Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (9) (Алената графиня)

VII

С Катерина се върнахме в „Порта Джовия“ и открихме, че макар ездачите да бяха пристигнали дълго преди нас, никой не бе посмял да обезпокои Бона в покоите й. Катерина плачеше неудържимо — не толкова от скръб според мен, колкото от ужас — и не се отделяше от мен. На влизане в спалнята на Бона я прегърнах през рамо, все едно съм й майка. Уплашена да не я застигне гневът на враговете на херцога, Лукреция бе избягала в дома на съпруга си в града. Разминахме се с Франческа, която тъкмо отнасяше поднос от леглото на херцогинята.

Завесите бяха вдигнати. Бона лежеше, подпряна на възглавници и увита в плътен шал. Тъмнорусата й коса бе прибрана в небрежна плитка. Широкото й, замислено лице изглеждаше изпито, очите й — премрежени от изтощение. Чула да приближават стъпки, тя се поизправи и се опита да си придаде по-приятно изражение. При вида на разплаканата Катерина обаче, заровила глава в рамото ми, пребледня и се вцепени.

Изрекох със сподавен глас:

— Негово Сиятелство миланският херцог е мъртъв.

Очаквах Бона да простене, да се разридае неутешимо. Очите й се разшириха и нищо друго. Последва дълга тишина. Чуваше се само приглушеното хлипане на Катерина.

Най-сетне устните на херцогинята се разделиха и оформиха една дума:

— Как?

— Посякоха го със сабя — отговорих. — Джовани де Лампуняни и Карло Висконти. Негово Сиятелство още лежи върху Камъка на невинните.

— Висконти — повтори глухо тя; след известно мълчание отвори отново уста и попита: — Невредими ли са всички други?

Кимнах.

— Така мисля.

— Добре. — Тя погледна Катерина и въздъхна. — Горкото дете.

Франческа бе оставила подноса и плачеше, но Бона отметна завивките и провеси месестите си крака през ръба на леглото.

— Франческа! — Просълзената камериерка се сепна от острия тон и вдигна тревожно глава. — Извикай Леонара и ми помогнете да се облека. — Бона погледна към мен. — Деа, отиди да уведомиш Чико, ако още не е чул новината, и го доведи при мен.

* * *

След разговора с дясната ръка на Галеацо — Чико — херцогинята нареди да измият съпруга й в „Санто Стефано“ и да го облекат в златен брокат. По залез-слънце преместиха почистеното тяло на херцога върху маса в църковната ризница. Нямаше поклонение — нито за гражданството, нито за приближените му — защото четиринайсетте рани бяха обезобразили Галеацо. Тленните му останки лежаха в „Санто Стефано“ и през следващия ден, когато херцогът трябваше да посети църквата „Санто Джовани“, за да отбележи Деня на свети Йоан. Бона и Чико работеха без почивка, за да предотвратят всякаква възможност да избухнат бунтове срещу династията Сфорца; на стратегически места по безлюдните милански улици бяха разположени военни отряди.

Късно през нощта Бона изпрати шепа доверени прислужници в „Санто Стефано“. Под прикритието на мрака те се вмъкнаха тайно в светилището, взеха трупа и го отнесоха в катедралата — Дуомо — в другия край на града срещу „Порта Джовия“. Там отвориха ковчега на бащата на херцога — Франческо Сфорца — и положиха Галеацо в него.

По-късно се проведоха множество литургии за душата на Галеацо, но нямаше погребение нито в широк, нито в семеен кръг. Не му издигнаха гробница или паметна плоча. През краткия си живот херцогът бе предизвикал толкова омраза, че се оказа по-безопасно да не разгласяват къде е погребан, да не би враговете му да осквернят тленните му останки.

* * *

Същата нощ Бона не се върна изобщо в леглото, вглъбена в поверителен разговор с Чико и другите съветници на Галеацо. Съблякох се в килера до спалнята на херцогинята и — понеже дворецът в Милано не бе просторен като замъка в Павия — се подготвих да деля тесния нар с Франческа. Докато навличах нощницата си през главата, бавачката на Катерина влезе и ме помоли да се погрижа за повереницата й.

Сварих Катерина да се люлее напред-назад в леглото, обвила коленете си с длани. Стройните, дълги извивки на момичешкото й тяло изпъкваха под фината вълнена нощница; русите й къдрици бяха сплетени спретнато, но по-къси кичури обрамчваха овалното й лице. Бузите й бяха почервенели, клепачите на кървясалите й очи — подути. Когато влязох в стаята, тя вдигна глава, странно обнадеждена, и махна рязко на бавачката си да се оттегли. С изненада забелязах, че трите нара, където спяха прислужниците й, са празни, но с разтурени завивки и чаршафи. Господарката несъмнено бе изхвърлила камериерките си от леглата им без предупреждение.

Останахме сами и Катерина ми посочи леглото до нея — необичайна благосклонност от нейна страна — и заговори с пресипнал от плача глас:

— Разбра, че татко ще умре. Разбра веднага. Как?

— Не знам — отвърнах, но тя вдигна нетърпеливо ръка, за да замълча.

— Ще ти платя. — Погледна ме с по-искрено и сериозно изражение от всякога. — Колкото искаш. И няма да кажа на никого. Трябва обаче да ми разкриеш тайната си магия.

Поклатих глава.

— Няма тайна.

Лицето й се разкриви от гняв.

— Мога да заповядам да те измъчват, докато признаеш. Или да те предам на Църквата като вещица.

Бях твърде изтощена от скръб и заплахата й не ме смути. Гласът и изражението ми несъмнено й показаха безразличието ми.

— Предайте ме тогава. Ще им кажа същото, каквото казах и на вас — не владея никаква магия. — Говорех истината; още не бях опознала ритуала на Матео. — Видях смъртта на баща ви, но не разбирам как.

Тя замълча. Изправих се с намерение да поискам разрешение да се оттегля, но тя ми махна властно да седна пак.

— Защо ме спаси? — попита с напрегнат глас.

— Защо не? — отвърнах.

Тя си пое пресекливо дъх и избухна в детински сълзи.

— Не си тръгвай! — изхлипа и ме прегърна през раменете, придърпвайки ме към себе си. — Никога не ме напускай, Деа!

Не я отблъснах, трогната от искрената й, разтърсваща мъка.

— Недейте, Ваше Благородие, не плачете! — прошепнах майчински. — Ще остана при вас, колкото искате.

Утешавах я няколко минути. Тя най-сетне се успокои и си пое дълбоко дъх.

— Мразех баща си — призна внезапно, облегнала брадичка върху рамото ми. — Мразех го! — Зачаках да заговори за чудовищните му злодейства, но тя добави: — Не ме обичаше. Никак. Обичаше красотата ми. За него бях просто дрънкулка като накитите му, като певците му, като любовниците му… Нещо, с което да парадира пред другите, за да му завиждат.

— Не е вярно — смотолевих по задължение, но тя се отдръпна и ме погледна сериозно в очите.

— Вярно е, Деа. Мъжете не заслужават да ги обичаш.

— Познавах един, който заслужаваше — възразих с неочакван плам.

През онази нощ Катерина не ми позволи да си тръгна. Не ми позволи дори да легна на нара до нея, а настоя да споделя меката й пухена постеля. Изтощена от плача, заспа бързо; лежах, вслушвах се в тихото й дишане и мислех за херцога, за Матео и за загадъчните карти.

* * *

Следващия следобед, в Деня на свети Йоан, дойдоха новини за убийците на херцога и бързо се разпространиха в двора. Група млади разбойници откраднали тялото на Лампуняни от църквата „Санто Стефано“ и го повлекли по градските улици. Когато тълпата приключила с него, трупът бил обезобразен до неузнаваемост, а оскотелите граждани нахранили прасетата с жалките му останки.

Висконти и третият конспиратор, младеж на име Олиати, укрили се веднага след убийството, били предадени от роднини и заловени. Очаквали участта си в тъмницата на „Порта Джовия“. Бона ги бе осъдила сурово — щяха да ги разпънат с колело за изтезания и да ги разкъсат живи от врата до слабините.

Според камериерките й херцогинята не бе проронила нито една сълза след смъртта на съпруга си. Наскоро овдовяла, бях сигурна, че не след дълго скръбта ще я сломи, и исках да съм до нея, когато бурята се разрази. Приближен на Галеацо обаче ме уведоми, че херцогинята не се нуждае от услугите ми; бях свободна, като изключим задължението да си събера вещите, понеже на следващата сутрин дворът щеше да поеме към Павия.

Тръгнах към тесния килер да отхвърля набързо задачата. Не стигнах далеч обаче. Катерина — изненадващо без придружител — ме догони. Беше задъхана и бледа в рокля от черно кадифе с висока яка; невчесаната й коса се спускаше над раменете без мрежа или воал. Явно ме бе видяла да минавам край покоите й, преди камериерките да успеят да се погрижат за прическата й. Спрях и се извърнах укоризнено към нея, но забелязах червената кадифена кутия в ръцете й.

— Къде отиваш? — прошепна тя.

Нямаше смисъл да лъжа; Катерина така или иначе щеше да постигне своето.

— В килера си, Ваше Благородие — признах, вперила безволево очи в кутията.

Тя се озърна, за да се увери, че никой не ни чува. Две перачки се кикотеха в далечния край на лоджията, събираха бельо от стаите и не ни обръщаха внимание.

— Ще дойда с теб — прошушна ми Катерина.

Съгласих се с лек поклон. Влязохме заедно в тясната стаичка до спалнята на Бона. Дръпнах завесата, за да не ни видят. Посочих на Катерина да седне на нара, който делях с Франческа. Тя ме послуша и остави кутията върху леглото със съзаклятническо изражение.

С тънка, победоносна усмивка ме предупреди:

— Не ме разпитвай! Бъди спокойна обаче — Бона не знае, че картите са у мен, и не е нужно да разбира. Позволявам ти да ги задържиш при едно условие.

— Да ви предсказвам бъдещето, когато пожелаете — предположих бавно. — Не бива, Ваше Благородие. Бона ще разкрие кражбата и ще обвини мен. — Взех кутията и я подадох. — Това е безценен подарък от Лоренцо деи Медичи. Върнете й го.

Тя се изправи рязко и тропна с крак — детински властен жест.

— Ще ми се подчиниш!

Понечи сякаш да добави „иначе ще кажа на татко“, но очевидно осъзна, че е изгубила сериозна част от средствата си да поставя условия. Заекна, замислена за нова заплаха да пречупи волята ми.

— Бона Савойска е моя господарка — отвърнах тихо. — Длъжна съм да й се подчинявам.

— Веднъж й взе картите!

— Да — кимнах, — но разбрах колко съм я оскърбила. Вие също знаете, Ваше Благородие, че вече не ми се доверява с цялото си сърце. А сега тя е регент на Милано и неин дълг е да раздава правосъдие. Разкрие ли, че съм крадла — след като ми е забранила да докосвам картите — ще бъде принудена да ме накаже.

Катерина седна и въздъхна недоволно. Без да ме поглежда, призна:

— Вярно е, но…

Приведе се и вдигна извезания с диаманти капак на кутията, разкривайки картите вътре. Бяха с лицето надолу; виждаше се гърбът им, украсен с флорални мотиви. Пресегнах се неволно към тях и Катерина улови китката ми.

— Предскажи ми бъдещето! Моля те!

Огънят изпращя внезапно, разжарен от бучка смола. И двете се сепнахме. Катерина се засмя нервно и пусна ръката ми.

Взех тестето.

— Само този път, Ваше Благородие — предупредих я; устната ми още гореше от удара на херцога. — И ако искате да съм честна с вас, закълнете се, че няма да насочите гнева си срещу мен, ако бъдещето не ви е угодно. Иначе ще призная всичко на Бона.

Катерина кимна нетърпеливо. Не й повярвах, но не устоях на изкушението на картите.

Размесих ги грижливо, подадох на Катерина да цепи тестето, събрах двете купчини и подредих пред нея три карти, обърнати наопаки.

— Миналото — вдигнах първата карта.

Четири златни бокала бяха нарисувани на бял фон, украсен със зелени листа и цветчета. През средата на картата бе разпънато знаме с надпис „по право“. Сфорца често използваха това мото, сочейки, че Бог заслужено им е отредил да бъдат земни владетели.

Думите се изляха неканени от устата ми.

— Четирите чаши. Разточителство. Охолно детство и богатство.

Замълчах. Лъскавите златни чаши съдържаха нещо тъмно и горчиво като отварата, която Бона ме бе накарала да изпия след смъртта на Матео.

— Това обаче не е добро, а тъмно минало и трябва да се преодолее. Сън е, от който трябва да се събудите.

Обърнах втората карта и пак видях босоногия млад мъж в дрипи и с тояжка върху рамото.

— Настоящето. Отново Шута. Начало на дълго пътуване, внасящо промяна. Накрая Шута изгубва наивността си.

Катерина се облакъти върху писалището и се намръщи.

— Но ние току-що се върнахме от Милано и не се очертава да ходим другаде.

— Може би не днес — възразих, — но скоро.

Обърнах третата карта.

— Бъдещето.

Катерина дори не дочака да я оставя. Скочи и едва не събори картите от леглото.

— Не! — процеди през зъби тя. — Това е номер! Искаш да ме изплашиш!

Разплака се, а аз се втренчих в Кулата, разрушена от мълнията. Видях се застанала зад дебела каменна стена; не само Катерина — аз също живеех в Кулата, която щеше да се срине до основи. Чух оглушителен бумтеж, като гръмотевица, и се опрях на стената. Тя се тресеше, но не паднах.

Последва втори тътен и стената се раздруса още по-силно, ала не рухна. Още не.

Кулата обаче рано или късно щеше да поддаде — точно както бяха изтръгнали Милано от желязната хватка на херцог Галеацо.

Внезапно излязох от унеса и насочих вниманието си към Катерина. Потърсих успокоителна истина, за да я утеша. И аз бях потресена. Не исках да я плаша.

— Това не значи смърт. Не и за вас — уверих я честно. — Няма да умрете като баща си, Ваше Благородие. Но… — Погледнах към картината и усетих как земята се люлее под краката ми. — Това е катаклизъм, гибел, край на стария ред.

— Не го искам! — Катерина кършеше ръце и по бузите й се стичаха сълзи. — Не искам неприятности! По право! По право! Защо Бог ни дава благородническа кръв? Защо ни дава власт, а не ни защитава? Не е справедливо!

— Вероятно не е — съгласих се помирително. — Кулата обаче е далеч от вас и ви предстои дълъг път… Навярно по пътя ще откриете средство, за да предотвратите надвисналата беда. — Замълчах. — Ала е необходимо да знаете едно.

Катерина ме погледна отчаяно.

— Това са стени на замък, Ваше Благородие. Вашият замък. Някой ден ще бъдете владетелка.

Тя избърса с ръкав плувналите си в сълзи очи и носа си и се отпусна поуспокоена върху леглото.

— Никога не ме напускай! — възкликна. — Никога!

* * *

Изкушавах се да задържа картите, но убедих Катерина да ги върне в сандъка на херцогинята. Рано на другата сутрин, на двайсет и осми декември, дворът се върна в идиличната Павия. Бона пътуваше в личната си карета, придружена само от дясната ръка на Галеацо — Чико — и от военния съветник Орфео да Рикаво, в чиито ръце бе издъхнал херцогът. Предпочитах да яздя, но Катерина настоя да седна до нея в закрития фургон с децата и бавачките. Изиска също нощем да спя при нея и Бона великодушно се съгласи, макар спокойното присъствие на херцогинята да ми допадаше далеч повече от егоистичните приумици на дъщерята на Галеацо. Времето най-сетне бе омекнало и лек дъждец ни съпровождаше по разкаляния път към дома.

След като се върнахме в Павия, осемгодишният Джан Галеацо и по-малкият му брат — Ермес — се преместиха в пищните покои на баща си, а майка им се провъзгласи за регент и официално пое властта, докато първородният й син навърши пълнолетие. През първия ден се усамоти с Чико в разточително обзаведения кабинет на херцога. Извика ме за кратко при тях. Седнала зад огромното абаносово писалище, новата регентка на Милано изглеждаше изтощена и угрижена; същевременно изражението и жестовете й излъчваха видимо облекчение и дори лекота.

Бона ми подаде писмо. Погледнах го — беше написано на двайсет и четвърти декември от абата на манастира „Сан Марко“ във Флоренция.

— Ще погребеш съпруга си в „Сан Марко“ — увери ме с благ глас Бона. — Уредила съм пътуването до Флоренция. Там ще отседнеш в манастира „Ле Мурате“.

Закрих уста с длан, за да заглуша риданието. Безуспешно. Херцогинята стана и ме държа в прегръдките си, докато сълзите ми секнаха.

По-късно следобед предприех подмолен ход — помолих Франческа да ми събере багажа и да го остави в покоите на Матео. През нощта, когато Катерина заспа дълбоко, слязох в стаята на съпруга си и прибрах в пътническия сандък тайните документи и черната кесийка със загадъчния кафяв прах. После се върнах в пухеното легло на Катерина и се събудих доста преди зазоряване. За щастие дъщерята на Галеацо не се раздвижи; беше толкова притихнала, че не я чувах дори да диша. Измъкнах се от леглото, облякох се бързо и слязох в покоите на Матео. Точно преди изгрев-слънце двама коняри дойдоха да вземат пътническия ми сандък. Тримата тръгнахме към конюшните. Студената лека мъгла овлажни бузите и миглите ми.

Впрягът с покрит фургон ме очакваше. Кочияшът, ръководил конюшните на Бона, преди възрастта да си каже думата, бе висок, костелив мъж с изпито лице и брада, бяла като памук. До него седеше съпругата му — дребно, крехко същество със сляпо око, забулено от перде. За мое учудване кочияшът скочи от капрата и с лекота помогна на младите коняри да приберат сандъка ми в дъното на фургона. После ме улови за лакътя и с ръка, по-тънка от моята, ме дръпна в каруцата със смайваща сила.

Пожелах да седна до възрастната двойка, но кочияшът Дженаро ме подкани с решителен жест да се настаня отзад и повдигна платнището. Посочи към слънцето, обагрило в розово сияние плътните, скупчени облаци. Мъглата скоро щеше да се превърне в студен дъжд.

Отстъпих, приведох се и влязох във фургона, наполовина покрит с възглавници и кожи. Другата половина заемаха сандъкът ми и ковчег, скован от прясно издялано, благоуханно борово дърво.

Строполих се на колене върху възглавниците и прегърнах ковчега, сякаш е самият Матео; опрях буза в гладките дъски и заплаках. Знаех, разбира се, че съпругът ми ще пътува с нас, но не предполагах, че ще бъде до мен.

По-късно ще отидем заедно във Флоренция.

В далечината отекна гръмотевица и се сипна дъжд. Кочияшът подвикна на конете; фургонът се раздруса и разклати. Хванах се здраво за ковчега и не вдигнах глава от него, докато не чух момиче да вика и конете да цвилят. Надникнах през пролуката на платнището и видях Катерина — боса и по вълнена нощница. Тичаше след впряга и плитката й се мяташе зад гърба. Гледах поразена как размахва ръце с лице, разкривено от мъка, и крещи името ми.

— Деа! Деа!

Отчаянието и страхът й бяха непресторени, а гласът й толкова сърцераздирателен, че затворих очи и стиснах клепки.

Върнах се до ковчега и го прегърнах отново, хлипайки, докато разстоянието и поройният дъжд погълнаха воплите й.