Лий Чайлд
Едно на милион (36)

36

Аби седеше на пода, опряла гръб на предната гума, прегърнала колене и навела ниско глава между тях. Точно зад нея се намираше масивният осемцилиндров двигател на крайслера, който бе метър и половина дълъг и почти метър висок и тежеше стотици килограми. Вантреска несъмнено би се изсмял и би заявил, че това не е никаква броня, но двигателят наистина бе най-доброто, с което Ричър и Аби разполагаха. Би трябвало да свърши работа срещу куршумите.

Ричър зае позиция два и половина метра по-назад. В армията наричаха тази стойка полуседнала. Задникът му бе опрял в бетона. Левият му крак бе свит като обърнато наопаки V, десният също, но извит настрани така, че да легне върху пода, образувайки триъгълник, насочен навън, в различна посока, при което токът на обувката му опираше в задника. Левият лакът на Ричър бе опрян върху лявото коляно, а лявата ръка служеше за опора на дясната, която пък бе протегната право напред спрямо рамото. Погледнат отстрани, Ричър приличаше на геодезичен купол, съставен от триъгълници, всеки елемент от който е намерил опора в други два. Затова армията обичаше тази позиция. И Ричър я бе изпълнил като по учебник. Тя му позволяваше да остане ниско под единственото му прикритие. Над капака на колата се показваха единствено дулото на пистолета, очите и темето на Ричър. Той можеше да изстрелва деветмилиметровите куршуми над капака и да гарантира, че те ще продължат по прави и равни траектории. Което бе добре. Имаше само един проблем. Щеше да стреля точно над главата на Аби. Тя щеше да усети полъха от прелитащите край нея куршуми.

Ричър започна с глок. Стори му се логично. Все пак това бе оръжието на албанците. С напълно зареден пълнител. Общо осемнайсет патрона. Ричър прецени, че има вероятност да се справи със ситуацията само с помощта на този пистолет. Но въпреки това подреди останалите ветрилообразно около дясното си коляно. Надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото. Ричър изстреля първия куршум в пирамидата от варели. Искаше да изпробва пистолета, но и да даде начало на купона. Изправи мушката, която сега сочеше към гърдите, или центъра на тежестта, както се изразяваха военните, на изправен човек. Отекна силен гърмеж и от пробития варел потече гъста кафява течност. Ричър постигна целта си. Пистолетът стреляше добре.

Един албанец, заел позиция вдясно, отвърна на огъня иззад купчина дъски, след което приклекна отново. Куршумът му попадна в колата. Като че ли в шофьорската врата. Лош прицел. Прибързана стрелба, която издава паника. Друг албанец, застанал отляво, направи опит да се представи по-добре. Изправи се и се прицели. Застина на място за половин секунда. Грешка. Ричър го улучи първо в гърдите, а после и в главата, но след като албанецът вече бе паднал на земята. За всеки случай. Бе изразходвал три патрона. Оставаха седем души. Всичките се бяха отдръпнали поне с метър назад. Вероятно преосмисляха подхода си. И разговаряха тихо. Явно съставяха план. Ричър се зачуди колко ли добър ще бъде този план. Едва ли щяха да измислят нещо умно. Логиката изискваше да се разделят на два екипа и да изпратят единия през задния изход със задачата да заобиколи сградата и да нахлуе през отворената ролетна врата. Това щеше да изложи Ричър на стрелба от две посоки. Така би постъпил той. Но останалите явно нямаха лидер. Командната им структура се бе разпаднала. Нищо чудно някой да бе извършил преврат. Или по-скоро, неуспешен опит за преврат. Дворцова революция. Защото още с пристигането си Ричър бе чул приглушени изстрели. Отначало двойно приглушени от капака на багажника, а после — след като се бе измъкнал навън — по-отчетливи. Доста хора бяха стреляли, и то от вътрешния офис, където се разпореждаха важните клечки.

Въпросният план се оказа най-обикновен щурм, основан на гъстота на огъня и скорост на придвижването. С други думи, едни щяха да стрелят, а други да тичат, след което тичащите щяха да приклекнат и да започнат да стрелят, а онези, които бяха стреляли, щяха да се изправят и да се затичат. Щяха да се придвижват на прибежки, като стрелят по Ричър. Но без да се престарават. Защото не разполагаха с достатъчно муниции. Което обричаше плана им. Осигуряването на огнево прикритие изисква масиран обстрел, който да отвлече вниманието на противника, да не позволи на войниците му да надигнат глави от укритията, да ги уплаши или дезориентира. Или най-малкото, да ги ангажира достатъчно. Ричър обаче спокойно можеше да не му обръща внимание. Десет хиляди поколения крещяха в главата му да намери прикритие, но предната част на мозъка му оспорваше тази идея, като привеждаше доводи от математиката, геометрията и теорията на вероятностите, изчислявайки шансовете седем мъже да уцелят мишена с размерите на очите и челото на Ричър. При това с пистолети. И то докато тичат. И търсят прикритие. Древните инстинкти изгубиха спора и отстъпиха в сенките, като оставиха съвременният човек да се заеме необезпокояван със смъртоносната си задача. А тя можеше да се сравни с посещение на стрелбище в лунапарк. Мъжете отдясно откриха огън и двама отляво се изправиха и хукнаха напред.

Ричър свали първия. Свали и втория. Те се проснаха на земята, което не попречи на останалите да се придържат буквално към набързо скалъпения план — единият фланг да се втурне напред, когато другият се хвърли на земята. Двама отдясно скочиха и затичаха към Ричър, доста преждевременно, без никакво прикритие.

Ричър свали първия. Свали и втория. Те паднаха, плъзнаха се по пода с разперени ръце и не помръднаха повече.

Оставаха трима. Като стрелбище в лунапарк.

После обаче нещата се промениха. Случи се нещо, което Ричър никога не бе виждал. И никога нямаше да пожелае да види отново. Беше благодарен, че Аби е с наведена ниско глава и затворени очи. Настъпи продължителна зловеща тишина, след което тримата оцелели албанци скочиха едновременно, закрещяха и започнаха да стрелят безразборно с отметнати назад глави и облещени очи, като обезумели първобитни хора, като берсерки от древна легенда, като дервиши от древен мит. Втурнаха се към колата, без да спират да крещят, без да спират да стрелят като луди, като кавалеристи, които атакуват танкове, като трима безумци, които търсят смъртта и са готови на всичко, за да си гарантират среща с нея.

Ричър свали първия. Свали и втория. Свали и третия.

Продълговатата барака потъна в тишина. Ричър се изправи. Видя общо дванайсет тела, разхвърляни в неравна линия, простряла се на петнайсетина метра. Видя и огромна локва от кафеникавата течност, която продължаваше да тече от пробития варел.

Пльок, пльок, пльок.

— Всичко е наред — обяви Ричър.

Аби вдигна глава. Не каза нито дума.

Той отърси якето си от парченцата стъкло и го облече. Прибра пистолетите в джобовете. Пресметна наум: оставаха му четиресет и четири патрона.

— Трябва да отидем отзад — каза Ричър.

— Защо? — попит Аби.

— Може да има пари.

Ричър и Аби се отправиха към срещуположния край на бараката, като заобиколиха телата, кръвта и локвата от потеклия химикал. Пред тях се откри дълъг тесен коридор. Отляво имаше врати, отдясно също имаше врати. Първата стая отляво се оказа без прозорец, с четири ламинирани маси, долепени една до друга. Нещо като заседателна зала. Първата стая отдясно бе най-обикновена, с бюро, стол и шкафове. Нищо не издаваше за какво е служила. В шкафовете нямаше пари. В бюрото също, само най-обикновени канцеларски пособия, дузина пури и кутийка кибрит. Ричър и Аби продължиха нататък. Не откриха нищо интересно, докато не се озоваха пред последната врата отляво.

Офисът се състоеше от две помещения, външно и вътрешно. Почти като апартамент. Или кабинет на важна клечка. На големия бос и секретарката му. Около вратата между двете помещения лежаха трупове. Във вътрешния кабинет имаше още. Общо дванайсет тела. Включително мъжът зад масивното бюро, прострелян веднъж в лицето, и друг мъж на стола пред него, прострелян три пъти в гърдите. Доста ярка картина. Определено натюрморт. Невъзможно бе да се разбере какво точно се е случило. Като че ли всеки бе стрелял по всички останали. В необясним изблик на ярост.

Аби остана във външното помещение. Ричър влезе във вътрешното. Вдигна високо ръце, хвана се за рамката на вратата и се залюля над купчината тела на прага. Въпреки това стъпваше по гърбове, вратове, глави… Когато се озова вътре, първата му работа бе да заобиколи бюрото. Мъжът, който бе прострелян в лицето, се бе свлякъл върху кожено кресло с четири колелца. Ричър го отмести настрани и провери чекмеджетата. В долното ляво чекмедже откри метална кутия за пари с размерите на семейна библия. Ярките цветове на капака и изображенията там му напомняха за някогашните спестовни каси. Кутията бе заключена. Ричър придърпа стола и опипа джобовете на мъртвеца. Откри ключовете в десния му джоб. Цяла връзка ключове. Извади ги с палец и показалец. Някои бяха по-големи, други — по-малки. Третият малък ключ отвори кутията.

Ричър видя метална табличка, пълна с протрити мазни банкноти от по един и пет долара и цяла шепа монети. Лоша работа. Но когато вдигна табличката, остана доволен. Откри цяла пачка стодоларови банкноти. Чисто нови. С бандерол. Току-що донесена от банката. Десет хиляди долара. Които почти покриваха сумата, необходима на семейство Шевик. Вярно, не стигаха хиляда долара, но това не беше проблем.

Ричър прибра парите в джоба си. Проправи си път към вратата. Отново се прехвърли през телата.

— Искам да си тръгваме — каза Аби.

— Аз също — кимна Ричър. — Но преди това трябва да свърша още нещо.

Той я поведе към първата стая, която бяха видели. Онази вдясно, точно срещу заседателната зала. Стаята на любителя на пури. Вече мъртвия любител на пури, предположи Ричър. Мъртъв, но не от пушене. Той взе кутийката кибрит от бюрото. И събра всеки лист хартия, който успя да намери. Запали клечка кибрит и я поднесе към хартията. Задържа я, докато листата се разгорят хубаво, след което хвърли горящата купчина хартия в кошчето за боклук.

— Защо? — попита Аби.

— Не е достатъчно да спечелиш — обясни Ричър. — Противникът ти трябва да разбере, че е загубил. Освен това така е по-безопасно. Ние сме били тук. Вероятно сме оставили следи. По-добре да си спестим евентуални недоразумения в бъдеще.

Започнаха да палят клечка кибрит след клечка кибрит и купчина хартия след купчина хартия, които разхвърляха из всички стаи. Когато тръгнаха по коридора, зад тях се издигаха гъсти облаци дим. После запалиха купчините дъски. Ричър хвърли горяща клечка кибрит и в локвата, събрала се под варелите с химикал, но тя мигом угасна. Явно течността не бе запалима. Което беше логично. Все пак това бе дъскорезница със склад за дървен материал. Бензинът обаче бе леснозапалим. Това бе сигурно. Ричър разви капачката на резервоара на надупчения от куршуми крайслер и пъхна вътре последния лист горяща хартия.

После двамата с Аби хукнаха навън. Към отворения портал. И празната улица. От която ги деляха трийсетина метра. И още седемдесет до първия завой. След броени секунди Ричър и Аби изчезнаха зад ъгъла.

Телефонът на Аби бе пълен с пропуснати повиквания от Вантреска. И гласови съобщения. Детективът заявяваше, че ги чака на улицата пред сградата с черната мрежа. И то отдавна. Не знае какво да прави. Аби го набра, за да си уговорят нова среща. Разбраха се той да потегли в едната посока, а те да тръгнат пеша в срещуположната. Така щяха да се срещнат някъде по пътя.

Преди да продължат, Ричър се обърна назад и погледна към мястото, което бяха напуснали преди малко. На седем-осемстотин метра зад тях се издигаше гъст дим. Когато се обърна отново, вече бяха изминали почти два километра. Над дъскорезницата се издигаше черен облак, а под него танцуваха ярки пламъци. В далечината виеха сирени, проблясваха сини и червени лампи, прииждаха пожарни и полицейски коли и цялата тази какофония от звуци се сливаше в един безспирен вой.

Миг по-късно видяха черния автомобил на Вантреска. Беше нисък, черен, спортен. С хромирана емблема във формата на голяма котка в скок. Ягуар вероятно. Нали колата беше ягуар. Вътре обаче бе тясно. Вантреска караше, Хоган се бе настанил до него, а Бартън бе седнал отзад. Което означава, че на задната седалка остава само едно място. Аби трябваше да седне в скута на Ричър. Той нямаше нищо против.

— Нещо гори там — каза Хоган.

— По твоя вина — отвърна Ричър.

— Че защо?

— Ти каза, че ако бандата на украинците бъде разбита, албанците ще завземат целия град. Не исках това да се случи.

— И какво гори?

— Щабът на албанците. Намираше се зад една дъскорезница и склад за дървесина. Ще гори дни наред.

Хоган не каза нищо.

— Някой друг ще заеме мястото им — каза Бартън.

— Съмнявам се — отвърна Ричър. — Новият шеф на полицията ще започне на чисто. Може би по-лесно ще възпрепятства появата на нови играчи, отколкото ще прогони старите.

— Какво следва? — попита Вантреска.

— Трябва да открием командния център на украинците.

— Да, но как?

— Предполагам, че трябва да разберем какво точно правят там. Това ще ни подскаже къде да го търсим. Функцията определя формата, макар и до известна степен. Например, ако става въпрос за нарколаборатория, ще им трябва мощна вентилационна система, газ, вода и прочие.

— Нямам представа какво правят там — каза Вантреска.

— Обади се на онази журналистка — отвърна Ричър. — Жената, на която си помогнал. Тя би могла да знае. Или най-малкото, да има представа с какво се занимават. Така ще добием представа от какъв тип място се нуждаят.

— Няма да говори с мен. Беше толкова уплашена.

— Дай ми телефона й — каза Ричър. — Аз ще й звънна.

— И защо смяташ, че ще говори с теб?

— Защото съм мил и любезен. Хората обичат да си говорят с мен. Понякога дори не мога да ги спра.

— Ще трябва да минем през офиса ми.

— Но първо ще отидем при Шевик — каза Ричър. — Имам нещо за тях. А в този момент те се нуждаят от малко подкрепа.