икар, за да знаеш…

— … да се готвя — довърши вместо него Касандра. Ослуша се и долови още шум от стъпки. — И трябва да сме нащрек. Другите тъмничари скоро ще забележат отсъствието на тези двамата. Но къде можем да се скрием? Клеон държи града.

— Всичко е под контрол — увери я Сократ. — Хайде, ще минем по малките улички и по тайния тунел ще се качим в бившата къща на Перикъл. След смъртта му тя е изоставена. Там ще планираме следващите си действия. Положението все още не е безнадеждно, но се влошава… бързо.

 

 

В обедната жега на атинското лято Касандра стоеше на балкона на старата вила на Перикъл и въртеше счупеното си копие в ръка, припомняйки си позабравени бойни движения. Усещането отново да държи оръжието си бе прекрасно. Херодот го беше спасил от пепелищата на Сфактерия. Варнава й бе донесъл и хубава кожена ризница. Тя завъртя копието още веднъж, после го закачи на колана си. Отново се чувстваше силна. След много дни почивка, хубав хляб, мед и орехи, тялото й се беше заредило.

Икар кацна на парапета до нея, тя разроши перата му и го целуна по главата. Птицата вече беше доста стара, даде си сметка с тъга. Касандра се загледа в сребристата мараня на изток. Атинският флот — над трийсет кораба е издути платна — тъкмо потегляше на север към далечния Амфипол. Клеон отиваше да вземе поредната си победа. Градът обаче все още бе под негова власт и на Култа. Или по-точно, съдейки по това, което й беше съобщил Сократ — че по време на престоя й в тъмницата са били убити още четирима членове на Култа — може би той беше останал последен.

„Последният и най-свирепият“ — бе казал сам.

Зад нея се чуваха гласовете на оцелелите от свитата на Перикъл, обсъждащи тази мрачна истина. Касандра откъсна едно зърно грозде от асмата, оплела дървената рамка на балкона, и го лапна. Сладкият сок не помогна да се почувства по-добре, когато се обърна и погледна компанията. Сократ, винаги полуголият Алкибиад, Херодот, Аристофан, Еврипид, Софокъл и Хипократ стояха около прашната командна маса на покойния си пълководец с измъчени и колебливи лица.

— Да извикаме Тукидид — настоя Херодот. — Все още има екипажи и подразделения, които са му верни. Те са готови да се противопоставят на Клеон.

— Не са достатъчно — въздъхна Сократ. — Той е в изгнание, далеч от тук, заради приноса си за освобождаването на Амфипол от атинска власт.

— Ние сме тук, в Атина, в нейното биещо сърце. Тя има нужда от нас сега — заяви Хипократ, като удари по масата.

— Какво предлагаш? — изсумтя Софокъл. — Да се вдигнем с лопати и метли и да завземем властта? Ще бъде жалка гледка. Нещо по-лошо, това ще ни направи тирани.

— Клеон взе властта със сила. Той действа така — възрази Аристофан. — Но има и други начини, по-деликатни и трайни, да се спечелят сърцата и умовете на атиняните.

— Сега ще предложи да напишем пиеса — измърмори Софокъл, като завъртя отегчено очи. — И нека да отгатна: само той е достатъчно духовит, за да съчини такова произведение.

Аристофан го изгледа мрачно:

— Глупости. Ще ти позволя да ми държиш плочката за писане и да ми наливаш вино.

Софокъл побесня. Сократ въздъхна и се дръпна от масата, но в този момент се блъсна в Алкибиад, който веднага предложи да масажира раменете му, за да му помогне да се освободи от напрежението… после започна да целува ухото му. Сократ го отблъсна възмутено и по-младият мъж вдигна невинно ръце:

— Какво лошо има в това? Нима главната цел на любовника не е да дава любов?

Изражението на Сократ се смекчи и той се изсмя пърлено:

— Значи все пак си ме слушал? Може би е така, да, но не сега — добави, като махна към командната маса.

Касандра само гледаше и се молеше тези блестящи умове да родят някакъв план. Но дните минаваха и те не измисляха нищо. Един ден Варнава се приближи до нея.

— И аз чувствам същото като теб, мистиос. Нещо ме гложди и не ми дава мира.

Тя го погледна изненадано:

— След всички перипетии, през които премина с мен, искаш да заминеш за Амфипол?

— Май никой не ти е казал още, нали? За спартанския гарнизон там.

Касандра се намръщи:

— Знам, че на острова има хиляди спартанци. Клеон ще събере войска от девет хиляди по пътя. Но го чака ожесточен отпор. Няма да превземе портата към севера толкова лесно.

Тя отново си спомни хвалбите на Клеон за тракийската орда, чакаща зад тези порти, и мислено се помоли за спартанците.

Варнава поклати глава:

— Спартанците там са малко над стотина, заедно с малочислено подкрепление от съюзнически хоплити.

— Какво?

— След разгрома на Сфактерия ефорите не позволяват на полковете от чистокръвни спартанци да участват в сражения. За защитата на Амфипол са изпратили само малък брой спартански воини и са попълнили подразделенията с илоти.

— Илоти! — възкликна Касандра. Те бяха полезни като резервна сила при леки сражения и при пренасянето на багажа. Но да се съставят бойни подразделения от тях, беше лудост. — Боговете да са им на помощ. Кой ги командва?

— Бразид.

Касандра се изненада.

— Той също беше спасен от пепелищата на Сфактерия — обясни Варнава. — Докато ти беше в тъмницата, той обикаля с армията си от илоти на север да търси съюзници и пукнатини в желязната империя на Клеон.

Касандра чу как мъжете в залата репетират пиесата, която бяха измислили през последните дни. Еврипид се беше качил на един сандък и изпълняваше ролята на Перикъл — величествен, сериозен, откровен. После влезе Аристофан — заподскача, заразмахва ръце, сякаш береше цветя, после заквича като измъчено прасе:

— Не, чуйте ме, чуйте ме! Гледайте, там има една тъмна пещера. Елате с мен, нека скочим вътре със затворени очи!

Алкибиад надигна мях с вино и се закикоти гръмогласно. Херодот заръкопляска. Софокъл, ухилен до уши, почукваше по плочката с текста и четеше сценария, докато двамата актьори изпълняваха ролите си.

— Събранието е свикано утре — каза Сократ, след като се приближи до Касандра. — Тази пиеса ще отвори очите на хората за порочното управление на Клеон и ще ги накара да осъзнаят, че не е никакъв герой. Репутацията му ще стане на пух и прах.

Тя забеляза, че я гледа изпитателно. Сократ вдигна вежди и се усмихна:

— Виждам, че думите напират в устата ти. Кажи какво мислиш. Не е достатъчно да сринем репутацията му. Не е достатъчно само да го раним, защото той веднага ще потърси жестоко отмъщение. Трябва да го унищожим.

— Права си — съгласи се Сократ и усмивката му помръкна.

— В такъв случай моята роля в тази трагедия ще бъде на сцената на бойното поле — заяви Касандра, като се изправи и погледна Варнава.

— „Адрестия“ е винаги в готовност. Само чакаме твоите заповеди, мистиос. Както винаги — заяви той, като леко се поклони.