Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (11)

Единайсет: Погребението

Познавам добре гробището „Бромптън“. Когато бях на двайсет и няколко, живеех в една стая в апартамент, намиращ се на пет минути път от него, и в горещите летни следобеди идвах тук, за да се разхождам и да пиша. Беше тихо място, далеч от праха и шума на уличното движение, един друг свят. Всъщност това е едно от най-внушителните гробища в Лондон — включено в така наречената „великолепна седморка“ на гробищните паркове — със забележителен набор от готически мавзолеи и колонади, населени с каменни ангели и светци, всички сътворени през викторианската епоха, донякъде за да почетат смъртта, но също така и да я държат там, където й е мястото. Има една главна алея, която минава по права линия от единия край чак до другия, и когато се разхождах по нея в някой слънчев ден, лесно можех да си представя, че съм в Древния Рим. Избирах си някоя пейка и сядах там с бележниците си, наблюдавах катеричките и някоя и друга лисица, а в съботните следобеди чувах и далечната глъч на тълпата на стадион „Стамфорд Бридж“, от другата страна на дърветата. Странно е как различните места в Лондон са изиграли такава важна роля в работата ми. Река Темза е едно от тях. Гробището „Бромптън“ безспорно е друго такова.

Беше единайсет без десет, когато двамата с Хоторн пристигнахме там и минахме между двете червени телефонни кабини, застанали сякаш на пост от двете страни на главната порта. Минахме по една тясна, лъкатушеща пътечка с крайпътни колчета, които можеха да бъдат сваляни до долу, за да могат да преминават превозни средства — вероятно катафалки — и да влязат вътре. Няколко опечалени вървяха пред нас. Тази част на гробището беше по-запусната и тягостна, отколкото си я спомнях. Върху един пиедестал забелязах някаква статуя без глава. Друга ни поздрави с отсечена ръка. Снимах ги с айфона си. Няколко гълъба кълвяха в тревата.

Свихме зад един ъгъл и пред нас се появи църквата „Бромптън“ — сграда, която представляваше идеална окръжност с две крила. Погледната отгоре, вероятно би имала същата форма като емблемата на лондонското метро… някак подходящо, ако се замисли човек, като се има предвид, че метрото е под земята. Бяхме се приближили откъм задната страна и видяхме, че действително на бетонния квадрат до една отворена врата беше спряла катафалка. Вътре се намираше ковчегът от върбови клонки, който Даяна Купър беше пожелала, както и — когато си дадох сметка за това, стомахът ми се сви — самата тя. Четирима мъже в черни фракове чакаха отстрани, за да я внесат.

Пътечката направи завой и ни отведе пред главния вход: врата с четири колони, обърната на север. Пред входа видяхме немногобройно струпване на хора, които влизаха в църквата. Никой не говореше с никого и всички вървяха с наведени глави, сякаш се срамуваха, че са тук. Стори ми се странно да се присъединя към тях, след като никога не бях срещал Даяна Купър. Допреди седмица дори не бях чувал за нея. По правило не ходя на погребения. Намирам ги за твърде ужасяващи и разстройващи, а колкото повече остарявам, естествено, толкова повече покани за погребения получавам. За да направя услуга на приятелите си, ще се постарая никой от тях да не разбере датата на моето.

Разпознах немалко хора сред онези, които бяха дошли на това погребение. Андреа Клуванек беше решила да дойде и да се сбогува с бившата си работодателка — когато свихме зад ъгъла, тя тъкмо се изгуби някъде навътре. Реймънд Клунс също беше тук, облечен с чисто ново черно кашмирено палто, което може би си беше купил специално за случая. Беше довел със себе си един по-млад мъж с брада, най-вероятно неговият партньор. Погледнах нервно към Хоторн, който ги наблюдаваше враждебно, с присвити очи. За щастие, поне за момента, не казваше нищо.

Клунс беше наблюдаван и от още един, забележително красив мъж, вероятно с китайски произход. Имаше дълга черна коса, която се спускаше на къдрици по раменете му. Беше безупречно облечен с костюм и бяла копринена риза с колосана якичка като на доктор Но, и с черни обувки, лъснати до блясък. Беше любопитно, че веднъж вече го бях срещал. Казваше се Бруно Уанг и също като Клунс беше влиятелен театрален продуцент. Беше и прочут филантроп, близък приятел с различни членове на кралското семейство, и беше дарявал големи суми за разнообразни творчески каузи. Често посещаваше премиерите в театър „Олд Вик“, където аз бях член на управителния съвет. От начина, по който наблюдаваше Клунс, си личеше, че тези двама мъже определено не са приятели.

Пред вратата се озовахме точно до него и аз го поздравих.

— Познавахте ли Даяна Купър? — попитах аз.

— Тя беше моя скъпа, скъпа приятелка — отговори Уанг.

Говореше тихо и винаги обмисляше внимателно думите си, сякаш се канеше да рецитира стихотворение.

— Беше жена, надарена с невероятна доброта и духовност. Бях съкрушен, когато научих новината за кончината й, и днес съм тук със свито сърце.

— Тя беше ли сред инвеститорите ви? — попитах аз.

— Не, за жалост. Много пъти бях отправял покана към нея да инвестира в мои постановки. Тя имаше изключителен вкус. Но за съжаление преценката й понякога се оказваше несполучлива. Ако имаше един недостатък, то това беше прекаленото й добросърдечие. Беше твърде доверчива. Аз разговарях с нея. Едва преди няколко седмици, опитах се да я предупредя…

— За какво сте я предупредил? — попита Хоторн.

Беше пристъпил небрежно напред и сега ме избута встрани.

Уанг се озърна. Бяхме сами. Всички останали бяха влезли в църквата преди нас.

— Не бих искал думите ми да прозвучат неуместно.

— Защо не опитате?

— Струва ми се, че не се познаваме!

Уанг сякаш премина в защитна позиция, и честно казано, не бях изненадан. Типичната за Хоторн прикрита заплашителност — бледата кожа, обсебеният поглед — в най-добрия случай беше стряскаща. В едно гробище определено изглеждаше зловещо. Ако някой вампир беше решил да дойде на погребението, може би щеше да всее по-малко смут.

— Това е Даниъл Хоторн — казах аз. — Той е детектив, който разследва с полицията случилото се.

— Познавате ли Реймънд Клунс? — попита Хоторн.

Той също беше забелязал как преди минути Уанг беше наблюдавал другия мъж.

— Не бих казал, че го познавам. Но сме се срещали.

— И…?

— Не обичам да говоря грубо за друго човешко същество — каза Уанг предпазливо и премерено. — Особено на място като това. Считам, че на света вече има твърде много грубост — той си пое дъх, преди да продължи: — От друга страна… Ще узнаете, вярвам, че Реймънд Клунс е разследван от властите. Той направи определени изявления във връзка с последната си продукция, които се оказаха, най-меко казано, преувеличени.

— За „Марокански нощи“ ли говорите? — попитах аз.

— Аз казах това на скъпата Даяна, само няколко седмици преди трагедията, която я отне от нас. Тя беше твърдо решена да вземе мерки и според мен беше в пълното си право.

— Но след това някой я е удушил — равнодушно каза Хоторн.

Уанг впери поглед в него и за първи път направи връзката.

— Доколкото разбрах, става дума за обир.

— Аз не мисля, че е било обир.

— В такъв случай вероятно вече казах прекалено много. Не мисля, че Даяна беше инвестирала особено голяма сума. Несъмнено не съм искал да намекна за нещо… нередно.

Той разпери ръце:

— Извинете ме. Не искам да пропусна службата.

Уанг бързо се отправи навътре. Останахме сами.

— Това беше любопитно — каза Хоторн колкото на мен, толкова и на себе си. — Тя разбира, че Клунс я е прецакал. Възнамерява да се изправи лице в лице с него, за да му поиска обяснение. И докато се усети, вече е прецакана като за последно.

— Колко хубаво се изразяваш.

— Удоволствието е изцяло мое. Можеш да използваш думите ми, ако искаш.

Недалеч се размотаваха двама мъже с фотоапарати. Забелязах ги едва когато единият от тях направи снимка.

— Шибани журналисти — измърмори Хоторн.

Така беше. Сигурно бяха дошли да хванат в кадър Деймиън Купър.

— Какво имаш да кажеш против журналистите? — попитах аз и се зачудих дали няма да се наложи да добавя и тях в списъка.

Хоторн хвърли цигарата, която пушеше, и я смачка с крак.

— Нищо. Едно време постоянно се мотаеха около местопрестъпленията. Така и не се научиха да пишат истината.

Влязохме в църквата.

Помещението беше кръгло и бяло; колони крепяха купола на покрива с прозорци, поставени толкова високо, че не се виждаше нищо друго освен небето. Около четирийсет стола бяха подредени с лице към ковчега, който внесоха точно когато сядахме на местата си. Погледнат по-отблизо, ковчегът някак странно и злощастно наподобяваше прекалено голяма кошница за пикник, а капакът беше завързан с две кожени ленти. Върху него имаше венец от жълти и бели цветя. От колоните вече звучеше запис на „Композиция за орган“ на Джеремая Кларк. Беше странно, защото, разбира се, тази музика обикновено се изпълнява на сватбени церемонии. Зачудих се дали Даяна Купър не се беше омъжила под звуците й.

Внимателно поставиха ковчега на две дървени подпори и докато го правеха, аз огледах останалата част от събралите се, донякъде изненадан колко малко хора бяха дошли. В помещението едва ли имаше повече от двайсет и пет души. И Бруно Уанг, и Реймънд Клунс бяха седнали на първия ред, на известно разстояние един от друг. Андреа, облечена с евтино черно кожено яке, седеше отстрани. Инспектор Медоус, по прякор „Джак“, също се беше появил. Видях как се опитваше да прикрие прозявката си, седнал неудобно на един стол, възмалък за неговите габарити.

Предполагам, че на Деймиън Купър беше отредена главната роля в тази продукция и той изглежда го знаеше. За целта носеше безупречен костюм, сива риза и излъскани до блясък обувки. Грейс Лъвъл седеше до него, с черна рокля, но от двете им страни имаше разстояние, сякаш това беше ВИП зоната на църквата и останалите опечалени имаха правото да ги видят, но, моля, не се приближавайте твърде много. Не преувеличавам: на реда зад тях седяха двама души. По-късно разбрах, че единият от двамата е бил изпратен от лондонския агент на Деймиън, а другият е бил частният му фитнес инструктор: особено мускулест чернокож мъж, който изглежда работеше и като негов бодигард.

Останалата част от събралите се бяха приятели и колеги на Даяна Купър — никой от тях не беше под петдесетгодишна възраст. Когато се огледах наоколо, бях потресен от факта, че макар в църквата да се наблюдаваше голямо разнообразие от чувства — скука, любопитство, сериозност — никой не изглеждаше особено тъжен. Единственият човек, който показваше, че е претърпял лична загуба, беше един висок мъж с разрошена коса, седнал няколко стола встрани от мен. Когато викарият се изправи и пристъпи към ковчега, той извади кърпичка и избърса очите си.

Викарият беше жена — ниска, пълничка и с тъжна усмивка. Знам, че поводът е тъжен, сякаш казваше тя, но много се радвам да ви видя тук. Личеше си, че щеше да има по-скоро модерен, отколкото традиционен подход. Тя изчака музиката да спре и пристъпи напред, потърка ръце една в друга и започна своето обръщение.

— Здравейте на всички. Така се радвам да ви приветствам тук, в тази красива църква, построена през 1839 година и вдъхновена от катедралата „Свети Петър“ в Рим. Мисля, че това е едно много, много красиво място, където сме се събрали днес, за да отдадем почит на една чудесна, чудесна жена. Смъртта винаги се възприема много трудно от онези от нас, които оставаме на този свят, след като тя настъпи. И докато се сбогуваме с Даяна Купър, която беше изтръгната така внезапно и жестоко от житейския си път, е особено трудно да видим каквато и да било причина за това, и е много мъчно да се примирим със случилото се.

Вече ми се искаше да престане да казва „много“ през цялото време. Зачудих се дали на Даяна Купър щеше да й хареса да бъде описвана като „една чудесна, чудесна жена“ Все едно че представяха специален гост в някаква телевизионна игра.

— Даяна беше човек, който винаги се опитваше да помага на другите. Приносът й към благотворителността е огромен. Беше член на управителния съвет на театър „Глоуб“ и, разбира се, майка на един много прочут син. Деймиън е долетял чак от Америка, за да бъде тук днес, и макар да разбираме тъгата, която несъмнено изпитваш в този момент, Деймиън, ние много, много се радваме да те видим.

Обърнах се и забелязах, че Робърт Корнуолис, погребалният агент, стоеше до вратата. Шепнеше тихо нещо на Айрин Лоус, и двамата бяха облечени официално, като за погребение. Тя кимна и той излезе навън. За миг се замислих за Стивън Спилбърг и Питър Джаксън, които вероятно все още бяха в хотел „Сохо“ Може би бяха решили да слязат в „Рифюъл“ за един ранен обяд. Трябваше и аз да съм с тях! Почувствах прилив на гняв, задето ме бяха довлекли тук.

— Даяна Купър беше от хората, които осъзнават собствената си смъртност — продължаваше да говори викарият. — Тя беше подготвила всеки детайл от днешната служба, включително и музиката, която чухте. Желанието й беше службата да не се проточва, затова аз приключвам! Ще започнем с Псалм 33. Надявам се, че когато Даяна го е избирала, тя е знаела, че смъртта не е нещо, от което непременно трябва да се боим. „Много са скърбите на праведника, но от всички тях Господ ще го избави.“ Смъртта може да носи и успокоение.

Викарият прочете псалма. После Грейс Лъвъл се изправи, излезе отпред и издекламира „Ариел“ от Силвия Плат. „Мъртвило в мрака. После — безплътен и син порой от зъбери и разстояния…^[1]“.

Бях впечатлен, че го е научила наизуст — и несъмнено вложи в него цялото си сърце. Деймиън я наблюдаваше с особена студенина в красивите си очи. До мен Хоторн се прозя.

Най-сетне дойде ред и на Деймиън. Той се изправи и бавно излезе отпред, после се обърна, така че застана с гръб към ковчега на майка си. Думите му бяха кратки и лишени от чувство.

— Бях едва на двайсет и една, когато баща ми умря, а сега загубих и майка си. По-трудно ми е да се примиря със случилото се с нея, защото баща ми беше болен, но мама беше нападната в собствения си дом и аз бях чак в Америка, когато това се случи. Винаги ще съжалявам, че нямах възможност да се сбогувам с нея, но знам, че тя се гордееше с работата ми, и мисля, че новият ми сериал щеше да й хареса — снимките за него започват следващата седмица. Казва се „Вътрешна сигурност“ и по-късно тази година би трябвало да излезе по „Шоутайм“ Мама винаги е подкрепяла избора ми да бъда актьор. Тя ме окуражаваше и вярваше безусловно, че ще стана звезда. Докато бях в Стратфорд, идваше да ме гледа във всичките ми роли — Ариел в „Бурята“, Хенри V и Мефистофел в „Доктор Фауст“, която й беше любимата. Тя винаги казваше, че аз съм нейното дяволче.

Това предизвика тих съчувствен смях у опечалените.

— Мисля, че когато съм на сцената, винаги ще я търся с поглед в публиката и винаги ще виждам празното място. Надявам се да успеят да продадат билета на някой друг…

При последната реплика откликът беше по-колеблив. Дали наистина беше шега?

Бях записвал с айфона си всичко, което казваше, но в този момент престанах да го слушам. Погребалното слово на Деймиън Купър беше затвърдило чувствата ми към него. Той поговори още няколко минути, а след това озвучителната система оживя отново с песента „Елинор Ригби“, вратите се отвориха и ние чинно излязохме, упътвайки се към гробището. Мъжът с разрошената коса беше точно пред нас. Той повторно избърса очите си.

Повлякохме се към северната част на гробището, отвъд колонадите. Един гроб беше изкопан в дълъг участък неокосена трева, точно до една ниска стена. От другата й страна имаше железопътни релси. Те не се виждаха, но докато крачехме напред, чух как минава някакъв влак. Стигнахме до един надгробен камък с надпис: „Лорънс Купър, 3-ти април 1950 — 22-ри октомври 1999. След дълго боледуване, понесено с несломим дух.“ Помнех, че е живял и вероятно умрял в Кент, и се зачудих как така беше погребан тук. Слънцето грееше силно, но няколко чинара хвърляха сянка. Беше приятен, топъл следобед. Деймиън Купър, Грейс Лъвъл и викарият бяха останали назад, за да съпроводят тялото по време на неговото последно пътуване, и докато ги чакахме, инспектор Медоус тромаво се приближи до нас. Беше облечен с костюм, който сякаш беше излязъл от някой благотворителен магазин — в противен случай трябваше да бъде занесен в такъв.

— Е, Хоторн, как върви? — попита той.

— Доста добре, Джак.

— Напредваш ли изобщо? — изсумтя Медоус. — Бих предположил, че няма да ти се иска да приключиш много бързо. Не и ако ти плащат на ден.

— Ще изчакам сам да си отговориш — каза Хоторн. — Така ще изкарам цяло състояние.

— Всъщност може и да те разочаровам. Изглежда, че ни остава още съвсем малко…

— Наистина ли? — попитах аз.

Ако Медоус наистина успееше да разреши случая преди Хоторн, това щеше да се окаже катастрофално за книгата.

— Да. Съвсем скоро ще прочетете всичко във вестниците, така че може и направо да ви кажа. Наскоро в района около Британия Роуд е имало три обира с идентичен характер. Престъпникът е бил облечен като куриер, който доставя пратка. Лицето му било скрито под мотоциклетна каска. Целта му били неомъжени жени, които живеят сами.

— И ги е убил всичките, така ли?

— Не. Нанесъл побой на първите две и ги заключил в шкаф, докато тършувал из къщите им. Третата била умна. Не го пуснала да влезе. Обадила се на номера за спешни случаи и той си бил камшика. Но знаем кого търсим. В момента гледаме записите от охранителните камери. Би трябвало доста лесно да открием мотоциклета, а той ще ни отведе при него.

— И как се вписва в твоята теория фактът с удушаването на Даяна Купър? Защо просто не я е пребил като другите?

Медоус вдигна раменете си, широки като на ръгбист.

— Просто нещо се е объркало.

От другата страна на дърветата настъпи раздвижване. Процесия, която включваше четирима мъже от погребалния дом — те носеха кошницата — съпровождаше Даяна Купър до мястото на вечния й покой. Заедно с тях вървяха викарият, Деймиън Купър и Грейс Лъвъл. Айрин Лоус вървеше след тях последна, на дискретно разстояние, сключила ръце зад гърба си и следеше всичко да се случва, както си му е редът. Нямаше и следа от Робърт Корнуолис.

— Знаеш ли какво? Мисля, че теорията ти вони на лайна — каза Хоторн.

Думите му ярко противоречаха на обстановката: слънчевата светлина, гробището и приближаващия ковчег с цветен венец отгоре.

— Никога не те е бивало в тази работа, приятел. И когато най-накрая намериш твоя маскиран куриер с мотоциклет, може да му пратиш много поздрави от мен, защото се обзалагам на колкото пари кажеш, че той никога не е припарвал до Британия Роуд.

— А ти винаги си бил едно непоносимо копеле, докато работеше в участъка — изръмжа Медоус. — Не знаеш колко се радвах, като се махна.

— Направо е срамота да се каже какво се случи с резултатите ти след това — отговори Хоторн с блеснали очи. — Чух, че се сринали, когато си тръгнах. И между другото, съжалявам за развода ти.

— Кой ти каза? — дръпна се Медоус.

— Отвсякъде ти личи, приятел.

Вярно беше. Външният вид на Медоус създаваше усещане за запуснатост. Смачканият костюм, неизгладената риза с едно липсващо копче и протърканите обувки вкупом разкриваха едната половина от историята. Венчалната халка на лявата ръка разкриваше другата половина. Но без значение дали грешах или не, коментарът го удари право в целта.

Всъщност очаквах двамата да започнат да си разменят юмруци — като Хамлет и Лаерт на гроба — но точно тогава ковчегът пристигна и аз видях как го поставиха на тревата, така че върбовите клонки проскърцаха. Под него имаше две въжета и четиримата служители от погребалния дом се заеха да провират краищата им през дръжките, за да не се разместват, докато Айрин Лоус одобрително надзираваше процеса.

Погледнах към Деймиън Купър. Беше вперил поглед някъде пред себе си, без да забелязва никого наоколо. Грейс стоеше до него, но помежду им нямаше никакъв контакт. Тя не го държеше за ръката. Фотографите, които бях забелязал по-рано, стояха на известно разстояние, но бяха снабдени с телескопични обективи и предполагах, че могат да заснемат всичко, което им трябва.

— Време е да положим ковчега — напевно каза викарият. — Нека застанем един до друг и може би ще ви се прииска да се хванете за ръце, докато в тези последни няколко мига помислим за този много специален живот, чийто край вече е настъпил.

Ковчегът беше повдигнат и нагласен над гроба, който очакваше да го приеме. Малката група опечалени стоеше около него и наблюдаваше действията на гробарите. Мъжът с кърпичката докосна очите си. Реймънд Клунс се беше озовал до Бруно Уанг и забелязах как двамата тихо си разменят няколко думи. Четиримата мъже започнаха да спускат ковчега в тъмния отвор, който очакваше да го приеме.

И тогава, съвсем неочаквано, се разнесе музика. Една песничка. Една детска песничка.

Колелата на автобуса вървят напред, вървят напред, вървят напред!

Колелата на автобуса вървят напред през целия ден.

Мелодията звучеше слабо и пискливо, и първата ми мисъл беше, че идва от нечий мобилен телефон. Опечалените се заоглеждаха един друг, питайки се чий беше телефонът и кой щеше да се изложи. Айрин Лоус пристъпи напред, разтревожена. Деймиън Купър стоеше най-близо до гроба. Видях го как вдигна поглед от ямата, а на лицето му беше изписано нещо средно между ужас и гняв. Той посочи вътре и каза нещо на Грейс Лъвъл. Тогава разбрах.

Музиката идваше от гроба.

От вътрешността в ковчега.

Започна вторият куплет.

Чистачките се движат наляво и надясно, наляво и надясно, наляво и надясно…

Четиримата носачи бяха застинали на място и не знаеха дали да спуснат ковчега до долу, с надеждата дълбочината на гроба да заглуши звука, или да го издърпат отново навън и някак си да се справят с проблема. Можеха ли изобщо да погребат покойната под звуците на тази ужасно неподходяща песен? Вече беше съвсем ясно, че източникът на музиката е някакво дигитално записващо устройство или радио, останало вътре в ковчега. Ако Даяна Купър се беше спряла на някакъв по-традиционен материал, например махагон, би било напълно възможно да не я чуем. Мъртвата може би щеше да бъде оставена да почива в мир… поне след като батерията се изтощеше. Но думите се процеждаха през преплетените върбови клонки. Нямаше измъкване от тях.

Шофьорът на автобуса казва „Отивай назад“…

В далечния край на гробището фотографите повдигнаха обективите си и се приближиха, доловили, че нещо се е объркало. В същия момент Деймиън Купър се нахвърли върху викария — не физически, но много яростно. Той имаше нужда от изкупителна жертва, а тя беше наблизо.

— Какво става? — озъби се той. — Кой е направил това?

Айрин Лоус беше стигнала до ръба на гроба с възможно най-бързите крачки, на които бяха способни късите й, набити крака.

— Господин Купър… — започна тя задъхано.

— Това някаква шега ли е? — изгледа я враждебно Деймиън. — Защо са пуснали тази песен?

— Вдигнете ковчега — Айрин беше взела нещата в свои ръце. — Извадете го отново навън.

Отивай назад, отивай назад…

— Искам да знаете, че ще осъдя шибаната ви погребална агенция за всяко пени, което…

— Ужасно съжалявам! — Айрин говореше успоредно с него. — Просто не разбирам…

Четиримата мъже издърпаха ковчега навън доста по-бързо, отколкото го бяха спуснали. Той се показа над ръба на гроба и се стовари на тревата, като едва не се преобърна настрани. Представях си как Даяна Купър се мята насам-натам вътре. Огледах останалите опечалени и се запитах дали някой от тях носеше отговорността за това, след като предполагах, че е било умишлено. Дали беше някаква отвратителна шега? Или някакъв вид послание?

Реймънд Клунс се беше вкопчил в своя партньор. Бруно Уанг гледаше с широко отворени очи, закрил устата си с ръка. Андреа Клуванек — може и да греша, но ми се стори, че тя се усмихваше. До нея мъжът с кърпичката зяпаше ковчега с изражение, което изобщо не можех да разтълкувам. Той вдигна ръка до устата си, сякаш всеки момент щеше да повърне или да прихне да се смее, сетне се обърна и се отдалечи. Наблюдавах го как бързо излиза от гробището по алеята, която щеше да го изведе на Бромптън Роуд.

Шофьорът на автобуса казва „Отивай назад“ през целия ден.

Песента не секваше. Това беше най-ужасното. Музиката беше толкова банална, а гласът се отличаваше с онази отвратителна приповдигнатост, с която възрастните пеят детски песнички.

— Не мога повече — заяви Деймиън.

От изражението му личеше, че е в пълен шок. Това беше първата истинска емоция, която беше показал от началото на погребението.

— Деймиън… — Грейс посегна да го хване за ръката.

Той се дръпна.

— Прибирам се вкъщи. Ти отиди в кръчмата. Ще се видим в апартамента.

Знаех, че фотографите правеха снимки отстрани, а дългите им обективи безсрамно се подаваха над надгробните плочи. Личният треньор и по съвместителство бодигард правеше всичко по силите си да им попречи, но обективите се завъртяха, за да последват Деймиън, докато той ядосано се отдалечаваше.

Викарият безпомощно се обърна към Айрин.

— Какво да направим? — попита тя.

— Да занесем ковчега обратно в църквата — Айрин се опитваше да запази самообладание. Бързо — добави тя, този път полугласно.

Носачите на ковчега вдигнаха Даяна Купър и я понесоха обратно по тревата, по-далеч от гроба, като се движеха възможно най-бързо, но все пак без да тичат, стремейки се да запазят благоприличие. Казах си, че изглеждат смехотворно, докато се движеха така, без никакъв синхрон, блъскаха се един в друг и едва не се препъваха в бързината.

Пискливата музика заглъхна в далечината.

Клаксонът прави…

Хоторн ги наблюдаваше как се изгубват от поглед. Почти виждах различните мисли, които се въртяха в главата му.

— Би-би-бип — изтананика фалшиво той и след това закрачи бързо след ковчега, обратно към църквата.