Мелани Раабе
Истината (17)

17

Непознатия е като парене. Като сърбеж под гипса, на място, което просто не можеш да достигнеш. Аз стоя в средата на стаята. Той срещу мен. Не се гледаме директно, но и не се изпускаме от очи.

Моят поглед се е спрял върху рамкираната литография на платноход, която ми подариха преди години Констанца и Филип. Сега тя виси в хола, никога не ми е харесвала, сега сигурно за първи път я разглеждам интензивно. Тя ми дава опора в една напълно нереална ситуация.

Вече е късен следобед, одеве телефонирах трескаво. Моят ужас от положението ми само нарасна. Няма да е никак просто да се отърва от фалшивия Филип, това вече ми стана ясно. Особено пък след като самата аз практически го припознах пред включените камери. Господин Бернарди, един сътрудник от кризисния щаб, с когото вчера имах за кратко контакт, просто ме отсвири, както се казва. Естествено, че били проверили подробно идентичността на Филип. Но ако аз въпреки това имам някакви съображения, можело да си уговоря час при него през идващата седмица.

„Съображения“, той наистина каза „съображения“. Така, сякаш става дума за нещо напълно безобидно, а не за въпрос на живот и смърт.

Ханзен пък не се отзова на телефона или наистина го нямаше.

И сега ние с Непознатия стоим тук и мълчим един срещу друг, а в същото време аз обмислям какви да са следващите ми стъпки. Естествено, че не искам полицията в къщата си. Ние не сме истински популярни личности, обаче сме богати, а на мен не ми се ще пресата да надуши нещо, което ще приеме като скандал и съответно ще го разфасова.

Следобед е, в разгара на лятото, а моята кожа е настръхнала. Стискам зъби, за да не затракат от студ. През прозорците лениво проникват няколко снопа слънчеви лъчи и падат върху паркета. Виждам малки прашинки, които танцуват на слънчевата светлина като елфи по горска поляна. Предпочитам да наблюдавам тях, вместо да гледам насреща си Непознатия. Лицето, в което са разположени неговите странни, объркващи очи, е красиво по някакъв странен начин. Кой знае какво става зад това чело, кой знае какво са видели вече очите му. Толкова се радвам, че Лео не е в къщата.

— Трябва да седна — казва мъжът и ме изтръгва от мислите ми.

Аз объркана проследявам как бавно и предпазливо пристъпва из хола и се насочва към дивана. През цялото време ме гледа, сякаш съм някакво наплашено дете, което той в никакъв случай не иска да уплаши още повече. Най-сетне се намества на дивана. Това ме дразни, на този диван обикновено лежим ние с Лео и гледаме рисувани филмчета или документални за метеорити и динозаври. До дивана е оставен багажът, който носеше Непознатия. Един средно голям сак от тъмнокафява кожа, който наистина може да съдържа само най-необходимото.

Бях решила да не говоря повече с него, но не мога да се въздържа.

— Какво искате от мен всъщност? Кажете най-после — изтръгва се от устата ми. — А? За какво е всичко това? Смешно ли ви се вижда?

Той примигва.

— Не намирам абсолютно нищо смешно в тази ситуация, Сара. Можеш да ми вярваш — отговаря накрая.

Направо откачам, когато произнася името ми. Сякаш това, че постоянно се обръща към мен по малко име, ще ни сближи по някакъв начин. Противно ми е. Да не говорим пък че Филип практически никога не ме назоваваше с истинското ми име. Непознатия обаче няма как да знае това, естествено. Гледаме се един друг. Не зная защо той разиграва пред мен тази шарада — че не може да ме заблуди. Та той би трябвало да е съвсем наясно. Възможно е да го е страх, че мога по някакъв начин да го разоблича, ако дори и за секунда излезе от ролята си. Може да се бои, че тайно записвам нещо? Или че някой случайно може да го чуе. Между нас отново се възцарява мълчание, а през това време аз се опитвам да си съставя план. Върху мен тегне погледът на Непознатия.

После той отново се надига.

— Е, добре — казва. — Приятно прекарване с твоите телефонни шегички.

Взема чантата си и изчезва към кухнята.

Аз стоя съвсем тихо и се вслушвам. Чувам как стъпките му се отдалечават, малко след това хлопва врата. Може би трябва да го проследя, обаче тялото ми не ме слуша. Просто се радвам, че вече не съм в една стая с него. Сърцето ми подскача, сетне в тунела пред мен просветлява. Стоя в хола, примигвам. Ето там сметановобелия диван със сметановобялата възглавница върху петното от какао, където вечерно време седя с Лео. Там — моето кресло за четене, до него портокаловото дръвче, което точно сега цъфти и излъчва зашеметяващо ухание. Там — телевизорът, музикалната уредба, рафтът с плочите на Филип, до него моите рафтове с книги. Там — первазът на прозореца, семейни снимки в рамки, Лео, Филип и ад. Ощипвам се сама, чувствам се глупаво, като го правя, усещам болката в ръката си като през упойка, но все пак я усещам така, както усещам и земята под краката си. Това тук е реално, това се случва наистина, не е един от моите кошмари, не е врата, зад която чака ужасът, не е тропане, нито зъл дух, който седи на гърдите ми и пие дъха ми, няма да се събудя след миг, плувнала в пот и със залепнали очи, но облекчена. Никой няма да ме събуди. Не. Това тук е истинско, всичко е в мен.

Най-сетне съм в състояние да размишлявам, без Непознатия да наблюдава всяко мое движение. И веднага ми хрумва решението. От Бернарди и Ханзен не мога да очаквам помощ, това вече го знам, обаче как стоят нещата с високата руса жена, която ми даде визитката си на летището? Изравям от чантата си картичката. Ето името й — Барбара Петри, телефонен номер, всичко изписано с прав, наситеночерен шрифт. Набирам номера, задържам дъх. След второто позвъняване тя се обажда.

— Барбара Петри.

— Ало, обажда се Сара Петерсен.

— Госпожо Петерсен!

В гласа й прозвучава изненада, вероятно според нея в момента би трябвало да тъна в шемета от завръщането и срещата ни, вместо да я удостоявам с обаждания.

— Какво мога да направя за вас? — добавя тя.

Преглъщам мъчително, гърлото ме боли, толкова е сухо.

— Спешно ми трябва вашата помощ — казвам. — Можете ли да дойдете при мен за малко?

— Случило ли се е нещо?

Как да й го кажа, та да ме приеме сериозно?

— Зная, че звучи откачено — казвам. — Но мъжът, който вие и всички други смятате за Филип Петерсен, не е Филип Петерсен. Не знам кой е, но това не е моят мъж.

За секунди в слушалката настъпва тишина. Очаквам да ме попита какво става.

— Тръгвам веднага — казва вместо това тя.

Аз й благодаря, усещам как в очите ми напират сълзи на облекчение, примигвам и ги прогонвам.

— Ама разбира се — казва Петри. — Затова съм тук.

В телефона щраква, после прозвучава сигнал „заето“.

Сядам на дивана и пак се заглеждам в поставения в рамка кораб. Чувствам се почти така, сякаш корабът се движи по вълните. Затварям за миг очи. Тутакси в ушите ми отекват виковете на фоторепортерите. Господин Петерсен! Госпожа Петерсен! А после гласът на Ханзен: „Госпожо Петерсен? Всичко наред ли е?“.

Мислите ми се отнасят нанякъде, а аз се сещам, че Филип ми викаше „госпожа Петерсен“ винаги, когато го нервирах с нещо и когато ме намираше твърде строга или твърде сериозна. Това всеки път ме вбесяваше, не харесвах новото си фамилно име, така и не можах да свикна истински с това, от тук нататък да се казвам както родителите на Филип, а вече не както моите. Когато решавахме въпроса дали ще имаме обща фамилия, дълго време не можехме да стигнем до единомислие. По цели нощи спорехме преди сватбата, дискутирахме на червено вино и пица от кутия. Накрая Филип предложи да играем да камък-ножица-хартия. Правехме го винаги, когато изобщо не можехме да се съгласим един с друг. Бяхме решили, че така ще действаме и при избор на имена за децата ни, защото Филип не отстъпваше от Артур за момче и Финда за момиче, а аз пък харесвах Лео или Амели. Така играхме за моята моминска фамилия и аз загубих. Никога не съм била добра в губенето.

Сещам се за една от екскурзиите ни до Северно море. По онова време бях в напреднала бременност. Седяхме върху хавлия на пясъка, миришеше на защитен крем и на море, а ние спорехме за някаква глупост. Накрая Филип вдигна ръце като при капитулация и рече: „Окей. Ти си правата, госпожо Петерсен. Дай да не спорим повече“.

— Видя ли? — казах аз, понеже точно това разпали желанието ми да споря. — Това е една такава работа… Това име.

Филип изпъшка.

— Наистина ли, Сара? Пак ли тази стара тема? Не ми побира главата, че до днес продължаваш да ме упрекваш. Нали играхме на комар, ти загуби. Постоянно ли трябва да говорим за това?

— Ти ме измами, изигра ме някак си — казах аз.

— Добре. Сега наистина ставаш смешна. При тази игра няма как да се лъже, точно в това е номерът.

— Естествено — отвърнах аз иронично. — Ясно.

— Мислиш, че бих направил подобно нещо? — попита той, искрено възмутен.

— Знаеш ли, ти чисто и просто си свикнал винаги да получаваш каквото искаш. Вероятно дори нямаш вина за това.

— Какво искаш да кажеш?

Не му отговорих.

Казах си, че моят син във всички случаи ще се нарича Лео.

Бих предпочела да си остана завинаги в този спомен за нашия ден на Северно море, без значение, че имаше спор. Но трябва да се изправя срещу действителността.

Може би не би трябвало да седя тук, а да тръгна да търся мъжа, който не е моят мъж, ала броди тук някъде из моята къща. Не, мисля си. Не. Без слепи акции. Нямам представя какво иска непознатият мъж от мен, но пък и всичко това скоро вече няма да е мой проблем. Трябва да издържа само още съвсем мъничко. Само докато пристигне тук Барбара Петри. Най-добре е дотогава да остана тук и просто да седя, да не помръдвам от мястото си.

Не зная колко дълго гледам така стената и чакам. Непознатият не се мярка повече. Цялото ми тяло вибрира от нетърпение. Няма да издържа повече.

Къде отиде той?

Непознатия

Жената е в съседната стая.

Говори по телефона. Аз отначало изчаквам.

Момчето не е тук.

Това е добре.

В кухнята съм.

Пия чаша вода.

Вадя храна от хладилника. Не усещам глад, ям въпреки това.

Дъвча. Гълтам. Функционирам.

Пътят бе дълъг. Но сега съм тук. Мога да действам. Да копая до дъното на нещата.

Чувствам се силен.

Каквото и да направи жената, няма да се оставя да ме откаже от моя план.