Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (16)

Шестнайсет: Инспектор Медоус

Сега, когато краят на книгата се виждаше, аз си дадох сметка, че се нуждая от повече информация. Беше време да се свържа с инспектор Чарлс Медоус.

Всъщност това не се оказа никак трудно. Обадих се в лондонската полиция, дадох името му и веднага ме свързаха с него — мисля, че на мобилния му телефон. Докато говорехме, на фона бръмчеше някаква бормашина. Отначало, когато му казах кой съм и защо искам да се срещнем, той реагира подозрително. Започна да си измисля извинения и щеше да затвори, ако, честно казано, не го бях подкупил. Тоест, предложих му 50 паунда срещу един час от времето му и предложих да се срещнем в някоя кръчма, където да го почерпя с нещо за пиене. Той се съгласи след известно колебание, но все пак останах с чувството, че така или иначе щеше да дойде. Не харесваше Хоторн и със сигурност би се възползвал от всеки удобен случай да му навреди.

Същата вечер се срещнахме в клуб „Граучо“ в Сохо. Беше пожелал да избера място в центъра на Лондон и си помислих, че един частен клуб, прочут с известните си посетители, ще го впечатли. Също така знаех, че ще успея да намеря места там. Той пристигна с десет минути закъснение и аз вече бях успял да уредя едно тихо ъгълче на горния етаж. Той си поръча водка мартини, което ме изненада. Триъгълната чаша изглеждаше абсурдно във възголемите му ръце и му бяха достатъчни точно три глътки, преди да му потрябва — и да поиска — още една.

Исках да му задам много въпроси, но първо той държеше да разбере някои неща за мен. Как се бях запознал с Хоторн? Защо пишех книга за него? Колко ми беше платил? Казах му как сме се запознали и защо се бях съгласил да се заема с книгата (без заплащане), и дадох ясно да се разбере, че аз също имах някои опасения относно Хоторн, както и че той не ми е приятел.

Тогава Медоус се усмихна.

— Човек като Хоторн няма много приятели — каза той. — Арестувал съм крадци и изнасилвачи, които имат повече приятели от него.

След това му разказах за „Несправедливост“, как бяхме работили заедно с Хоторн и как той беше изразил в прав текст желанието си да напиша книга за последния му случай. Не споменах случката на фестивала в Хей-он-Уай, която ме беше накарала да си променя решението.

— Просто ми се стори интересно — казах аз. — Често пиша за убийства, но никога не съм срещал човек като Хоторн.

Той отново се усмихна.

— Не са много хората като Хоторн, слава Богу.

— Каква точно е причината да не го харесвате?

— Кое те кара да мислиш, че не го харесвам? Хич не ми дреме за него, честно казано. Просто си мисля, че не е правилно да се плаща на хора като него, за да вършат полицейска работа, без да са полицаи.

— Бих искал да разбера какво се е случило. Защо са го уволнили?

— Ти каза ли му, че ще се срещаш с мен?

— Не, но той знае, че пиша за него. Той самият пожела да го направя. И аз му казах, че ще се постарая да науча колкото може повече за него.

— Малко като детектив, а?

— Така изглежда.

Зачудих се какво ли би си казал някой, ако ни погледне отстрани. С фигурата си на ръгбист, със своя счупен нос, рядка коса и евтин костюм, Медоус не изглеждаше точно като хората, които обикновено идваха да пийнат в клуб „Граучо“ Както и у Хоторн, у него имаше нещо неопределимо заплашително. Сервитьорът донесе една купичка с гризини „Туиглетс“ и той пъхна ръка в нея. Когато отново я извади, купичката беше наполовина празна.

— Какво ти разказа за отдел „Убийства“?

Хрус-хрус-хрус. Останала част от разговора премина под звуците на тези проклети гризини, които механично смилаше между зъбите си.

— Не ми каза нищо. Почти нищо не знам за него. Дори не съм сигурен къде живее.

— На Ривър Корт, в Блекфрайърс.

Това беше едва на километър и половина от моя собствен апартамент в Кларкънуел.

— Доста шикозно местенце. С изглед към Темза. Не знам как се е уредил там. Не е негово.

— Знаете ли на кой номер?

Той поклати глава.

— Не.

— На мен ми каза, че има жилище в Гантс Хил.

— Загуби го, когато се раздели с жена си.

— И аз така си помислих.

Замълчах.

— Познавате ли я?

— Веднъж. Дойде в офиса. Около един и осемдесет, бяла — описваше я така, сякаш беше заподозряна по някакво разследване. — Доста красива, светлокоса, няколко години по-млада от него. Леко притеснена. Поиска да го види и аз я заведох до бюрото му.

— За какво си говориха?

— Нямам никаква представа. Никой никога не се мотаеше около Хоторн. Веднага се разкарах.

— А как се работеше с него?

— С него не можеше да се работи. Там беше проблемът.

Хрус-хрус-хрус. Той не се наслаждаваше на гризините. Просто ги ядеше.

— Може ли още едно такова?

Той вдигна чашата си. Аз направих знак на сервитьора.

— Хоторн дойде при нас през 2005 година — каза той. — Беше работил в други подразделения — в Сътън и Хендън, но вече не го искаха там и не след дълго разбрахме защо. Казват, че има голяма конкуренция, като работиш по убийства. Вярно е, екипите понякога може да се хванат за гушата. Но в същото време се спогаждаме. Пием заедно след работа. Стараем се да си помагаме.

— Но той не беше такъв човек. Беше единак и ако искаш истината, никой не обича единаците. Не казвам, че хората не го уважаваха. Той беше адски добър в работата си и постигаше резултати. Имаме едно нещо, което се казва наръчник по убийствата. Чувал ли си го?

— Не бих казал.

— Е, не е някаква тайна. Може целия да си го свалиш от интернет, ако искаш да го разгледаш. Излезе преди около двайсет години и е най-пълното ръководство по водене на разследвания за убийство. Пише си го на първа страница. Общо взето, това е наръчник за всичко — от пристигането на първите патрули, до стратегия за обработване на местопрестъплението, до търсене на свидетели от къща на къща и посмъртните процедури. Някои следователи даже си го носят навсякъде с тях, както правят евангелистите с Библията. Това е нашата работа. Процедурите са всичко. Проблемът е, че човек може да се увлече. Познавах един, разследваше някакъв скелет, изровен от криптата в една църква, станал, жертва на убийство още през петдесетте. Той се опитваше да измисли как да прегледа записите от охранителните камери, защото така пише да направиш в наръчника — въпреки че охранителните камери са изобретени двайсет и пет години след престъплението.

— Виж сега, проблемът с Хоторн беше следният — той винаги правеше всичко по негов си начин. Просто изчезваше, без дори да се обади, защото имал някакво предчувствие или защото извадил късмет, или един Господ знае защо. Но почти всеки път се оказваше прав. Точно това вбесяваше хората. Никой не можеше дори да се приближи до рекордния му брой арести.

— Тогава какво не им харесваше?

— Всичко. В ежедневието беше истински кошмар да се работи с него. Държеше се грубо с шефа. Не се разбираше с никого. И не пиеше. Не че го виня, но това не му помагаше. Станеше ли седем вечерта, той изчезваше. Може би се прибираше вкъщи при жена си, макар да се носеха слухове, че кръшкал. Няма значение. Ако се беше сприятелил поне с няколко души, може би някой щеше да се застъпи за него, когато ножът опря до кокала.

— Казахте ми да не се приближавам до стълби.

— Всъщност не трябваше да го казвам. Не можах да се стърпя да не му се подиграя.

Третото водка мартини пристигна. Той го изпи на един дъх.

— Имаше един човек на име Дерек Абът — шейсет и две годишен пенсиониран учител от Брентфорд, който беше арестуван по време на голямата операция за борба с педофилията. Беше международна и включваше петдесет страни, целта й беше трафикът на детска порнография по пощата и интернет. Беше започнала в Канада и в крайна сметка бяха извършени над триста ареста. Абът беше заподозрян като главен дистрибутор за Великобритания и го бяха довели за разпит. Даже не знам какво правеше точно в управлението в „Пътни“, но беше там.

Както и да е, намираше се в стаята за арести на втория етаж. Беше вписан, обискиран, всичко както си му е редът, и някой трябваше да го заведе до стаята за разпит, която се намираше в подземието. Обикновено това го върши някой полицай, но наоколо нямаше такъв, и до ден-днешен не помня как точно се случи, но Хоторн изяви желание той да го заведе. Тръгнали по коридора към стълбите — забравих да спомена, че беше счел за нужно да сложи белезници на Абът. Това не беше наложително. Той беше над шейсетгодишен. Не ни беше известно да проявява склонност към насилие. Е, сигурно вече си отгатнал какво се случи след това, а човек можеше само да гадае, защото охранителните камери в тази част на сградата не работеха. Абът се кълнеше, че Хоторн го е спънал. Хоторн отрече. Мога само да ти кажа, че Абът падна с главата напред по четиринайсет стъпала и понеже ръцете му бяха с белезници, не беше успял да се предпази по никакъв начин от удара.

— Умря ли?

Медоус поклати глава.

— Прецака си врата, счупи няколко кости. Ако беше умрял, Хоторн вероятно щеше да е в затвора. Нещата стояха така, че Абът не беше в позиция да вдига много шум около случката и общо взето, цялата история беше потулена. И все пак нямаше как всичко да се замете под килима. Твърде много хора знаеха за това и както вече казах, твърде много хора му бяха набрали доста. И Хоторн го изритаха.

В тази история нямаше нищо кой знае колко учудващо. Винаги бях знаел, че у Хоторн тлее някаква склонност към насилие, някакво чувство на възмущение, дори — колкото и иронично да звучи — усещане за несправедливост. Ако трябваше да ритне някого надолу по стълбите, то със сигурност щеше да е някой педофил. Напомни ми на поведението му, след като бяхме посетили Реймънд Клунс.

— Беше ли хомофоб? — попитах аз.

— Откъде да знам?

— Трябва да е казвал някакви неща. Дори да не е бил особено социален тип, трябва да е изразявал някакви мнения — може би когато е чел нещо във вестника или като е гледал нещо по телевизията?

— Не.

Медоус гледаше купичката от гризините. Беше празна.

— Хората в полицията вече не изразяват мнението си. Ако започнеш да злобееш по адрес на гейовете или черните, ще те изритат още преди да успееш да си кажеш името. Вече дори не казваме неща като „На работа, момчета“. Трябва да се съобразяваш с равенството между половете. Преди десет години можеше да кажеш нещо нередно и само да те смъмрят. Вече не. В днешно време политическата коректност стои над всичко.

— Какво се случи с Абът?

— Нямам представа. Закараха го в болница и повече не го видяхме.

— Някакъв главен инспектор помага на Хоторн — казах аз.

— Това е Ръдърфорд.

Медоус замълча.

— Нямам какво да кажа за него. А и той няма да говори с теб, така че на твое място не бих си губил времето.

Той погледна часовника си.

— Има ли нещо друго?

— Не знам. Има ли нещо друго, което можете да ми кажете?

— Не. Но може би има нещо, което ти можеш да кажеш на мен. От известно време обикаляш заедно с Хоторн. Разговарял ли е с човек на име Алан Годуин?

Внезапно усетих как стомахът ми се свива. Не ми беше минало през ума, че Медоус може да се опита да ме използва, за да изпревари Хоторн в разследването. Едва сега ми хрумна, че може би това е била истинската причина да се съгласи да се срещнем. Веднага си помислих, че не бива да му казвам нищо. Ако Медоус изведнъж обявеше самоличността на убиеца, това щеше да бъде истинско бедствие. Нямаше да има никаква книга!

В същото време, неочаквано, долових у себе си едно чувство на лоялност към Хоторн, което вероятно се беше зародило през последните няколко дни, защото определено не го бях забелязвал преди. Ние бяхме екип. Ние двамата — а не Медоус или някой друг — щяхме да разрешим престъплението.

— Не съм присъствал на всички разпити — казах аз, доста вяло.

— Не съм сигурен, че ти вярвам.

— Вижте… съжалявам. Наистина не мога да говоря за това, което прави Хоторн. Имаме уговорка. Поверително е.

Медоус ме изгледа така, както сигурно би погледнал човек, пребил пенсионер, или някой убиец на дете. Бях се срещал с него три пъти и го бях преценил като бавен, посредствен, дори глуповат. Предполагам, че мислено му бях отредил ролята на герой от рода на Джап, Лестрад или Бърдън: онзи, който никога не разрешава случая. Сега виждах, че съм го подценил. Той също можеше да бъде опасен.

— Явно не знаеш много неща, Антъни — каза той. — Но предполагам, че си чувал за възпрепятстване на правосъдието.

— Да.

— Възпрепятстване на полицейски служител по време на изпълнение на задълженията му, съгласно наредбата за полицията от 1991 година. Може да бъдеш глобен хиляда паунда или да влезеш в затвора.

— Това е абсурдно — казах аз.

И наистина беше така. Все пак това не беше „Скотланд Ярд“ — бяхме в клуб „Граучо“. И аз го бях поканил!

— Задавам ти най-обикновен въпрос.

— Задайте го на него — казах аз, без да отмествам очи от неговите.

Нямах никаква представа какво щеше да направи. Но сетне, съвсем неочаквано, той се отпусна. Бурята беше преминала. Сякаш тази малка неприятна ситуация изобщо не се беше случвала.

— Забравих да спомена — каза той. — Синът ми много се развълнува, когато разбра, че ще се срещам с теб.

— Така ли?

Бях си поръчал джин с тоник. Отпих една глътка.

— Да. Той е голям почитател на Алекс Райдър.

— Много се радвам да го чуя.

— Всъщност… — Медоус изведнъж се смути.

Носеше кожено куфарче и сега бръкна в него. Знаех какво щеше да последва. През годините съм се научил добре да разпознавам езика на тялото. Медоус извади един екземпляр от „Шперцът“, третия роман за Алекс Райдър. Беше чисто нов. Сигурно беше минал през някоя книжарница на път за клуба.

— Ще му я надпишеш ли? — попита той.

— С удоволствие — отговорих аз и извадих химикалка. — Как се казва?

— Брайън.

Отворих книгата и написах на първата страница:

На Брайън. Срещнах се с баща ти и той едва не ме арестува. Всичко най-добро.

Подписах се и му върнах книгата.

— За мен беше удоволствие да се срещнем — казах аз. — Благодаря ви за помощта.

— Май спомена, че ще ми платиш за отделеното време.

— О, да — казах аз и бръкнах в портфейла си. — Ето петдесет паунда.

Той погледна часовника си.

— Всъщност седим тук от един час и десет минути.

— Толкова дълго?

— И ми отне трийсет минути да дойда до тук.

Той си тръгна със сто паунда. Освен това платих за трите коктейла и му надписах книгата. И какво получих в замяна? Не бях сигурен, че сделката си струваше.