Гордън Диксън
Дорсай! (4)

Наемник II

— Анеа Марливана — каза Хендрик Галт, представяйки на Донал насядалите край масата. — И джентълменът, който има удоволствието да те покани — Уилям от Цета, принц и председател на Съвета.

— За мен е голяма чест — промълви Донал, като наклони глава към тях.

— … Това е армейски комендант, моят помощник… Хю Килиън…

Донал и комендантът фрайландец си кимнаха един на друг.

— … И АрДел Монтор от Нютън — отпуснатият младеж, който се бе разпльоснал на платформата си, повдигна небрежно ръка и с полупиянско помахване показа, че е възприел запознанството. Очите му — толкова тъмни, че изглеждаха почти черни под светлите вежди, напълно в тон с доста гъстата руса коса — се проясниха за една твърде обезпокоителна част от секундата, за да се втренчат остро в Донал, а сетне отново помръкнаха безразлично. — АрДел — рече Хендрик Галт без никаква отсянка на насмешка, — постави нов рекорд на състезателните изпити на Нютън. Специалността му е социална динамика.

— Вярно бе — измърмори нютънианецът с нещо средно между изсумтяване и подсмиване. — Вярно, че тъй беше. Беше, наистина — той надигна тежкия бокал от масата пред него и зарови нос в светлозлатистото му съдържание.

— АрДел… — каза сивокосият Уилям с мек укор. АрДел вдигна побледнялото си от алкохола лице, вгледа се в по-възрастния мъж, изсумтя присмехулно втори път и пак надигна бокала към устните си.

— Зачислен ли си някъде в момента. Грейм? — запита фрайладецът, като се обърна към Донал.

— Имам пробен договор с Дружествените — отвърна Донал. — Помислих си, че когато отида там, ще мога да избирам между сектите и ще мога да огледам възможностите за действие.

— Много дорсайско от твоя страна — каза Уилям, като се усмихна от мястото си до Анса на оттатъшния край на масата. — Винаги готов за битка.

— Прекалено ме ласкаете, сър — заяви Донал. — Просто производството на бойното поле става по-бързо, отколкото в някой гарнизон при обичайни условия.

— Прекалено си скромен — отбеляза Уилям.

— Да, наистина — изведнъж се намеси Анеа. — Твърде, твърде скромен.

Уилям се извърна да погледне насмешливо момичето.

— Хайде, Анеа — рече. — Не позволявай на твоето екзотическо презрение към насилието да предизвика съвсем неоправдано презрение към този фин младеж. Сигурен съм, че Хендрик и Хю ще се съгласят с него.

— О, ще се съгласят… разбира се — потвърди Анеа, като хвърли бърз поглед към другите двама. — Разбира се, че ще се съгласят!

— Е — засмя се Уилям, — ние, разбира се, трябва да сме снизходителни към една Избраница. Колкото до мен, трябва да си призная, че съм достатъчно мъжкар и достатъчно старомоден, за да ми харесва самата мисъл за действие. Аз… А, ето и храната.

Пълни чинии със супа се надигнаха над повърхността на масата пред всички освен пред Донал.

— По-добре да си поръчаш още сега — посъветва го Уилям. И докато Донал натискаше комуникаторния клавиш пред себе си и се занимаваше с поръчката, останалите взеха лъжиците и започнаха да ядат.

— … Бащата на Донал ти е бил съученик, нали, Хендрик? — поинтересува се Уилям, когато сервираха рибата.

— Просто близък приятел — сухо отвърна маршалът.

— А-а-а — проточи Уилям, като деликатно вдигна с вилицата си парче от деликатното бяло месо. — Завиждам ви на вас дорсаите за тия работи. Вашите професии ви позволяват приятелски и емоционални връзки, които не са свързани с работата ви. В областта на търговията — и той направи широк жест с тънката си бронзова ръка, — едно измислено съгласие за общо приятелство просто ще замъгли по-дълбоките чувства.

— Може би точно с това трябва да започне един мъж — отговори маршалът. — Не всички дорсай са войници, принце, и не всички цетани са предприемачи.

— Това ми е ясно — каза Уилям. Очите му се впиха в Донал. — А ти, Донал, какво ще кажеш? Дали си само прост наемен войник или смяташ, че те затрудняват и други желания?

* * *

Въпросът бе колкото рязък, толкова и лукав. Донал реши, че изобретателността, съчетана с продажничество, е може би най-подходящият отговор.

— Естествено, бих искал да стана прочут… — отвърна той и се подхили малко самонадеяно, — и богат.

С крайчеца на окото си долови намек за буреносен облак над веждите на Галт. Сега обаче не можеше да обръща внимание на това. Налагаше му се да изпържи друго рибе. Надяваше се, че по-късно ще има възможност да заличи презрението на маршала към него. Засега трябваше да се покаже достатъчно самовлюбен, за да възбуди интереса на Уилям.

— Много интересно — подкупващо любезно рече Уилям. — И как възнамеряваш да постигнеш тия любезни човеку неща?

— Надявах се — продължи Донал, — че като се помотая между другите светове, може би ще понауча нещо от тях — нещо, дето да мога да го използвам в мой интерес, също както правят всички останали.

— Боже Господи, това ли е всичко? — запита фрайландецът и така се разсмя, че накара всички останали край масата да се присъединят към смеха му.

Уилям обаче не се засмя — въпреки че Анеа добави собственото се звънко веселие към смеха на коменданта и сумтящото подхилване на АрДел.

— Няма защо да бъдеш невежлив, Хю — подметна той. — На мен настройката на Донал ми харесва. Аз самият някога — когато бях млад — имах същите идеи за себе си — и той добряшки се усмихна на Донал. — Трябва да дойдеш да поговориш и с мен — предложи, — след като си поприказвате с Хендрик. Харесвам амбициозните млади мъже.

АрДел отново изсумтя насмешливо. Уилям се извърна и тъжно го изгледа.

— Би било добре да се опиташ да похапнеш, АрДел — каза той. — След горе-долу четири часа ще правим фазовия преход и ако нямаш нещо по-солидно в стомаха си…

— Моят стомах ли? — пияно запита младежът. — И какво ако стомахът ми постигне вселенски измерения дефазиран? Какво от туй ако аз самият постигна вселенски измерения и се окажа навсякъде, и никога не се върна вече към точковото си състояние? — той се ухили на Уилям. — Какво прахосване на добрата храна.

Анеа бе пребледняла като болник.

— Ако ме извините — промълви тя и бързо се надигна от платформата си.

— Ни най-малко не те укорявам! — остро каза Уилям. — АрДел, това беше проява на изключително лош вкус. Хю, придружи Анеа до нейната кабина.

— Не го искам! — избухна Анеа. — И той е същият като всички вас…

Фрайландецът обаче вече бе скочил на крака и се бе запътил край масата, за да подхване ръката й. В спретнатата си униформа той изглеждаше досущ като слязъл от рекламен постер за набор на волнонаемници. Тя се дръпна от него, обърна се и излезе неуверено от салона, следвана по петите от Хю. Двамата минаха през вратата в коридора и преди да се скрият от очите му, току преди да завият, Донал видя как тя се обърна към високия войник и се наклони към подкрепящото я рамо.

Уилям продължаваше да реди премерени и язвителни неодобрителни слова на АрДел, който изобщо не му отвръщаше, а черните му неподвижни очи го мереха пияно и неотклонно. През останалата част от вечерята разговорът се прехвърли към военните дела и по-специално към специфичните бойни стратегии, в който драматичен трилог — защото АрДел преднамерено не се включи — Донал успя донякъде да си възвърне част от уважението, което по-раншната му забележка за славата и богатството му бе отнела в очите на маршала.

— … И, Донал, не забравяй — рече Уилям, когато след вечерята се разделиха в коридора извън салона. — След като приключиш с Хендрик, ела да се видим. Ще се радвам да ти помогна, ако мога — и като се усмихна и кимна с глава, му обърна гръб.

* * *

Донал и Галт тръгнаха по коридора, който бе тъй тесен, че ги принуди да вървят един след друг. Следвайки широките рамене на възрастния мъж, Донал с изненада го чу да пита:

— Е, какво мислиш за тях?

— Сър? — запита Донал. После се заколеба и си избра най-безопасната според него тема. — Момичето малко ме изненада.

— Анеа ли? — попита Галт, като спря пред една врата, означена с номер деветнадесет.

— Мислех си, че една Избраница на Култис би следвало да… — Донал млъкна, явно поради липса на думи, — да… да се контролира по-добре.

— Тя е много здрава, много нормална, много интелигентна… но това са само заложби — рязко и почти грубо отвърна маршалът. — Ти какво очакваше?

Блъсна навътре вратата, мина пред Донал и бързо я затвори зад него. Когато се извърна, в гласа му се прокраднаха по-твърди, по-официални нотки.

— Я ми кажи сега — остро започна той, — каква е цялата тая история с писмото?

Донал си пое дълбоко въздух. По време на вечерята здравата се бе потрудил да разгадае характера на Галт… и сега с честния си отговор заложи всичко на онова, което бе решил, че е съзрял у другия.

— Няма никакво писмо, сър — рече. — Доколкото зная, баща ми никога не се е срещал с вас.

— Това и аз си го помислих — отговори Галт. — Добре де, тогава за какво става дума? — прекоси към бюрото в другия ъгъл на стаята, взе нещо от едно чекмедже и когато се обърна, Донал с изумление видя, че тъпче с тютюн антична лула.

— Тази Анеа, сър — начена Донал. — Никога не съм виждал такава глупачка — и разказа надълго и нашироко за случилото се в коридора. Галт бе приседнал на ръба на бюрото със запалената лула в устата и пуфкаше малки облачета бял дим. Вентилационната система ги засмукваше още в мига, в който се появяваха.

— Ясно — заяви той, когато Донал приключи. — Склонен съм да се съглася с теб. Глупачка е. А ти самият що за безумен идиот си мислиш, че си?

— Аз ли, сър? — искрено се изуми Донал.

— Теб имам предвид, момче — рече Гал, като извади лулата от устата си. — Ей те тук — все още пресен-пресен от училището и вече си си напъхал гагата в едно такова положение, дето управниците на цяла планета се биха поколебали, — и той с явно удивление се втренчи в Донал. — Какво си мислиш — не, какво смяташ… дявол го взел, момче, какво планираш да измъкнеш оттук?

— Ами нищо — каза Донал. — Просто ми се прииска да изгладя една странна и вероятно опасна ситуация колкото е възможно по-безболезнено. Признавам, че нямах никаква идея за участието на Уилям в цялата история — а той очевидно е абсолютен дявол.

Лулата изведнъж затрака във внезапно отпусналите се челюсти на Галт и той трябваше бързичко да я докопа с якото си ръчище, за да й попречи да падне. Извади я от устата си и шашардисано се ококори в Донал.

— Кой ти каза това? — попита заповеднически.

— Никой — отвърна Донал. — Не е ли очевидно?

Галт остави лулата на масата и се изправи.

— За деветдесет и девет процента от цивилизования свят — НЕ! — озъби се той. — А за теб защо да е очевидно?

— Ами за всеки човек — започна Донал, — положително може да се съди по характера му и по действията на хората, с които той се заобикаля. А антуражът на този Уилям е все от развалени и провалени хора.

Маршалът се вцепени.

— Мен ли имаш предвид? — изръмжа той.

— Не, естествено — отговори Донал. — В края на краищата… вие сте дорсай — Галт поомекна. Усмихна се малко кисело и като взе пак лулата си, я напълни и запали.

— Вярата ти в общия ни произход е… ъ-ъ, доста освежаваща — подхвърли. — Продължавай. И благодарение на това доказателство, ти разчете характера на Уилям, така ли?

— О, не беше само туй — рече Донал. — Само си помислете, че една Избраница на Култис се оказва скарана с него. А в една Избраница добрите инстинкти са вродени. Освен това, той изглежда почти плашещо интелигентен човек, след като може да се налага на личности като Анеа и онзи приятел от Нютън, Монтор, който самият пък трябва да е с твърде висококачествен ум, за да се класира по такъв начин на тия негови тестове.

— И човек, който е толкоз интелигентен, трябва да е дявол? — сухо запита Галт.

— Нищо подобно — търпеливо заобяснява Донал. — Само че след като има такива интелектуални способности, човек трябва да показва пропорционално по-засилена склонност към доброто или злото, отколкото по-обикновените хора. Ако злото го влече, той би могъл да го прикрива у себе си — може дори да маскира ефекта му върху хората, с които се е обградил. Само че няма как да предизвика ония отблясъци на доброта, които нормално биха отразявали неговите подчинени и довереници — и които, ако той наистина беше добър, не би имал никакви причини да се опитва да укрие. И тази липса е достатъчна, за да можеш да го разгадаеш.

Галт извади лулата от устата си и свирна тихо и продължително. Беше впил очи в Донал.

— Да не би случайно да са те отгледали на някоя от Екзотиките? — запита.

— Не, сър — отговори Донал. — Баба ми по бащина линия, обаче е била от Мара. И майката на майка ми също е била от Мара.

— Тая… — Галт замлъкна и замислено започна да тъпче огнището на лулата си — тя бе угаснала — с дебелия си показалец, — тая работа с разчитането на характера дали си я взел от майка си или от баба си… или си е твое собствено хрумване?

— Защо, мисля, че трябва да съм я взел отнякъде — отвърна Донал, — но иначе положително има смисъл. Всеки би стигнал до нея, ако помисли няколко минути.

— Вероятно повечето от нас изобщо не мислят — рече Галт все тъй сухо. — Седни. Донал. И аз ще поседна.

* * *

Настаниха се на две кресла един срещу друг. Галт остави лулата настрани.

— Сега ме чуй — рече с нисък и сериозен глас. — Ти си един от най-странните млади чешити, които съм виждал. Просто не зная какво да те правя. Ако ми беше син, щях да те тикна в карантинното и да те пратя у дома за още десет години обучение, преди да те пусна между звездите… А бе, я стига! — самопрекъсна се Галт рязко и като видя, че Донал си отваря устата, вдигна ръка към него. — Знам, че сега си мъж и никой не може да те прати където и да било против твоята воля. Само че онуй, дето днес ме порази у теб, е, че имаш може би едно на хиляда шанс да станеш нещо забележително и деветстотин деветдесет и девет възможности тихичко да те отстранят от пътя, преди тази година да свърши. Слушай, момче, какво знаеш за световете извън Дорсай?

— Ами-и — започна Донал, — има четиринайсет планетни правителства, като не се броят анархистичните системи на Света на Данин и Коби…

— Правителства, задния ми ешелон! — грубо го прекъсна Галт. — Забрави тия граждански уроци! Правителствата в тоя наш двайсет и четвърти век са просто машинария. Важни са хората, които ги контролират. Проджект Блейн на Венера, Свен Холман на Земята. Старшият Брайт на Хармония, същата оная планета, към която сме се запътили… и Сайона Спойката на Култис по отношение на Екзотиките.

— Генерал Камал… — започна Донал.

— … е едно нищо! — засече го Галт. — Как може курфюрстът на Дорсай да представлява нещо, когато всеки дребен кантон със зъби и нокти се е вкопчил в своята независимост? Не, аз ти говоря за хората, които дърпат конците между звездите. Тия, дето ги споменах, и останалите — той дълбоко си пое дъх. — Я ми кажи, как мислиш, къде е нашият търговски принц и председател на Съвета на Цета спрямо ония, които изредих?

— Искате да кажете, че им е равен?

— Най-малкото — рече Галт. — Най-малкото. Не се подвеждай от факта, че го виждаш да пътува така — на търговски кораб, само с момичето и с Монтор. Напълно е възможно той да притежава кораба, екипажа, офицерите… и половината пасажери.

— А вас и коменданта? — запита Донал може би малко по-грубо, отколкото бе необходимо. Чертите на Галт сякаш се вкоравиха; сетне той се отпусна.

— Справедлив въпрос — изръмжа маршалът. — Аз се опитвам да те накарам да поставиш под съмнение повечето от нещата, които си приемал на доверие. Предполагам, че е естествено да включиш и мен самия. Не — за да отговоря на въпроса ти — аз съм Първи маршал на Фрайланд, все още съм дорсай, чиито професионални умения се дават под наем, но нищо повече. Току-що наехме пет леки дивизии за Първа дисидентска църква на Хармония и сега Пътувам, за да видя дали действат според договора. Това си е сложна сделка — както всички подобни — и включва партида договорни кредити, принадлежащи на Цета. Затова тук е и Уилям.

— А комендантът? — настоя Донал.

— Какво комендантът? — отвърна Галт. — Той е фрайландец, професионалист и то добър. Като стигнем на Хармония, ще поеме, показно за кратко една от трите полеви армии.

— Отдавна ли е с вас?

— О, около две стандартни години — каза Галт.

— И в професионално отношение е добър?

— Адски добър — рече Галт. — Как мислиш, защо е мой помощник? Впрочем за какво намекваш?

— Имам едно съмнение и едно подозрение — рече Донал. — Само че още не съм подготвен да изразя гласно нито едното, нито другото.

Галт се разсмя.

— Задръж това маранско подушване на характерите за цивилките — каза. — Ще почнеш да виждаш змия под всеки храст. Повярвай, Хю е добър, честен войник — може би малко месест — и толкоз.

— Едва ли мога да споря с вас — промърмори Донал, като отстъпи грациозно настрани. — Не се ли канехте да кажете нещо за Уилям, когато ви прекъснах?

— О, да — отговори Галт и се намръщи. — Цялата работа е… ще ти я кажа кратко и ясно. Момичето не ти влиза в работата, а Уилям е смъртоносно лекарство. Остави ги на мира и двамата. А ако аз мога да ти бъда полезен за този вид пост, който искаш да имаш…

— Много ви благодаря — рече Донал, — само че вярвам, че Уилям ще ми предложи нещичко.

Галт примигна и се облещи.

— На дявола в цевта! — взриви се той след половин секунда. — Това пък откъде ти хрумна?

Донал се усмихна малко тъжно.

— Още едно от подозренията ми — каза. — Несъмнено на основата на онова, което нарекохте маранско надушване на характера — и стана на крака. — Оценявам това, че се опитахте да ме предупредите, сър — Донал протегна юмрука си. — Дали бих могъл някога пак да поговоря с вас?

Галт също стана и механично пое предложения му юмрук.

— Винаги — отвърна. — Проклет да съм, ако те разбирам.

Донал се взря в него, поразен от внезапно хрумналата му мисъл.

— Кажете ми, сър — помоли той. — Дали бихте преценили, че аз съм… странен?

— Странен ли? — Галт почти избухна при тази дума. — Странен не, ами… — и въображението му го изостави. — Защо питаш?

— Просто се зачудих — каза Донал. — Толкова често са ме наричали тъй. Може и да са били прави.

Издърпа юмрука си от захвата на маршала и на тази нотка се сбогува.