Йордан Радичков
Ноев ковчег (7)

Малашевските гробища

През лятото на хиляда деветстотин и осемдесета година погребахме брат ми в неуютните Малашевски гробища. Трудно е да се каже, че гробищата могат да бъдат уютни, но в сравнение с Централните софийски гробища тези от квартал „Малашевци“ изглеждат крайно бедни. В Централните софийски гробища има големи гробници на стари фамилии, декорирани в мрамор и с мраморни ангели, стоящи на стража. Някои от тези ангели са потънали в дълбока размисъл, други са потопени в неутешима печал, трети просто стоят като бели негърчета с къдравите си главици, будуват и пазят някой или нещо да не смути покоя на това скръбно място.

В Малашевските гробища почти всичко е сиромашко и скромно, с дървени пирамиди или с прости дървени кръстове върху могилите. В своята неуютност те могат да бъдат сравнени донякъде с новите жилищни квартали, сглобявани от сиви бетонни панели — тъй всичко у тях е еднообразно, че погледът няма върху какво да се спре, ами блуждае и подскача безцелно от предмет на предмет. Може би поради тази причина погледите на посетителите в гробищата са безцелни, блуждаещи и пусти.

Възможно е също така погледът да опустява като изоставен хамбар, защото човекът, оглеждайки гробищата, се спуска мислено и няколко стъпала надолу, в земята. Там, долу, са мъртвите, потънали в своя вечен покой, притиснати от лепкав мрак. Там, долу, е естественият завършък на всеки човек. Оттам нататък никой не е успял да направи нито една крачка. Казано е, че никой още не е успял да види гърба на смъртта, защото тя никого не е подминала!…

Брат ми почина от рак в санаториума Искрец. Той бе по-голям от мен с три години. Живя тежко и неудачно, през последните си години в самота и уединение, преминавайки през различни болници. Съдбата прояви милост към него, като го прибра рано от този свят и облекчи тежките му страдания. Мама понесе всичко с примирение, стана тиха и замислена. Тя самата се превърна в един непознат дотогава инструмент, излъчващ тишина. Постепенно ние всички около нея заговорихме тихо, движехме се тихо и бавно. При смърт човек забавя своите движения. У него не само походката става бавна, но и самите му жестове, както и всяко едно движение стават много бавни.

Сред тишината и забавените движения смъртта се чувстваше навсякъде из къщата. Софийският градски шум нахлуваше в населения ни дом с цялата си варварска сила. При преминаването на всеки автобус къщата ни се тресеше. В останалото време тя постоянно вибрираше и потреперваше като бито куче. Но въпреки това тъй наречените шумове на живота не бяха в състояние да ни обърнат с лице към него. Всички ние бяхме обърнати към нещо съвършено друго, намиращо се отвъд живота.

Колкото обаче и да се взирахме, отвъд не се съзираше нищо… Все тази пустота! Единственото, което висеше посред пустотата, бе мъртвото лице на моя брат. В него бе съсредоточена като че цялата неподвижност на света.

Мама се овъгли в един-единствен ден. Така овъглена за един ден я помня през лятото на хиляда деветстотин четиридесет и втора година. Тогава почина баща ми, тридесет и девет годишен, в разцвета на силите си. Тъкмо бе почнала жътва, в полето полегнаха първите ръкойки и снопи. Баща ми си замина, оставяйки ни сами в един свят, оголен и див. С мама и с брат ми се почувствахме като изпаднали от каруцата на живота. Това чувство и до ден-днешен не ме е напуснало. То е възгорчиво, защото разбирам, че животът отдавна е отгърмял край мен с каруцата си, а ето аз още продължавам да пъпля пеша по коловоза, оставен от каруцата… И ни някого настигам, нито пък някой ме настига!… Само смъртта един ден ще ме настигне, за да ме потупа дружелюбно по рамото.

Добре е, че имам все пак това убежище — писането! Добре е, че го имам, за да мога да се залъгвам с него, докато ме потупат по рамото. Убежището е временно и както сами виждате — не е особено надеждно, но няма какво да се прави! Така ще е, докато някой ден се намери по-надеждно и по-постоянно убежище.

Когато Каин уби Авел и върху земята остана да лежи първият труп на човек, Каин не знаеше какво да прави с трупа. Тогава над трупа прелетяха две гургулици. Едната падна мъртва върху земята. Другата гургулица изрови гроб и я погреба в него. Щом видя това, Каин постъпи по същия начин, скривайки трупа в земята. Оттогава до ден-днешен ние крием своите мъртви в земята. В същата тази земя, която ни храни и отглежда. Ние сме нейните орачи и сеячите й. Тя ни оставя необезпокоявани да я засеем и да ожънем посятото, позволява ни да се скитаме по нея от единия до другия й край, да я чоплим, да й нанасяме рани и дори да я осакатяваме. Търпелива е тази наша майчица. Тя ни очаква, будна, но спокойна, в края на пътя, за да ни прибере в скутите си.

Ще дойдем, мила моя майчице!…

По желание на мама погребението на брат ми се извърши със свещеник. Църквата добре е измислила свещеника, за да бъде посредник между смъртта и живота. Беше топло. Него ден гробищата бяха пълни със свещеници. От различни страни се носеха пеения и ридания. Много черни раса се виждаха да стърчат край пресните купчини земя. В различни посоки се движеха боядисани в черно електрокари, изпълняващи ролята на катафалки. Тези боядисани в черно електрокари се придружаваха от мургави мъже с лопати на рамо. Това бяха гробарите. Същите тези мургави мъже направиха и братовата могила, побиха кръст върху нея, побиха и ветроупорен фенер до кръста, с малко кандилце вътре. Като се разотидоха, мама заедно с още няколко жени оправи гроба. Най-накрая тя подреди цветята и запали кандилцето във фенера.

И ето че вътре припламна и замъждука едва забележимо пламъче. Този фенер, със своето мъждукащо пламъче, остана да споделя самотата на брат ми в неговото покоище.

Три дни поред мама ходи на Малашевските гробища. На третия ден тя се върна много притихнала и ми каза замислено: „Знаеш ли, че са откраднали фенера от гроба на брат ти!“

Тази кражба бе работа на живота. Дори там, посред сиромашките Малашевски гробища, животът се бе промъкнал тихомълком, надничаше като някой дивак иззад гробовете и ни показваше сипаничавото си, пъпчиво и грубо лице.

Скръбно, нали!