Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (21) (Алената графиня)

XIX

Вдигнах глава едва когато приглушените блажени стонове в трапезарията най-после стихнаха. Трийсет минути, след като подносът бе издрънчал, вратата най-сетне се отвори. Катерина се появи първа в далеч по-спретнат вид, отколкото очаквах; Борджия я последва с грижливо нагласено кепе и леко поомачкана алена роба. И двамата бяха поруменели и усмихнати.

Скочих веднага на крака, но отвращението ми ме възпря да срещна погледите на любовниците. Тръгнах надлежно след Катерина, която изпрати госта си до главния вход. На раздяла той целуна ръката й.

Затворих припряно вратата след него и прошепнах:

— Какви ги вършите, почитаема? Що за порочно, безумно поведение?

Устните й се свиха гневно, ала тя се овладя.

— Вероятно порочно и в никакъв случай безумно.

Без да прикривам тревогата си, възразих:

— Не одобрявах връзката ви с Жерар дьо Монтан, но поне я разбирах. Борджия обаче… Настръхвам при тази мисъл! Как да ви защитавам от съпруга ви, ако всеки мъж в Рим може да ви съблазни?

— Той е добър любовник — вметна дяволито Катерина.

Потреперих.

— Не съм ядосана, почитаема, страхувам се. Как е възможно да сте толкова безгрижна? Съпругът ви отрови Жерар. Не ви ли стигна предупреждението му? Защо се излагате на такава опасност?

— Далеч по-сериозна, отколкото предполагаш — тя ме погледна изпитателно. — Джироламо не е убил Жерар.

— Кой тогава… — втренчих се в нея и след дълъг момент прошепнах: — Борджия?

Катерина кимна.

— Не го харесвам, но му се възхищавам. И съм решена да науча от него каквото успея. Той се мисли за по-умен от мен. Възнамерявам да го опровергая.

— Боже! — отроних. — Знаете, че той е убиец, почитаема, но го каните тук и лягате с него? Защо си търсите неприятности?

— Грижа се за себе си и за своя син — отвърна предизвикателно Катерина. — Сложи длан върху все още плоския си корем. — Не го ли направя, съпругът ми скоро ще остане без власт. Няма да се върна унизена в отегчителното пасище Имола, където да управлявам шепа селяци.

— Вие сте почти дете — възразих аз. — Как смятате да надхитрите Борджия? Далеч по-опитен е от вас. Владее по-добре изкуството на измамата. И как ще се защитите, като спите с него?

Катерина вдигна ръка.

— Млъкни! — прекъсна ме ожесточено. — Повече няма да ти кажа.

— Защо? Виждала съм най-лошото.

Тя ме потупа благо по ръката.

— Защото — призна срамежливо, без да среща погледа ми, — от всички хора на земята най-много искам да защитя теб. Ти си единственият човек, на когото се доверявам.

Изражението ми поомекна при тази неочаквана проява на привързаност. Катерина забеляза промяната, отдръпна длан и сви рамене.

— Освен това си ми талисман — добави нехайно. — Случи ли ти се нещо, с мен е свършено.

* * *

На сутринта от Палацо Борджия в покоите на господарката ми пристигнаха два подаръка — медальон с голям рубин, обрамчен от ситни диаманти, и малка сребърна стъкленица за парфюм, инкрустирана с дребни перли. Пратеникът на Борджия отказа да ги предаде на другиго — настоя да ги връчи лично на Катерина. Когато тя влезе в кабинета си да ги вземе, той падна на колене и се поклони толкова ниско, че носът му допря пода.

— Прекланям се пред красотата ви от името на господаря си — издекламира. — Той ви моли да приемете подаръците, макар и да са недостойни за вас. Предавам думите му: „Не съм срещал по-храбра и по-удивителна жена от Нейно Сиятелство Катерина“. — Накрая добави: — Господарят ми е искрен, Ваше Благородие, не съм го виждал толкова запленен.

Пратеникът вдигна глава и Катерина го озари с щедра усмивка.

— Някоя от придворните ми ще ви придружи до кухнята; кажете им да ви почерпят с чаша от най-хубавото ни вино. Чакайте там, докато ви извикам да занесете отговора ми на господаря си.

Тя даде знак на Теодора да изведе пратеника, после се обърна към мен.

— Няма време за шифър. Ще напишеш каквото ти продиктувам.

Седнах покорно до писалището и взех перото.

* * *

До Негово Високопочитаемо Светейшество, кардинал Родриго Борджия

Ценя високо разговорите ни и вашата откровеност. Винаги ще ви смятам за скъп приятел. Наскоро открих, че нося дете.

Политическите беседи вече не ме привличат; сега е редно да се съсредоточа върху наследника си, който ще се нуждае от баща си и от майка си, както и от подкрепата на роднините си, включително кардинал Дела Ровере и, разбира се, Негово Светейшество папа Сикст.

Простете ми неохотата да водя пространни разговори с вас. Връщам рубинения медальон. Колкото до другия подарък, винаги ще го пазя и ценя.

С уважение — Нейно Сиятелство

графиня Катерина Сфорца

* * *

След по-малко от час разочарованият пратеник потегли към господаря си с рубина и писмото от Катерина. Борджия щеше да се ядоса, ала всички в Рим твърдяха, че не би убил жена. Същата нощ отпуснах глава върху възглавницата, обзета от дълбоко облекчение, че вече не се налага да съм съучастница в тайни срещи с испанския кардинал.

Облекчението ми трая само ден.

На другата сутрин се събудих преди зазоряване. Катерина повръщаше в легена, оставен за въпросната цел върху нощната й масичка. Събудих камериерката, която спеше в отсрещното помещение, и я изпратих да донесе безквасен хляб с щипка сол. Катерина повръща половин час, после се просна изтощена в леглото. Измих лицето и ръцете й; помогнах й да облече чист халат, подпрях я върху възглавници и тя задъвка предпазливо посоления хляб.

Слънцето изгря. Настъпи жежко, влажно утро, което Джироламо — ненавиждащ римските лета — щеше да прекара в по-благодатния климат на провинция Романя. След по-малко от час един от телохранителите пред вратата доложи, че кардинал Борджия е дошъл и настоява да види графинята.

— Отпрати го — простена Катерина. — Чувствам се зле. Кажи му, че ще приема писмо от него, но не мога да го приема лично. Откаже ли да си отиде, предай на телохранителите ми да го отпратят със сила, ако се налага.

Зави й се свят от усилието да говори. Сложих влажна, хладна кърпа върху челото й.

— Да, Ваше Сиятелство — отговори телохранителят и в същия момент в коридора настъпи суматоха.

Друг прислужник спореше с мъж — чу се и шум от физическа схватка.

Внезапно вратата се отвори рязко и Родриго Борджия се появи на прага. С дясната си ръка удържаше по-слабия и по-нисък прислужник, който безпомощно размахваше юмруци. Невъзмутим, кардиналът се втренчи в Катерина. Студените му черти не скриваха напълно яростта му — издаваше я изопнатата, потрепваща кожа под присвитите му очи.

— Простете ми, че нахълтвам толкова грубо. Въпросът обаче изисква настойчивост — каза той на Катерина.

— Спри и излез, но не забравяй заръката ми — заповяда тя на прислужника, който отпусна юмруци, и на свой ред Борджия го освободи от хватката си.

Телохранителят се поклони с почервеняло лице и изтича навън. Борджия влезе в покоите и кимна към мен.

— Тя също трябва да се оттегли.

— Нищо подобно! — отвърна предизвикателно Катерина. — Не е редно да нахлувате в покоите на графиня и да настоявате да остане насаме с вас. А и ви обясних, че се чувствам зле.

Борджия се надвеси над нея, приближи лице до нейното и големите му длани стиснаха края на дюшека. Пристъпих към господарката си и сложих ръце върху раменете й.

— Изиграхте ме, почитаема! — прошепна кардиналът с дрезгав глас. — Каква хитруша сте! Мислех, че наистина държите на мен.

Катерина сбърчи упорито вежди, но отговорът й прозвуча неочаквано меко.

— Държа на вас, Родриго. Възхищавам се от брилянтния ум и амбицията ви. Надявах се да съзнавате колко си приличаме.

Той се изправи и отстъпи крачка назад.

— Ласкаете се, скъпа. Как очаквате да приема безочливата ви измама?

— Каква измама? — попита Катерина с престорено смутен глас.

Борджия я стисна за лакътя.

— Дайте ми стъкленицата — настоя заплашително.

— Пуснете ме — озъби се тя.

— Доверих ви най-голямата си тайна, а вие ме предадохте — просъска Борджия.

Избута ме до стената и ме принуди да пусна раменете на господарката ми. С другата си ръка издърпа Катерина от леглото. Босите й стъпала се заплетоха в завивките. Преди да се строполи на колене на пода, тя повърна и опръска предницата на робата му.

Борджия се сепна, ала не се погнуси. Отстъпи настрани, за да стигна до господарката си. Притичах до нея и отметнах косите й, докато повръщаше — този път върху изящния персийски килим, който бе донесла от Милано.

— Значи наистина е бременна? — попита удивено с внезапно омекнал тон той.

Кимнах. За мое учудване той донесе легена и кърпа, за да почистя лицето й.

Ядосана, Катерина отблъсна кърпата.

— Казах истината! — процеди тя и седна с усилие. — За детето и за възхищението ми към вас. Няма да ви навредя, кълна се. Длъжна съм обаче да се защитя. Ще имам дете, което може да е или да не е от вас.

С Борджия я вдигнахме и я сложихме в леглото.

Тя затвори очи с въздишка и се облегна на възглавниците.

— Първо помислих, че някаква храна не ми е понесла. Сега обаче няма съмнение: бременна съм. Не мога да изпълня плана ни в такова състояние. Не бива да излагам бебето на риск. То се нуждае от баща, който да се грижи за него.

— Когато се роди, ще разберем дали е мое. Ако аз съм бащата, Катерина, ще намеря начин да го отгледам като свой наследник — обеща разпалено кардиналът.

Трополене на тежки стъпки по далечното стълбище го накара да вдигна глава и да се заслуша. Идваха телохранителите. Той добави бързо:

— Няма да ви нараня. Ако родите мое дете, ще проведем сериозен разговор. Не е ли мое детето обаче, знайте, че ще настъпи денят за възмездие. Разкриете ли тайната ми пред някого, ще се разкайвате.

Войниците пристигнаха и почукаха на вратата. Катерина им викна да влязат. Трима въоръжени мъже изведоха Борджия от имението „като почетен ескорт“, както пожела Катерина.

За пореден път изпитах облекчение, че Борджия ни освобождава от присъствието си — отново обаче отдихът щеше да се окаже временен.

* * *

Лятото отмина и настъпи мека есен, последвана от слънчева и топла зима. Зарекох се повече да не прекарам нито един студен сезон в Милано. Джироламо се върна от „военната си мисия“ в Романя точно за да се наслади на приятното време. Сутрешното гадене на Катерина отшумя след месец, когато бременността й пролича, и тя свенливо съобщи на графа, че с Божията воля напролет ще му роди син. Той прие новината почти без подозрение. Загърби и последната капка съмнение, щом осъзна предимствата да има наследник, който да продължи да отстоява семейните интереси. В резултат стана доста отстъпчив към Катерина, а тя разумно загърби живота в обществото и започна да приема единствено гости, угодни на политическите стремежи на съпруга й — включително недотам благоразположения му, ала могъщ и богат братовчед Джулиано дела Ровере.

Аз, от своя страна, по цял ден изпълнявах прищевките на все по-мрачната ми и отегчена господарка. Скръбта от жестоката смърт на Матео стихна отново и след няколко месеца се усмихвах по-лесно и успявах да разменя по няколко думи с писаря Лука, който използваше всяка възможност да се види с мен.

Първата ни Коледа в Рим мина, придружена от толкова бляскави зрелища и помпозност, че Катерина преживя с лекота унинието, съпровождащо годишнината от смъртта на баща й, убит през празничните дни.

Най-сетне настъпи новата 1487-а година. През март се роди първото дете на Катерина — дъщеря, която тя кръсти Бианка — на волевата майка на херцог Галеацо. За щастие Бианка се появи на белия свят месец по-късно от изчисленията ни — достатъчно, за да убеди Джироламо (и съпругата му), че е негова дъщеря.

Катерина изтърпя родилните мъки с удивителен кураж за първескиня; за всеобщо облекчение детето бе в правилно положение и раждането се оказа сравнително лесно. След като Бианка изскочи от утробата, акушерката я почисти, пови я и я остави върху гърдите на изтощената майка с надеждата да засуче.

Катерина се втренчи в нея.

— Момче е, нали?

Акушерката поклати глава.

— Момиче е, почитаема, но е толкова красива! Негово Сиятелство Джироламо ще остане доволен!

Катерина извърна лице от бебето.

— Отнесете го при дойката — заповяда безучастно.

Взех детето и го прегърнах — лицето на Бианка бе тъмночервено и разкривено, чертите й не издаваха кой е бащата. Имаше изненадващо гъста коса, медноруса като на графинята и чуплива, а не със ситни къдрици, което зарадва и мен, и майка й.

Бебето поплака малко, но бързо се успокои в ръцете ми. По настояване на Катерина лично предадох Бианка на дойката и през следващите месеци я посещавах три пъти дневно, за да я полилея и да й поговоря нежно. За разлика от майка си, детето бе сладко и тихо.

Пълната липса на интерес към него от страна на Катерина ме отблъскваше — особено предвид факта, че дори Родриго Борджия, макар да не успя да присъства на кръщенето, изпрати мънички рубинени обици и красиво гравирана сребърна дрънкалка.

* * *

Минаха два месеца. В началото на май вече се чувствах като уловена в клетка — от седмици не бях напускала двореца, защото се грижех не само за Катерина, но и за малката Бианка. Наглеждах редовно детето и докладвах на господарката си как расте, независимо дали желаеше да ме слуша, или не.

Джироламо, от друга страна, се оказа далеч по-съвестен родител. Всеки ден преди вечеря си играеше с дъщеря си и тя го обожаваше. Често бях в стаята й по същото време, наблюдавах го как прави смешни физиономии, за да я разсмее, и го виждах в нова светлина.

През един ранен майски следобед, изтощена от суетене край двете си повереници, поисках разрешение да се разходя под лъчите на приятното слънце. Излязох в източната градина и не след дълго стигнах до заслонената полянка, където Катерина за пръв път бе изпитала плътска наслада с мъртвия французин. Зърнах Лука и се заковах на място.

Писарят седеше на една пейка, приведен напред. Дишаше тежко, сплел ръце пред гърдите си, сякаш се бореше с нещо опасно, напряло да избликне оттам. Чу стъпките ми и веднага вдигна очи, изпълнени с ужас.

— Лука — ахнах и пристъпих към него. — Какво се е случило?

Той затвори очи и поклати глава.

— Остави ме, моля те — прошепна. — Трябва да се овладея. Ако графът ме повика…

Разкриви лице, сякаш го измъчваше нетърпима болка, преви се пак и сключи още по-крепко ръце около себе си.

Не се отделих от него.

— Няма да те оставя така — отвърнах нежно и отпуснах леко длан върху рамото му. — Ще си тръгна, щом видя, че си по-добре.

— Не мога… — възкликна задавено той. — Не мога…

Раздиращи болезнени стенания разтърсиха раменете му. Седнах плахо до него.

— Горкият Лука… Ти плачеш…

Той вдигна глава и се обърна към мен. В очите му нямаше сълзи, ала по лицето му се четеше скръб. Думите му се изляха трескаво:

— Опитах се да го предупредя. Лоренцо обаче нехаеше. Не вземаше мерки да се защити. Твърдеше, че във Флоренция никой не би дръзнал да вдигне ръка срещу него. Щял да се погрижи, да държи под око архиепископ Салвиати.

— Не! — извиках. — Невъзможно е Лоренцо да е мъртъв!

Наред с гнева ме изпълни всепоглъщащ гняв към граф Джироламо; прииска ми се да го убия. Заридах, но Лука ме улови за лакътя.

— Ранен е, ще се възстанови — успокои ме с тих глас.

— Слава богу!

— По-малкият му брат обаче, Джулиано… — подхвана Лука и от гърлото му се изтръгнаха дрезгави, пресекливи звуци — хлипаше, осъзнах, без сълзи. Зачервяха ли се очите му, графът щеше да го заподозре. Животът му зависеше от умението да скрие скръбта си.

Не след дълго той се овладя и ми разказа какво се е случило: Джироламо и Сикст оставили убийството в ръцете на архиепископ Салвиати, който наел Франческо Паци — най-могъщия банкер, съперник на Медичите — да организира нападението. Решили, че и двамата — Лоренцо и брат му Джулиано — трябва да умрат, защото отстранят ли само единия, флорентинците ще се сплотят около оцелелия. Архиепископът най-бездушно уредил да ги нападнат в голямата катедрала на Флоренция по време на литургия, защото тогава братята нямало да са нащрек.

Джулиано и Лоренцо се намирали на различни места в светилището. Убийците ги заобиколили неусетно и нанесли удара, когато свещеникът вдигнал потира да благослови виното. Джулиано не бил въоръжен и в онзи момент стоял до архиепископ Салвиати и Паци; двамата извадили ножове, посекли младия Медичи и го оставили да умре в локва от собствената си кръв.

По-милостива участ застигнала Лоренцо. Навярно непрестанните предупреждения на Лука били успели да изострят бдителността му, понеже щом убиецът го нападнал в гръб, той си извадил сабята и отвърнал на удара. Последвала кратка битка, ала приятелите на Лоренцо бързо му се притекли на помощ и го избутали в безопасност в църковната ризница — далеч от убийците и от умиращия му брат.

— Граф Джироламо и Сикст явно са подценили предаността на флорентинците — отбеляза мрачно Лука. — Салвиати и Паци ги убедили, че убийствата ще подтикнат гражданите да въстанат срещу Медичите и да се обединят около семейство Паци, които са марионетки на папата. Случило се точно обратното. Хората заловили Салвиати и Паци и го обесили през прозорците на Градския съвет. Граф Джироламо получи вестта преди час. Разярен е и се опитва да измисли как да я съобщи на Сикст. Това няма да приключи добре. Ще избухне война между Рим и Флоренция.

— Клетият Джулиано — прошепнах просълзена.

Поне мъките му бяха свършили. Големият му брат щеше да страда и да се самообвинява до края на дните си.

— Как се примиряваш, че работиш за убиеца на Джулиано? — попитах. — За човек, който иска да убие Лоренцо? Как е възможно да не жадуваш за мъст?

Лука се облакъти върху коленете си и поклати тъжно глава.

— Не разбираш ли? Омразата води единствено до нови кръвопролития. И вендетата продължава до безкрайност…

— Но те са убили Джулиано от алчност — за да си присвоят Имола!

— По-сложно е. Джироламо и Сикст искат да убият Лоренцо, защото вярват, че е отровил любимия син на папата — Пиетро Риарио — обясни ми Лука. — Пиетро бе най-могъщият, най-ловкият и най-умният млад кардинал в Рим, очевидно призван да стане папа. Сикст го изпрати да придума Лоренцо да му отстъпи Имола. Ден след като се върна от безуспешните преговори във Флоренция обаче, Пиетро умря внезапно. Сикст и Джироламо са сигурни, че виновникът е Лоренцо. Никакви доводи не са в състояние да ги разубедят.

— Той ли го е убил наистина? — прошепнах.

Лука ме погледна, сякаш съм го ударила.

— Не, разбира се! Ние се подчиняваме на власт, по-свята от Църквата!

Извърнах лице, неспособна да сдържа сълзите, рукнали по страните ми.

— Аз съм злонамерена измамница — отроних. — Не заслужавах добротата на Матео, нито твоята. Картите ми показват бъдещето, ала така и не успях да се свържа с ангела. Искам единствено да открия убиеца на брат ми.

Той ме прегърна през рамо.

— Не се обвинявай, Деа — утеши ме. — Откажи се от желанието за мъст и се довери на ангела.

— Не мога! — направих немощен опит да се отскубна от него. — Не мога! Ако бе видял колко страда Матео накрая…

— Видях — гласът на Лука прозвуча твърдо и спокойно.

Погледнах го ядосана.

— Как тогава си успял да забравиш? Как смееш да твърдиш, че светец като Матео е редно да изтърпи подобни страдания? Да умре толкова млад, а убиецът му да остане ненаказан?

И досега не си спомням ясно какво се случи после. Мисля, че се опитах да отблъсна Лука, но постигнах неочакван резултат. Той улови ръцете ми, аз ги отдръпнах, ала те някак от само себе си обвиха лицето му и го притеглиха към мен. Долепих устни в неговите и ме обзе желание завинаги да остана така. Напипах силните мускули между лопатките му, забих пръсти в тях и притиснах гърди в неговите.

Той ме обсипа с нежни целувки — по устните, по бузите, по очите и челото. Аз отвърнах със същото — кожата му бе топла и опъната, неописуемо мъжествена. Той зашепна едва доловимо:

— Откакто те видях — онзи първи, ужасен момент, когато ти доведох Матео… още тогава разбрах, че си единствената. Той ме помоли да се грижа за теб, Деа. Дадох му обет. Когато те видях отново в Рим, осъзнах, че срещата ни е съдбовна… Прелестна си… Имаш сърцето ми…

Удивителни думи. Още повече ме удиви гласът ми, изричащ истината, която не признавах дори пред себе си.

— Обичам те, Лука.

Няколко минути останах в обятията му. Щях да остана и часове, ако не бях чула призив от балкона на Катерина. Викаха ме.

Погалих го по бузата и се изправих неохотно. Сянката на скръбта все още помрачаваше чертите му, ала под нея лицето му излъчваше сияние, каквото несъмнено струеше и от моето.

Обърнах се безмълвно и бързо се върнах при господарката си.