Антъни Хоровиц
Убийството е всичко (15)

Петнайсет: Обяд с Хилда

— Купил си си нови обувки — отбеляза съпругата ми, когато излизах от вкъщи следващия понеделник.

— Не, не съм — отговорих аз.

Погледнах надолу и видях, че все още носех обувките, които Хоторн ми беше дал — онези, които бяха принадлежали на Деймиън Купър. Бяха удобни, италиански — но ги бях обул, без да се замисля.

— О, тези ли…! — измърморих аз.

Съпругата ми е телевизионен продуцент. Има толкова набито око, че спокойно би могла да бъде детектив или шпионин. Стоях там, сконфузен. Не й бях разказал нищо за Хоторн.

— Имам ги от известно време — казах аз. — Просто не ги нося често.

Ние не се лъжем. И двете неща, поне донякъде, отговаряха на истината.

— Къде отиваш? — попита тя.

— На обяд с Хилда — казах аз.

Хилда Старк беше литературният ми агент. И на нея не бях разказал нищо за Хоторн. Излязох възможно най-бързо.

Отношенията между писателите и техните агенти са нещо особено и аз самият не съм сигурен, че ги разбирам напълно. Поначало писателите се нуждаят от агенти. Повечето писатели си нямат и понятие от договори, сделки, фактури — всъщност от нищо, свързано с бизнес или здрав разум. Агентите се занимават с всичко това, в замяна на десет процента от приходите ви: една сума, която всъщност е съвсем разумна, докато не започнете да продавате много книги — но когато това се случи, за вас вече няма никакво значение. И не правят почти нищо друго. Не е като да ви намират работа. Ако успеят да ви увеличат аванса, то би било с много по-малко от онова, което прибират за себе си.

Агентът не ви е точно приятел — или ако е, той все пак непрестанно флиртува с десетки други свои клиенти, които също толкова силно се радва да види. Може колебливо да ви попита как са съпругата или децата ви, но всъщност най-много се интересува как върви новата ви книга. Може да се каже, че агентите мислят само за едно нещо, и то забележително съвпада с предмета на дейност на „Нилсен“ — компанията за маркетингови проучвания, която следи всички продажби на книги във Великобритания. Една седмица след публикуването на моя книга Хилда ми се обажда и ми казва на кое място се намира в класациите, макар да знае, че много мразя да го прави. „Продажбите на книгите не са всичко“, казвам й аз. И това, накратко, е разликата между нас двамата.

Помня как се срещнахме веднъж на летище „Лъндън Сити“, малко след като бях подписал договор с нея. Щяхме да пътуваме за Единбург, трябваше да водя някаква беседа и вече бях изненадан, че се е съгласила да дойде. Нямаше ли си дом, в който да се прибере, свое семейство? Така и не узнах. Тя не ме покани в дома си и никога не съм се запознавал със семейството й. Когато я видях, от другата страна на гишето за проверка на багажа, тя крещеше на някого по мобилния си телефон и ми направи знак да не я прекъсвам. Отне ми десетина секунди да установя, че от другата страна на линията беше някакъв издател, и още десетина, че това беше моят издател. Беше си сложила обувките, колана и сакото и с бодра стъпка беше влязла в книжарницата на летището, където беше установила, че нямат в наличност новата ми книга. И сега искаше да разбере защо.

Това беше Хилда. Преди да подпиша с нея, вече я бях срещал по панаири на книгата в Дубай, Хонконг, Кейп Таун, Единбург и Сидни. Тя винаги знаеше всичко за мен: колко добре върви най-новата ми книга, защо редакторката ми току-що е напуснала, кой щеше да я замести. Ако аз бях Аладин, тя наистина беше моят дух, въпреки че нямах спомен някога да съм потърквал вълшебната лампа. Между другото, аз съвсем не бях най-успешният й автор. Нейният талант се изразяваше в това да ме кара да вярвам, че всъщност съм.

Вечно ми се налагаше да припомням сам на себе си, че поне теоретично погледнато, тя работи за мен, а не обратното. И въпреки това всеки път се притеснявах, когато знаех, че ще се срещам с нея. Беше ниска, елегантно облечена жена със ситно накъдрена коса и много напрегнат, проницателен поглед. Всичко у нея излъчваше увереност: начинът, по който сочеше с пръст, картечната реч, липсата на емоции, облеклото й. Тя ругаеше почти колкото Хоторн. Колкото я харесвах, толкова и се страхувах от нея.

Знаех, че ще се наложи да й разкажа за книгата, която пиша. Тя трябваше да я продаде. Тя трябваше да договори сделката. И също така знаех, че щеше да се подразни, задето съм се заел с това, без да я попитам предварително, поради което отлагах темата възможно най-дълго, като говорех за всевъзможни други неща: маркетингът на „Домът на коприната“, възможността за нов роман от поредицата за Алекс Райдър (имах идея за отделна книга за Ясен Григорович — наемният убиец, който беше участвал в някои от приключенията), „Ай Ти Ви“ и датите за излъчване на епизодите от „Несправедливост“, както и следващия сезон на „Войната на Фойл“, ако изобщо щеше да има такъв. Хилда беше необичайно напрегната, дори по нейните стандарти, и докато сервитьорът отнасяше чиниите, аз я попитах какво не е наред.

— Нямаше да отворя дума за това — каза тя. — Но вероятно така или иначе ще го прочетеш във вестниците. Един от клиентите ми е бил арестуван.

— Кой?

— Реймънд Клунс.

— Театралният продуцент?

Тя кимна.

— Миналата година е набирал средства за един мюзикъл. „Марокански нощи“. Не е бил толкова сполучлив, колкото се е надявал.

Хилда никога не би нарекла нещо пълен провал. Ако критиците разкъсат някоя книга, тя ще успее да открие една-единствена дума, заради която да може да твърди, че мненията им за книгата са били смесени.

— Сега някои от инвеститорите твърдят, че той ги е подвел. Разследват го за измама.

Значи историята, която Бруно Уанг ми беше разказал на погребението, беше вярна. Бях изненадан. Дори не знаех, че Хилда работи с театрални продуценти, и се зачудих дали самата тя не беше загубила пари. Не смеех да попитам. Но това беше пролуката, която бях очаквал. Започнах с това, че наскоро съм се запознал с Клунс, че е бил на погребението на Даяна Купър. Така заговорих за Хоторн и най-сетне й разказах за книгата, която се бях съгласил да напиша.

Тя не беше ядосана. Хилда никога не крещеше на своите клиенти. По-точно би било да се каже, че не можеше да повярва на ушите си.

— Наистина не мога да те разбера — каза тя. — Говорихме как ще се пренасочиш от детските книги към нещо, което да те утвърди като автор за възрастни…

— Това е книга за възрастни.

— Това е книга за реални престъпления! Ти не си писател на книги за реални престъпления. А така или иначе те не се продават добре.

Тя протегна ръка към чашата си с вино.

— Не мисля, че това е добра идея. След няколко месеца ти предстои излизането на „Домът на коприната“ и ти знаеш колко много ми харесва тази книга. Мислех, че сме постигнали съгласие, че е добра идея да напишеш продължение.

— Ще го направя!

— Значи сега би трябвало да работиш по него. Това е книгата, която хората биха искали да прочетат. Защо някой би се интересувал от този… как се казва?

— Хоторн. Даниъл Хоторн, но той не използва малкото си име.

— Нормално. Той е детектив.

— Бил е детектив.

— Значи е безработен детектив! „Безработният детектив“ Така ли ще наречеш книгата? Имаш ли вече заглавие?

— Не.

Тя изпи виното си до дъно.

— Наистина не разбирам какво те е привлякло към това. Ти харесваш ли го?

— Не особено — признах си аз.

— Защо тогава би го харесал някой друг?

— Той е много умен.

Осъзнавах колко несериозно прозвуча това.

— Той не е разрешил случая.

— Е, все още работи по него.

Сервитьорът пристигна с основните ястия и аз й разказах за някои от разпитите, на които бях присъствал. Проблемът беше там, че освен записките, които си бях направил, все още не бях написал нищо, и докато го разказвах, всичко звучеше много неясно и несвързано… дори скучно. Представете си, че се опитвате да разкажете в подробности сюжета на някоя книга на Агата Кристи. Точно така се чувствах аз.

Накрая тя ме прекъсна.

— Какъв е този човек, Хоторн? — попита тя. — Кое го прави интересен? Малцово уиски ли пие? Ретро кола ли кара? Джаз ли харесва или опера? Има ли куче?

— Не знам нищо за него — казах жално аз. — Бил е женен и има единайсетгодишен син. Може и да е блъснал надолу по стълбите някого в „Скотланд Ярд“ Не харесва гей хора — не знам защо.

— Гей ли е?

— Не. Мрази да говори за себе си. Не ме допуска близо до него.

— Тогава как ще пишеш за него?

— Ако разреши случая…

— Разрешаването на някои случаи може да отнеме години. Какво смяташ да правиш, да обикаляш след него през целия Лондон до края на живота си?

Хилда си беше поръчала телешки шницел. Разряза го така, сякаш я беше обидил с нещо.

— Ще трябва да променяш имена — добави тя. — Не може просто да нахлуваш в домовете на хората и да пишеш за тях в книгата си.

Тя ме изгледа.

— Не забравяй да промениш и моето име! Не искам и аз да участвам.

— Виж, в крайна сметка случаят е интересен — настоях аз. — И смятам, че Хоторн е интересен човек. Ще се опитам да науча повече за него.

— Как?

— Запознах се с един детектив. Ще започна с него.

Имах предвид Чарли Медоус. Може би щеше да поговори с мен, ако го почерпех едно питие.

— Говорил ли си с господин Хоторн за пари? — попита Хилда, докато дъвчеше телешкото си.

Това беше въпросът, от който се бях страхувал най-много.

— Предложих петдесет на петдесет.

— Моля? — тя едва не изпусна ножа и вилицата си.

После заяви:

— Това е смехотворно. Ти си написал четирийсет романа. Ти си утвърден писател. Той е безработен детектив. Би трябвало той да ти плаща да пишеш за него — и в никакъв случай не би следвало да получи повече от двайсет процента.

— Това е неговата история!

— Но ти си този, който ще я напише.

Тя въздъхна.

— Наистина ли възнамеряваш да се захванеш с това?

— Малко е късно да се отказвам — казах аз. — А и не съм сигурен, че бих искал да го правя. Аз бях в онази стая, Хилда. С очите си видях трупа, насечен на парчета, окървавен.

Погледнах котлета си и оставих ножа и вилицата.

— Искам да разбера кой го е извършил.

— Добре.

Тя ме изгледа така, сякаш искаше да каже, че нищо добро няма да излезе от всичко това, но не и по нейна вина.

— Дай ми номера му. Ще говоря с него. Но трябва да те предупредя, че по договор все още имаш да напишеш две книги и действието поне в едната от тях трябва да се развива през деветнайсети век. Не съм сигурна, че издателите ти ще проявят интерес към тази история.

— Петдесет на петдесет — казах аз.

— Само през трупа ми.

* * *

След обяда се запътих към Виктория с усещането, че съм ученик, избягал от час. Защо внезапно бях започнал да крия всичко от всички? Не бях разказал на съпругата си нищо за Хоторн и ето ме сега, отново се бях измъкнал, за да се срещна с него, без да спомена нито дума за това на Хилда. Хоторн се промъкваше крадешком в живота ми по начин, който определено не беше здравословен. А най-лошото беше, че всъщност очаквах срещата ни с нетърпение, за да разбера какво ще стане. Онова, което току-що бях казал на Хилда, беше вярно. Изгарях от любопитство.

Не обичам Виктория и почти никога не ходя там. Защо да го правя? Това е една особена част от Лондон, от безинтересната страна на Бъкингамския дворец. Доколкото знам, тук няма прилични ресторанти, няма магазини, в които да се продава нещо, което човек би поискал да си купи, нито киносалони, и има само два театъра, които сякаш са откъснати от естествения си дом на Шафтсбъри Авеню. Гара „Виктория“ е толкова старомодна, че очаквате едва ли не да пристигне някой парен влак — а в мига, в който излезете от нея, се озовавате в лабиринт от занемарени, долнопробни улици, които изглеждат напълно еднакво. През последните години пуснаха някакви жизнерадостни гидове, които стоят на площадката пред изхода на станцията със своите бомбета и упътват туристите. Единственият съвет, който бих им дал аз, щеше да е да отидат някъде другаде.

Тук работеше Алан Годуин — ръководеше компания, която организираше конференции и социални събития за бизнесмени. Офисът му се намираше на втория етаж в една сграда от шейсетте години, която не беше понесла добре напредването на възрастта си, в края на тясна уличка, осеяна с неапетитни кафенета, недалеч от автогарата. Когато пристигнах, валеше — цял ден беше облачно — и сред грохота на автобусите, които преминаваха през локвите по настилката и опръскваха всичко с вода, трудно можех да си представя друго място, от което толкова силно да искам да си тръгна. На табелата над вратата пишеше: „Събития Мило момче“ и ми отне няколко секунди, преди да се сетя откъде беше този израз. Бяха думи на Харолд Макмилан, когото веднъж попитали какво трябва да всява страх у политиците. Отговорът му бил: „Събитията, мило момче, събитията.“

Въведоха ме в малка рецепция с неправилна форма; не се налагаше да бъда детектив, за да разбера накъде вървеше този бизнес. Мебелите бяха скъпи, но бяха започнали да се износват, а специализираните списания, подредени върху масата, бяха стари. Цветята в саксиите вехнеха. Рецепционистката се отегчаваше и не правеше никакви опити да го прикрие. Телефонът й не звънеше. На един рафт бяха изложени няколко награди, връчени от организации, за които никога не бях чувал.

Хоторн вече беше там и седеше на един диван, излъчващ онази енергия на навита пружина, която започвах да разпознавам доста добре.

— Закъсня — каза той.

Погледнах часовника си. Беше три и пет.

— Как си? — попитах аз. — Как прекара уикенда?

— Добре.

— Прави ли нещо? Гледа ли някой филм?

Той ме погледна с любопитство.

— Какво ти става?

— Нищо.

Мислех си за обяда с Хилда. Седнах срещу него.

— Знаеш ли, че Реймънд Клунс е бил арестуван?

Той кимна.

— Прочетох във вестника. Когато е взел онези петдесет хиляди от Даяна, явно я е завлякъл.

— Може би е знаела нещо, свързано с него. Може това да е било повод да я убие.

Хоторн обмисли предположението ми по начин, който ми подсказа, че вече го е отхвърлил.

— Така ли мислиш?

— Възможно е.

Едно младо момиче влезе в рецепцията и ни каза, с нотки на безнадеждност в гласа, че господин Годуин ще ни приеме. Поведе ни по един къс коридор, така че минахме покрай два кабинета — и двата празни, забелязах аз. В дъното на коридора имаше врата. Момичето я отвори.

— Вашите посетители, господин Годуин.

Влязохме вътре.

Веднага познах Алан Годуин. Бях го видял на погребението. Беше високият мъж с разрошената коса и бялата кърпичка. Сега той седеше зад бюрото си, пред един прозорец, от който зад рамото му се разкриваше гледка към автогарата.

Беше облечен със спортно сако и тънък пуловер под него. Той също ни разпозна, щом влязохме. Знаеше, че сме го видели на гробището. Лицето му помръкна.

Пред бюрото имаше два стола. Ние седнахме.

— Вие сте полицай, така ли? — попита той и огледа притеснено Хоторн.

— Работя към полицията, точно така.

— Питам се дали бих могъл да видя някакъв документ за самоличност.

— Питам се дали бихте могли да ми кажете какво правехте на гробището „Бромптън“, а също така и какво направихте, след като си тръгнахте — Годуин не каза нищо, затова Хоторн продължи. — От полицията не знаят, че сте били там, и ако им кажа, със сигурност много ще им се прииска да поговорят с вас. Честно казано, според мен ще ви бъде много по-лесно да поговорите с мен.

Годуин сякаш потъна в стола си. Погледнат отблизо, той приличаше на човек, съсипан от провала. Това далеч не беше учудващо. Злополуката, отнела единия му син и осакатила другия, беше дала началото на един цялостен развой, в процеса на който беше изгубил дома си, брака си и своя бизнес. Не се съмнявах, че щеше да отговори на въпросите на Хоторн. У него почти не бяха останали сили да се бори.

— Присъствието ми на погребението не беше престъпление — каза той.

— Може и да е така, а може и да не е така. Сам чухте онази музика. „Колелата на автобуса…“. Ако не ме лъже паметта, това влиза в разпоредбата за погребенията: размирно, буйно или непристойно поведение по време на погребение. Но предполагам, че също така бихме могли да сведем обвинението до нахлуване с взлом. Някой е отворил ковчега и е сложил вътре една музикална кутия. Знаете ли нещо за това?

— Не.

— Но видяхте какво се случи.

— Да. Разбира се.

— Тази песен означаваше ли нещо за вас?

Годуин замълча и за момент видях как в очите му зейнаха две дълбоки ями от отчаяние.

— Пуснахме я на погребението на Тими — отвърна той с пресипнал глас. — Това беше любимата му песничка.

Дори Хоторн се сепна при тези думи, но само за кратко. Веднага след това отново премина в атака.

— Защо бяхте там? — настоя той. — Защо отидохте на погребението на една жена, която сте имали безброй причини да мразите?

— Точно защото я мразех! — страните на Годуин бяха почервенели. Имаше плътни черни вежди, които подчертаваха гнева му. — Тази жена със своето безразсъдство уби сина ми, едно осемгодишно момче, и превърна брат му, който беше толкова жизнен и можеше да разсмее когото и да било — превърна го, образно казано, в зеленчук. Същевременно съсипа и моя живот. Отидох на погребението, защото исках да видя как я заравят в земята. Мислех си, че това ще ми помогне да постигна вътрешен мир.

— И помогна ли?

— Не.

— Ами смъртта на Деймиън Купър?

Хоторн сякаш беше играч на тенис, който запраща топката обратно към мрежата. Притежаваше същата енергия, същия устрем.

Годуин се усмихна подигравателно.

— Господин Хоторн, да не би да смятате, че аз съм го убил? Затова ли ме питате какво съм направил след погребението? Отидох на дълга разходка, надолу по Кингс Роуд и след това край Темза. Да, знам. Колко удобно, нали. Без свидетели. Няма никой, който да може да потвърди къде съм бил. Но защо бих пожелал да му сторя нещо лошо? Не той е карал колата. Той си е бил у дома.

— Майка му не е спряла, може би за да го предпази.

— Това е нейна постъпка. Беше малодушна и егоистична, но той нямаше нищо общо със случилото се.

Това се припокриваше със собствените ми мисли. Алан Годуин може и да имаше основателна причина да убие Даяна Купър, но не виждах как това можеше да се отнесе към нейния син.

И двамата спряха за малко, сякаш се намираха на боксов ринг и беше дошъл краят на рунда. Сетне Хоторн нанесе следващия си удар.

— Отишли сте да говорите с госпожа Купър.

Годуин се поколеба.

— Не.

— Не ме лъжете, господин Годуин. Знам, че сте бил в дома й.

— Откъде знаете?

— Госпожа Купър е казала на сина си. Страхувала се е от вас. По неговите думи, вие сте я заплашили.

— Не съм направил нищо подобно — той спря и си пое дъх. — Добре. Отидох да я видя. Не виждам защо трябва да отричам. Беше преди около три или четири седмици.

— Две седмици, преди да умре.

— Ще ви кажа кога беше. Беше две седмици, след като Джудит ми каза да се изнеса от вкъщи, когато най-сетне си дадохме сметка, че бракът ни не може да бъде спасен. Тогава отидох да се видя с нея, защото ми хрумна, че може би има някаква нищожна вероятност да може да ми помогне. Реших, че може би дори би поискала да го направи.

— Да ви помогне? По какъв начин?

— С пари! Вие какво си помислихте?

Той си пое дъх, преди да продължи:

— Просто ще ви кажа всичко, което искате да знаете, защото… знаете ли защо? Защото вече за нищо не ми пука. Нищо не ми остана. Фирмата ми отиде на кино. Компаниите вече не харчат пари — не и за корпоративни събития. Гордън Браун завлече тази проклета държава на бунището, а тези след него и представа си нямат какво правят. Така че всички затягат коланите, а хората като мен първи изхвърчат на улицата.

Между Джудит и мен също всичко е свършено. Двайсет и четири години брак, и един ден внезапно се събуждаш и осъзнаваш, че повече не можете да понасяте дори да бъдете заедно в една стая. Поне тя така се изрази — той посочи към тавана. — На горния етаж има едностаен апартамент — там живея в момента. На петдесет и пет години съм, а си варя яйца на едно газово котлонче или се прибирам с кафява хартиена торбичка с „Биг Мак“. До тук го докарах. Това мога да го понеса. Не ми пука. Но знаете ли от кое наистина ме боли — защо отидох да се срещна с онази проклета жена? Ще загубим дома си, къщата в Хароу-он-дъ-Хил. Вече не можем да си плащаме вноските по ипотеката. И дори това нямаше да е от значение, ако не ставаше въпрос за къщата на Джеръми. Там е неговият дом. Това е единственото място, на което се чувства в безопасност — в очите му припламваха гневни искрици. — Ако можех да намеря начин да го предпазя от това, бих направил всичко. Точно затова преглътнах гордостта си и отидох да се срещна с госпожа Купър. Казах си, че може би, ако у нея има дори капчица благоприличие, сигурно би поискала да изкупи греха си и всъщност да помогне на семейството ми, като ми даде малко пари.

— И тя направи ли го?

— А вие как мислите?

Подигравателната усмивка се завърна на лицето му.

— Опита се да ми затръшне вратата под носа, а когато влязох насила вътре, тя заплаши, че ще се обади в полицията.

— Насила? Какво точно имате предвид? — попита Хоторн.

— Имам предвид, че я убедих да ме изслуша. Не съм я заплашвал. Не съм използвал насилие. Едва не паднах на колене, за да я помоля да ми отдели десет проклети минути от времето си — той замълча за миг, преди да продължи: — Исках просто един заем, нищо повече. Толкова много ли беше това? Предстояха ми няколко презентации. Може би щях да успея да закрепя нещата. Просто имах нужда да си поема дъх. Но тя не искаше и да чуе. Не знам как е възможно у едно човешко същество да има такава студенина, такова отчуждение. Каза ми да напусна къщата и аз точно така и направих. Даже ми стана противно, задето изобщо бях отишъл. Това просто показва колко бях отчаян.

— Господин Годуин, в коя стая се случи това?

— В дневната. Защо?

— По кое време?

— По обяд. Около дванайсет.

— Значи завесите са били дръпнати.

— Да — той изглеждаше объркан от въпроса.

— Откъде знаехте, че ще си бъде вкъщи?

— Не знаех. Отидох наслуки.

— И няколко седмици по-късно сте й изпратили писмо.

Годуин се поколеба съвсем за кратко, преди да отговори.

— Да.

Хоторн бръкна в джоба си и извади писмото, което му беше дала Андреа Клуванек. През последните дни се бяха случили толкова много неща, че почти бях забравил за него. Той го разгъна и зачете:

— „Наблюдавах ви и знам кое е скъпо за вас“ Казвате, че не сте я заплашвали, но на мен това ми звучи доста заплашително.

— Бях ядосан. Нямах нищо конкретно предвид.

— Кога го изпратихте?

— Не съм го изпращал. Сам го занесох.

— Кога?

— В понеделник, на девети.

— В деня, когато е умряла!

— Не съм влизал в къщата. Просто го пуснах в кутията на вратата.

— По кое време?

— Не помня. След обяд. Може би в два часа.

— Какво имахте предвид с това „Знам кое е скъпо за вас“?

— Нищо нямах предвид! — Годуин удари с юмрук по бюрото. — Бяха просто думи. Поставете се на мое място! Беше глупаво от моя страна да ходя при нея. Беше глупаво да пиша това писмо. Но когато човек е притиснат в ъгъла, понякога прави глупости.

— Госпожа Купър е имала котка — каза Хоторн. — Сива персийска. Случайно да сте я виждал?

— Не. Не съм виждал никаква шибана котка — и всъщност нямам повече какво да ви кажа. По никакъв начин не удостоверихте самоличността си. Не знам кой сте. Искам да си вървите.

Някакъв телефон звънна в съседния офис. Това беше единственият звук, който бяхме чули, откакто влязохме в сградата.

— След колко време трябва да се изнесете оттук? — попита Хоторн.

— Договорът ми изтича след три месеца.

— Значи знаем къде да ви открием.

Прекосихме почти празния офис и излязохме обратно на дъжда. Хоторн веднага си запали цигара.

— Утре отивам в Кентърбъри — внезапно заяви той. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— Защо в Кентърбъри?

— Намерих къде живее Найджъл Уестън.

Бях забравил кой е той.

— Найджъл Уестън, съдията — припомни ми Хоторн. — Съдията, който е пуснал на свобода Даяна Купър. След това мислех да прескоча до Дийл. Може и да ти хареса, Тони. Да глътнеш малко морски въздух.

— Добре — казах аз, макар да нямах никакво желание да напускам Лондон.

Хоторн ме влачеше през напълно непозната територия, във всеки възможен смисъл на този израз, и аз не се чувствах никак спокойно с водач като него.

— Доскоро.

Всеки от нас тръгна по пътя си и едва когато стигнах до края на уличката, си спомних единствения въпрос, който бях искал да задам. Алан Годуин твърдеше, че се зарадвал, когато разбрал за смъртта й. Но когато го видях на погребението, той се беше разплакал. Постоянно държеше кърпичката до очите си. Защо?

Спомних си и още нещо, което каза, докато говореше за Даяна Купър. Беше отишъл на процеса срещу нея…

И в този миг видях нещо, което Хоторн беше пропуснал. Нещо, което присъстваше през цялото време, точно пред очите ни: причината, която налагаше и майката, и синът да умрат. И разбрах точно кой ги беше убил. Всъщност беше очевидно.

Внезапно вече изгарях от нетърпение да се качим на влака за Кентърбъри. За първи път аз бях в по-изгодната позиция.