Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (8) (Алената графиня)

VI

На Коледа проведоха три литургии в параклиса на херцога; традицията изискваше Галеацо и всичките му придворни да присъстват. Пропуснах първата, защото бях спала лошо заради туптящата устна и Бона ми бе позволила да остана в леглото.

Придружих херцогинята на другите служби и на празничното угощение, ала носех черния си воал, за да прикрия подутата устна, и ядох и пих съвсем малко. Когато започнаха танците, се оттеглих в стаята на Матео и пак се опитах да разгадая шифъра в малката книга с кожена подвързия. Безуспешно. Чудех се също какво ли е сполетяло картите, които бях оставила при херцога и братята му, ала не посмях да попитам Бона.

На другия ден бе Денят на свети Стефан — първия мъченик. Обикновено херцогът посещаваше литургията в църквата „Санто Стефано“ в югоизточната част на града, недалеч от замъка. Милано обаче, славещ се с мекия си климат, бе в хватката на незапомнено мразовито време; през нощта снежна буря бе вцепенила града, последвана от свиреп вятър, който беше издухал облаците и покрил дърветата, храстите и покривите с тънка корица лед, искряща под лъчите на утринното слънце.

Вятърът виеше, когато станах и облякох черния си траур. Бърз поглед към голямото огледало на херцогинята ми показа, че подутината е спаднала, но устната ми синее и на разцепеното място има тъмночервен белег. Спуснах отново тъмния си воал. Балдахинът закриваше леглото на Бона. Херцогинята бе повръщала цяла нощ и с Франческа и останалите камериерки бяхме решили да не я будим, а да изпратим съобщение на херцога, че се чувства зле. Зад прозореца клоните на дърветата се бяха привели под тежестта на ледените висулки и стенеха под напора на вихрушката. Предположих, че придворните, Галеацо и грандиозният му хор едва ли ще излязат в такова време и ще отбележат деня на светията в замъка.

Сгреших. Час след като уведомихме херцога за състоянието на Бона, Катерина дотича в покоите й. Бялото й, красиво лице бе почервеняло и мокро от сълзи. Майка й, Лукреция Ландриани, една от най-предпочитаните и плодовити любовници на херцога, спря пред прага, да не би присъствието й да оскърби Бона.

— Няма да отида! — заяви Катерина, смръщила вежди.

Носеше бяла копринена рокля, фино обточена с червено кадифе и извезана със златни мъниста; дългите й руси къдрици бяха грижливо прибрани под мрежа за коса с диаманти и дребни рубини.

— Къде е херцогинята? Искам да говоря с нея!

— Нейно Сиятелство е болна и не бива да я безпокоим — прошепнах предупредително.

Думата „болна“ стъписа Катерина и я разколеба.

— Ти ще ми помогнеш тогава! — посочи мен. — Баща ми настоява всичките му… — сниши глас, за да не накърни чувствата на Бона, — дами и деца да отидат с него в църквата „Санто Стефано“!

Имаше предвид любовниците му; Галеацо навярно отмъщаваше на съпругата си, че няма да го придружи в студа.

— В това време?

Дори аз се изненадах.

Катерина кимна. Обеците й просияха като водопад от диаманти и рубини. През онзи ден тя наистина изглеждаше ослепителна — порцеланова красавица с блестяща златна коса, облечена в искрящо бяло с тъмночервен кант, подчертаващ бледата й прелест.

— Настоява да прекосим пешком половината град в този вятър! — Като по даден знак в същия момент поредният повей разтърси прозореца. — Само архиепископът и посланиците ще яздят зад него. Хайде, Деа, събуди херцогинята! Нека му изпрати бележка. Да го помоли ние с мама да яздим до него вместо нея. Може дори да напише, че съм отпаднала от скорошно заболяване…

Иззад избродираните завеси долетя равният, безсилен глас на Бона.

— Боледувала ли си, Катерина?

От прага Лукреция се обади тихо:

— Ваше Сиятелство, Катерина ревнува, защото сутринта херцогът извика само синовете си да го посетят, а тя изгаря от нетърпение да му покаже красивата си нова рокля. Мисли, че ако язди на почетното място до него, той и всички други в Милано ще имат възможност да й се възхитят. — Погледна кисело към дъщеря си. — Не бива да безпокоиш Нейно Сиятелство. Херцогът няма да си промени решението и трябва да побързаме. Свещеникът и хорът вече чакат в „Санто Стефано“, останалите са се събрали в двора.

— Деа, ще я придружиш ли вместо мен? — прошепна немощно Бона. — Предай на херцога, че смирено го моля да даде коне на Катерина и майка й.

— Разбира се, Ваше Сиятелство — отвърнах и прошушнах на Катерина: — Той обаче няма да се съгласи, ако го помоля аз.

— Защо? — проницателният й поглед ми припомни, че всъщност бях предсказала гибелта на Галеацо, а бях останала жива и почти невредима.

Пристъпих към Катерина.

— Сложете си мантията и ръкавиците, уважаема. Херцогът няма да остане доволен, ако закъснеем.

Бона се обади отново иззад завесите:

— Помоли се за съпруга ми, Деа. Сънувах ужасен кошмар.

* * *

Без малко да закъснеем. Предпочитах да остана в топлия замък и да се грижа за херцогинята, но за да угодя на Бона, взех назаем черната вълнена мантия на Франческа и ръкавиците й и слязох в просторния двор с Катерина и майка й. Под наблюдателните кули се бе събрала тълпа от петдесетина благородници — главно жени с децата си, незаконни потомци на херцога, и най-приближените му придворни — чиито изискани дрехи бяха скрити под дебели кожи и вълна. До тях половин дузина коняри стискаха юздите на трийсетина коня.

Лицата на чакащите бяха мрачни, зъбите им тракаха. С Катерина се присъединихме към тях и затропахме с крака да се топлим. Херцогът най-сетне се появи, грейнал в усмивка и в алена мантия, обточена с хермелин. Държеше под ръка Закария Саги, посланик на Мантуа и гуляйджия като него. Прегърбеният епископ на Комо в златиста роба и братята на херцога, Филипо и Отавиано, вървяха след тях, следвани от посланика на Флоренция и десетина придворни. Групата бе заобиколена от телохранители в тежки доспехи и дълги саби, препасани на кръста; сред тях имаше и висок мавър с жълтеникави очи и тъмнокафява кожа. Вместо шлем той носеше голям бял тюрбан; вместо сабя — ятаган.

Тръгнах към херцога, спрях на почтително разстояние и с дълбок поклон му предадох молбата на Бона.

Той застина, изнервен от появата ми, но заслони ухо с длан, за да чуе думите ми. Внезапен мразовит повей ги издуха, херцогът се намръщи и ми махна нетърпеливо да се отдалеча. Когато се върнах при Катерина, тя присви устни и изруга раздразнено под нос.

Галеацо заговори на множеството — за празника вероятно и колко им е благодарен за засвидетелстваната преданост — но вятърът погълна и неговите думи. Поздравихме го надлежно с въодушевен възглас и той яхна черния си жребец с поводи и сбруя в бяло и алено — цветовете на семейство Сфорца. Приближените и телохранителите му се метнаха тутакси на конете си и го заобиколиха. Ние, по-нископоставените, останахме извън защитения вътрешен кръг.

Както другите и аз придърпах качулката си над лицето, прекосих хлъзгавия мост и тръгнах по улицата, в чийто отсрещен край се издигаше катедралата с недовършени стени, покрити със скеле. В далечината зад нас се извисяваха Алпите. Половин час се препъвахме по заледения плочник, за да не изостанем от конете. На два пъти Катерина се подхлъзна и с майка й я уловихме, преди да се строполи на колене. Вятърът развяваше воала ми пред очите и щеше да го издуха заедно с качулката, ако не стисках здраво краищата й. Не се чуваха ведри, празнични разговори; свистящата вихрушка заглушаваше всеки звук и ни принуждаваше да ходим, навели глави срещу хапещия студ. Традицията изискваше улицата да е пълна с хора, приветстващи херцога, но през онзи ден малцина смелчаци зъзнеха върху коварния, покрит със сняг лед и надаваха немощни викове при вида на херцога и антуража му.

Треперех неудържимо, когато стигнахме до малкия площад пред църквата „Санто Стефано“ — стара, неугледна двуетажна сграда с изронена каменна фасада. Пред нея се тълпяха търговци, селяни и гладни просяци; не бяха намерили място в препълнената църква и чакаха отвън с надеждата да зърнат Негово Сиятелство. Телохранителите с ризници, блеснали от отразената от снега светлина, скочиха от седлата и се заеха да разчистят площада, а неколцина коняри се втурнаха да поемат конете.

Галеацо слезе от жребеца, подаде юздите на коняря, без да го поглежда, и обходи с присвити очи площада и църквата. И той като Катерина се наслаждаваше на вниманието на тълпите, но и вземаше извънредни мерки за безопасност. Отпусна се едва когато телохранителите му дадоха знак, че пътят е освободен. Епископът, който щеше да води литургията, тръгна пред него; посланиците застанаха отляво, а братята му отдясно. Херцогът остана в защитената среда помежду им. Зад тях, в свитата на най-приближените му хора, вървяха малкият брат на Чико, секретарят Джовани Симонета, военният съветник Орфео да Рикаво и неколцина камериери — благородниците, които обслужваха Галеацо в покоите му и се смятаха за най-добрите му приятели. Грамадният мавър — с цяла глава по-висок от всички присъстващи мъже — ги поведе към църквата, стиснал дръжката на ятагана си. От двете страни на всяка редица от шествието крачеха по двама телохранители в доспехи.

Катерина си проби път напред и застанахме зад камериерите. Най-сетне влязохме през отворената врата и тя въздъхна с облекчение, усетила топлината, излъчвана от тристатината вярващи вътре. Най-отпред, близо до олтара, множество празни столове очакваха херцога и свитата му; повечето богомолци стояха прави и точеха вратове да видят господаря.

Още щом Галеацо прекрачи прага, хорът в дъното на светилището поде песнопение, а лакей се втурна напред да вземе мантиите на херцога и придружителите му. Когато херцогът съблече мантията си, разбрах желанието на Катерина да покаже роклята си. Баща й носеше красива туника: лявата й част бе от искрящобяла коприна, извезана с миниатюрни златни лилии, а дясната — от пищно алено кадифе. Гамашите му също бяха от кадифе — с ален ляв и бял десен крачол.

Не се изненадах, че е в хералдическите цветове на семейството, но наистина се стъписах как така не носи ризница. За пръв път виждах херцог Галеацо да се появява на обществено място без броня. Навярно бе предпочел да не слага метал толкова близо до кожата си в мразовитото време или от суета бе решил, че бронята не отива на изящната му нова туника. Никога няма да разбера.

При вида на баща си в пълния му блясък Катерина ахна гордо и с известно нетърпение. Когато и ние, жените, смъкнахме мантиите си, ми стана ясно защо е толкова нетърпелива херцогът да я забележи. Роклята й бе ушита от същия плат със същата златна бродерия върху бяла коприна — находчив коледен подарък за баща й.

Херцогът и свитата му последваха епископа към олтара. Редиците вярващи се кланяха като надиплено от вятъра житно поле. Не изпусках от очи Катерина, която крачеше достолепно, приковала поглед в баща си и мъжете около него. Търсеше възможност, знаех, да привлече вниманието на Галеацо.

Недалеч от олтара съдбата й се усмихна. „Санто Стефано“ е древна църква, но не толкова стара, казват, колкото донесения от Йерусалим голям камък на пода в самата среда на светилището. Грапав и неугледен, според легендата той бележел Мястото на невинните, където крал Ирод пролял кръвта на невръстните младенци.

Херцогът замълча, спря и погледна камъка с престорена и показна благочестивост.

Зърнала шанса си, Катерина си проби път през последната редица камериери и застана точно зад брата на Чико и военния съветник Рикаво. Вече само те я деляха от баща й и когато с майка й я нахокахме шепнешком за непристойното й поведение, тя се извърна през рамо към нас с лукава усмивка.

Майка й ме сръга с лакът и посочи с брадичка вироглавата си дъщеря. Аз бях най-нископоставената в цялото шествие и на мен се падаше задачата да я върна на мястото й. Шепнейки извинения, се промъкнах между раздразнените камериери и се добрах до Катерина.

Докоснах я по лакътя и в същия момент проехтя вик:

— Отдръпнете се!

Придворен на средна възраст изскочи зад епископа. Имаше масивни гърди и могъщи рамене, но кракът му бе изсъхнал. Той изкуцука до стария камък и се отпусна нестабилно на едно коляно точно пред него, препречвайки пътя на херцога.

Вчесана назад, чупливата му светлокестенява коса падаше до раменете и редееше над слепоочията и на темето; нервната му усмивка разкриваше несъразмерно големи жълти зъби. Войниците наоколо настръхнаха, а грамадният мавър извади мигом ятагана си. Всички обаче се успокоиха, познали Джовани де Лампуняни — благородник с голямо имение близо до града и следователно длъжен да засвидетелства предаността си към херцога днес следобед в „Порта Джовия“. Отначало ми се стори, че е облечен в цветовете на Сфорца — бяло и алено — но червеното бе твърде ярко. Лампуняни бе стар приятел на Галеацо, ала се носеха слухове, че херцогът е хвърлил поглед на красивата му млада жена и се е зарекъл да й се наслади в постелята си.

— Една дума, Ваше Сиятелство! — усмихнатите устни на Лампуняни трепереха.

Не бе необичайно молител да спре херцога, докато върви към стола си пред олтара, но сбърченото чело на Галеацо издаваше недоволство.

Катерина, от своя страна, реагира на подканата ми, като се стрелна напред и застана до военния съветник Орфео да Рикаво, който се намираше точно зад херцога. Рикаво — посребрял, но с крепко тяло — я погледна отвисоко с изненадана усмивка.

Катерина протегна ръка да потупа баща си по рамото и в същия момент втори, по-млад мъж се появи до Лампуняни. Косата и брадата му бяха много тъмни, дългото му лице — красиво, очите му — диви и изпълнени с омраза. Познах Карло Висконти, чиято сестра херцогът бе изнасилил. Ръката на Висконти стискаше дръжката на дълга сабя, прибрана в ножница. И той като Лампуняни носеше бяло и яркочервено.

Той бе Кралят на сабите.

Усетих как пропадам в друг свят, където Божият гняв се сгъстява и приижда — чудовищен облак, който ще роди разтърсваща мълния. С две ръце изтръгнах Катерина от баща й и я обгърнах крепко.

— Не сега, не сега — просъска Галеацо на Лампуняни и му махна да се отдръпне точно когато тъмнокосият Висконти застана до коленичилия мъж.

Лампуняни понечи да се изправи, залитна и ръката му се стрелна към ръкава. Приведен, той изрече отчетливо:

— Напротив! Сега!

И нападна с ненадейната бързина на отровна змия. Не го видях да изважда камата, но видях окървавеното й острие и чух ужасения стон на херцога. До него посланикът на Мантуа направи плах опит да отблъсне Лампуняни, но той бе неудържим. Изправи се в целия си внушителен ръст, сграбчи ръката на херцога, за да не избяга, и заби камата до дръжката в гърдите му. Тя изскочи с мляскащ звук и Лампуняни, разкривил устни от погнуса и решимост, прониза отново херцога.

— Умирам! — ахна поразен Галеацо и се строполи назад в обятията на Орфео да Рикаво, военния съветник, който се опита напразно да го удържи на крака.

Висконти също се нахвърли върху херцога, сечейки с дългата си сабя. Трети млад мъж се присъедини към него. Саги, посланикът на Мантуа, и Рикаво закрещяха на телохранителите. Хорът замлъкна и вместо сладостната мелодия в църквата отекнаха отчаяни викове и звънтене на саби. Стройните редици се разтуриха; вратите зейнаха и тълпата се насочи към тях като приливна вълна. Телохранителите попаднаха във въртопа и си запроправяха път обратно към господаря си, паднал върху Камъка на невинните.

Дори Саги и Рикаво побягнаха; братята на херцога — Отавиано и Филипо — едва не ме събориха, блъскайки се към вратата. Стиснала здраво Катерина, я издърпах настрани от ужасната гледка. Отпуснатото й тяло не оказа никаква съпротива.

Църквата опустя с удивителна бързина. На площада придворните и камериерите на херцога крещяха да им доведат конете; дошлите пешком, включително майката на Катерина Лукреция, се хлъзгаха по коварния лед, устремени към замъка. Спрях на прага, прегърнала зашеметената Катерина, и се обърнах назад към светилището.

В него бяха останали само неколцина телохранители и окървавеният труп на Джовани Лампуняни, чийто сакат крак несъмнено му бе попречил да избяга. Видях как високият мавър, притиснал с длан раненото си рамо, за да спре кръвта, коленичи до безжизнения милански херцог. Галеацо лежеше по гръб със зейнала уста и отворени, невиждащи очи. Ръцете му бяха прострени напред, сякаш да се предпази, по гладко избръснатото му лице се стичаше кръв и напояваше туниката му, оцветявайки бялото в червено.

Кулата на херцога се бе сринала.

Бона би казала, че Бог най-сетне е въздал правосъдие, но през онзи ден аз разбрах, че греши. Бог нямаше нищо общо. Краля на сабите бе отмъстил за сестра си. Гледах пепелявото лице на херцога и усещах студено задоволство.

Исках възмездие — нямаше да намеря покой, докато не отмъстя за Матео.