Лий Чайлд
Едно на милион (25)

25

Ричър и Аби изминаха трите преки по заобиколен маршрут. Очевидно, ако телефоните се следяха, украинците можеше да са го открили вече и в такъв случай да са организирали засада в очакване на евентуалното му завръщане.

Ричър предпочиташе да заложи на сигурно. Доколкото бе възможно. Имаше доста сенки, мрачни проходи, дълбоки входове, а две трети от лампите бяха счупени. Имаше достатъчно места, където да се скрие някой, който да държи улицата под око.

Ричър видя ръждивата пощенска кутия в далечината. По средата на следващата улица.

— Ще се престорим, че водим задълбочен разговор, и когато се изравним с кутията, ще спрем, сякаш за да уточним нещо — каза Ричър.

— Добре — отвърна Аби. — А после?

— Няма да обърнем никакво внимание на пощенската кутия и ще продължим. Но много тихо. Без звук.

— Наистина ли ще се преструваме, че разговаряме? Или само ще мърдаме устни като в немите филми?

— Можем да шепнем. Сякаш споделяме тайни.

— И кога трябва да започнем?

— Още сега — отвърна Ричър. — Продължавай да вървиш. Не забавяй крачка.

— И за какво искаш да си шепнем?

— За каквото ти хрумне.

— Шегуваш ли се? Може да стане толкова опасно. Само за това си мисля.

— Нали каза, че всеки ден трябва да правиш по нещо, което те плаши.

— Изпълнила съм си нормата за днес.

— И оцеля.

— Можем да попаднем под масиран огън.

— Няма да стрелят по мен. Ще искат да ми зададат въпроси.

— Напълно ли си сигурен?

— Това е въпрос на психологическа динамика. Като в театъра. Не е необходимо да отговаряме с „да“ или „не“.

Приближаваха пощенската кутия.

— Приготви се да спрем — прошепна Ричър.

— И да се превърнем в неподвижни мишени?

— Само докато разменим няколко въображаеми реплики. После продължаваме. Но тихо, окей?

Ричър спря. И Аби спря.

— Какви въображаеми реплики? — попита тя.

— Каквито се сетиш.

Аби помълча за миг, след което каза:

— Не, не искам да казвам за какво си мисля в момента. Още е рано. Това са си моите реплики.

— Давай — каза Ричър.

Продължиха нататък. Колкото се може по-тихо. Три крачки. Четири.

— Добре — каза Ричър.

— Кое е добре? — попита Аби.

— Няма никой.

— И как разбрахме?

— Ти ми кажи.

Тя замълча за секунда-две, после каза:

— Пазихме тишина, за да можем да се ослушаме.

— И какво чухме?

— Нищо.

— Именно. Спряхме точно до целта и не чухме някой да излиза от мрака и да пристъпва крадешком към нас, а когато отминахме, не чухме някой да се връща в сенките, да се отпуска спокойно или да обикаля наоколо в очакване на инструкции. Следователно няма никой.

— Това е чудесно.

— Засега — отвърна Ричър. — Но кой знае колко дълго ще продължи? Аз лично не мога да кажа. Нищо чудно да се появят всеки момент.

— Какво ще правим?

— Предполагам, че трябва да отнесем телефоните на друго място. Така ще ги накараме да започнат издирването им отначало.

На две преки от тях се появиха фарове, дошли от странична пряка. Нещо като сигнал за ранно предупреждение. Секунди по-късно автомобилът зави наляво и се насочи право към тях. Бавно. Може би оглеждаше района. А може би обикновен шофьор, който се прибира късно и се притеснява да не би да го спрат за превишена скорост или употреба на алкохол. Невъзможно да се прецени. Фаровете бяха разположени ниско и на голямо разстояние един от друг. Голям седан. Който приближаваше.

— Бъди нащрек — каза Ричър.

Не се случи нищо. Колата отмина със същата скорост в същата посока. Стар кадилак. Шофьорът не погледна нито наляво, нито надясно. Оказа се възрастна дама, която надзърташе над широкия кръг на волана.

— По-добре да побързаме — заяви Аби. — Сам каза, че не знаем колко време отнема проследяването на един телефон.

Върнаха се обратно. Изминаха разстоянието с четири бързи крачки и Ричър извади навитото си на руло яке от ръждясалата пощенска кутия.

 

 

Аби носеше телефоните. Тя настоя. Изминаха три преки по заобиколен маршрут и откриха отворено квартално магазинче с кафене. На вратата не стоеше мъж в костюм. Всъщност не се виждаха никакви костюми. Помещението бе окъпано във флуоресцентна светлина и пълно с хладилни витрини, които жужаха тихо. В задната част имаше две маси, и двете свободни.

Ричър взе две чаши кафе и ги отнесе до едната маса. Аби бе оставила телефоните един до друг. Взираше се объркано, нямаше търпение да порови в тях, но и се страхуваше, сякаш те излъчваха тайни SOS сигнали. Намери ме, намери ме…

Което си бе самата истина.

— Помниш ли кой телефон на кого принадлежи? — попита тя.

— Не — отвърна Ричър. — Всички телефони ми изглеждат еднакви.

Аби включи единия. Не изискваше парола. Това може и да бе признак на арогантност, но улесняваше достъпа и сърфирането из менюто. Тя докосна с пръст дисплея и плъзна встрани появилите се прозорци. Ричър видя вертикален списък от съобщения на зелен фон. Всичките текстови. Непонятни чужди думи, но повечето букви изглеждаха познати. Бяха същите като в английската азбука. Някои бяха двойни. Други имаха странни ударения отгоре или отдолу. Умлаути и седили.

— Албански — каза Ричър.

По улицата навън премина автомобил. Фаровете му прорязаха помещението като с нож от бледосиня светлина, след което отминаха. Аби включи втория телефон. Отново без парола. Попадна на друга дълга редица от съобщения. Отново върху зелени правоъгълници. Едно след друго, едно след друго. Всичките написани на кирилица. Кръстена на свети Кирил, който през IX в. работел върху нови азбуки.

— Украински — обяви Ричър.

— Тук има стотици съобщения — каза Аби. — Буквално стотици. Може би дори хиляди.

Отвън премина друга кола, която се движеше по-бързо.

— Виждаш ли датите? — попита Ричър.

Аби плъзна пръст по екрана и отвърна:

— Вчерашните съобщения са над петдесет. Някои от тях са придружени от твоята снимка.

Появи се още един автомобил. Движеше се бавно. Фаровете му светеха ярко. Шофьорът му сякаш търсеше нещо или спазваше ограниченията на скоростта. Ричър го зърна за миг. Мъж в тъмен костюм и с лице, озарено от призрачните светлини по арматурното табло.

— Албанските съобщения също са поне петдесет — каза Аби. — Може би повече.

— Какво ще правим? — попита Ричър. — Не можем да вземем телефоните с нас. Не можем да препишем всичко това върху салфетка. Можем да сгрешим нещо. Да не говорим колко време ще ни отнеме, а ние бързаме.

— Гледай само — отвърна Аби.

Тя извади своя телефон. Постави го точно над телефона на украинеца, като започна да го движи нагоре-надолу, докато най-сетне остана доволна.

— Снимки ли правиш? — попита Ричър.

— Видео — каза Аби. — Виж!

Тя протегна телефона с лявата си ръка и плъзна десния си показалец по дисплея, за да му покаже дългата поредица от съобщения на украински, заснети с умерена скорост. Клипът продължи пет, десет, петнайсет, двайсет секунди. Накрая образът подскочи и записът спря.

— Можем да натискаме „старт“ и „пауза“ колкото си искаме — каза Аби. — Можем да го спрем на определено място. Все едно разполагаме със самите телефони.

Тя повтори процедурата и с албанския телефон. Пет, десет, петнайсет, двайсет секунди.

— Браво — похвали я Ричър. — Сега трябва да върнем телефоните. Не можем да ги оставим тук. Това място не заслужава посещение от онези отрепки.

— Къде?

— Предлагам да ги върнем в пощенската кутия.

— Но това е отправната точка на търсенето им. Може да се появят там всеки момент.

— Надявам се, че поставянето на телефоните в малка метална кутия ще блокира сигналите им. Изобщо няма да ги открият.

— В такъв случай и предишния път не са могли да ги открият, нали?

— Вероятно.

— С други думи, не е имало никаква опасност?

— До момента, в който ги извадихме от кутията.

— Колко време отнема подобно нещо? Определянето на местоположението им?

— Вече установихме, че и двамата нямаме представа.

— Трябва ли да се върнем до онази пощенска кутия? Или можем да изберем някоя по-близка?

— Не искам някой да пострада — отвърна Ричър. — Ще ги върнем на старото място за всеки случай.

— Но не можеш да бъдеш сигурен?

— Това не е въпрос, на който мога да отговоря с „да“ или „не“.

— Сигналите блокирани ли са?

— Вероятно. Не съм специалист. Но съм чувал хората да обсъждат такива неща. Все се оплакват, че разговорите им прекъсват по какви ли не причини, повече от които ми се струват далеч по-незначителни от една малка метална кутия.

— Но сега те са на масата, следователно има някакъв риск.

Ричър кимна.

— И този риск се увеличава с всяка изминала минута — заяви той.

 

 

Този път Ричър носеше двата телефона. Нямаше друга причина освен обичайната ротация в екипа. Около тях имаше доста автомобили. Фаровете им подскачаха и ги заслепяваха. Автомобили от различни марки и модели. Но не и линкълни. Не и шофьори, които внезапно променят скоростта и посоката. Или проявяват интерес към минувачите.

Поставиха телефоните в пощенската кутия и я затвориха. Този път Ричър задържа якето си. Не само за да му топли. Но и заради пистолетите в джобовете. Тръгнаха обратно към дома на Бартън. Трябваше да изминат пряка и половина.