Димитър Пеев
Аберацио Иктус (22)

До края на работния ден прекараха в кабинета на Антонов. Обмисляха от всички страни предложението, мъчеха се да си представят всички възможни ситуации и да търсят изход от тях. Разиграваха страните — ту Хубавенски беше „Доневи“, Консулов „следователят“, а Антонов „съдът“, след това разменяха ролите. Спореха, предлагаха всевъзможни, включително и „безумни“ варианти, оборваха ги. Докато Антонов почувствува главоболие. Особено го притесни Консулов, който спореше упорито, до заинатяване отстояваше тезите си и току викаше: „Обори ме де, не можеш да ме обориш!“ Затова, щом стана 17,30 часа, Антонов предложи:

— Хайде, за днес стига приказки. Да си ходим.

— Какво така по чиновнически го даваш, куме. Та ние още нищо не сме решили.

Консулов явно се беше приготвил да прекара тук нощта. Пък и Хубавенски беше изненадан.

— Чувствувам нужда да проветря мислите си. Главата ми е пълна с хипотези и контрахипотези, с думи…

Разделиха се на трамвайната спирка. Стори му се, че Пенчо има някакъв ангажимент, може би с някое момиче, но, изглежда, не се реши „да се измъкне“ и се остави Консулов да го поведе. Той беше способен да го мъкне цялата вечер със себе си и да го занимава със случая.

Впрочем и Антонов не беше по-добър. Нима можеше да се намери място за друга мисъл в главата му? Но поне остана сам с мислите си.

В къщи нямаше никой. Отдавна не се беше прибирал тъй рано. Преоблече се, седна в любимото си кресло и запуши. Реши да не мисли за нищо, ей така, просто да си почине. Дори телевизора не включи. Цигарата (коя ли за този ден) му загорча. Той стана, извади от барчето бутилка с вишновка. Жена му я беше приготвяла още лани. Истинска настойка от вишни и касис, вкусна, ароматна. Това беше последното шише, и то преполовено. Отпи няколко глътки направо от бутилката.

Ами ако не дойдат!

Ами ако не предприемат нищо, след като дойдат!

Ами ако вече знаят по някакъв начин, че Пепи е мъртва! Те може да са помислили и по този въпрос.

Ами ако въпреки всичко, въпреки цялата подготовка, всичките им планове за разпит те нищо не признаят!

Що за кошмарно дело! Да знаеш кои са убийците и да не можеш да ги разобличиш. Пък дори и да си признаят — нима само със самопризнанието им ще внесат делото в съда? С „царицата на доказателствата“, която отдавна е детронирана като доказателство номер едно. На делото Доневи във всеки случай вече ще знаят, че Пепи е мъртва. В краен случай ще го узнаят от обвинителния акт. Там няма да пише, че Клео е отровената, я! И тогава, дори и да са признали, ще отрекат показанията си на следствието. Кой знае какво ще измислят? Могат да кажат и че показанията им са изтръгнати с насилие! То всъщност нещо подобно все пак има — не насилие, но измама. Измама, че Пени е жива, че Клео е умряла. Имат ли право да си послужат с подобна измама? А как иначе… Да оставят делото недовършено… убийците да останат ненаказани! Че кой ли пък ще пострада от това? Мъртвата не можеш да съживиш. Само ще разбият живота на Доневи, на детето. То ще узнае, че тези, които е смятало за свои родители, които е обичало и уважавало, са престъпници, че са убили истинската му майка и са в затвора. Ще узнае, че баща му е Мери. Да, виенският рай ще се превърне в ад, в софийски ад. Защо пък софийски? Него вероятно ще го прибере доктор Каролев. Е, не софийски, а ихтимански. И може би съвсем не ад… Може така Виктор да стане по-ценен човек. Но ударът ще е тежък, много тежък.

Чу, че някой пъха ключа в бравата, но не можа да отключи — той бе оставил отвътре своя ключ. Позвъни се. Отвори. Беше жена му с традиционната пълна мрежа в едната ръка.

— Какво си подранил днес?

— Така… прибрах се. Къде да ходя?

— За вечеря е рано.

— Знам. Не съм бързал за вечеря.

Без повече да го разпитва, Милка изчезна в кухнята, да подреди купените продукти. Но скоро се появи на вратата на хола.

— Павка, ти си разстроен. Да не се е случило нещо?

— Ами… какво може да се е случило?

— С децата?

— Нищо им няма на нашите. Виж, с друго дете може да се случи нещо… нещо много лошо.

— Да ти направя ли едно кафе?

— О, да, едно кафе добре ще ми дойде.

След малко Милка донесе две кафета и седна до него. Нищо не го запита, само го загледа дълго, с някакво състрадание в очите. И той й разказа. Накратко, без имена, най-важното. Тя го слуша, слуша, без да задава въпроси, без да го прекъсва. Едва накрая каза:

— Ако от мен зависеше, не бих преследвала родителите, тези хора, дето са отгледали детето. Те не са, както вие казвате, социално опасни. Те вече никога, никога няма да убият човек. Помисли си, че някой се опита да ни отнеме нашите деца. Какво ли не бих направила, за да ги запазя!

— Но нашите ние сме ги родили. А в този случай…

— В този случай само носенето на плода, раждането им липсва. А всичко останало е налице — девет години грижа, надежди, мъки, любов. Това прави родителската обич.

— И ти би убила?!

— Е, не знам, не съм убивала. Но бих се борила с всички средства. Съчувствувам им, разбирам ги. И ти трябва да ги разбереш. Пък и помисли за последиците, какво ще стане с това момче.

— Само за това мисля. Нима можеш да допуснеш, че аз не ги разбирам, че не им съчувствувам? Но те са посегнали на чуждия живот, извършили са убийство. А законът стои и над тях, и над мен. Виж, съдът би могъл да вземе предвид…

— Да, знам, че това не зависи от теб. Затова нищо друго не ти остава, освен да изпълниш дълга си. Каквото и да ти кажа, ще изпълниш дълга си, па ако ще и светът да загине.

— Моят дълг е да разоблича престъпниците и да ги предам на съда. А да им прощавам нямам право. Именно за да не загине светът, както ти се изрази.

— От теб съм чувала, че вие, юристите, имате такова правило: Да възтържествува правото, пък ако ще би и светът да загине. Как го казваше по латински?

— Фи́ат юсти́циа, перѐат му́ндис. Но това не е наш принцип.