Йордан Радичков
Ноев ковчег (8)

Сивият вълк, черното куче

Ах, това черно куче!… Ех, това черно куче!

Бяхме с приятели на лов. Тъкмо се разполагахме в сянката на стара кичеста круша, за да пладнуваме, когато вниманието ни привлече едно куче, появило се внезапно от гората. Бе сивкаво, едро животно. Движеше се някак странно, с препъване. Козината му висеше на сплъстени кичури по хълбоците.

С приближаването му към нас забелязахме, че на шията си има завързано дърво. Това странно приспособление стигаше до коленете му. То бе завързано от двете страни по такъв начин, че стоеше постоянно хоризонтално. При всяка крачка дървото отскачаше напред и удряше кучето през нозете. Оттам именно идваше странният му вървеж. Животното се препъваше и повдигаше опашката си при всеки удар, но не се спря ни веднъж да почине, а продължи да върви право към нас, сякаш бързаше да ни донесе някаква много важна вест. Колкото повече ни наближаваше, толкова повече подробности различавахме по него. Бе мършаво, с проскубана козина, много старо и уморено. От ударите на дървото коленете му бяха разранени до кръв. Освен тежкото дърво отпреде си то носеше на шията и един железен нашийник с дълги метални шипове. Този железен нашийник трябваше да го предпазва от вълци и зли кучета.

Над главата му се въртеха рояци мухи, но старото животно не им обръщаше никакво внимание, а вървеше с препъване право към нашата кичеста круша. От широко отворената му уста капеше обилно пяна.

В началото сметнахме, че е изгубило овцете си и че е тръгнало в жегата да ги търси къде пладнуват. Макар и да се виждаше, че под дървото при нас не пладнуват никакви овце, кучето не се смути ни за миг, а продължи да върви към живописно разположената ни група, полюлявайки дървената тежест на шията си. Подобни тежести могат да се видят завързани за шиите на голи грешници в някои от стенописите на нашите стари църквици. Грешниците тичат непрекъснато с тях, гонени по петите от настръхнали дяволи, въоръжени с трироги вили, и голяма мъка се чете по лицата им… Като ни наближи, кучето се спря и започна да ни оглежда един по един. Очите му сълзяха, клепачите бяха подути и зачервени, то ги притваряше с мъка. Въпреки това обаче в погледа му имаше нещо изпитателно. Едри мухи се вреха из козината му и бръмчеха във всички посоки. Животното бе съвършено безразлично към тях.

Като постоя достатъчно дълго, за да може да огледа цялата ни живописна група под крушата, кучето направи бавно няколко кръга около себе си, сякаш отъпкваше тревата под себе си, и легна на сянка, без да престава да ни гледа изпитателно със сълзливите си очи. Питаше ли ни нещо, или искаше нещо важно да ни съобщи, аз не мога да кажа.

Едва когато легна в сянката, ние забелязахме, че мирише ужасно. Тежък дъх на мърша идеше откъм него.

Това старо проскубано животно, изглежда, се бе търкаляло в нечий леш и поради тази именно причина бе събрало рояците мухи по себе си. Помислих си, че ако знаеше колко силно мирише, то едва ли щеше да легне толкова близко до нас. Дори мухите се задушаваха от тежката миризма, бръмчеха тежко и сънено, повдигаха се тежко във въздуха, но не се задържаха дълго време във въздуха, а падаха отново върху сивкавото животно, оплитайки се в сплъстените кичури кучешка козина.

По-гнусливите от приятелите завикаха: „Чиба! Чиба!“.

Кучето се надигна неохотно, подви опашката си и отстъпи няколко крачки назад. Очите му продължаваха да сълзят, от устата му капеше пяна, макар и не тъй обилна, както в началото. То застана на слънце, гледайки ни все тъй изпитателно и — осмелявам се да го кажа — с почти човешки очи.

Какво можеше да иска това окаяно същество от нас?… Никой тук не го познаваше, но странно е, че то се държеше с нас, сякаш сме му познати. Хрумна ми една нелепа мисъл, че това старо и уморено животно сигурно ни смята за себеподобни и е дошло при нас, за да ни съобщи къде има захвърлен леш. Чувал бях, че когато куче намери животински леш, след като се нахрани, то се търкаля в него, завира се вътре в самата му коруба (ако лешът е на кон или на някое друго голямо животно) и след това отива при другите кучета, за да им съобщи. Те го помирисват, разбират, че е намерило храна, тръгват бързо по обратната диря и откриват много лесно мършата. Въпреки жегата и необичайната за сезона мъгла, както и завързаното за шията тежко дърво, този стар окаяник ни бе търсил и бе стигнал до нас на могилката, за да ни съобщи къде именно има мърша.

Започна се спор.

Някои от приятелите казаха, че е възможно кучето да е яло мърша, но че е глупост да се мисли, че ни смята за себеподобни и че е дошло да ни съобщи къде е мършата, та да се вдигнем ние от могилата с раниците, с пушките и с ботушите да я търсим в горещината. Възможно е и да е глупост, не настоявам!… Аз също не вярвах то да ни смята за кучета и да е дошло да ни каже къде можем да намерим храна.

Имаше нещо ужасно във всичко това, дори в самото предположение, съзнавах го, но въпреки всичко трябва да призная, че появата на кучето по особен начин ме развълнува. А нима не е възможно, попитах, то да е човек, преобразен в куче! Грешник някой, изведен за кратко време от ада и пуснат в това високо поле, за да си спомни. Може би ловец някой, на когото дяволите са привързали за шията тежкото дърво, за да го удря постоянно през колената, докато върви из старите ловища. Всеки ловец има поне по един записан грях из тия ловища. Спомням си например как преди години писателят Емилиян Станев разказваше, че били веднъж на лов за пъдпъдъци в Самоковското поле заедно с Гоца Тенчев и след като направили по няколко тежки връзки с пъдпъдъци, тъй че едва ги мъкнели през нивите, те спрели на сянка край едно кладенче да пладнуват. И ето че по някое време по пътеката към кладенчето се задава едно съвсем малко пъдпъдъче да пие вода. Птичето не забелязва ловците, полегнали на сянка. „В краката ни лежаха тежки връзки от тези нежни птички — разказваше Емилиян Станев, — ние имахме толкова много пъдпъдъци, че не знаехме какво да правим с тях, но въпреки това Гоца Тенчев, щом видя пъдпъдъчето, дошло на кладенчето да пие вода, вдигна пушката и го уби. Скочих мигновено и попитах яростно защо го уби, а той ми каза спокойно: «Защото го убих», и отиде да прибере птичката… Ужасно нещо!“ възклицаваше разказвачът и се впускаше да анализира постъпката на ловеца.

Но мигар една такава постъпка може да бъде анализирана!

И мигар е възможно някой ловец да изплаща по такъв начин своите грехове, записани в тези богати някога ловища!… Не е възможно, естествено, но нали нас все ни гнети мисълта, че един ден ще трябва да се тегли черта отдолу и да се види кое е пито и кое платено!

Най-младият от групата скочи чевръсто, напълни бързо своята ловна пушка и изгърмя по посока на кучето. Животното се стресна, не бе очаквало, изглежда, да стрелят по него. То трепна, отскочи встрани, постоя, постоя, обърна се да види не го ли грози опасност от някое друго място, отново се загледа в нас и мисля, че в този момент то с цялото си същество питаше: „Защо ме пъдиш, човеко?“

После се завъртя и започна да бяга към пълзящата мъгла и към гората. Отначало бягаше бавно, но колкото повече се отдалечаваше от нас, толкова повече ускоряваше своя бяг. Завързаното за шията му дърво се люлееше отпреде му, от силния бяг то го удряше не само през разранените до кръв нозе, но го удряше и през муцуната. Нещастното същество се препъваше, като че всеки момент щеше да падне и да забие муцуната си в земята.

Тичайки, то нагази в мъглата. Известно време се виждаше как се гмурка в нея, сякаш че плува. Пълзяща и топла, мъглата го погълна много бързо, опипа с меките си лапи подножието на нашата могила, но не се изкачи по могилата, а продължи да пълзи в ниското. Гората стоеше потънала до пояс в тази бяла пара, от могилката изглеждаше като че виси във въздуха.

Към тази висяща във въздуха гора изчезна и кучето, появило се по такъв странен за нас начин.

Гледах в тази подвижна и топла пустота и ми се струваше, че из въздуха още се носи тежкото бръмчене на рояците мухи, съпровождащи това окаяно същество. Мъглата продължаваше да пълзи и да се раздипля. Тя ту скриваше някоя част от високото поле, ту неочаквано оголваше някое островче и там, в оголеното място, до най-малки подробности се виждаха червени или жълти джанки. Мургави жени и момиченца, облечени в широки цикламени фусти, бързаха към джанките, но ето че преди още да са стигнали до тях, мъглата с един замах скри момиченцата, жените и джанките, за да открие на съвсем друго място замислен кон, сам-самичък в самотията си, ленена нива с полегнали в нея снопи или сребрееща на слънцето вода. Мъглата се напластяваше бавно, изместваше се едва забележимо, изтъняваше, пропълзяваше бързо напред, водена като че ли от някакво любопитство, или заставаше неподвижно, сетила се внезапно за нещо. Въздушните течения си играеха с нея, повдигаха я нагоре, сваляха я ниско, караха я да пълзи, диплеха я, разкъсваха я и по този начин тя ту скриваше, ту оголваше отделни части от високото поле. Тези картини нямаха никаква връзка помежду си. Аз ги гледах как се показват и изгубват из мъглата и ми беше приятно да гадая какво ли по-нататък може да се появи.

И ето че докато се забавлявах по този начин, съзнанието ми постепенно започна да изтръгва от нищото отколешни картини, стари спомени взеха да блуждаят из него, сив вълк видях как прибягва с дебнещи стъпки през тях, обезумяло стадо елени премина в бесен галоп, вдигайки снежен облак след себе си, каменни водопади се мернаха в снежния облак, чернота… Всичко туй се стопи бързо и ровейки се назад из спомените, мисълта изрови (както кучето изравя от земята скрит кокал) един неподвижен лапландец.

Лапландецът ме гледаше, без да мига, лицето му обрасна бързо с черна кучешка четина. Той се обърна и пропадна в чернотата…

Малко по малко аз си припомних две легенди от лапландския епос, които бях слушал преди много години в Скандинавия. Реших да ги разкажа на своите приятели, докато пладнувахме на сянка под крушата, излегнати в най-живописни пози. „Искам — казах на приятелите — да прехвърля една съвсем тънка нишка между тези лапландски легенди и кучето, посетило ни по такъв загадъчен начин!“

Един от ловците ми каза небрежно: „А бе щом си намислил, тегли нишката! Ако се скъса — нищо!“ „Да — казах, — ако се скъса нишката, не е беда, ще ни останат поне легендите!“

В една област близо до скандинавските планини, населена главно с лапландци еленовъди, се появява вълча глутница. Вълците идват в областта почти едновременно с елените и на много места по пътя еленовъдите намират следи от вълкоядина. Това е в началото на зимата. През този сезон самоедите се прехвърлят постепенно със стадата си от Норвегия в Швеция, за да търсят храна и завет. В тази част на планините има една каменна врата, наричат я еленова или лапландска врата, защото главно през нея минават почти всичките стада. Вратата всъщност е един от малкото проходи в този каменен и враждебен за човека свят. На север и на запад от нея се трупат един върху друг гигантски каменни гранити, за да създадат заоблените силуети на най-студените планини, каквито съм виждал. Те изглеждат почти черни на фона на сивото северно небе, в скутите им лежат снежни преспи и почти винаги по тях се стелят и димят бели мъгли. Шеметни пропасти прорязват гранитните планини, каменни водопади са застинали из техните улеи, цели реки висят замръзнали във въздуха и ще висят чак до началото на пролетта. Още по-нататък са фиордите, иззад тях наднича, забулен в мъгли, Северният Атлантик… Но това вече е друга земя, друг свят, създаден само от камък и от вода.

Зимата и тъмнината изтласкват на юг почти цялата жива твар от тези каменни колоси, в това число гонят на юг към горите и стадата с елени, и самоедите. Там, след преминаването на еленовата врата, започват борови и брезови гори, в тях има завет и се червенеят дървените къщи на лапландците. Къщите са разпръснати, почти всяка една е строена близко до гората, когато човек ги види за първи път, остава с впечатлението, че тези къщи са излезли боязливо от гората, колкото да надникнат и разузнаят, и че в следващия миг ще изчезнат между дърветата, тъй както изчезва диво животно, изплашено от появата на човек. В областта може да се срещне и малка дървена църквица — ако минаващият оттам влезе в нея, ще види, че разпънатият на кръста Исус е с лице на лапландец и че от двете му страни се трупат лапландци и лапландки и дори един северен елен наднича над главите на хората, за да види какво става в този северен Ерусалим. На дървения подиум стои пясъчен часовник, пясъкът в него отдавна е изтекъл, но няма кой да го обърне, та да потече отново времето в него. Само по празници пасторът го обръща, но го прави единствено за да отмери дължината на своята проповед.

В тази именно област се появява вълчата глутница, като напада елените, но не отминава и другите домашни животни, и често започна да се чува сред самоедите, че вълците са убили елен, кон или крава. Реките и езерата замръзват, дни наред бушува виелица, пастирите седят в къщите си и се ослушват няма ли да доловят през виелицата и вой на вълци. Когато виелицата стихва, те залагат капани по предполагаемите вървища на хищниците, но капаните остават празни. Правят хайки, но ни веднъж не успяват да убият вълк. Глутницата се изплъзва невредима, тя заобикаля предпазливо хайките и капаните и отдалече подминава местата, където самоеди стоят скрити на своите пусии. В устата на добродушните пастири тази вълча глутница постепенно се превръща едва ли не в някакъв дух, в нещо мистично и тайнствено, родено от тъмните и зли сили на северните гори. Те прибягват до най-различни хитрини при преследването и гонитбата на глутницата, но хищниците се измъкват винаги и изчезват безследно в непристъпните каменопади и пропасти, за да се появят отново само подир няколко дни на най-неочаквано място. Веднъж те дори се появяват пред самата лапландска църквица по време на богослужение. Събраните на богослужение самоеди виждат слисани как вълците клечат спокойно в дълбокия сняг, загледани в прозорците на църквицата. Муцуните на всички са кървави. Прекъсвайки богослужението, мъжете изтичват бързо навън, но за съжаление, всеки един от тях е въоръжен само със своя къс лапландски нож. Няколко мига хора и вълци стоят неподвижно, втренчили погледи едни в други.

Много силно впечатление на самоедите прави голям сив вълк, който клечи посред глутницата. Той стърчи с цяла глава над останалите хищници. Това е невероятно едър и силен звяр, в чиито очи богомолците забелязват да играят жълти пламъци. На виковете на хората водачът на глутницата озъбва застрашително кървавата си муцуна, надига се неохотно и без ни най-малко да бърза, повежда вълците през дълбокия сняг към гората. Те се изтеглят в тънка нишка подире му, като всеки един вълк внимава да стъпва в дирите на водача.

В края на гората глутницата се спира, водачът навежда глава и надава такъв вой, че косите на самоедите настръхват. Грозна закана има в този вълчи вой и заедно с това някаква болка клокочи в гърлото на хищника, нещо мрачно се кърти от гърдите му и едно в друго се преплитат закана и молба. Глутницата приглася на своя водач и когато накрая вълците млъкват, наострили ушите си към планините, то откъм каменните, потънали в снегове планини се дочуват далечни вълчи позивни. Ехото препраща вълчия вой през каменните стръмнини, търкаля го из каменните пропасти, пълзи през дълбоките преспи и се блъска в ниското посивяло небе, прихлупило плътно тази част на света, за да замре бавно и постепенно в гърлото на скования от студ Север. Като че ли целите планини са се напълнили с вълчи глутници, чак до края, до чернотата на фиордите и до забуленото в мъгли лице на Северния Атлантик. Самото лице на Северния Атлантик не се вижда, но застаналите в снега самоеди чувстват как той диша насреща им.

Малко по-късно, излизайки от вцепенението и побутвайки се един друг, тези добродушни пастири тръгват по пъртината, оставена от вълчата глутница. Когато стигнат до гората, те виждат в самата й окрайнина оглозганите останки на лос. Снегът е изпотъпкан и кървав.

Ето от какво са били кървави муцуните на хищниците!…

Самоедите се загръщат в кожите си, невидимият Северен Атлантик продължава да диша насреща им и те се чувстват като надвесени над вълче гърло.

Тогава най-старите започват да говорят, че глутницата сигурно се предвожда от човек. Големият сив хищник, чиито очи пламтяха с жълти пламъци и стърчеше с цяла глава над останалите, е навярно някой човек, преобразен във вълк. Старите самоеди знаят, че понякога, макар и рядко, някой човек може да се преобрази във вълк, да стане водач на глутница и тъй като познава всичките дворове, всички стопански постройки, всичките техни входове и изходи, както и хитрините на пастирите, то този преобразен вълк се превръща в страшилище. Глутницата го следва покорно по петите, ни един вълк няма никаква рана по себе си, нанесена от човек, всичките зверове са добре охранени, винаги сити и в набезите си стават все по-нагли и по-нагли.

Утъпквайки снега в окрайнината на гората, самоедите си спомнят за една отдалечена дървена къща край брега на реката. Години наред в тази отдалечена дървена къща живее непознат за тях човек, пришълец някакъв, саможив, необщителен, но ето че от няколко месеца нито коминът на къщата му дими, нито пък вечер прозорците светят. Няколко по-млади пастири решават да идат при самотната къща и да проверят какво има в нея. Те я намират отворена, изоставена и студена. Вятърът е навял дълбок сняг пред прага. В този дълбок сняг самоедите виждат да се откроява вълча диря. Вълкът е излязъл от къщата, тръгнал е към реката, там на брега се забелязват много вълчи дири, само че по-дребни. Хищникът, излязъл от запустялата къща, повежда чакащите го вълци през замръзналата река, известно време те вървят все по леда, подир което се покатерват по един стръмен скат, водещ към лабиринт от пещери.

Младите пастири се връщат назад и разказват какво са видели край запустялата къща. Тогава всички разбират, че вълчата глутница наистина се води от човек, преобразил се във вълк.

Те се разотиват унило по домовете си, подпират и овързват здраво вратите, поставят капани на най-невероятни места и будувайки през дългите северни нощи, се ослушват няма ли да доловят прокрадващи се стъпки покрай стените или далечен вой, идващ от каменните планини. С разсъмването самоедите откриват, че подпорите са махнати, възлите на вратите са развързани, поставените и замаскирани хитро капани са затворени, всичко наоколо е бродирано от вълчи стъпки и тук или там снегът аленее и се вижда да стърчи кърваво еленово копито…

И тъй ден подир ден, нощ подир нощ, будувайки на оскъдната светлина в очакване на вълчата глутница, самоедите доразвиват своя лапландски епос, изпълвайки го с ужаси. Преобразеният във вълк човек продължава да води глутницата и не се минава нито седмица, без на едно или на друго място в селището да не бъде зърната неговата окървавена муцуна. Бавно и мъчително се върти снежният чекрък на зимата. Хората седят настръхнали по домовете си, очаквайки някаква развръзка. Но развръзката все не иде и не иде. Събирайки своя кървав данък, вълчата глутница се прехвърля и в съседни селища, тя е безмилостна и по своя път оставя само смърт и ужаси. Понякога е така настървена, изпаднала сякаш в умопомрачение, че само избива добитъка, без да се докосне до него.

Легендата разказва по-нататък, че със затоплянето на времето вълците започват да се оттеглят все повече и повече към непристъпните каменопади и каменни пещери, търсейки из тях нови бърлоги. Ледовете в реките се пропукват, топи се ледът и в големите езера, сега вълчата глутница вече не може да преминава направо, а трябва да заобикаля и да търси плитчини и бродове през реките. Начело й е все същият голям сив вълк с пламтящи очи. Той се плъзга по омекналия сняг като сив дух, следван безропотно по петите от останалите хищници. Само една вълча глутница може да следва по този безропотен начин своя водач.

Зверовете вървят дълго, докато накрая намират удобно място за преминаване на реката. Водачът на глутницата се спира, около него се спират и останалите. От брега на реката те вижда сребреещата на слънцето вода, по която се стрелкат прозрачни риби. Тези почти прозрачни риби са пъстърви. От едната страна на реката има широк водопад, там водата бучи, премята се и се пени, за да тръгне подир малко успокоена и разлята между широките брегове. Към тези бучащи води се стрелка почти прозрачната пъстърва.

Големият сив вълк пристъпва досами реката, той иска да се наведе и да пие вода. Заедно с водача пристъпва и глутницата и също тъй се навежда над реката, за да пие вода.

И навеждайки се, големият сив вълк открива с изненада, че във водата се отразява не вълчата му муцуна, а неговото някогашно човешко лице. Само че сега то е обрасло със сива козина, изподраскано е, уродливо и зло. Големият сив вълк се дръпва мигновено назад.

Глутницата, наведена заедно с него да пие вода, също тъй е видяла отражението на уродливото човешко лице. Хищниците настръхват и като по даден от някого знак се нахвърлят едновременно и от всички страни върху големия сив вълк.

Грозно ръмжене и тракане на челюсти огласят снежната пустош. Само за няколко мига спокойно стоящата на снежния бряг на реката вълча глутница се превръща в настръхнала космата топка, виеща, ръмжаща и хъркаща.

Хищниците разкъсват своя водач и отстъпват бавно назад, облизвайки кървавите си муцуни.

Върху снега аленеят червени петна, кървави кичури косми са разпръснати на всички страни, оголена бедрена кост лъщи на слънцето и една вълча лапа се вижда сред тази вълкоядина, тъй неестествено и абсурдно полегнала сред вълкоядината, сякаш току-що е паднала от небето.

След кървавия пир вълците пристъпват крайно предпазливо към реката. Всеки един от тях се докосва много внимателно до водата, следейки отраженията на събратята си.

Реката продължава да се разлива нашироко и щедро пред наведените над нея вълци. Потръпвайки едва-едва, тя отнася отразената глутница между бреговете си из скандинавската земя.

И всеки един лапландец, застанал по това време на брега на реката, открива с изумление, че по водата се носи отразена вълчата глутница. И дваж по-изумен остава той, когато види, че реката поема леко и плавно и неговото собствено отражение, завърта го бавно в своите водовъртежи и го понася заедно с глутницата към морето и към забуления в мъгли Северен Атлантик.

Подир известно време, поединично или на двойки, вълците се разпръскват на различни страни, а една част от тях се уединяват, за да дадат потомство. Легендата разказва, че няколко седмици по-късно пред входовете на пещерите в непристъпните за човека каменопади и пропасти се появили млади вълчета. Те били още много добродушни, тромави, несръчни и почти като деца си играели пред тъмните входове на вълчите леговища. Самоедите еленовъди повели отново своите стада на север през каменната еленова, или лапландска врата, прониквайки все по-надълбоко и по-надълбоко в планините.

Започвало краткото, но пищно северно лято. Посред това пищно лято легендата поставя един лапландец косач, потънал до кръста в зелена трева. Този косач е излязъл да окоси ливадата си. В работата му помага и неговата жена. Тя преобръща с желязна вила дебелите откоси, за да може тревата да съхне. Част от нея лапландката пренася и разстила върху брезови върлини. Върху върлините тревата не задържа роса и съхне по-бързо. На север голяма част от сеното се суши по този начин. Жената върши всичко това, като че простира върху върлините мокро пране. Тя работи бавно, много внимателно и предпазливо. Тази лапландка е бременна. Зелената й рокля се спуска на широки дипли и обгръща леко силното й тяло. В очите й се отразява зелената ливада, а вътре в тях като черна точица шава косачът. Тя се навежда трудно, по скулуфите й е избила пот, ситни капчици пот са избили по мекия мъх на лицето й. От бременността лицето е станало луничаво, от него лъха доброта, погледът е замислен и тих. Жената работи съсредоточено, но личи, че мисълта й не е нито в желязната вила, нито в дъхавата трева. Мисълта й е под сърцето, където потръпва живот и чувства тя тоновете на детското сърчице.

А косачът продължава да коси, размахвайки широко косата. Летният ден се изсипва щедро върху земята, из въздуха жужат насекоми, от близката гора се чува птича песен. Отвсякъде струи благодат и картината изглежда тъй пасторална, сякаш всеки миг посред нея ще се появят небесни ангели и ще започнат да хвъркат заедно с жужащите из въздуха насекоми. Небесни ангели обаче не се появяват отникъде, само по лицето на жената се появява лека усмивка, тя пробягва между златистия мъх и се изгубва като гущерче, пропълзяло с малките си крачета между каменния мъх на някоя самотна скала. Самотни скали тук има много. Те се виждат да стърчат посред ливадата, както и в окрайнината на гората. Това са стари гранити, караулещи в северната земя, самотници, побити тук от времето. Хората са свикнали до такава степен с тях, че не им обръщат никакво внимание. Рядко само може да се види птица, кацнала върху някой от самотниците. Тя е кацнала там само колкото да подсили самотата на тези гранити. И гущерче някое ще се покатери, ще постои на слънце и подплашено от нещо, известно само на него, ще побърза да се скрие в пукнатините.

Към обяд косачът и неговата помощница тръгват през дебелите откоси към сянката на едно дърво. Мъжът с косата на рамо, жената на рамо с желязната вила. Те се разполагат в сянката на дървото да обядват. Лапландката е все тъй замислена, спокойна, но будна. Тя разказва на мъжа си как чувства тоновете на детското сърчице и му позволява да сложи и той ръката си, за да долови далечните, идващи като че от друга планета, пулсации на зреещия в жената плод. Косачът върши това много внимателно, боейки се да не смути нежните пулсации. Подир обяда той казва на жената да почива, взема една брадва и тръгва към гората, за да насече брезови върлини. Жената остава да седи на сянка под дървото, проследявайки с поглед мъжа си. Той все повече и повече се смалява, докато накрая изчезва с брадвата в гората.

Околовръст продължава да струи благодат.

Повалената в откосите трева дъхти силно, тя леко омайва. Вдишвайки дълбоко, човек може така да заспи и да се понесе върху крилата на лятото. Жената се унася в дрямка, но ето че изведнъж се сепва. Тя вижда от гората да излиза черно куче. Отдалече прилича на голямото нюфаундлендско куче на едно семейство самоеди от селището, техни съседи. Кучето тича в тръс помежду дебелите откоси и колкото повече наближава жената, толкова повече едрее. Тя застава на колене под дървото, знае, че това голямо самоедско куче е добродушно и незлобливо, всеки миг очаква да зърне на шията му пъстра каишка и един златен медал, привързан за каишката. С тази пъстра каишка и с този медал големият и добродушен нюфаундленд обикновено излиза да се разхожда пред къщата на самоедите.

Но с приближаването жената открива, че я няма пъстрата каишка на шията, нито златният медал бляска на слънцето. Вместо това тя вижда как жълти пламъци излизат от очите на кучето. То все повече и повече едрее, големоглаво и грозно, по големина надминава нюфаундленда на самоедите. С приближаването ускорява своя бяг, без да сваля пламтящите си очи от жената. Тя вижда как грозният ужасен звяр разтваря голямата си челюст, димящото му топло гърло започва да клокочи и глухо ръмжене се понася през окосената трева. Жената улавя бързо желязната вила и замахвайки с нея като с копие, се мъчи да я забие в димящото и топло кучешко гърло. Кучето отскача встрани. Жълтите пламъци в очите му постепенно стават синкави. Синкавият цвят в очите на всяко едно куче е белег, че омразата му е стигнала своя предел. То забива ноктите си във влажната земя, опъва мускулите до краен предел и отскача внезапно към отбраняващата се с желязната вила жена. Металните рогове на вилата удрят полегатото чело, кучето изскимтява, прави една дъга и застава отново, готвейки се за скок.

Нещастницата чувства как пот започва да избива по цялото й тяло. Тя вика за помощ към далечната гора, без да изпуска от погледа си нападащото я куче. Чувства, че озвереното куче се стреми към плода й, че иска да го разкъса. Обзема я ужас. Отбранявайки се с желязната вила, започва да мисли, че това куче не е от селището, а е родено от тъмните и зли сили на гората и е пратено от тези тъмни и зли сили, за да разкъса зреещия плод в утробата й. При едно от нападенията кучето успява да захапе със зъби зелената й рокля. Жената се дръпва силно назад, замахвайки едновременно с вилата. Кучето отстъпва с ръмжене, между зъбите му се зеленее откъснато парче плат от роклята.

Жената диша тежко, заслушана в тихите тонове на зреещия под сърцето й плод. Тоновете са станали тревожни. Тя се олюлява, но тръгва заканително към кучето, впило пламтящите си очи в нея. Настъпва с такава решителност към него, че то не издържа, ами замахва с лапа във въздуха, сякаш иска да го раздере, озъбва се и отскача назад. Като се обръща няколко пъти по ред, кучето заобикаля един от самотните гранити, подир което с лек тръс тръгва към гората. То скоро се изгубва в гората, но на жената още дълго време й се привижда неговият черен силует. Той ту се появява иззад самотните гранити, ту се губи внезапно, за да се появи посред простряното върху брезовите върлини сено, или най-неочаквано се показва чак горе в каменните планини, където пред непристъпните пещери си играят тромаво млади вълчета. Всичко това са миражи… Но ето че напрежението постепенно отминава, големоглавото черно куче пропада като вдън земя, лапландката залита по окосената ливада и се свлича върху един от откосите. Стои така дълго, заслушана в себе си.

По някое време съглежда мъжа си. Той върви през окосената ливада, натоварен с брезови върлини. При неговото появяване тя усеща слабост и започва да плаче. Озадачен, мъжът хвърля брезовите върлини от рамото си и я пита защо плаче. Хълцайки, тя му разказва как в негово отсъствие я е нападнало едно грозно и големоглаво черно куче, как искало да разкъса плода в утробата й, как тя се отбранявала от него с желязната вила и как накрая кучето побягнало към гората, отнасяйки между зъбите си парче плат от нейната рокля. За да я успокои, мъжът й казва, че това са глупости, и започва да се смее.

Тогава жената открива с ужас между зъбите на мъжа си парче плат от своята раздърпана зелена рокля.

Лапландската легенда разказва по-нататък, че у някои хора живее едно грозно, странно и ужасно зло куче. За съжаление, те не подозират, че отглеждат в себе си това отвратително животно, и не знаят кога именно ще приемат неговия образ, за да се нахвърлят върху най-близките на сърцето си хора и да искат да ги разкъсат със зъби и нокти!…

И ето че като разказах всичко това на живописно разположените върху могилата ловци, то те се засмяха доста пренебрежително и скептично на разказа ми. Тогава аз ги погледнах изпитателно и с тих ужас открих, че между зъбите на всеки един от тях има парче плат от моята груба ловна риза. Помъчих се подобно на тях да се засмея и аз пренебрежително и скептично, но опитът ми излезе несполучлив. Изведнъж почувствах устата си схваната, сякаш се бе парализирала. Обхвана ме ужас пред мисълта, че в този миг аз също така стискам между зъбите си несъзнателно откъснато парче плат от нечия груба ловна риза.

Без повече да мисля, затворих очи и преглътнах.

Това ми струваше огромни усилия. Конвулсия премина по цялото ми тяло, усетих чак с костите си как нещо бавно, тежко и лепкаво се завъртя вътре в мен и падна бавно и тежко на самото дъно на съзнанието ми. Не бих казал, че бе парче плат от груба ловна риза, но мисля, че бе някакво подобие на парче плат от груба ловна риза.

Изпитах погнуса от него, обаче нямаше как да го изхвърля оттам. То се загнезди в съзнанието ми и по този начин остана завинаги в трюма на моя беден ковчег.

 

 

Несретникът с дървото на шията и с рояците мухи не се появи повече, за да ни съобщи къде има мърша. Полето постепенно се очисти от мъглата и заблестя с цялата си красота. Отдавна минаваше пладне. Напуснахме неохотно могилата и тръгнахме доста лениво към реката, за да се наплискаме в нея с вода и да се разхладим. Приятелите ме попитаха, ако помежду нас има някой сив вълк и се наведем над реката да се измием, дали според самоедите във водата ще се отрази човешко лице или сива вълча муцуна. За съжаление, аз не знаех нищо повече от това, което бях разказал за сивия вълк, и мисля, че и самоедите не знаеха.

Що се отнася до кучето с дървото на шията, то мисля, че този нещастник ни смяташе за себеподобни. Другояче не бих могъл да си обясня защо с тази тежест на шията това старо и уморено животно е трябвало да извърви целия път от мършата до кичестата круша, в чиято сянка се бяхме разположили ние, хората.