Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (18)

17.

Горещият вятър разроши косата на Бразид, застанал на напечената от слънцето южна стена на Амфипол и загледан в сухата трева навън. Река Стримон се разделяше на две около северната стена на града, а на един хвърлей със стрела от южната страна се издигаше висок хълм. Миналата сутрин това бе просто едно красиво, спокойно възвишение. После корабите на Клеон акостираха в пристанището Ейон — малък атински пост при устието на Стримон на Егейско море. Сега хълмът блестеше в сребристо, бяло и синьо от дрехите и броните на елитните атински хоплити. Хиляди воини. Също бронирани конници и море от съюзнически войници. Пееха подигравателни песни за разгрома на спартанците на Сфактерия. Хорът им беше нескончаем и унизителен.

— Прекалено много са — измърмори Клеарид, неговият заместник.

Бразид хвърли кос поглед към шепата мъже от вътрешната страна на градската стена — армията, която му бе дадена, за да отбранява този ключов северен град. Сто и петдесетте спартанци стояха като статуи до бараката на стражата. Но другите? Илотите му бяха служили вярно в северната кампания — отстояваха позициите си и атакуваха смело, но никога срещу такъв противник. Те носеха шапките си от кучешка кожа вместо шлемове и опърпани кафяви наметала вместо спартанското червено. Бразид погледна на север, отвъд Стримон, но видя само голо, обвито в мараня поле. Траките бяха някъде там. Тежко и горко на Елада, ако червенокосият мръсник на онзи хълм превземеше този рубеж и отвореше вратата за тях. Но най-голямата опасност беше на върха на хълма заедно с Клеон. Звярът, който за малко не уби Бразид на Сфактерия.

Деймос. Непобедимият демон.

— Какво ще правим? — настоя Клеарид. — Имаме съвсем малко зърно и Клеон знае това.

— Какво можем да направим? В един от редките случаи, когато атиняните се осмеляват да застанат срещу нас на бойното поле, ние нямаме достатъчно численост, за да се бием с тях. Ценя всеки илот във войската си колкото спартанците… но те ще бъдат избити за броени мигове, ако ги изпратим срещу тези елитни атиняни в открита битка. Единственият изход е да чакаме и да се молим на богинята Тюхе да ни прати избавление.

Клеарид го остави и слезе да даде кураж на войниците. Бразид отново се загледа към огромната армия навън и изпита най-странното и най-неспартанско чувство на света.

Страх.

Слънцето напичаше врата на Клеон и задникът му бе изтръпнал на седлото. Но той за нищо на света не би слязъл от коня и да застане на същото ниво като простолюдието около него — на същото ниво като Деймос. Той погледна скришно воина, застанал на ръба на скалите. „Ти вече не ми трябваш, псе такова“ — помисли си. През цялото пътуване насам, на галерата, войниците приветстваха Деймос при всяко негово излизане от каютата. На пристанището на Ейон пееха за подвизите му на Сфактерия. Когато минаваше покрай тях обаче, повечето се отдръпваха плахо. „Страх и уважение, тази славна комбинация — мислеше си гневно Клеон, като стискаше безсилно юмруци под наметалото. — Е, когато дойде време за битка, може би ще се покриеш с още по-голяма слава. — Усмихна се и поглади горния край на лъка си. — Ще се биеш геройски… и също толкова геройски ще загинеш.“

В този момент хълмът се разтресе от дружен смях. Зад предните, стегнати редици на атинските му хоплити група съюзнически войници от Керкира бяха оставили копията и щитовете си, пиеха вода и хапваха хляб. Един от тях крачеше наежено около друг.

— Вижте ме! Вижте ме! — закрещя.

Войниците се разсмяха още по-гръмогласно. Клеон настръхна от чувство на унижение. Пиесата… проклетата пиеса! Слухове за случващото се в Атина ги бяха настигнали същата сутрин в Ейон. Той чуваше мъжете да шушукат, виждаше как бързо извръщат зачервените си от смях лица, когато минаваше покрай тях. Един вестоносец потвърди: в негово отсъствие останалите без господар плъхове на Перикъл бяха изпълзели от дупките си и разпространяваха отровни лъжи за него сред народа. „Хубаво — помисли си гневно, — ще пратя вест на могъщите си приятели в града и те ще…“ Изведнъж си спомни последното събрание на Култа. Бяха само той и още един маскиран член. Всички други? Мъртви. „Когато се върна, ще заповядам да обесят плъховете за краката на градските стени. Нека враните да изкълват очите им.“

Актьорите съвсем се разгорещиха. Клеон кипеше от гняв, но сега не беше моментът да се разправи с тях пред цялата армия. Войниците щяха да се респектират от наказание, но нямаше да приемат жестоката смърт, която той замисляше за подигравчиите. Помисли си за своите кучета в Ейон и погледна на юг към малкото пристанище. Животните щяха да пируват с изкормените тела на актьорите, докато те още дишат.

— Господарю — извика един от атинските таксиархи и го изкара от зловещите мисли. — Какво ще заповядаш? Да атакуваме ли крепостните стени?

Клеон погледна към Амфипол и самотния Бразид, гледащ от стената. Получаваше сведения от някои от офицерите си, че атинските хоплити започват да се изнервят, че шушукат, че след като толкова години е роптал срещу консервативната стратегия на Перикъл, сега великият Клеон се страхува да нападне шепа илоти. Гордостта го прониза като с нагорещено копие и той посегна към меча си. Представяше си как го размахва във въздуха и изкрещява заповед за атака — героичен момент, който ще се помни за вечни времена и ще изтръгне из корен всички досадни обвинения на пиесата…

— Защото не съм сигурен дали трябва да го правим — добави таксиархът. — Виждаш ли дърветата зад града? Там може да се крият конници. Спомняш ли си клането в Беотия, когато ни нападна тиванската конница? Ако сега ни атакува такава сила…

Стомахът на Клеон се сви, червата му изкъркориха уплашено. Той престана да слуша съветите на таксиарха.

— Изпратете разузнавачи в гората. Сложете съгледвачи тук. Връщаме се в Ейон.

От атинските редици се чу недоволен ропот.

— Ще дойдем пак утре — изрева Клеон. — Нека да оставим спартанците да прекарат още една гладна нощ в страх за съдбата си. Утре ще изложим главите им набучени на копия. Утре… за победа!

Речта му предизвика някои ентусиазирани възгласи, но те бързо бяха заглушени от гласовете на офицерите, крещящи заповеди за оттегляне на подразделенията си. С тропот на ботуши атинската армия обърна гръб на Амфипол и заслиза от възвишението сред облак прах. Клеон забеляза, че съюзниците от Керкира образуват левия фланг на оттеглящата се войска. На теория те трябваше да вървят начело по пътя обратно към Ейон. Те обаче се движеха бавно, тромаво, в развален строй. Някои от тях още вдигаха шлемовете и копията си от земята, слагаха тапите на меховете си за вода. Гневът му закипя като разтопен бронз.

— По-живо! — изкрещя и насочи коня си към тях.

Извади къса тояга и удари най-бавния от тях по главата.

Изведнъж горещият вятър съвсем утихна.

— Оттеглят ли се? — измърмори сам на себе си Бразид.

Въпреки облаците прах успя да види дезорганизираната маневра. В съзнанието му изплуваха спомени от тренировките на агората в детството му, когато тактиците учеха него и другите момчета да откриват слабите места на противника. „Тилът и фланговете“ — обясняваше един побелял опитен воин, като посочи няколкото реда гладки камъчета на земята, илюстриращи бойния строй. Бразид вирна глава и тръпки полазиха гърба му.

— Спартанци! — изкрещя на сто и петдесетте воини. — Бъдете готови!

Те застанаха мирно, с вдигнати копия.

— Позорът от Сфактерия твърде дълго гори сърцето ми. Не се ли чувствате и вие така?

Изтича по стълбите на стената и застана пред тях. Те изреваха в съгласие и заудряха с копията по щитовете си.

Бразид се обърна към илотите, водени от Клеарид:

— А вие, смели воини, хвърлете тези шапки от кучешка кожа, грабвайте копията и се пригответе да дойдете с нас… във вечността!.

„Ардестия“ се вряза в плитчините около устието на Стримон и спря със силно разтрисане. Касандра скочи върху едрия пясък. Наоколо цареше тишина. След миг горещият вятър донесе до ушите й далечен шум — скърцане на дебели греди. Шумът от отваряща се крепостна порта, после — колосален рев на мъже. Тя погледна към дългия, нисък хребет отпред — обрасла с трева стена, пречеща й да види източника на шума. Изтича нагоре по склона, краката й се хлъзгаха на сипея, лицето й плувна в пот. Икар летеше в кръг и крещеше пронизително високо в небето, откъдето вече виждаше всичко. Когато достигна билото, брулено от горещия вятър, Касандра се вцепени от гледката, която се разкри пред нея. Насред равнината се издигаше кръгло възвишение. Атинската армия се спускаше по южния склон в опасно хаотичен строй. От източния край на хълма се приближаваше малка група спартанци с червени наметала и Касандра веднага се досети кой ги предвожда. Тази войска обаче бе нищожно малка в сравнение с атинските сили.

„Какво правиш, Бразид? — ужаси се тя. — Знаеш, че не можеш да спечелиш тази битка.“

Когато се врязаха в левия фланг на атиняните обаче, тези сто и петдесет воини започнаха да сеят смърт без милост. Сред думкане на щитове и звън на копия, крясъци и хрущене на смазани тела, спартанците на Бразид разбиха атинския фланг и започнаха да напредват към центъра. Сцената бе като видение от Термопили: Бразид скачаше и се въртеше ловко насред морето от вражески войници; той и другарите му посипаха десетки, но Касандра знаеше, че не могат да победят заради численото превъзходство. Атинските тръбачи дадоха сигнал за атака и тя видя как десният фланг под командването на Клеон се завърта, за да подкрепи левия. Обхвана я мъчителна тъга, защото това щеше да бъде краят за Бразид.

В този момент обаче от скрития от погледа й западен склон прозвучаха спартански тръби. От маранята се изсипа вълна от въоръжени илоти. Касандра потрепери от бойния им рев, докато се врязваха в незащитения гръб на атинската войска.

Склонът се превърна в хаос от сребърни отблясъци и алени гейзери. Касандра видя Бразид в разгара на сражението, заобиколен от елитни атински хоплити, и Клеон, който ги насъскваше и искаше главата му. Видението от Термопили пулсираше в съзнанието й гибелта на спартанския пълководец. „Не и този път“ — помисли си.

Тя хукна надолу, прескочи един поток и се хвърли в боя. Приклекна, за да избегне едно атинско копие, хлъзна се на разкаляната от кръвта земя и отскочи, за да се измъкне от един керкирец, нападащ отстрани. Днес единственият враг на бойното поле беше Клеон.

Една отсечена глава с изцъклени очи се изтъркаля пред краката й, горещ душ от гореща кръв и вътрешности оплиска гърба й. Най-сетне се добра до сърцето на сражението. Атинските войници размахваха оръжията си срещу Бразид. Тя сграбчи един за рамото, завъртя го към себе си и заби копието на Леонид между ребрата му. Друг замахна с копието си към корема й, одра кожата й и тя усети кръв върху бедрата си. Дръпна се, за да избегне следващия му удар, и с едно замахване отсече ръката му. Бразид използва това моментно обръщане на силите, за да разбие главата на третия атинянин; после разпори четвъртия от гушата до слабините. Олюляващ се, разтреперан, с оплискано в кръв лице, блестящи бели очи и оголени в маниакална усмивка зъби, той вдигна копието си за поздрав към Касандра.

— Знаех си, че пак ще те видя! И идваш точно нав…

Той изведнъж се сгърчи и през гърдите му изскочи кърваво острие на копие.

— Не! — изкрещя Касандра, като протегна ръка.

Копието се вдигна и Бразид увисна на него като уловена риба. Тялото му потрепери, той повърна кръв. Деймос вдигна копието като знаме на победата, мускулите му се издуха от усилие. После спусна копието. Втренчи се в Касандра.

— Значи Клеон не можа да изпълни екзекуцията ти, а? — изръмжа. — Може би все пак трябваше да остави това на мен.

С тези думи се нахвърли върху нея, измъкна меча си и замахна към врата й. Тя отскочи назад и вдигна копието, за да парира удара. Притиснати едно в друго, двете остриета се разтресоха мощно — точно като на Сфактерия — и двамата изреваха от усилието сред грохота на битката.

— Това е краят, сестричке — изръмжа Деймос, докато бавно приближаваше острието на оръжието си към врата й. — Един от двамата трябва да умре.

Тя изпита прилив на енергия и натисна обратно с копието. Силите се обърнаха, той бавно отслаби натиска, мечът му поддаде и острието на копието й започна да се приближава към врата му. Деймос започна да губи увереност. Очите му се разшириха. Ето отново — Касандра пак беше на ръба на пропастта и можеше да спаси брат си… или да го остави да умре. Внезапно той се разтресе и издаде оглушителен вик.

Строполи се на земята. Касандра отстъпи назад и погледна копието си. Тя ли стори това? Не, острието й не го беше докоснало и по него нямаше прясна кръв. Тогава как? Кой? Тогава видя стрелата, стърчаща от гърба на Деймос. Той падна на една страна и битката погълна тялото му в хаос от борещи се мъже, мятащи се крайници и размахващи се копия. Касандра проследи пътя на стрелата — до малка скална издатина зад Деймос. Там стоеше Клеон, тетивата на лъка му още трептеше, а лицето му бе издължено, сякаш не можеше да повярва какво е сторил. Устните му потрепнаха в налудничава триумфална усмивка, после бързо зареди нова стрела. Но преди да издърпа тетивата, Касандра се втурна към него.

— Проклятие! — изкрещя той и трескаво задърпа стрелата; ръцете му се оплетоха в лъка.

Касандра замахна с копието към гърдите му, но той отскочи, хвърли лъка и хукна панически през бойното поле. Тя го подгони, като трескаво отбиваше копие след копие единствено за да си проправя път през хаоса и да не изгуби от поглед беглеца. Около нея свистяха стрели и сачми от прашки, тя прескачаше ранени, газеше локви от кръв, повърнато и вътрешности.

Едва в края на бойното поле хаосът намаля. Най-сетне грохотът на битката остана назад. Единственото, което я интересуваше сега, беше бягащият, размахващ ръце мръсник пред нея. Той се спъна и се изтърколи на земята, синьото му наметало се закачи и се разпра. Касандра тичаше като сърна, усети гола земя под краката си, после — мокър пясък, когато изскочиха на плажа. Вълните ревяха около тях. Под краката на Клеон се вдигаха пръски пясък, после — пяна, когато навлезе в плитчините.

Той продължи навътре, докато водата стигна до гърдите му, и спря, задъхан, погледна към нея, после — към открито море. Лицето му беше бяло като платно.

— Не… не мога да плувам.

Касандра мълчаливо се приближи. Клеон вдигна меча си. Тя сграбчи китката му и я изви, докато той изпусна оръжието. После го хвана за яката и го повлече към брега, докато водата остана само до глезените им. Там го пусна и го накара да застане на колене. Той заплака и почна да се моли. Касандра не чуваше нито дума. Хвана главата му зад тила и го натисна напред, повали го по очи в плитчината, с лице, забито в дъното. Той размаха ръце и крака и сподавените му писъци разбъркаха пясъка. Най-сетне спря.

Касандра седна във водата, поемаше си въздух с дълбоки, хрипливи вдишвания. Последният и най-опасен член на Култа беше мъртъв. Зад гърба си чу стона на спартански бойни тръби, тържествения сигнал за победа.

— Ару! — изкрещяха те с вдигнати копия и подредени в кръг около тялото на обичания си пълководец. Бразид беше мъртъв, но противно на всички очаквания, Амфипол бе спасен и северът — също.

Изпод дрехите на Клеон изплува нещо — маската, одраскана над веждата от меч. Икар кацна на рамото й и изкрещя след носения от вълните зловещ предмет. Касандра остана така, докато маската изчезна в далечината.

Да — изрече спокойно, като погали перата на птицата, — всичко свърши.