Мелани Раабе
Истината (34)

34

Даже не знам защо съм толкова шокирана. Трябваше да го очаквам — и въпреки това изречението, казано накрая от Непознатия, ме улучи съвсем неподготвена. Усещам, че се олюлявам, налага се да се хвана за рамката на вратата, за да не загубя съвсем равновесие.

— Кажете го пак — изричам.

— Няма да има генетичен тест — повтаря той.

После се обръща, сякаш с това нещата са приключили, отива до хладилника, отваря го. Вади една опаковка йогурт с ягоди (Филип мразеше йогурт с ягоди) и затваря хладилника. Взема си от миялната машина една чиста лъжица, отваря кутийката, сяда с нея на масата и започва да гребе.

— А, да. Обади се Мирко! — казва Непознатия между две лъжици. — Много здраве!

И продължава да яде. Най-спокойно, сякаш мен изобщо ме няма там.

Пламнала от гняв, аз се втурвам навън от кухнята, нагоре по стъпалата към спалнята ми, заключвам вратата зад себе си и се хвърлям на леглото. Иска ми се да заплача, не мога да плача, твърде уморена съм или твърде бясна, или и двете, за да плача. После гневът изтласква всичко друго, скачам пак на крака, отключвам вратата, отварям я със замах, тя се удря с трясък в стената. Хуквам по стъпалата надолу към кухнята, сварвам Непознатия, на масата пред него има две празни кутии йогурт, а той тъкмо е започнал да яде третата.

— Кажете ми какво сте направили с мъжа ми — настоявам аз.

— Аз съм твоят… — започва той, но аз го прекъсвам, не мога повече да слушам дрънканиците му.

— Тогава ми покажи бенката на гърдите си!

Той тръсва глава.

— Ще отговоря на всеки твой въпрос — казва.

Звучи почти помирително, обаче в очите му искри подигравка.

— Добре. Кажи ми как се казваш — настоявам аз.

— Филип Петерсен.

Грабвам от полицата една чаша за кафе и я запращам в стената. Тя се пръсва шумно и парчетата се посипват по пода.

— По дяволите! — изревавам. — Кажи ми какво си направил с мъжа ми! Мъртъв ли е? Това ли е? Мъжът ми мъртъв ли е? Ти ли го уби? Говори, по дяволите, говори с мен, гадняр мръсен!

Той го вижда по лицето ми, личи му. Вижда го по върха на носа ми, че ей сега ще се превърна в едно диво, неуправляемо, отскубнало се от веригите си Нещо.

Вижда го и се усмихва.

— Ама, Сара, съкровище — казва, като подчертава отделно всяка дума, сякаш иска да се наслади на всяка буква. — Аз съм твоят мъж!

— Не си! — рева аз. — В теб няма нищо от Филип, ти си пълната противоположност на Филип!

Крещя толкова силно, надавам такъв рев, че гласът ми секва, слепоочията ми пулсират. „Бих предпочела да узная, че мъжът ми е мъртъв, отколкото да бъда в плен на този ужасяващ кошмар с някакъв садистичен измамник!“

Непознатият ме гледа съвсем спокойно, сякаш иска да каже: „Свърши ли?“.

После става, взема кутийките от йогурта, който е изял, хвърля ги в боклука. Накрая поставя лъжицата си в миялната машина. После кляка, събира парчетата от счупената чаша, която разбих, и ги хвърля в кофата за боклук. Когато приключва, излиза мълчаливо от кухнята.

Аз стоя няколко секунди така, сетне се втурвам нагоре по стъпалата, заключвам се в спалнята ми, хвърлям се на леглото и притискам възглавницата към главата си. Не намирам обаче покой, дори тишината е шумна. Ако той иска да ме доведе до лудост, върши си работата добре.

 

 

Махам възглавницата, преобръщам се по гръб, вторачвам се в тавана, в който постоянно, отново и отново се блъска една голяма муха и предизвиква странен трополящ звук, питам се колко ли много хора преди мен са лежали точно в тази стая и са зяпали точно този таван. Забелязвам, че там са се появили тънки пукнатини, които не съм виждала никога преди. Точно над главата ми, само там. „Аз съм ги направила, тези пукнатини, с моите мисли“, казвам си. Извръщам очи. Пред погледа ми изниква една картина — Филип, Лео и аз, заедно в това легло. Затварям очи.

 

 

Аз се колебах дълго, що се отнася до темата деца. Филип — не. В много ранен етап на нашата връзка той ми каза колко много ще се радва да стане баща. В това отношение не излъгах Непознатия. Цялата скептичност идваше от моя страна. Филип мислеше, че ме е страх да не загубя независимостта си, да се окажа лоша майка, нещо от този род. Но не беше това. Не беше и притеснението, че няма да мога да защитя детето си от света… или не, във всеки случай не бе само това. Не ме беше страх, че бих била лоша майка, а че той би бил лош баща. Филип ненавиждаше баща си, Петерсен-старши беше ужасяващ. Един студен тиранин. Филип не можел да му угоди в нищо, а накрая бил натикан в интернат. Изобщо не прости на баща си, че го е изпратил далече и че никога не го е търпял около себе си за повече от пет минути. А всички ние в края на краищата не ставаме ли като своите родители?

Мина много време, преди да мога да разговарям с Филип по този въпрос.

Как да кажеш на мъжа си, че го смяташ негоден за баща? Беше несправедливо от моя страна, днес вече го знам. Но по онова време мислех така.

Помня добре онзи разговор, дамгосал се в паметта ми.

— Ами ако станеш като твоя баща, изобщо без да го искаш? — попитах аз Филип, цяла обзета от страх от реакцията му. Той се засмя. Не ми се присмя, не. Просто се засмя със своя типичен оптимистичен смях.

— И за това съм си мислил вече — каза накрая той. — Защото така казват, нали? Че жените рано или късно стават като майките си, а мъжете — като бащите си.

И до ден-днешен не зная какво смешно намираше в тази мисъл. После стана сериозен.

— Обещавам ти, че по-скоро ще умра, отколкото да стана като баща ми.

Опитах се да прочета нещо в лицето му.

— Ще бъдеш търпелив с нашето дете?

— Ангелски търпелив.

— Ще обичаш то да е при нас? И никога няма да го отпращаш надалеч?

Филип взе лицето ми в дланите си, погледна ме в очите.

— Заклевам се, че никога няма да отпращам детето си някъде. По-скоро адът ще замръзне. Обещавам ти.

Той ми обеща, а аз му вярвах. Мъжът ми може и да е имал своите грешки, но едно беше сигурно: той спазваше обещанията си.

Мисля си за Мирко, с когото бях толкова безсърдечна.

Мисля си за Лео, който в този момент спи у чужди хора, и то само защото неговият мним баща казал да ми предадат, че трябва да го изпратя другаде. И защото аз, идиотката, изпълних това желание. Още тогава трябваше всичко да ми стане ясно. Още от самото начало трябваше да слушам своята интуиция, онова чувство в корема си, трябваше да настоявам за снимка на Филип, за разговор по телефона или по скайпа. По дяволите.

 

 

Не мога да си обясня каква е зависимостта във всичко това. Обаче ще я открия. Всички пътища водят към Филип. Може би от самото начало опитах да се приближа откъм грешната страна. След няколко часа, като се съмне, ще се свържа с полицията и с Външно министерство и ще се опитам да науча колкото се може повече за отвличането на Филип. Досега зная все още твърде малко. Дневникът, който си направих, не ми дава почти нищо, което да ме придвижи напред. Въпреки това го грабвам, слагам го на бюрото. После вземам лаптопа си, включвам го, отварям един текстови файл и започвам да вписвам малкото факти, които знам и които са относително неоспорими:

 

 

През 2008 година Филип замина в командировка за Южна Америка. Пътуването трябваше да продължи пет дни.

Филип често ходеше в Колумбия по работа.

Тези пътувания бяха рутинни.

Аз го изпратих на пътната врата.

Той обеща, както обикновено, да се обажда всеки ден.

Ден по-късно Филип ми написа есемес, че е кацнал благополучно и че всичко е наред.

След това не чух повече нищо от него.

Един от неговите сътрудници, които го придружаваха в Колумбия, каза, че Филип излязъл сам на среща с потенциален инвеститор.

Изобщо не се появил във фоайето на луксозния хотел в Богота, където била уговорена срещата.

Следата му се губела някъде по пътя между неговия хотел и хотела на деловия му партньор.

 

 

Нямаше нищо, което да сочи отвличане, макар това никога да не изглежда изключено при такъв богат човек като Филип.

Но нямаше никакви писмени признания за похищение.

Нямаше никакви искания за откуп.

Нямаше дори един-единствен признак. Нищо.

 

 

А после, след седем години, почти на същия ден, се появява някакъв мъж, който твърди, че бил Филип. И на мен ми поднасят тази, трезво погледнато, напълно невероятна история. Разправят ми, че Филип бил отвлечен в Колумбия. Че бил замъкнат в някакъв лагер в джунглата (както, за жалост, все още често се случва в Колумбия), понеже бунтовниците там се опитвали да правят пари и да постигат политически цели чрез такива отвличания. Предполага се, че първото искане на откуп някак се е провалило и че похитителите не са правили повторен опит. Защо — все още не се знаело с точност, сигурно щяло да се разбере, може би вътрешни неразбории, нещо от този род. Въпреки това не убили пленниците, а просто изчаквали. Години наред. И после, след седем години, отведнъж се стигнало до освобождаване и били установили, че един от почти дузина заложници, държани в лагера, е германският бизнесмен Филип Петерсен?

 

 

Претърсвам с поглед стаята, намирам ръчната си чанта, отварям я, ровя из нея за телефона си. „Йохан — мисля си, — по дяволите, трябва най-сетне да се свържа с Йохан.“ Той има влияние, може да ми помогне да разоблича измамника и да се отърва от него. Никой няма да посмее да го нарече луд. Отключвам бутоните на телефона и поглеждам уплашено дисплея. Трийсет и осем повиквания в мое отсъствие. Едно от Мириам и трийсет и седем от скрит номер. Сбръчквам чело, тъкмо понечвам да видя дали някой не е оставил съобщения в кутията ми, когато телефонът в ръката ми иззвънява. Взирам се в него. Среднощ е. Почти никой няма този номер.

Обаждам се.

— Ало? — казвам.

Тишина. Но усещам, че там има някой. Изчакващ. Мога да доловя дишането му. После затварят. Пускам телефона на леглото, сякаш би могъл да ме ухапе. Какво значи всичко това? Затварям за миг очи. Сетне си налагам да взема отново телефона в ръка и да набера номера на Йохан. Звъня дълго, а през това време сърцето ми бие обнадеждено в гръдния кош. Пак нямам късмет. Затварям. Набирам номера на пощенската ми кутия — нищо. И понеже така и така съм се захванала, проверявам веднага и електронната си поща, нещо, което досега изобщо избягвах. Отварям входящите писма. Един бюлетин, една реклама, едно писмо от директорката ми с информация за новата учебна година и едно писмо от Мирко. Без заглавие и без „Относно“, то стърчи там и ме зяпа укорително. Излизам от пощата си. После проверявам есемесите — и намирам три непрочетени съобщения от Мириам.

Пулсът ми тутакси скача, надявам се да не е нещо с Лео, дано да не е нещо с Лео. Отварям първото — то е от 20:30 часа.

Сладурче, няма нищо лошо, но те моля да ми се обадиш!

Мири.

Изтривам съобщението, отварям второто.

Сара, не мога да се свържа с теб, а сега слагам малката да спи. Исках много да ти го кажа лично. Има нещо, което трябва да видиш. Пускам ти линк. Виж коментарите. Има ги навсякъде. Под много, много статии. Всеки път, щом става дума за Филип. Това тук е само един пример.

Мири.

Не разбирам нищо, изтривам и това съобщение, отварям последното. То съдържа само един линк и добавката:

Много съжалявам. Надявам се, че ти си окей. Нека да поговорим утре за това. Сигурно може да се направи нещо.

Мири.

Първо решавам да оставя настрана телефона и да игнорирам цялата тази работа. На каквото и да се е натъкнала Мириам, аз със сигурност имам по-големи проблеми. Любопитството ми обаче е твърде голямо и все пак следвам линка. Стряскам се, когато виждам къде отвежда той и съзирам снимката, която се зарежда на малкия екран на смартфона ми. Непознатия. Усмихнат. С Лео на ръце. До него аз — с напълно празно изражение на лицето. Това беше вчера, на летището. Не, завчера.

„Съгражданин най-сетне се завръща у дома“ е написано над снимката. Стомахът ми се преобръща, затова си спестявам прочита на статията. Както Мириам иска, превъртам по-надолу, докато стигна до коментарите. Чета някои от тях, отначало не мога да открия нищо необичайно. После го виждам. Примигвам объркано. Този удар идва напълно неочаквано. Опозоряват ме публично. Обругават ме по най-долен начин. Наричат ме опортюнистична курва, която се е оженила за Филип Петерсен заради парите му, набързо му увесила дете на шията и в негово отсъствие изчукала половината Хамбург.

Недоумявам. Коя е тази редакция, която оставя такова нещо просто така в мрежата? Това ли имаше предвид Непознатия, когато каза, че ако не си мълча, ще изгубя всичко? Това сега началото ли е? Сега ще изгубя всичко, така ли?

Ако е вярно това, което пише Мириам (а тя защо да лъже), такива коментари има във всички онлайн издания на ежедневниците и във всички форуми. Под всички възможни статии за завръщането на Филип Петерсен. Това не е злобата на отделен заблуден човек, това е цяла кампания. Опит да ме натикат в калта.

Мислите ми се насочват към мъжа, който броди някъде из голямата ми къща. „Спокойно, Сара“, казвам си полугласно. Оклеветяването в мрежата. Възможно ли е да е бил той? Има ли смисъл в това? Мисли за обажданията, за онова дишане. Това със сигурност не е бил Непознатия, не може да е бил той. Макар че… обажданията започнаха с неговото появяване. Не мога да проумея нищо.

От няколко дни отчаяно се опитвам да се свържа с Йохан — напълно безуспешно. А в същото време този анонимен човек ми звъни постоянно, отново и отново. Това трябва да има нещо общо със случващото се! Какво става? Искат да ме сплашат ли? Или напротив? Някой иска да ме предупреди? Защо тогава не говори с мен? Страх го е, че бих могла да разпозная неговия глас?

Или нейния?

В главата ми отново се появяват коментарите от интернет.

Гневът ме обзема чак сега, със закъснение. Ами ако Лео узнае това? Съседката? Колегите ми? Учениците ми?

Вземам вазата, която стои на нощното ми шкафче, и я запращам в стената, с чувство на удовлетворение гледам как тя се пръсва на големи парчета. Отивам към гардероба, усещам острата болка в ходилото си. Мятам всичко, до което достигна, книги, възглавници, моливи. Нощната ми лампичка се строшава в стената. С рев изтръгвам от себе си своя бяс. Сетне сядам на леглото, аз съм кълбо от гняв, главоболие и объркване. Тогава най-сетне идват сълзите.

 

 

Непознатия

Седя на пода точно пред вратата на нейната спалня и я слушам как плаче.

Тя издава дълбоки, театрални хълцания. И хвърля предмети около себе си.

Съвсем не ми е ясно дали жената плаче, за да ме манипулира, надявайки се да ме спечели, или наистина е отчаяна. Възможни са и двете, обаче аз, разбира се, се надявам да е последното. Ако този момент на слабост е истински, естествено, трябва да се възползвам от него.

 

 

Сега се ядосвам двойно повече на Грим, задето ме успокояваше, че все още не бил намерил годна информация за мен.

 

 

Изведнъж ме пронизва една мисъл. Ами ако тя посегне на себе си? Все пак аз не искам това. Или поне все още не го искам. Ставам, изправям се пред вратата, вдигам ръка, за да почукам. Колебая се. Отпускам ръката си. Не. Нека жената да се поокъпе още малко в собственото си отчаяние. Тя няма да си нахлузи примката или да си среже вените. Просто не е такъв тип човек.

Ще се нареве. После ще седне, ще си секне носа, ще си бърше очите. Ще се ядосва на собствената си слабост. Ще си казва, че е силна и че може да вземе нещата в ръце. Че това тя го може най-добре — да се изправя отново. Значи ще се изправи. И тогава ще действа.

Нещата ще тръгнат към кулминация. Най-накрая.

 

 

Отдръпвам се от вратата. Ще отида да се поразтъпча малко. Ще си поема дъх.

Излизам от къщата, отивам на улицата. Кестени. Възрастен мъж разхожда овчарското си куче, две деца карат велосипеди, птици чуруликат. Каква идилия.

Правя няколко крачки. Е, чувствал съм се и по-силен, но по принцип съм наред. Имам нужда само от сън.

Трябва да издържа.

Стряскам се, когато мъжът с кучето, който междувременно се е приближил, ме заговаря.

— Госпожа Петерсен у дома ли е? — пита той.

— Моля?

За миг се обърквам, не съм предвидил въпроси на любопитни съседи.

— Госпожа Петерсен — повтаря той. — Питам дали си е у дома. Вие нали тъкмо от нейната къща излизате?

— Да — отговарям. — У дома е.

Старият ме оглежда недоверчиво.

— Аз се казвам Фаутербах, живея няколко къщи по-нататък — казва той.

Звучи враждебно.

— А вие кой сте? — добавя той.

— Аз съм Филип Петерсен — отвръщам. — Мъжът на Сара.

Старият се разсмива.

— Това обаче щях да го знам — казва той. — Него го познавам от малък.

И просто ме зарязва там, тръгва след кучето си, което вече е вдигнало крак до следващото дърво.

— Някои хора имат странен хумор — мърмори той пътьом.

Хвърлям инстинктивно поглед нагоре, към спалнята на жената. Тя не се вижда.

Връщам се в къщата.

Засядам пак пред вратата й.