Йордан Радичков
Ноев ковчег (6)

Къкринското ханче подир залавянето на българския Апостол

Когато българският апостол Васил Левски се втурва с два револвера, за да разкъса обръча на седемнадесетте турски заптиета, обградили от всички страни Къкринското ханче, и с гърмежи да си проправи път към заснеженото поле, то по една нелепа случайност цървулът му се закачва върху един от коловете на плета, изплетен високо, за да предпазва ханчето от вълци, от скитници и от нежелани гости. За кратко време Апостолът увисва на плета и става мишена за пушките на заптиетата. В зимната нощ се чуват викове, неясни силуети прибягват из снежния здрач, припукват пушки, нестройният залп търси слепешком своята жертва. Апостолът пада ничком в снега и го обагря с кръв. Той е ранен, револверите му са празни, съвсем сам е срещу седемнадесетте заптиета.

Залавят го и го връзват.

Може ли да каже някой дали заптиетата са знаели през онази нощ, че Васил Левски напуска предния ден град Ловеч с много пари в себе си, за да търсят в него пари?

Това днес никой не може да каже!

Заптиетата са много усърдни, освен че претърсват Апостола, то те се ровят и търсят и из опръскания с кръв сняг, както и около ужасния плет. Търсачите намират няколко сребърни меджидиета, това засилва апетита им. Те продължават да ровят настървено и да стъпкват снега. Някои се сещат да донесат от ханчето топла вода и да напръскат снега с нея, но мигар може с едно ведро топла вода да бъде стопен онзи дълбок сняг, в който остана отпечатъкът на българския апостол, паднал ничком подир нестройния залп на турските заптиета!

Преди разсъмване по пътя ще се появи човек с каруца. Този човек е мливар, който идва с мливото си от воденица. Заптиетата турят ръка на каруцата на мливаря, натоварват в нея едно ранено при престрелката заптие, качват в каруцата и вързания Апостол и преди още да се е разсъмнало, потеглят по пътя за град Ловеч, като водят отподире си и катъра на българския апостол, чийто празен самар се поклаща върху гърба на животното.

Снегът много скоро ги скрива от поглед. Подир тях ханчето остава пусто и празно. То постепенно изстива, потънало до колене в сняг, загуглено в сняг, стъклата на малките му прозорци се заскрежават, сякаш ханчето ослепява бавно и няма да може да вижда нищо повече с побелелите си очи. В зимния здрач то напомня за живо същество, митическо и нямо, припълзяло безшумно и тайно през ниските заснежени хълмове или припълзяло безшумно и тайно през времето и застанало на пътя край Къкрина, за да чака там едничкия син на България, апостола Васил Левски… Бе го дочакало! И макар че вече изстиваше и ослепяваше от студа, изглежда, че му стигаше това да чува през падащия безшумно сняг кучетата на Къкрина и кукуригането на петли. Одърът, върху който преспа Васил Левски, бе разхвърлян от заптиетата и отдавна изстинал, никаква следа не остава там от Апостола освен една малка, едва забележима вдлъбнатина върху възглавницата, където през нощта бе отпочивала немирната му глава.

От своя страна и Апостолът също тъй бе вървял през времето към това прокълнато ханче и ето че накрая, побутвайки го леко, съдбата го отби в него и хлопна тихо вратата зад гърба му. По този начин човекът и ханчето свързаха завинаги съдбите си, вплетоха се като зъл възел в българската история и в българското съзнание и останаха там те като зъл възел за вечни времена.

Дали някой бе чул изстрелите край Къкрина през тази нощ, аз не зная. И дали бяха чути от някого разговорите на заптиетата, пълни с недомлъвки, докато ровеха усърдно снега, търсеха бели меджидиета и тъпчеха отпечатъка на Апостола, аз също така не зная. И никой днес не знае и не може да каже дали всичко това е било чуто, или е било само предположение.

Но ето че из колибите и колибарските селища плъпва мълва.

Според мълвата у Апостола са се намирали много пари, които той успял да разхвърли в снега още докато се мъчел да разкъса кордона на заптиетата, а така също и по-късно, когато видял, че всяка надежда за спасение е изгубена. Мълвата е нещо изключително мощно, тя прониква навсякъде, промъква се тайно, пропълзява през пукнатините, пълзи по отвесни стени, върви на пръсти, сама тя с пръст на устата, шушука, съзаклятничи, обгръща човека отвсякъде, притиска го като лепкава мъгла, вмъква се в смутената му душа. Ако пътят за там е затворен, то тя прониква едва ли не през порите на кожата му, влиза незабелязана и в най-добре охраняваните крепости, наднича през ключалките на вратите, изнася на показ най-съкровени тайни, интригува и подкопава, с едно само нашепване съсипва нечие реноме, изграждано цял живот. В шепота и в шушукането на мълвата има злоради нотки, но има и нотки на надежда и на свята народна наивност, че утре или най-късно вдругиден ще има небесно знамение и че назрява промяна. Тази надежда за промяна народът таи дълбоко в себе си. Ние не знаем точно кога това цвете пониква и кога започва да цъфти в народната душа.

Мълвата е вечният скитник по пътищата. Тя постоянно пренася нещо, пренася го шепнешком, някак си тайнствено и съвсем тихо, като че ли ви приобщава към някакво съзаклятие, като че самата нашепвана от нея вест е някое много рядко и плашливо птиче, та е достатъчен само един-единствен наш невнимателен жест или едно-единствено невнимателно движение и птичето ще отлети безвъзвратно, предричането няма да се сбъдне и няма да има магия. Мълвата постоянно нещо подсказва, но го подсказва шепнешком, пълна с недомлъвки, говори обикновено с половин уста и оставя подир себе си неяснота и недоизказаност, за да може човек да гадае. Ужасно нещо! Кълбо от влечуги, което непрекъснато се оплита и разплита, преминава всякакви граници и понякога може да набъбне, да обрасне и да достигне такива гигантски размери, че да е видно от всичките континенти на света. Това гигантско чудовище е световната мълва.

Мисля, че именно световната мълва е създала много от човешките митове и легенди, в това число и мита за потопа и за Ноевия ковчег. Мълвата може да угнети, но тя може да породи и надежди. Тя е като нож с две острия, на който са забравили да турят дръжката, тъй че както и да посегнем към този нож, рискуваме да посечем ръката си. Би ли могъл да каже някой къде живее народната мълва, с какво се храни и как се размножава? Трудно може да се отговори на такъв въпрос. Тя се таи дълбоко в недрата на народната душа, в онзи тъмен, врящ и неизследван котел, който може да се оприличи на врящата магма в някой вулкан, димящ и стенещ в своя дълбок кратер, ръмжащ и дишащ заканително!

Та ето че с откарването на Апостола за град Ловеч околовръст из колибите и колибарските селища плъпва мълва. И преди още мълвата да е заглъхнала и да се е разсъмнало добре, край Къкринското ханче се появи човек.

Човекът бе загуглил главата и част от лицето си с гугла, тъй че лицето му почти се скриваше под гуглата. От устата му излизаше пара, снегът под краката му поскърцваше. Човекът с гуглата носеше очукан бакърен котел със себе си, ушите на котела подрънкваха при всяка негова крачка. За да се предпазва от студа, този ранен посетител на ханчето носеше също така и груби плетени ръкавици с един пръст. Той премина през пъртината, оставена от турските заптиета, огледа изпод гуглата пустия път, подир което тръгна много решително, само че не към вратите на ханчето, а към онзи ужасен плет, чиито заострени колове стърчеха зловещо на фона на сивото здрачно небе. Плетът, извит в дъга и с тези остри, високо щръкнали към небето колове, напомняше някаква митическа челюст, паднала като че от самото небе.

Валеше ситен сняг, сипкав и сух. Когато човекът стигна при снежния отпечатък на Апостола, отъпкан от заптиетата, докато търсеха усърдно сребърни меджидиета, то той остави бакърения котел и без да сваля ръкавиците си, се прекръсти пред отъпкания отпечатък и пред кървавите петна около него. По кръстния знак се разбираше, че появилият се на местопроизшествието човек е християнин. След като се прекръсти, той оправи гуглата си (в смисъл че още веднъж превърза връзките й, за да не са много дълги), наведе се, започна да гребе сняг с ръце и да пълни с него котела. Като напълни съда със сняг, човекът го вдигна от земята и тръгна в посоката, откъм която бе дошъл.

Не се мина много време и ето че същият този човек с износената и кърпена дрешка се появи отново. Той пак носеше познатия очукан котел. Този път обаче човекът не бе сам, с него вървеше и жена. Жената бе облечена с кожухче без ръкави и се бе увила в груб вълнен шал тъй старателно, че от лицето й се виждаха само очите. Ръцете си жената криеше под плетения шал. Тя вървеше на две-три крачки подир мъжа и внимаваше да стъпва в неговите стъпки. Щом стигна плета, човекът остави своя очукан съд, а жената мина напред и се спря пред снежния отпечатък на Апостола. Тя се прекръсти набожно и застана като побита в снега, загледана в една точка. По някое време развърза шала от устата си и тогава се видя, че жената мърда устните си, молейки се безгласно. Мъжът постоя, постоя, огледа се, после се наведе и започна внимателно да гребе сняг и да пълни с него очукания котел.

Щом напълни котела, той застана смирено зад жената, навел смирено загуглената си глава. От устата и на двамата излизаше пара. Тъмната челюст на плета зееше насреща им, а зад нея засипваното със сняг ханче гледаше равнодушно с безизразните си побелели очи. В здрача то набъбваше и едрееше, загугляйки се все повече в своята снежна гугла.

Снегът продължаваше да вали ситен и сипкав.

Този сняг затрупваше всичко под себе си. Бе еднообразен, безшумен и равномерен, наклонен леко на една страна от студения северен вятър. Разсъмваше се мъчително. Зимният ден още не бе отворил очите си. Всичко околовръст изглеждаше като сляпо, купчини дървета и храсти стърчеха с неясните си силуети, неясно тъмнееха ниските заснежени хълмове, самото небе изглеждаше мътно и сивкаво в това бавно разсъмване. Дори снегът сивееше леко. Тъмните петна край снежния отпечатък на Апостола едно по едно започнаха да се изгубват под безшумно падащия сняг. Небесната мелница изсипваше непрекъснато своето небесно мливо върху следите, оставени през нощта край ханчето, както и върху двамата молещи се, застанали неподвижно пред високия плет. Те сякаш се молеха не на своя християнски Господ-Бог, а на самия този висок плет, озъбен с острите си колове, хищен като някой езически идол.

Жената свърши безгласната си молитва, прекръсти се и се поклони ниско на Апостоловия отпечатък. Мъжът от своя страна също се поклони, вдигна от земята своя очукан котел и двамата тръгнаха обратно по пъртината, без да промълвят нито една дума помежду си. Този път жената вървеше напред, криейки ръцете си под грубия шал. Зимният ден дори не ги погледна. Тези странни посетители лека-полека се размиха в падащия сняг, силуетите им издребняха, станаха сиви и накрая съвсем се изгубиха.

Снегът продължаваше да вали.

Далече някъде пролая куче. Лаят бе така глух, като че излизаше изпод земята. Той нарастваше постепенно, стана настървен, сетне изведнъж кучето изквича, изглежда, че го удариха с нещо, и дълго подир това студеният вятър донасяше откъслечно скимтене. Когато скимтенето стихна, зимният ден едва-едва отвори едното си око, мътно и сънено. Небесната мелница го посипа със сняг и мисля, че до вечерта денят не отвори другото си око, а продължи да гледа все така мътно и сънено към сляпото, загуглено със сняг ханче.

Дълго време отникъде не се показваше жива душа, ако не се смята един гарван. Той летеше бавно, въртеше главата си постоянно, за да може да огледа по-добре земята под себе си, и на равни интервали грачеше дрезгаво. Птицата бе много лека, едва ли не лека като пеперуда. Зиме гарваните намират трудно храна, отслабват извънредно много, те стават леки като пеперуди. Това сравнение изглежда нелепо и смешно и дори може да подразни някого, но уверявам ви, че летящата в сивото небе птица бе много слаба, съвсем лека и летеше почти като пеперуда. Студеният вятър я подмяташе непрекъснато, въздушните течения си играеха с нея, но тя продължаваше да върти главата си на всички страни, търсейки нещо върху засипваната със сняг земя.

Как да намериш обаче това нещо под снега!

Само сокерицата има удивителната способност да вижда през снега. За тази цел сокерицата каца зимно време на някое дърво, отгоре тя започва да оглежда втренчено снега под себе си и дори ако снежната покривка е дебела половин метър, тя открива безпогрешно къде точно под половинметровия сняг има паднал желъд, шишарка или друга някаква храна. Сокерицата се спуска от дървото, потъва като камък в снега и подир малко се показва изпод него, стискайки желъда в човката си. Тази сивкава, с нищо незабележима птица, на големина колкото една обикновена врана, е цяло чудо!… Прелитащият над Къкринското ханче гарван не можеше да види нищо под снега, нямаше той удивителната способност на сокерицата! На дрезгавите му викове никой не се обади.

Той се изгуби по пътя си, люшкан от студения вятър, но още дълго време подир това се чуваше неговият грак, сякаш изпращаше непрекъснато към някого, неизвестен на хората, зловещи позивни.

След изчезването на гарвана при ханчето се яви човек с кошле и с лопата на рамо. Той беше куц, кашляше постоянно, носеше овехтял кожух и олизана овча капа. Човекът пушеше. Спря се на пъртината, оставена от заптиетата, свали котлето от гърба си, подпря се на лопатата и остана така подпрян на нея няколко мига, загледан в ханчето. Мислеше ли нещо в този момент куцият, или съобразяваше нещо, е трудно да се каже. По едно време той се обърна внезапно, като че го бяха повикали, хвърли един бегъл поглед на пустия път и започна да гребе сняг с лопатата. Гребеше снега от самата пъртина, като пълнеше с него кошлето. Напълни го много бързо, вдигна го на гръб, опитвайки дали е тежко.

Товарът излезе тежък.

Човекът тръгна с него по обратния път, подпирайки се с една ръка на лопатата. От тежестта на товара той започна да куца още по-силно. Не хвърли цигарата, а я държеше залепена за единия край на устата, смучеше я постоянно, димеше и не преставаше да кашля: „Кха… Кха…“

Куцият още не беше се изгубил по своята пъртина, а към ханчето ето че се зададоха три жени. Те вървяха бавно, отдалеко изглеждаше като че не вървят, а просто плуват, разравяйки синкавия сняг пред себе си със своите широки фусти. Най-отпреде ситнеше стара жена със сини, почти избелели очи. Тя беше прегърбена от старост. Другите две жени бяха млади. Особено силно впечатление правеше едната от тях. Нейната едра фигура се открояваше на снега, жената стърчеше с цяла глава над своите две спътнички. Тя имаше високи и силни гърди, вървеше изправена и тъй като бе забрадена с черен шал, то лицето й на фона на този шал изглеждаше неестествено бяло и бледо. Погледът на жената бе разсеян. Тя вървеше редом със своите спътнички, но правеше това до голяма степен механически. От разсеяния й поглед личеше, че тя само тялом е с тях, а духът й се рее далече, далече.

Трите жени се отбиха от пъртината и тръгнаха към снежния отпечатък на Апостола. Той бе почнал полека-лека да се изгубва под падащия от небето сняг; изгубваха се също така и тъмните петна кръв, те едва-едва се забелязваха от едната страна на отпечатъка. Странните посетителки се спряха, най-старата бръкна в пазвата си и извади от нея малка икона с образа на света Богородица. Тя я положи внимателно върху снега и се прекръсти, покланяйки се ниско. Сетне жените паднаха на колене пред иконата и започнаха да се молят. Те шепнеха високо своите молитви, като най-високо се издигаше шепотът на прегърбената от старост бабичка. На една крачка от нея шепнеха двете млади жени. Макар шепотът им да бе силен, не се разбираше нищо от молитвите на тези богомолки.

Снегът продължаваше да вали силен и сипкав и да засипва всичко под себе си. Той постепенно изравняваше широката пъртина, проправена преди разсъмване към град Ловеч, заличаваше следите на заптиетата — те бяха изпотъпкали всичко наоколо, докато бяха обграждали през нощта ханчето и бяха избирали своите пусии тъй, че българският апостол Васил Левски да не може да избяга отникъде. Засипваше снегът все повече и повече и прага на ханчето и заприличваше то все повече и повече на нещо отдавна изоставено, необитаемо и пусто. И лика на света Богородица от малката икона засипваше, но бабичката от време на време я забърсваше с ръка, без да спира да шепне високо своята молитва. Шепотът на молещите се се разнасяше от зимния вятър, той ту се издигаше към сивото небе, ту се посипваше върху заснежената земя или се усукваше покрай ужасния плет и покрай стените на пустото, ослепяло само за една нощ ханче.

Щом привършиха с молитвите, трите жени загребаха сняг с ръце и напълниха с него престилките си. После подпасаха престилките тъй, че снегът да не може да изпадне от тях. Онази със сините, почти избелели очи прибра иконата на света Богородица в пазвата си и когато тия странни богомолки се обърнаха, за да тръгнат назад през снега, то те останаха крайно изненадани, а високата, с неестествено бялото и бледо лице, тури длан на устата си, за да прикрие с нея и да потисне едно свое възклицание.

Какво бе изненадало богомолките?

Те видяха пред себе си пръснати поединично из снега или скупчени на малки групи молещи се жени. Недалече от тях се трупаха мъже, някои бяха още сънени, облечени набързо или наметнали набързо някоя стара дреха върху себе си. Мъжете пушеха, надничаха един друг над раменете си и говореха нещо много тихо помежду си, шепнешком. От всички страни се виждаха да прииждат нови хора. Жените се молеха шепнешком, всяка една загледана в снега пред себе си и унесена в своята молитва.

Страшно звучеше този шепот в зимния ден.

Снежинките го попиваха в себе си и го наслагваха заедно със себе си, падайки боязливо върху земята, помежду чакащите ги там други снежинки.

По едно време в навалицата се появи висок сух мъж. Той започна да разбутва навалицата пред себе си и да си проправя път към ханчето. Този човек бе непознат на събраните наоколо хора. Имаше вид на скитник, сухото му, отдавна небръснато лице бе станало барутеносиво от ветровете. Водеше подире си катър, наметнат с конски чул против студа. Добичето бе старо и мършаво, всичките му кости бяха силно изпъкнали, поради което изглеждаше по-едро от ръста си. Следваше зиморничаво стопанина си, без голяма охота, постоянно въвираше влажната си муцуна в неговия овчи кожух.

„Где го?… Где го?“ — питаше високо скитникът, без да спира да разбутва хората пред себе си.

От навалицата му викаха: „Там! Там!“, като сочеха ханчето.

Молещите се жени продължаваха да шепнат своите молитви, без да обръщат внимание на скитника с катъра. Той стигна при снежния отпечатък, навяван със сняг, свали конския чул от гърба на своето зиморничаво добиче и пристъпвайки внимателно, се наведе, та зави отпечатъка на Апостола с грубия конски чул. Скитникът тъй внимателно и благоговейно положи конския чул върху снега, като че не покриваше той с него един, станал вече доста неясен, снежен отпечатък, а като че ли завиваше някой много близък и скъп на сърцето човек, паднал в снега.

И коленичи тогава скитникът, и свали шапката си, навеждайки ниско своята препатила глава, а молещите се шепнешком жени млъкнаха. Сетне непознатият стана, поведе бавно назад своето мършаво, зиморничаво добиче, казвайки на скупчените наоколо хора: „Така снежният отпечатък на българския апостол ще се запази!“. Жените промълвиха тихо: „Амин!“ и се наведе подир всичко това скитникът, та загреба сняг и тури той снега в дисагите, завързани за самара на добичето.

И повтори той това няколко пъти, докато дисагите се напълниха.

Тогава всички около ханчето — мъж било или жена — пристъпиха напред и започнаха да събират сняг. Един през друг хората говореха, като се допълваха непрекъснато, че българският апостол бил излязъл от град Ловеч с много пари в себе си и че всичките пари били все бели меджидиета. През нощта, сражавайки се с обградилите го отвсякъде заптиета, Апостолът разхвърлял междувременно из снега белите меджидиета, които носел със себе си, за да не попаднат те в ръцете на заптиетата при залавянето му, а да останат за изстрадалия народ. Ето поради тази именно причина народът се трупаше при ханчето, събираше снега около него и го отнасяше по къщите да го стопява на огъня с надеждата, че щом снегът се стопи, то на дъното на съда ще блеснат сребърни меджидиета.

Небесната мелница продължаваше да засипва отгоре препъващите се в снега работници. На мястото на изгребания сняг тя трупаше нов сняг, недокоснат от никого, пръхкав и чист.

През това време мълвата за залавянето на българския апостол Васил Левски продължаваше да се разнася навсякъде. Тя, изглежда, бе стигнала вече и в самия град Ловеч, защото веднага след запирането на българския апостол в конака там се яви Юдата на Апостола, поп Кръстю, и го попита със следните думи: „Какво стана, Апостоле!“, на което българският апостол му отговори, казвайки му: „Стана тя, каквато стана! Всичко се свърши!“ И не погледна той повече на своя Юда.

 

 

А при Къкринското ханче хората постепенно се разотидоха, препъвайки се по пъртините. Всеки един човек отнесе със себе си товар сняг, за да го стопи на огъня вкъщи. Районът около ханчето стана пуст, но това не продължи дълго, защото по пътя се зададоха неколцина човека, наметнати с тежки ямурлуци, всичките до един загуглени. Ямурлуците и гуглите на тези пътници бяха целите в сняг, което показваше, че това са пътници, идващи отдалеко. На нозете си всички имаха дебели навои и бяха обути с цървули от щавена волска кожа. Тези пътници вървяха бавно и мълчаливо. Като наближиха ханчето, те се отбиха от пътя и спряха край един валог. Мястото там бе заветно, имаше неголяма дъбова гора, която вървеше все из валога. Дъбът зимува с шумата си, той задържа снега върху себе си и поради тази причина гората изглеждаше цялата засипана със сняг, подобно на идващите отдалеко пътници с ямурлуците.

Без да бързат, мъжете свалиха от себе си ямурлуците, изтърсиха ги от снега и ги окачиха по дърветата в окрайнината на гората. Тогава се видя, че всеки един от пътниците носи ведро и брадва. Те оставиха ведрата и влязоха в гората с брадвите. Подир малко откъм гората се чуха ударите на брадви. Малко по-късно хората започнаха да излизат оттам, носейки със себе си дърва за огрев. Те оставиха дървата, стъпкаха бавно снега и без да бързат, започнаха да стъкват огньове. В скоро време откъм валога се заизвиха пушеци и сред снега затанцуваха пламъци. Все така бавно, едва ли не флегматично, мъжете тръгнаха към ханчето, обаче като стигнаха там, не проявиха никакво любопитство към ханчето, а се наведоха и почнаха да пълнят своите ведра със сняг. Щом напълниха съдовете си, върнаха се обратно с тях при огньовете и всеки един тури своя съд на своя огън, за да топи в него снега.

Пламъците близнаха бързо ведрата и ги опушиха. Щом от ведрата се вдигна пара, тези тромави и непохватни на пръв поглед пришълци ги отместиха от огньовете и изляха внимателно водата от тях. Облаци пара се вдигнаха и за известно време забулиха и скриха от чужди очи хората и огньовете. Когато по-късно парата се разпръсна или по-точно заскрежи се и се посипа върху земята, се видя, че пристигналите отдалече пътници отиват с ведрата към ханчето за нов сняг. Бяха ли намерили те бели меджидиета на дъната на своите ведра, това никой не можеше да каже, защото тези странни пришълци не си казаха нищо помежду си, а по лицето на всеки един от тях не можеше нищо да се прочете. Лицата им бяха непроницаеми.

По-нататък картината се повтори… след това още веднъж… и още веднъж пришълците изляха внимателно водата от своите димящи ведра, забулвайки се целите в пара, и без да изписват нищо на непроницаемите си лица, отидоха за нов сняг и се върнаха обратно при огньовете и всеки един тури съда на своя си огън, а на когото дървата се привършваха, влизаше той с брадвата навътре в гората и подир малко се разнасяха от гората викът на брадвата и викът на посеченото дърво, обаче това бяха викове в пустиня, никой не се притичваше там на помощ, ами напротив, едва пришълецът е изнесъл отсеченото дърво при своя огън, и ето че друг вече се готви да влезе в гората със своята бляскаща брадва, защото огънят му е съвсем изтънял и едва-едва припламва и облизва с език опушеното дъно на ведрото, докато през това време от съседните огньове една част от пришълците вече накланят обгърнатите в пара съдове и изливат внимателно снежната вода от тях, извънредно много съсредоточени в работата си, подир изливането на водата един по един мъжете тръгват за още сняг, запазвайки непроницаемостта на лицата си… И всичко това до такава степен и в най-пълна мяра започва да се повтаря, че заприличва на някакъв абсурден филм, заснет и монтиран от един-единствен, повтарящ се до умопобъркване епизод.

Но ето че като по даден знак странните пришълци прекъснаха своята работа, загърнаха се всичките в големите си ямурлуци и всеки един седна край своя огън, за да обядва.

Снегът продължаваше да вали все така силен и сипкав, отвсякъде се просмукваше оскъдна, сивкава светлина. Сякаш всеки миг денят можеше да затвори своето полуотворено око и да отстъпи мястото си на зимния здрач. Никакъв звук отникъде не нарушаваше тишината, ни лай на куче се чуваше, ни кукуригане на петел, единствено огънят на хранещите се мълчаливо пришълци пращеше и съскаше, като с това подсилваше още повече околното мъртвило и пустота.

В пустотата внезапно се появиха няколко птици. Те се очертаха изведнъж и много отчетливо на прихлупеното небе. Бяха първите птици след гарвана, появили се в зимния ден. Летяха извънредно бавно, размахвайки меланхолично крилата си. Минаха над ханчето и над огньовете и като се снишиха над гората, започнаха да кацат тежко по дърветата. Едва тези няколко птици бяха кацнали, сривайки безшумно товара от сняг по дърветата, и ето че на тяхно място се зададоха нови. Те следваха същия път, минаха над ханчето и над огньовете и се заспускаха мълчаливо в потъналата в сняг и в мълчание гора. След тях се зададоха още птици. Летейки все по един и същи въздушен коридор, те се насочваха към гората и кацаха в нея.

Тези крилати пришълци бяха матовочерни, на големина достигаха размерите на гълъба, имаха големи глави и клюнове и може би тъкмо заради това, че бяха големоглави, изглеждаха меланхолични. Всички тези птици размахваха много бавно крилата си и летяха при пълно мълчание. За разлика от самотния гарван, минал на разсъмване, те бяха тежки, вятърът не можеше да си играе с тях, не можеше да ги подмята като пеперуди на всички страни.

Хранещите се край огньовете повдигнаха опушените си лица към небето и извиваха бавно глави, проследявайки летежа на тези непознати за тях птици. Последната птица едва бе кацнала и ето че откъм гората се чу екот на брадва: „Ткха!… Ткха!“ Екотът още не бе стихнал, а изведнъж от различни страни се обадиха няколко брадви: „Ткха!… Ткха!“ Подир малко към тях се присъединиха още и постепенно цялата засипана със сняг гора заехтя: „Ткха!… Ткха!“ Мъжете от огньовете започнаха да стават един по един и да отърсват снега от ямурлуците си, като от време на време поглеждаха към гората. Те очакваха, изглежда, от гората да се появят дървари, но се мина сума време, а никакъв човек не се показваше. Брадвите продължаваха да се обаждат от различни страни и в това нямаше нищо странно. Странното бе, че колкото и усърдно да работеха секачите, ни веднъж не се чу в гората да се събори с трясък някое дърво.

Невидимите секачи продължаваха да въртят своите брадви и цялата гора ехтеше и охкаше глухо: „Ткха!… Ткха!“. От небето ли паднаха тези секачи, от земята ли изникнаха, дявол ги знае! Мъжете се размърдаха около огньовете, свалиха от себе си ямурлуците и като взеха за всеки случай брадвите със себе си, влязоха в гората.

Те се запровираха между дърветата навътре, търсейки да зърнат тези тъй неочаквано появили се дървари. Голямо слисване се изписа върху непроницаемите им лица, когато видяха, че никакви дървари няма вътре и че никой никаква брадва не върти над главата си и не замахва да посече застаналото отпреде му дърво. На различни места из гората бяха накацали прелетелите преди малко големоглави птици. Те биеха с човки по дърветата и произвеждаха този тъй много напомнящ ударите на брадва звук: „Ткха!… Ткха!“. Всяка птица си бе избрала по едно сухо дърво — вътре в гората имаше много сухи дървета — и работеше извънредно съсредоточено. Тя замахваше силно и удряше косо с човката си все на едно и също място, сякаш че дялаше със сатър. Суха кора и трески хвърчеха във всички посоки, ала птиците не им обръщаха никакво внимание, ами се катереха бавно нагоре или слизаха бавно надолу, подобно на птицата дърволазка, без ни за миг да прекъсват своята работа. Като дялаха сухите дъбаци по този начин, те разкриваха убежищата на короядите и на техните личинки и пируваха с тях.

Обедният пир на птиците не продължи дълго. Като по даден знак те прекъснаха своята работа, само тук и там още няколко пъти се чуха единични удари и гората изведнъж потъна в тишина. Крилатите пришълци започнаха да почистват бавно човките си, отривайки ги в дърветата. От време на време някоя птица навеждаше главата си съвсем близко до дървото и се ослушваше. Тя, изглежда, проверяваше дали няма да се обади вътре корояд или личинката на корояд. Тези посетителки на гората не обърнаха никакво внимание на застаналите под дърветата хора, нито обърнаха внимание на бляскащите в ръцете им брадви, ами почистиха човките си, постояха мълчаливо в проядените от короядите дървета и една по една започнаха да се вдигат и да отлитат, като пляскаха тежко с крилата си.

Когато и последната птица отлетя, мъжете се развъртяха с брадвите и малко по-късно всеки един от тях излезе от гората, понесъл на рамо по едно отсечено дърво. Огньовете им димеха и тлееха слабо, но те видяха, че недалече от тях, по посока на ханчето, горяха силно много нови огньове и около тях се лутаха някакви мъже, обгърнати в дим. Новите пришълци топяха на огньовете сняг в големи бакърени съдове и бяха много съсредоточени в работата си. Иззад хълмовете се показваше по някой нов пришълец, той газеше из дълбокия сняг, запътен право към ханчето, и ето че едва е стигнал ханчето, а иззад хълмовете се показва следващият пришълец. Така се отронваха непрекъснато всякакви хора, кои облечени в старите си овчи кожуси, кои загуглени в ямурлуци, кои овързали ушите си с плетени шалове. Те идеха от различни селища, от различни махали и колиби, с пристигането си веднага се залавяха да разчистват снега, за да могат да запалят огън на разчистеното място, и щом огньовете пламваха, отиваха да напълнят съдовете си със сняг и ги туряха на огньовете, за да топят снега. През това време нови пришълци извираха от различни посоки, всички до един запътени към ханчето.

А снегът продължаваше да вали, все тъй ситен и сипкав, и да затрупва всичко под себе си. Постепенно започна да притъмнява, времето стана по-студено, хората като че ли се разбързаха.

Но закъде бързаха, това едва ли някой можеше да каже. Всеки накланяше бързо своя съд, изливайки водата от него, парата го обгръщаше от всички страни, а когато парата се разсееше, виждаше се как човекът пълни съда с нов сняг. Той побеляваше бързо, покриваше се целият със скреж, защото попилата в шаячените дрехи пара много бързо се заскрежаваше. И колкото повече се здрачаваше и времето ставаше все по-студено и по-студено, толкова по-бързо се покриваха със скреж пришълците покрай своите огньове. Но те не обръщаха внимание на студа, а продължаваха усърдно своята работа.

Никой никому не казваше дали като топи снега, намира нещо на дъното, или работи той като някой луд, сомнамбул някакъв или вятърничав човек. Тази работа се вършеше съвършено мълчаливо и аз мисля, че на съседните огньове сигурно са намерили бели меджидиета, иначе защо така настървено ще продължават да пълнят своите съдове със сняг и да ги турят отново на огньовете? Или защо ще продължават да цепят тъй усърдно дърва и да поддържат огньовете, опушвайки се като язовци на пушека им, ако никой нищо не бе намерил през целия ден?

По здрач оттам мина един беден колибарин. Той не знаеше нищо, затова се учуди, когато видя толкова много народ, събран около Къкринското ханче. Всички седяха като саудитски араби край огньовете, а по лицата им бе размазана чернилка и сажди. Бедният колибарин се поинтересува за какво са всичките тези огньове, дълго се диви той на разказаното, а накрая се прекръсти набожно, наведе се, та загреба малко сняг и го тури в торбичката си. После бедният колибарин превърза внимателно торбичката и пое по засипания със сняг път към своята бедна колиба в планината.

Зимният ден постепенно притвори своето сънено око. Огньовете един по един взеха да притихват, все по-малко и по-малко ставаха танцуващите из снега пламъци. Първи от огнищата се вдигнаха пришълците с непроницаемите лица. Лицата им продължаваха да бъдат непроницаеми, но когато поглеждаха към някого, то те го гледаха зло.

Дръннаха в тъмнината празните бакърени съдове, а по някое време някакъв човек се завайка: „Боже, стопил съм си восъка!“ Вайкащият се човек беше восковарджия, тоест продавач на восък. Изглежда, че докато е топил сняг, восковарджията не е обърнал внимание, че през това време оставеният край огъня восък се е стопил. „Боже, ами какво ще правя сега!“ И чудеше се гласно нещастникът, но никой не обърна внимание на вайкането му, а обърнаха внимание на една група мъже, които се показаха из тъмнината. Те вървеха с широки крачки през снега право към ханчето.

Тези мъже носеха няколко факли. Най-напред вървеше един висок и сух мъж, със сухо, барутеносиво, отдавна небръснато лице. Имаше вид на скитник. Неколцина от работещите край загасващите огньове познаха в него скитника, който сутринта се бе появил в навалицата със своя катър и сваляйки от катъра конския чул, внимателно и благоговейно бе покрил с чула снежния отпечатък на българския апостол… Ето и сега този човек с барутеносивото лице, щом стигна до плета, спря се и вдигна внимателно и благоговейно конския чул, после взе горящата факла от ръцете на стоящия най-близко до него и освети с факела снега пред себе си. И пристъпиха и останалите с факлите, държейки ги високо над главите си, и като погледнаха, видяха пред себе си снежния отпечатък на българския апостол. И щом видяха, отстъпиха и всички до един паднаха благоговейно на колене в снега. От тъмнината надойдоха и останалите. Когато надникнаха, те се слисаха, защото видяха, че в снега лежи огненият отпечатък на човек. Този отпечатък изглеждаше не само огнен, но той и шаваше като жив в зимната нощ. Тогава и те паднаха на колене, а опушените им лица добиха страшни изражения. Посред съскането и пращенето на горящите факли се понесе глух шепот. Снежният отпечатък на българския апостол продължаваше да шава в снега, раздвижван от светлината на факлите и добил огнено изражение благодарение на техния огън.

И остана този снежен отпечатък от ханчето за вечни времена в съзнанието на струпалите се там хора.

Снегът продължи да вали, ситен и монотонен, сякаш край нямаше.

Късно през нощта на същия ден бедният колибарин, който бе взел само няколко шепи сняг от ханчето и ги бе сложил в торбичката си, потропа на вратата на своята бедна колиба. Този бедняк живееше в планината със старата си майка, с жена си и с едно малко синеоко момиченце. Жена му стана да му отвори, тя стъкна огъня в огнището и докато слагаше софрата, за да вечеря, колибаринът разказа на нея, на старата си майка и на малкото си синеоко момиченце как през нощта на Къкринското ханче е бил заловен от турски заптиета българският апостол Васил Левски, как той, сражавайки се, разхвърлял из снега всичките си бели меджидиета, които носел със себе си, за да не попаднат в ръцете на заптиетата, а да останат за изстрадалия народ, и как сега там, край ханчето, изстрадалият народ събира снега и го топи, за да търси меджидиетата. Той също бил взел няколко шепи сняг в торбичката си, за да може, като се върне в бедната си колиба, да стопи снега на огнището и да види истина ли е това, което бе чул да се говори на ханчето, или е само приказка. Още същата нощ бедните колибари стопиха снега от торбичката в едно менче и като погледнаха, останаха смаяни, защото видяха, че на дъното на менчето светлее едно бяло меджидие.

Ето така се свърши този ужасен ден!

С това обаче аз не свършвам моите бележки, а искам да продължа още малко. Мисля си, че дори и така да беше изтекъл в пясъчния часовник на времето този ужасен ден, то ние пак можем да останем доволни, защото подир залавянето на българския апостол около ханчето непрекъснато са щъкали хора и не само са щъкали, ами са произнасяли тихо и благоговейно името му, пристъпвали са внимателно към снежния отпечатък и кървавите петна край него, кръстели са се и са мълвели набожно своите християнски молитви.

Нищо че натам ги е тласкал дивият интерес!

Нищо че са топели снега на огньовете и са се мъчели като грешни дяволи да изтръгнат от него меджидиетата на Апостола!

Нищо!

Важното е, че е имало хора!

Аз бях чувал от по-преди, че подир откарването на българския апостол за град Ловеч то на ханчето тутакси се били явили някакви българи и се заловили с тази грозна работа да топят снега и да търсят пари в него. Дълго време това ме гнетеше и измъчваше съзнанието ми, затуй се помъчих да съживя и раздвижа ужасната картина. Така именно се появиха загуглените против студа нещастници, взеха да събират те снега около ханчето и да го топят на огньовете, придавайки непроницаем вид на лицата си.

По същия начин пратих там и онзи, куция, както и другите подир него. Чувствах душевна несгода пред вида на тази картина, но не можех да спра, а продължавах да изваждам от зимния, невзрачен и сив ден все нови и нови пришълци с тайната надежда, че не е възможно по някое време да не се появи там и нещо чисто и светло. И ето че очакванията ми се сбъднаха!

То се появи в лицето на трите набожни жени с иконата на света Богородица и в лицето на високия и сух непознат, който свали конския чул от гърба на своето зиморничаво добиче и покри с него снежния отпечатък, а вечерта дойде заедно с настъпването на тъмнината, придружен от онези с големите съскащи факли, за да вдигне конския чул и да освети отпечатъка на българския апостол, превръщайки го изведнъж в подвижен и огнен символ.

И не беше никак лошо!

Само че, за съжаление, тази картина беше лъжа, тя се рисуваше единствена в бедното ми въображение!

Подир написването на горните бележки ходих в град Ловеч да разпитвам дали са чували някой да е топил сняг и да е търсил меджидиета, но в града не бяха чували и не знаеха нищо. Не можаха да ми кажат нищо и в пантеона на Апостола. Ходих също тъй и на Къкринското ханче да питам наистина ли подир откарването на Апостола от заптиетата тук се е струпала беднотията да топи снега и да дири в него пари, но и на ханчето — нищо! Жената, която посрещаше и изпращаше посетителите на ханчето, ми каза, че само заптиетата били ровили в снега през нощта да търсят пари, дори по някое време изнесли от ханчето ведро с топла вода и понапръскали наоколо с тая вода, но видели, че това е безсмислено, отказали се да дирят повече и поели пътя за град Ловеч.

Подир тях ханчето останало празно и пусто и никакъв човек повече там не се е появил.

Според тази жена ханчето в ония години е било далече от селото. То е било използвано главно за комитетски цели, затова никой от селото нито бил чул, нито пък бил видял нещо от оная нощ. Тази жена казваше още, че в старите времена по тези места тръгнали да се заселват две племена. Те замръкнали по пътя, едното се изгубило и се лутало през цялата нощ, а другото племе продължило да върви в тъмнината по една малка речица и не се лутало никак, защото се водело все по къкренето на жабите. Така племето стигнало мястото на сегашното село Къкрина. То се заселило на туй място и по-късно дало името на своето поселище от това именно къкрене на жабите в нощта на преселването. И спомена жената, че когато разказва на учениците и особено на по-малките, на пионерите и на чавдарчетата, как българският апостол подир залпа на заптиетата паднал и опръскал земята с кръвта си, то най-малките веднага изтичват напред, отвъд плета, и започват да дирят из троскота капките кръв на Апостола.

Нищо повече там не се е случило. Било е Коледа…

Изглежда, че от бележките ми за Къкринското ханче, родени в моята бедна глава, само гарванът е истински. Същият този гладен и лек гарван, люшкан непрекъснато от студения вятър, който въртеше главата си на всички страни и изпращаше непрекъснато към засипаната със сняг земя своите зловещи позивни. И онези големоглави меланхолични птици изглежда, че са истински. Те прелетяха тромаво през бележките ми, накацаха тежко из тях, като биха и дялаха с човки, за да търсят корояди и личинките на корояди. И за Юдата на поп Кръстю е истина, че отива той в конака, явява се пред Апостола и го запитва с думите: „Какво стана, Апостоле?“ на което Апостола му отговаря, казвайки: „Стана тя, каквато стана! Всичко се свърши!“

Няколко седмици по-късно, когато българският апостол увисва на бесилото край град София, то заснежената земя ще чуе как през зимната виелица гарванът грачи зловещо и грозно. Възможно е това да е същият онзи гарван, който подир разсъмване прелетя в унилото небе на моите бележки за ханчето!

Що се отнася до деня подир залавянето на българския апостол на Къкринското ханче от турските заптиета и откарването му за конака в град Ловеч, както и за по-следващите дни, ето как всъщност е било всичко:

Щом потерята замина по пътя, снегът много бързо скри от погледа отдалечаващите се. Разсъмна се, но продължи да вали. Сняг валя през целия ден и през цялата нощ, на другия ден също валя, зимният ден благоволи да поотвори само едното си око, колкото да изстиска от него малко сивкава, нерадостна светлина, и го притвори много рано. Стъмни се рано, а снегът продължи да вали и валя той през цялата нощ, затрупа всички пътища, сетне и през деня подир нощта също така валя, все монотонно и тихо. Тук и там хората се опитаха плахо да направят пъртини, но се здрачи бързо и снегът все не спираше, продължаваше да вали и засипа пъртините. Северните ветрове постепенно се извъртяха да духат откъм североизток, снегът обаче не спираше, а се въртеше и се усукваше, и все валеше и валеше… Понякога цели облаци се повдигаха от земята, понесени от ветрищата, като засипваха села и пътища и издигаха високи, непроходими преспи.

А сивото небе все сипеше и сипеше сняг. Небесната мелница изглежда, че бе оставена да се върти на безконечник, затуй валеше непрекъснато.

Така времето се задържа дълго и продължи да вали и през следващите дни и нощи. Ветровете се биеха непрекъснато кой над кого да надделее и според това кой вятър духаше, снегът валеше ту ситен и сипкав, ту ставаше едър, мокър и лепкав, падаше бавно и тежко върху земята, без всякаква охота. С този мокър и лепкав сняг се прокрадваше плаха надеждица, че времето може да поомекне и небето да се отгърне, но надеждицата бързо изгасваше, защото лепкавият сняг се заменяше от ситен и остър, който валеше гъсто и бодеше човешкото лице като с игли. Той се сипеше някак си настървено и зло върху земята, по цели дни и нощи, и можеше да бъде оприличен на някое зло куче, което изпохапва всичко, попаднало пред очите му, докато накрая го изместваше монотонен и тих сняг… Той валеше замислено и някак унило.

Колко дни и седмици валя, никой не може да каже, защото дните и седмиците се сляха в едно цяло. После, за да внесе малко бъркотия в еднообразието, иззад хълмовете се втурна виелица. Тя насмете земята, тъй както вълци насмитат стадо овце. Грозен вой нададоха осаждените комини на къщите, селищата притихнаха, стенания, скърцания и пукот се изтръгнаха от горите и като накара всяко сърце да замре, виелицата отмина, кикотейки се. Ден или два подир нея валя много разсеяно, снежинките блуждаеха колебливо из въздуха, въртяха се около себе си, полюляваха се и падаха замислено върху земята, изтърсили се върху нея едва ли не по невнимание. Сякаш в машинарията на небесната мелница някакви механизми се бяха разстроили. Но постепенно, макар и бавно, механизмите се оправиха и снегът отново продължи да вали както и по-рано и да затрупва всичко под себе си. Валеше всеки ден и всяка нощ, ханчето постепенно се изгуби, засипано със сняг, само гуглата му все още продължаваше да стърчи и озъбените срещу небето колове на онзи ужасен плет. Изгуби се също тъй и снежният отпечатък на българския апостол, както и широката пъртина, оставена от заптиетата, а снегът продължаваше да вали.

И валя той още много дни и нощи, затрупвайки всичко под себе си.

Този сняг не бе почнал да се сипе върху угнетената българска земя от Къкринското ханче. Той валеше от по-рано, засипваше селищата и пътищата и натрупваше големи преспи. Отдавна валеше този сняг, отпреди петстотин години… ту монотонен и тих, ту лепкав и мокър, ту усукващ се като някой дервиш от студения вятър, ту ситен и синкав, носен на юруш от злите виелици. И като валя непрекъснато през всичките тези петстотин години, натрупаха се величествени преспи в душата на угнетения българин.

Как можеше през тези преспи робът да види, че при Къкринското ханче пада неговият апостол, отпечатвайки се върху снега! А и самото ханче как можеше да види роба, когато то лежеше дълбоко под преспите на душата му, където всичко е вцепенено в своята зимна летаргия! Само сокерицата има чудната способност да вижда през преспите, това го ние отбелязахме! Но угнетеният народ не е сокерица и как тогава той може да види всичко това, още повече че ханчето не припълзя там до пътя за изстрадалия народ, а за неговия апостол пропълзя през снеговете на времето, тъй както го отбелязахме още в началото, за да може съдбата, побутвайки леко Апостола, да го отбие в ханчето, да хлопне тихо вратата зад гърба му, та по този начин човек и ханче да свържат завинаги съдбите си, не, ами да ги вплетат като зъл възел завинаги!

Ето, така е било!… Пусто и безнадеждно!

Днес, когато надниквам в душата си, виждам в нейния здрач да се белеят, или по-точно, да се сивеят стари преспи. Зная, че това са останки от оня сняг, натрупван в душата на българина през робството. Под тях лежи засипан и снежният отпечатък на българския апостол, и онези бели меджидиета, разхвърляни из снега през глухата нощ. Като разравям студените останки в душата си, аз понякога се взирам напрегнато и търся дали там, под снега, няма да лъсне някое бяло меджидие. За какво ми е това меджидие, не зная и не мога да обясня, а се ровя и търся в посивелите преспи, разядени от времето, станали вече уродливи. Грозни са тия преспи, истина е, уродливият им вид потиска, но няма как другояче да се освободя от тях, освен като ги топя. Затова непрекъснато се ровя из тях и се ослушвам, за да чувам как всяка снежна капка се отцежда мъчително и как тежко и глухо пада на дъното на душата ми.