Мелани Раабе
Истината (13)

13

Понякога светът изглежда като кулиси. Излизаме на пистата за кацане. Дявол знае как Ханзен е издействал разрешение за това. Малкият частен самолет с Филип и придружаващия го екип на борда ще се приземи встрани от нормалния трафик на големите авиолинии. Всички се потят, а аз зъзна. Прокарвам пръсти през късата си коса. До мен Лео възбудено подскача, той обича самолети. При тази гледка аз въпреки напрежението успявам да се усмихна. Благодарна съм, че мога оттук да проследя кацането на самолета, игнорирам, доколкото мога, факта, че освен нас на пистата са заели места и близо дузина представители на пресата. Не е важно. Всичко това не е важно.

Повтарям си наум още веднъж изреченията, които съм си подготвила. Но изведнъж тук и сега те ми се струват някак фалшиви и престорени като редове от монолог. Но иначе какво да му кажа? Сещам се за тазсутрешния ми разговор с Лео и решавам да последвам своя собствен съвет и просто да кажа какво чувствам.

Хубаво е, че пак си тук, казвам си.

Да. Това звучи правилно.

Хубаво е, че пак си тук.

Повтарям си беззвучно изречението като мантра — заклинание за щастие.

— Добре ли сте? — пита Ханзен, а аз кимам.

Не знам защо в последните дни всички постоянно ме питат това. Мириам, Мартин, госпожа Тайс, дори Лео. Мъжът ми е жив. Естествено, че съм добре!

Всички мълчим, мотаем се, не знаем какво да кажем.

— Ето там — обажда се до мен Ханзен и посочва към небето.

Проследявам погледа му и виждам приближаващ самолет.

Хващам ръката на сина ми, двамата се взираме срещу машината.

Хубаво е, че пак си тук, казвам си, докато самолетът се наклонява за кацане.

Той се приземява, профучава като стрела покрай нас по пистата, почти спира. Сетне пак потегля, бавно, непоносимо бавно се насочва към нас. После намира коректната си позиция за паркиране и спира. Опитвам се да различа нещо през малките прозорчета, което, естествено е идиотско и невъзможно. Но знам, че там някъде вътре е Филип, и това е всичко, което трябва да зная.

Хубаво е, че пак си тук, казвам си. Хубаво е, че пак си тук.

Стоим там безкрайно дълго. Така поне ми се струва, но дори Лео не напира и не мрънка, той също само гледа напрегнато.

После вратата на самолета се отваря. Безкрайно бавно. Сърцето ми почти спира, забелязвам, че стискам зъби толкова силно, че челюстите ми пукат. Опитвам се да ги разтворя, не успявам. Ето ги. Показват се хора. Филип, къде е Филип? Прибирам зад ухото си несъществуващ кичур коса. После на вратата се вижда първото раздвижване. Аз се вцепенявам цялата, а около мен избухва адът. Буря от светкавици, викове, блъсканица, побутвания, към мен също са насочени камери, фотографите подвикват и на мен. Аз ги игнорирам напълно, държа сина си за ръка, погледът ми е насочен към вратата на самолета, сега няма да пропусна това, няма да пропусна този момент, в който Филип ще излезе от тази врата, ще се върне в живота ми. Погледът ми е вторачен във вратата на самолета и след като за един кратък момент не се случва нищо и аз вече си казвам, че всичко е било само заблуда и че е имало някакъв страшен провал и че Филип изобщо не е в този самолет и че самолетът е празен, няма пилот, няма екипаж, нито пътници, а е един призрачен полет… точно тогава то се случва. Един след друг от вратата излизат няколко души и се спускат към пистата. Усещам как пулсът ми се ускорява все повече и повече. Те идват. Висока русокоса жена в черен костюм, след нея тъмнокос мъж в джинси и сако, после около шейсетгодишен мъж в сив костюм, след него странна жена на неопределима възраст с къса сламенобяла коса, сетне една стюардеса, после още една и още една, после мъж и жена, и двамата с пилотски униформи. Нервите ми не издържат повече. Къде е Филип? Опитвам се да дишам съвсем спокойно, докато малката група хора стъпва на пистата, казвам си, че съм чакала седем години и мога да понеса още няколко секунди повече. Почти не забелязвам как виковете на фотографите и журналистите стават все по-силни. Вътре в мен, в окото на бурята, е спокойно. Игнорирам хората наоколо, игнорирам групата, която идва насреща ни, погледът ми е насочен към вратата на кабината.

И тогава то се случва. Гледката е толкова банална, толкова всекидневна, че в първия момент дори не проумявам какво означава. Вратата на кабината се затваря. Стълбичката бива откарана встрани.

Сбръчквам чело. Някой е затворил вратата на кабината. В това няма смисъл, няма смисъл, това е самолетът, който трябваше да докара Филип, обаче Филип все още не е излязъл, а сега някой затвори вратата и някой откара стълбичката и как тогава ще излезе Филип от този проклет самолет? Взирам се в затворената врата на кабината. Филип го няма. Филип го няма. Филип го няма.

Някой ме хваща за лакътя, усещам докосването съвсем слабо, но въпреки това се стряскам. Малката група е стигнала до нас. Насила отлепвам поглед от вратата на кабината и го насочвам към хората пред мен.

Къде е Филип?

Защо не е бил на борда?

Какво е станало с него?

Случило ли му се е нещо?

Не може да му се е случило нещо, така не става, не и след всичко, което беше досега, не и след всичко, което той преодоля.

Тъмнокосият мъж и високата руса жена са вече почти до нас. Някой ми казва нещо, аз не го разбирам, едва сега забелязвам шума и хаоса около нас.

— Ето го — повтаря този някой до мен.

Не разбирам какво иска да каже, проследявам погледа му сащисана, объркана. Виковете на фотографите стават по-силни, господин Петерсен, господин Петерсен! А аз все още не разбирам, понеже господин Петерсен — това е Филип, госпожа Петерсен съм аз, загубих моминската си фамилия в една хазартна игра на „камък-ножица-хартия“ малко преди нашата сватба. „Господин Петерсен, господин Петерсен!“ — реват журналистите. И в този миг непознатият мъж с тъмната коса вляво от мен вдига ръка за поздрав, маха за миг към фоторепортерите, сетне вниманието му се насочва към мен. Усещам погледите, залепнали върху мен. Не мога да направя нищо, само стоя. Все още не разбирам нищо. Само усещам, че от мен се очаква нещо, някакво изречение, някаква реакция, изобщо нещо. Но мога само да стоя. В главата ми бръмчи. Тук става нещо ужасяващо неправилно. Адски неправилно. Стоя с повдигнати рамене, сякаш искам да се защитя от някаква буря, която мога да усетя само аз. Онзи някой до мен ме избавя от мълчанието ми, казва:

— Господин Петерсен, казвам се Вилхелм Ханзен. От името на целия екип искам да ви кажа: добре дошъл у дома!

А мъжът казва:

— Много благодаря, господин Ханзен.

Само това. Четири думи.

Гласът му е тих и хриплив. Гласът на чужд човек.

Светът спира. Законите за време и пространство вече не важат. Безтегловност. Гледам в земята и забелязвам, че ходилата ми вече не я докосват, изпъвам пръстите на краката си, търся опора, не я намирам. Вися, напълно без опора. Опитвам се да се вкопча в нещо, но всичко се люлее заедно с мен. Предметите, хората. Отначало съм само на няколко сантиметра над земята, но после отведнъж на един метър, два метра, десет. Махам, греба с ръце и крака, а там няма нищо, за което бих могла да се хвана, нито съпротивление, само празнина. Издигам се по-високо и по-високо, над върховете на дърветата, до ръбовете на небостъргачите, бавно и неспирно, а светът под мен става все по-малък.

После гравитацията се завръща отведнъж, аз падам. Светът стреля по мен, приземявам се твърдо.

Пак стоя тук, на пистата. На краката си.

Непознатият мъж стои пред мен. Поглежда ме с очакване. После, след като аз не давам признаци на реакция, той пристъпва мълчаливо към мен, движенията му са ръбести и като на робот. Изобщо не прилича на човек, мисля си аз, действа като автомат! И той ме притиска към себе си. Изпъхтявам уплашено, понечвам да се отдръпна, но не мога да се движа. Като парализирана съм. Непознатият не ме пуска.

Вторачвам се в лицето на мъжа, застанал тук пред мен, търся някакъв знак, че го разпознавам, не намирам нищо. Не е фактът, че Филип беше висок и атлетичен, а този мъж е малко по-висок от мен. Не е и брадата, покриваща бузите му, така че не бих могла да кажа дали има трапчинки, каквито имаше Филип. Не е дори странният начин, по който се движи този мъж. Очите са. Очите, на които липсва всякаква топлина и които са много по-тъмни от онези, в които се влюбих през 74-та, преди толкова много години. Косата на тила ми настръхва. Колкото и изтощен да изглежда непознатият, от него струи някаква обезпокоителна енергия.

ТОВА НЕ Е ФИЛИП.

Аз съм в плен на някакъв кошмар. Всичко, което става тук в момента, е толкова странно и гротескно, че мозъкът ми просто не успява да разпознае някакъв смисъл зад случващото се.

Кой е този човек?

Защо ме притиска?

Защо хората го наричат „господин Петерсен“?

Аз тръскам глава като разтревожен кон. Непознатият продължава да ме държи.

Те наистина ли вярват, че това е Филип?

Вече не ми достига въздух.

Те наистина си мислят, че това е Филип.

Какво става тук?

Не разбирам това, какво става, защо той го прави, кой е този човек, никога в живота си не съм го виждала, защо е тук, защо се представя за Филип, как има наглостта да ме докосва и къде, къде, по дяволите, е моят мъж?

Непознатият все още ме държи в ръцете си, аз съм като заклещена в менгеме, сърцето ми се съпротивлява, бие неравномерно, нямам въздух, изпадам в паника, отведнъж ме обзема страх, че този мъж ще ме задуши. Тук, просто така, пред очите на всички.

После той все пак разхлабва хватката си, аз отварям уста да си поема дъх, на ръба на зрителното ми поле се появяват светли точици — като агнозия при инсулт, те се умножават, първи предвестници на приближаващ припадък. Но не, няма да припадна сега, трябва да кажа нещо, важно е, много е важно да го кажа. Мозъкът ми обаче не работи, не мога да оформя ясна мисъл, загубила съм дар слово. Тръсвам втрещено глава, опитвам се да изтръгна от гърлото си своя протест, ала не намирам думите, които биха могли да изразят моя ужас и шок и всички тези въпроси в главата ми. И мозъкът ми казва първото, което ми хрумва:

— Хубаво е, че пак си тук.

А думите, думите, те имат вкус на горчиви бадеми.

Непознатият се усмихва доволно, изглежда съм казала точно това, което е искал да чуе. После той кляка до мен, а аз едва сега се сещам, че все още държа Лео, малката му ръчичка, пареща и влажна, лежи в моята по-голяма суха длан. Лео ме пуска и позволява на непознатия да го вдигне във въздуха. Със сина ми на ръце, непознатият се обръща към пресата. Тутакси честотата на фотосветкавиците се увеличава. Аз съм като в транс, чувам като отдалече как непознатият казва, че се радва да е отново у дома. Благодари на всички за интереса, но се надява, че ще позволят на него и семейството му да се оттеглят в частната сфера, която е нужна, за да се върне в нормалния свят.

Аз се оглеждам. Това някаква шега ли е? Знам, че не може да е шега, никой човек не прави такива жестоки шеги. Въпреки това чакам разкритието, въпреки това се оглеждам. По гърба ми лазят студени тръпки, от тила до долу.

Хората около мен гледат непознатия и се усмихват. Непознатият гледа мен.

Той не се усмихва.