Лий Чайлд
Едно на милион (22)

22

Първият помощник на Грегъри почука на вратата на вътрешния офис, влезе и седна пред масивното бюро. Разказа му всичко, което знаеше. Пред дома на Абигейл Гибсън били изпратени двама души. Сега от тях нямало и следа. Не си вдигали телефоните. Колата им изчезнала безследно.

— Дино? — попита Грегъри.

— Може би не.

— Защо?

— Може никога да не е бил Дино. Във всеки случай, поне в самото начало. Тогава направихме определени догадки. Но сега трябва да погледнем фактите в нова светлина. Помисли за първите двама, които загинаха в катастрофата пред автосалона на „Форд“. Каква беше последната им задача?

— Да проверят някакъв адрес.

— Да, на Арън Шевик. Който бил забелязан да флиртува със сервитьорката, пред чиято къща изчезнаха още двама наши.

— Отново Арън Шевик.

— А аз не вярвам в съвпаденията.

— Кой е той?

— Някой му плаща. За да накара двамата с Дино да се хванете за гушите. За да се унищожите взаимно. И да разчистите пътя на друг играч.

— Кой?

— Шевик ще ни каже. Когато го пипнем.

 

 

Албанците преместиха изгорелия автомобил, който още димеше, и започнаха да задават един въпрос. С това се заеха хората от вътрешния съвет. Големите босове. Които не бяха свикнали да работят на улицата. Въпросът беше много прост. Виждали ли сте конвой от два автомобила, единият от които линкълн? Никой не ги излъга. Това бе сигурно. Всички бяха виждали какво се случва с онези, които лъжат. Затова всички се опитаха да си припомнят каквото могат. И все пак резултатите бяха разочароващи. Защото идеята за конвой ги объркваше. По време на час пик например нямаше конвой от по две коли. Имаше конвои от по сто и две коли. Дори в най-слабо натоварените часове колите в центъра се движеха на конвои от по двайсет и две. Откъде да знаят кой точно конвой от две коли имат предвид хората на Дино? Никой не искаше да даде грешен отговор. Не и когато големите босове задават въпросите.

Затова босовете продължиха да задават същия въпрос, но по друг начин. И бързо установиха, че в района, който ги интересува, са минали няколко линкълна. Вероятно шест. Три от тях са били от по-мощната версия, която украинците предпочитаха. Босовете поискаха детайлно описание на автомобилите, движили се пред и зад всеки линкълн. Защото все някъде трябваше да попаднат на конвой от две коли.

Трима отделни свидетели си спомниха малък бял седан с увиснала предна броня. В показанията им той неизменно се движеше пред един и същ линкълн, който очевидно го следваше, тъй като сменяше лентите едновременно с него. Конвоят се бе появил от запад и бе продължил на изток.

Конвой от две коли.

Малкият бял седан можело да е хонда. Или другото „х“. Хюндай. Или пък киа. Или някоя нова марка. А може би не ставало въпрос за нова марка, тъй като колата изглеждала стара и очукана. Може би тойота. Да, точно така! Тойота корола. Базов модел. Това бе окончателният извод. И тримата свидетели се съгласиха.

Но никой не бе забелязал колата да напуска района.

Босовете наредиха всички да си отварят очите. За стара бяла тойота корола с увиснала предна броня. И да съобщят незабавно щом я видят.

 

 

Вече бе късно следобед, а именно по това време започваше работният ден на музикантите. Хоган загряваше в размер 4/4, като удряше лекичко барабаните и чинелите. Бартън включи в усилвателя очукана китара „Фендер“ и започна да подръпва струните, като тихо си тананикаше. Засвири някаква мелодия с множество извивки, която следваше ритъма на барабана. Ричър и Аби послушаха малко, след което отидоха да огледат стаята за гости.

Тя се намираше на горния етаж в предната част на къщата, малко помещение над входната врата с кръгъл прозорец от матирано стъкло, което сигурно бе на повече от сто години. Леглото бе голямо. За нощно шкафче служеше стар усилвател за китари. Нямаше гардероб. Вместо това на едната стена бяха монтирани месингови закачалки. Шумът от барабаните и бас китарата проникваше през пода.

— Не е толкова хубаво като у вас — каза Ричър. — Съжалявам.

Аби не отговори.

— Попитах онези двамата в линкълна къде е Труленко — продължи Ричър. — Не знаеха. После ги попитах откъде би започнал издирването някой по-съобразителен човек. От работата му, отвърнаха ми те.

— А той работи ли?

— Трябва да призная, че не съм се замислял.

— Възможно е заради това да го крият. Да не са му останали пари и да си изработва разходите по охраната.

— Не ми се вярва — отвърна Ричър.

— Защо иначе ще работи?

— Може би от скука.

— Възможно е.

— С каква работа би се захванал?

— Не и с физически труд — каза Аби. — Мисля, че е доста дребен. Снимката му често се появяваше във вестниците. Изглеждаше млад, но косата му оредяваше и носеше очила. Не е от хората, които могат да мъкнат камъни в кариера. По-скоро би работил в офис. Организиране на информационни системи или нещо подобно. Това, в което го бива. Прословутият му нов продукт бе приложение за телефони, което свързваше жизнените показатели на клиента с компютъра на личния му лекар. В реално време. За всеки случай. Никой не разбра как точно го прави. Но във всеки случай, Труленко е от хората, които работят на бюро. Които работят с ума си.

— Следователно той се е скрил в някой офис в западната част на града. Жилището му се намира съвсем наблизо, вероятно дори в същата сграда. С охрана. Нищо чудно да се е скрил в подземен бункер. С един-единствен вход, строго охраняван. И никой не може да мине оттам освен добре познати, доверени лица.

— С други думи, не можеш да го доближиш.

— Съгласен съм, че този план съдържа елемент на предизвикателство…

— По-скоро е невъзможен за изпълнение.

— Не знам какво означава тази дума.

— Колко души би могло да има там?

— Нямам представа — отвърна Ричър. — Вероятно няколко десетки. Или повече. Или по-малко. Това е нещо като нервен център. Където изпращат всички съобщения. Нали каза, че ги бива в технологиите.

— Подходящите места не са чак толкова много.

— Виждаш ли? — сви рамене Ричър. — Вече отбелязваме напредък.

— Каква полза, ако парите ги няма?

— Работодателите му би трябвало да разполагат с пари. Никога не съм срещал беден гангстер.

— Семейство Шевик не може да съди новите работодатели на Труленко. Те нямат нищо общо със случилото се. Нямат никаква вина.

— Когато стигнем дотам, вероятно ще предпочета да последвам духа, а не буквата на закона.

— Ще ги откраднеш?

Ричър отиде до прозореца и погледна навън.

— Шефът на тези типове се казва Грегъри — заяви той. — Ще го помоля да обсъди възможността да направи дарение. За едно семейство, понесло тежък удар от съдбата. Ще му изложа куп аргументи. Убеден съм, че ще приеме. И ако печели по някакъв начин от труда на Труленко, това е, все едно да взема парите на Труленко.

Погледът на Аби се зарея нанякъде и тя сякаш инстинктивно поднесе ръка към лицето си.

— Чувала съм за Грегъри — каза тя. — Никога не съм се срещала с него. Дори не съм го виждала.

— Откъде си чула за него?

Тя не отговори. Само поклати глава.

— Какво се е случило с теб? — попита Ричър.

— Кой казва, че се е случило нещо?

— Преди малко видя два трупа. Сега разсъждавам на глас как ще заплаша едни хора и ще открадна парите им. Аз съм си такъв. В същото време стоим до голямо двойно легло. Повечето жени отдавна да са изхвърчали навън. Но не и ти. Ти определено не изпитваш симпатии към тези хора. Трябва да има причина.

— Може би те харесвам.

— Живея с надежда — отвърна Ричър, — но съм реалист.

— Ще ти кажа по-късно… Може би.

— Добре.

— Какво ще правим сега?

— Ще качим багажа ти. И ще преместим колата. Не искам да стои отвън. Вече я видяха пред дома на Шевик. Някой може да я е забелязал и днес. Трябва да я преместим по-далече от тук. Така е по-безопасно.

— Колко време ще трябва да живеем така?

— Аз непрекъснато живея така. Не го ли правя, отдавна да съм гушнал букета.

— Франк смята, че никога няма да мога да се прибера у дома.

— А Хоган видя възможност това да се случи.

— Ако пипнеш Труленко.

— До края на седмицата има шест дни.

Ричър и Аби слязоха на долния етаж, преминаха през вълната от дълбоки баси и продължиха към колата. Аби измъкна чантата си от задната седалка и я занесе в коридора. Затвориха вратата и се качиха в колата. Двигателят запали от втория опит, а увисналата предна броня задра по асфалта още при първата маневра на излизане. Не следваха определен маршрут, а караха на зигзаг из квартала, през различни райони — едни жилищни, други търговски, включително цели две улици, посветени на строителния бизнес: магазин за електроматериали, склад за водопроводни части, друг за дървен материал… После дойде ред на улици в различна степен на разруха чак до онази напълно изоставена територия, която приличаше на района, в който бе изгорял линкълнът.

— Тук? — попита Аби.

Ричър се огледа. Истинско мъртвило. Не се виждаха нито собственици, нито наематели, нито дори минувачи. Дори някой да откриеше колата наблизо, нямаше да разбие вратата и да нахълта в дома на напълно невинни хора. Нямаше опасност от случайни жертви.

— Устройва ме — отвърна той.

Аби паркира и двамата излязоха от колата. Тя я заключи и тръгнаха пеша. Следваха почти същия маршрут, по който бяха дошли, минаваха напряко тук-там, за да си спестят по-големите отклонения, но не се отдалечаваха много от него. Сградите около тях ставаха все по-чисти и добре поддържани. Стигнаха до улиците, посветени на строителството. И тъй като вървяха в обратната посока, първо се появи складът за дървен материал. На тротоара, близо до вратата, стоеше мъж. Приличаше на пазач. Вероятно проверяваше камионите и микробусите, които влизат и излизат. Дървеният материал се крадеше като всяка друга стока.

Ричър и Аби отминаха и продължиха към склада за водопроводни части, покрай магазина за електроматериали и навлязоха в лабиринта от улици, застроени с жилищни сгради. Чуха бас китарата и барабаните поне стотина метра преди да стигнат до къщата.

 

 

Съобщенията пристигнаха бързо, но не достатъчно бързо. Един след друг членовете на вътрешния кръг получиха спешни обаждания на мобилните си телефони. За стара бяла тойота с провиснала предна броня, забелязана на една, на втора, на трета улица наблизо. Която се движи сякаш напосоки, без определен маршрут, без определена логика. Без определена цел. Очевидно към изоставените квартали, където не живееха дори бездомници.

Тогава постъпи и най-ценното обаждане. От надежден човек, който бил на стотина метра, когато видял колата да забавя, да спира и да паркира. От нея слезли двама души. Шофьорът бил дребничка жена с къса черна коса. Двайсет- или трийсетгодишна, облечена изцяло в черно. Спътникът й бил огромен тип, два пъти по-едър от нея. Бил по-възрастен, над метър и деветдесет и над сто килограма, здрав като бик, облечен като скитник. Двамата заключили колата и се отдалечили пеша. Завили зад първия ъгъл и бързо се скрили от погледа на наблюдателя.

Цялата тази информация бе споделена мигновено посредством обаждания, гласови съобщения, есемеси. Бързо, но не достатъчно. Съобщението стигна до мъжа пред склада за дървесина деветдесет секунди след като дребничката брюнетка и огромният грозен здравеняк бяха минали покрай него. На една ръка разстояние. Още време измина, преди екипите да се организират и колите да потеглят в посоката, в която се бяха отправили двамата.

Без резултат.

Дребничката жена и огромният мъж бяха изчезнали отдавна. Бяха се скрили някъде в гъсто населения жилищен квартал с размери поне десет на десет преки, застроен с редица стари къщи. Тук имаше поне четиристотин адреса. Без да броим евентуалните наематели в мазета и бараки. Кварталът гъмжеше от безделници и откачалки, които влизаха и излизаха по всяко време на денонощието… или въобще не излизаха. Безнадеждна работа.

Босовете разпратиха нова заповед. Отваряйте си очите на четири. Дребничка млада брюнетка и голям и грозен по-възрастен мъж. Докладвайте незабавно.