Гордън Диксън
Дорсай! (2)

Мъж

След като жените и децата се оттеглиха, мъжете от домакинството на Ийчан Кан Грейм насядаха на чашка около дългата, блещукаща плоча на масата за вечеря в дългата и сенчеста стая. Не бяха всички — освен ако не станеше някое малко чудо — имаше някаква вероятност всички мъже да се съберат заедно в този живот. От шестнадесет възрастни мъже деветима отсъстваха заради войни между звездите, един бе подложен на реконструктивна хирургия в болницата във Форали, а най-старият, прачичото на Донал, Камал, тихо умираше в стаята си в дъното на къщата с втикната в носа кислородна тръбичка и лек мирис на дафинов люляк, който да му напомня за жена му от Зара, умряла преди четиридесет години. Край масата седяха петима души. От три часа следобед насам сред тях бе и Донал.

Другите, които бяха дошли да го приветстват с встъпването му сред възрастните, бяха баща му Ийчан, по-големият му брат Мор, който се бе върнал в отпуск от Дружествените; и неговите чичовци близнаците Иън и Кенси, които бяха най-близки по възраст до него след Джеймс, който бе умрял в Данзуърт. Бяха се събрали около почетния край на масата, като в средата седеше Ийчан, двамата му сина — отдясно, а двамата му по-млади братя — отляво.

— Когато бях там, имаха добри офицери — заяви Ийчан. Беше се привел, за да напълни чашата на Донал, и Донал автоматично я вдигна, без да престава да слуша и с двете уши.

— До един фрайландци — рече Иън, по-мрачният от двамата тъмнокоси близнаци. — Ей така налагат жестока дисциплина — без да има битки, които да ги поразтърсят. Кенси ми разправя за Мара или Култис и аз казвам: „Защо не?“

— Чух, че имали пълен набор дорсаи — намеси се Мор отдясно на Донал. Дълбокият глас на Ийчан му отговори ОТЛЯВО.

— Те са показни стражи. Знам за тях. Защо ти е да правиш кейк само от глазура? На Спойката на Култис му е драго да си мисли, че има несравними телохранители, обаче ако между звездите стане истинска беля, бързичко ще ги прати във войската.

— А междувременно — вметна Кенси с внезапна усмивка, която разполови тъмното му лице, — никакво действие. Мирният войниклък ти излиза през носа. Частите се разцепват на малки клики, ония, дето търсят на баницата мекото, излизат напред, а истинският мъж — дорсаят — се превръща в украшение.

— Добре — кимна Ийчан. Без да забележи, Донал отпи от чашата си и непривичното уиски яростно възпламени задната част на носа и гърлото му. По челото му избиха дребни капчици пот, но той не им обърна внимание, като се съсредоточи върху току-що казаното. Знаеше, че този разговор е изцяло за негово добро. Сега беше мъж и вече не можеха да му казват какво да прави. Изборът бе негов — къде би могъл да отиде да постъпи на служба — и те му помагаха с натрупаните знания за осемте системи и техните обичаи.

— … Аз самият никога не съм ставал кой знае колко за гарнизонна служба — продължаваше Ийчан. — Работата на наемника е да обучава, да поддържа и да се бие; но като махнем всички приказки настрани, истинската работа си е боят. Не че това важи за всички. Има дорсаи и дорсаи… и не всички дорсаи са Грейми.

— Дружествените, значи… — начена Мор и млъкна, като хвърли бърз поглед към баща си, опасявайки се, че го е прекъснал:

— Карай — рече Ийчан и кимна.

— Просто исках да изтъкна — каза Мор, — че на Асоциация се водят доста действия — а и, както чувам, и на Хармония. Сектите винаги ще се бият една с друга. А и за телохранители винаги има работа…

— Друг път ще ни хванеш да станем лични пищовджии — възрази Иън, който не чувстваше необходимост да се държи чак толкоз учтиво, тъй като на възраст беше по-близо до Мор, отколкото баща му. — Туй не е работа за войник.

— Нямах предвид да му я предлагам — обърна се Мор към чичо си. — Само че сред ония псалмопевци се цени високо и някои от най-добрите им таланти се залавят за нея. Така че армейските постове остават открити за наемниците.

— Съвършено вярно — улегнало потвърди Кенси. — И ако тия два свята имаха по-малко фанатици и повече офицери, щяха да изкарат силни армии сред звездите. Обаче, когато един свещеник-войник е повече войник, отколкото свещеник, той е просто жива беля.

— Това и аз ще го подкрепя — заяви Мор. — В тая последната схватка, дето бях на Асоциация, като превзехме едно градче, пристига някакъв старейшина и ми иска петима от моите хора, за да бесят пленници.

— А ти какво направи? — попита Кенси.

— Пратих го при моя комендант, а после се постарах да се добера първи до стареца и му казах, че ако успее да намери в моята част петима човека, които наистина искат да се заемат с подобна работа, може да ги отпрати още на другия ден.

Иън кимна.

— Нищо не скапва мъжа пред битката като туй да си играе на касапин — рече той.

— Старецът го чактиса — каза Мор. — Чух, че си намерили бесачи, само че не от моите.

* * *

— Страстите са вампири — тежко се обади Ийчан откъм почетното място. — Войниклъкът си е чисто изкуство. Никога не съм се доверявал на човек, който налита на кръв, пари или жени.

— На Мара и Култис жените си ги бива — ухили се Мор. — Така съм чувал.

— Няма да го отрека — весело каза Кенси. — Само че някой ден все ще трябва да се върнеш вкъщи.

— Да даде Бог всички да можете — меланхолично се обади Ийчан. — Аз съм дорсай и съм Грейм, но ако този наш малък свят имаше какво друго да изтъргува в замяна на договорите на външните професионалисти освен кръвта на най-добрите ни бойци, щях да съм по-доволен.

— А ти, Ийчан — подпита го Мор, — би ли си останал у дома, ако беше млад и имаше два здрави крака?

— Не, Мор — тежко издума Ийчан. — Само че освен изкуството на войната има и други — дори и за един дорсай — и той погледна най-големия си син. — Когато преди по-малко от сто и петдесет години нашите предци са заселили този свят, не са го сторили с намерението да доставят пушечно месо за останалите осем системи. Искали са само да имат свят, където никой мъж не би могъл да направлява съдбата на друг мъж против неговата воля.

— И точно това имаме — студено рече Иън.

— И точно това имаме — повтори като ехо Ийчан. — Дорсай е свободен свят, където всеки човек може да прави каквото си ще, стига да зачита правата на съседа си. А и дори да се обединят, останалите осем системи не биха пожелали да си изпробват късмета с точно този свят. Цената обаче… цената… — той поклати глава и пак напълни чашата си.

— Хайде сега, тежки думи за един син, който тъкмо заминава — обади се Кенси. — В живота, какъвто е сега, има много хубави неща. Освен това днес ни натискат икономически, а не военно. Впрочем освен нас самите, кой друг би поискал Дорсай? Всички тук сме костеливи орехи — само черупка и почти никаква ядка.^[1] Вземи някой от богатите нови светове — например Цета край Тау Цета — или някой от още по-богатите и по-стари светове, например Фрайланд или Нютън, че дори и самата Венера. Те има за какво да се безпокоят. Те са ония, дето са се хванали за гушите заради най-добрите учени, най-добрите инженери, най-страхотните артисти и доктори. И точно по тая причина имаме повече работа и водим по-добър живот.

— Ийчан обаче е прав, Кенси — изръмжа Иън. — Те не престават да си мечтаят, че могат да ни сбият — нас, свободните хора — в една обща буца и сетне да водят преговори с тая буца за възможността да размахат камшика над всички останали светове — той се приведе над масата към Ийчан и на приглушената светлина в столовата Донал съзря внезапния бял проблясък от обгорения белег, който се виеше като змийче нагоре по предлакътя му, за да се скрие в свободния ръкав на късата му домашна туника. — От тази опасност никога няма да се избавим.

— Иън, докато кантоните са независими от Съвета — рече Ийчан, — и докато родовете са независими от кантоните, няма да успеят — и той кимна на всички около масата. — Това е завършекът на моята работа тук у дома. Можете да потеглите на война е чиста съвест. Обещавам ви, че вашите деца ще растат свободни в този дом — свободни от волята на когото и да било — или домът вече няма да съществува.

— Вярвам ти — заяви Иън. Очите му засвяткаха бледи, като белега в полумрака и той бе много близо до онова дорсайско насилие над емоцията, което бе тъй студено и същевременно тъй смъртоносно. — Под този покрив сега имам две момчета. Само че помни, че няма съвършени хора — дори и дорсаи. Само преди пет години имаше един Махуб Ван Сент, който си мечтаеше за малко кралство насред дорсаите в Южното Средноземие — само преди пет години. Ийчан!

— Той беше от другата страна на света — отвърна Ийчан. — Пък и сега е мъртъв, убит от ръката на един Бенали, най-близките му съседи. Домът му е посрамен и вече никой мъж не си признава, че е от рода Ван Гент. Какво повече искаш?

— Трябваше да бъде спрян по-рано.

— Всеки мъж има право на собствена съдба — меко възрази Ийчан. — Докато не пресече линията към нечия друга. Семейството му изстрада достатъчно.

— Да — съгласи се Иън, който бе започнал да се успокоява. — Вярно е… вярно е. Не можем да ги упрекваме.

* * *

— А пък Екзотиците… — кротичко подхвана Мор.

— О, да — включи се Кенси, сякаш неговият брат-близнак, който дотолкова представляваше същинска част от самия него, изобщо не беше избухнал. — Мара и Култис — интересни светове. Не се оставяй да те подлъжат, ако някога идеш там. Мор… нито пък ти, Донал. Достатъчно умни са, въпреки всичките им там изкуства, роби и клопки. Те самите не биха се били, обаче знаят как да си наемат добри мъже. На Мара и Култис стават разни неща… и то не само в изкуствата. Веднъж срещнах един от техните психолози…

— Те са честни — подметна Ийчан.

— Да, и това го има — продължи Кенси. — Но туй, дето ме поразява, е, че са се запътили нанякъде по свой си начин. Ако можех да избирам някой от другите светове, на който да се родя…

— Аз винаги бих бил войник — реагира Мор.

— Така си мислиш сега — каза Кенси и отпи. — Така си мислиш сега… Само че днес имаме една дива цивилизация, чиято самоличност е разцепена по дванайсет различни начина от дванайсет различни култури. Преди няма и петстотин години средният човек никога не е мислил, че ще откъсне крака от земята. И колкото по-далеч отиваме, толкоз по-бързо се движим. И колкото по-бързо се движим, толкоз по-далеч отиваме.

— Това го предизвиква венерианската група, нали? — попита Донал, чиято юношеска сдържаност бе изгоряла в жежките пари на уискито.

— А ти как мислиш? — рече Кенси. — Науката е единственият път към бъдещето. Старата Венера, старият Марс — Касида. Нютън — може би тяхното време вече е минало. Проджект Блейн е богат и могъщ старец, обаче не знае всички ония номера, дето си ги измислят на Мара и Култис, или пък на Дружествените… или пък, ако е там въпросът, на Цета. Като излезете между звездите, вие двамата младоци не забравяйте да оглеждате по два пъти нещата, защото в девет от десетте случая първият поглед ще ви заблуди.

— Момчета, слушайте го какво ви говори — обади се Ийчан от почетното място. — Вашият чичо Кенси от раменете нагоре е мъж и половина. Ще ми се и аз да можех да ви дам толкова добър съвет. Кажи им. Кенси.

— Нищо не стои на едно място — започна Кенси и при тези пет думи уискито изглежда нахлу в главата на Донал, така че масата и мургавите кокалести лица пред него сякаш заплаваха в сумрака на столовата, а гласът на Кенси долиташе като рев от разстояние. — Всичко се променя и трябва да го имате наум. Онова, което вчера е било вярно за нещо, днес няма да важи. Тъй че го помнете и не приемайте ничии приказки за каквото и да било без резерви, дори и моите. Ние сме се разплодили като библейските скакалци и сме се разпълзели между звездите, разцепени на различни групи с различни подходи. И значи, докато ние, като че ли се носим на не знам си къде с ужасна скорост и тя непрекъснато се увеличава, имам усещането, че всички сме се закрепили, надвиснали сме на ръба на нещо, нещо огромно, различно и може би ужасно. Време е да се пристъпва внимателно, наистина сега му е времето.

— Аз ще стана най-великият генерал на всички времена! — викна Донал и се стресна също като останалите, като чу как думите изскочиха с препъване, изречени с надебелял език, но гръмко, изотвътре. — Те ще видят — аз ще им покажа какъв може да бъде един дорсай!

Той съзнаваше, че го гледат, при все че лицата им бяха размазани с изключение на лицето на Кенси — благодарение на някакъв зрителен трик — диагонално от него оттатък масата. Кенси го наблюдаваше с трезви, проникващи очи. Донал почувства ръката на баща си на своето рамо.

— Време е да приключваме — каза баща му.

— Вие ще видите — заяви с плътен глас Донал. Те обаче наставаха до един, взеха чашите си и се обърнаха към баща му, който вдигна високо своята.

— Дано всички се срещнем отново — каза баща му. И всички отпиха, изправени на нозе. Остатъците от уискито в чашата на Донал потекоха безвкусни като вода по езика и глътката му и за секунда всичко наоколо се проясни, и той видя тези високи мъже, застанали около него. Едри бяха, дори и за дорсай; дори собственият му брат Мор го надвишаваше с половин глава, така че той стоеше като недоизрасло момче между тях. Но в същата тази секунда от видението му изведнъж го връхлетя ужасна нежност и жал към тях: сякаш той беше възрастният, а те — деца, които трябва да бъдат защищавани. Отвори уста, за да им каже — за пръв път в живота си — колко ги обича и как винаги ще бъде тук, за да се грижи за тях… но тогава мъглата отново се спусна; после усещаше само как Мор го води, препъващ се, към стаята му.

* * *

По-късно отвори очи в мрака и долови една неясна фигура, която придърпваше пердетата в стаята му, за да заслони ярката светлина на току-що изгрялата двойна луна. Беше майка му; с внезапно, рефлекторно движение той се изтърколи от леглото си, залитна към нея и сложи ръце на раменете й.

— Майко… — рече.

Тя вдигна към него бледото си лице, смекчено от лунната светлина.

— Донал — нежно каза майка му и го прегърна. — Донал, ще простинеш.

— Майко… — неясно повтори той. — Ако някога имаш нужда от мен… да се погрижа за теб…

— О, момчето ми — отвърна тя и притисна твърдото му младежко тяло към себе си, — грижи се за себе си, момчето ми… момчето ми…