Гордън Диксън
Дорсай! (24)

Донал

Човекът беше променен.

Няколко души вече бяха започнали да го отбелязват. И в самия този факт се криеха семената на евентуално затруднение. Необходимо е, реши Донал, да се вземат мерки и да се направи нещо като гръмоотвод за подобни помисли, така че то да бъде обезвредено.

Беше застанал в позата, която напоследък бе станала тъй характерна за него: сам на един балкон в резиденцията си край Тумбъл сити, ръцете — уловени зад гърба му като на войник при парадно „свободно“, вперил поглед към Млечния път и непознатите звезди. Чу Анеа да приближава изотзад.

— Сайона е тук — съобщи тя.

Той не се обърна. След малко тя отново се обади:

— Искаш ли да говоря с него сама?

— За малко — отвърна Донал, все още без да помръдне. Чу стъпките й да се отдалечават от него в просторния салон зад гърба му. И отново се изгуби в звездите: а сетне, след минута долетя звукът на мъжки глас и мърморенето от разговора между него и гласа на Анеа. От това разстояние думите бяха неразличими, ала Донал нямаше нужда да ги чуе, за да разбере какво казват те.

Бяха минали осем месеца, откакто той отвори очи за цялостната вселена, която бе изложена единствено на неговия поглед. Осем месеца, помисли си Донал. И в този къс период редът се върна в цивилизованите светове. Беше формиран парламент на народите с вътрешно избран съвет от тридесет и двама Старши представители — по двама за всеки свят. Днес тук, на Касида, този парламент бе гласувал да го избере за постоянен министър на отбраната…

Умът на Донал се пресегна и обхвана проблема, за който в този момент Сайона би трябвало да говори на Анеа.

… И после той обиколи залата, малко преди гласуването — мърмореше в момента гласът на Сайона в салона зад него. — Подхвърли една дума тук, една дума там — нищо особено. Но когато приключи, вече ги държеше в шепата си. Беше същото както когато предния месец общува с делегатите на пълния парламент.

— Да — отвърна Анеа. — Ясно ми е как е било.

— Разбираш ли? — попита Сайона, взирайки се проницателно в нея.

— Не — ведро каза тя. — Но съм виждала как става. Той сияе — сияе — като атомен пламък сред поле, пълно с малки лагерни огньове. Слабите им светлинки избледняват, щом го приближат прекалено много. И когато той е между тях, прикрива светлината си, за да не ги заслепява.

— Значи не съжаляваш…?

— Да съжалявам! — щастливият й смях накъса въпроса му на глупави парченца.

— Аз зная — каза въздържано Сайона, — какъв ефект оказва той върху мъжете. И мога да предположа какъв е ефектът върху жените. Сигурна ли си, че за нищо не съжаляваш?

— Как мога да съжалявам? — тя внезапно го изгледа с въпрос в очите. — Какво имаш предвид?

— Днес съм дошъл точно за това — отговори Сайона. — Имам да ти казвам нещо… И мога ли да ти задам един въпрос, след като приключа?

— Какъв въпрос? — попита тя остро.

— Чакай първо да ти кажа — рече той. — От теб зависи дали после ще ми отговориш, или не. Не е нещо, което може да те засегне… сега. Само дето трябваше да ти кажа по-рано. Боя се, че съм го отлагал, докато… Добре де, докато не бе възможно повече да се отлага. Анеа, какво знаеш за собствената си генна история?

— Защо? — изгледа го тя — Всичко знам.

— Не става дума за това — каза Сайона. — Ти знаеш, че си отгледана за определени неща… — той докосна със старата си жилеста ръка края на нейната платформа с жест, който молеше за разбиране.

— Да. И умствено и физически — отговори тя, като внимателно го наблюдаваше.

* * *

— И дори повече — каза Сайона. — Трудно е да се обясни за един миг. Но нали знаеш какво лежеше зад науката на Монтор? Тя разглеждаше човешката раса като едно цяло, като единична социална цялост, която се самопоправя, в смисъл че когато нейните индивидуални компоненти умират, те биват замествани чрез раждането на нови компоненти. Такава цялост се подава на манипулиране чрез статистически натиск, донякъде също както един човек може да бъде манипулиран чрез физически и емоционален натиск. Увеличи температурата в стаята, в която стои човек, и той ще свали якето си. За Уилям това беше ключът към властта.

— Но аз — тя не сваляше очи от него, — аз съм личност…

— Не, не. Почакай — Сайона вдигна ръка. — Това беше науката на Монтор. Нашата на Екзотиките беше донейде на същата основа, но с различна гледна точка. Ние разглеждахме расата като манипулируема чрез нейните индивиди, като едно цяло, което се намира в непрестанно състояние на растеж и еволюция чрез раждането на подобрени индивиди сред съставляващата го маса. Вярвахме, че ключът към това е генната селекция — както естествената или случайната, така и контролируемата.

— Но тя наистина е! — натърти Анеа.

— Не — бавно поклати глава Сайона. — Грешали сме. Чрез този подход манипулирането не е напълно възможно; единствено анализът и обяснението. Той е подходящ за някой историк, за медитативния философ. А ние на Екзотиките бяхме точно такива, поради което това ни се виждаше не само вярно, но и напълно изчерпателно.

Но манипулирането с тези средства е възможно само в малка степен — много малка. Расата не може да се контролира изотвътре. Генната селекция, която ние извършвахме, можеше да използва единствено тези характеристики, които ние вече познавахме и разбирахме. И тя ни отблъскваше от онези гени, които ние откривахме, но не можехме да разберем. А също така, разбира се, не бяхме в състояние да работим с гени, за които не знаехме, че съществуват или че могат да съществуват.

Без да забелязваме факта, сме били парализирани и в началото, и в края; разполагахме единствено със средата. Не сме могли да си представим характеристики, към които да се стремим — цели, които вече да не сме виждали и вече да не са били разбрани от нас. Само че истинската цел са действително новите характеристики. И по необходимост началото действително са били новите гени и генни комбинации. Проблемът е бил формулиран преди много време; ние сме се самозалъгвали, че формулировката е безсмислена. Просто казано, въпросът е следният: възможно ли е един конгрес от горили, които са се събрали да планират създаването на супергорила, да измислят човешко същество? Да отхвърлят линията за развитие на по-мощни мускули, по-дълги и мощни зъби, по-голяма специализация за овладяване на тяхната тропическа околна среда?

Манипулацията на расата отвътре е кръгов процес. Това, което можем да направим, ценното нещо, което можем да сторим, е да стабилизираме, съхраняваме и разпространяваме ценните генетични дарове, които идват при нас отвън нашата собствена сфера на дейност.

Уилям — и ти, Анеа, би следвало да знаеш по-добре от всеки друг — спада към тази малка и избрана група хора, които са завоеватели на историята. Знаеш, че този рядък и чудноват индивид си има име — но само по себе си името нищо не означава. То е само етикет, окачен на нещо, което никога не сме разбрали напълно. На такива хора не можеш да се противопоставиш — те могат да извършат големи добрини. Но също така обикновено могат да извършат и не по-малко големи злини, тъй като са неконтролируеми. Опитвам се да те накарам да проумееш нещо, което е твърде сложно. Ние на Екзотиките разбрахме какво представлява Уилям, още когато той беше малко над двайсет години. Тогава бе взето решение да се селектират гените, чийто плод щеше да бъдеш ти.

— Аз! — тя внезапно се смрази и се втренчи в него.

— Ти — Сайона леко кимна към нея. — Никога ли не си се чудила, че тъй инстинктивно се противопоставяш на Уилям във всичко, което той върши? Или защо той така извратено държи да притежава твоя договор? Или защо ние от Култис позволяваме на една тъй очевидно нещастна връзка да продължи?

Анеа бавно поклати глава.

— Аз… аз трябва да съм мислила над това, но не си спомням…

* * *

— Ти беше замислена като допълнение на Уилям в психологически смисъл — въздъхна Сайона. — Докато неговите инстинкти го водеха към контрол заради самото контролиране, твоите бяха към цели и стремежи и ти не се интересуваше кой контролира, стига контролът да беше насочен към тези цели. Твоята евентуална женитба — към която ние се стремяхме — щеше, както се надявахме, да съчетае два характера. Ти щеше да действаш така, както изискваше личността на губернатора Уилям. Резултатът щеше да бъде благотворен… Поне така си мислехме.

Тя потръпна.

— Аз никога нямаше да се омъжа за него.

— Не — рече Сайона с въздишка, — щеше. Ти беше проектирана — ако ми простиш грубата дума — в пълната си зрялост да реагираш на онзи мъж в галактиката, който се извисява над всички останали — за момент част от сериозността на Сайона изчезна и в очите му пропълзя пламъче. — Скъпа моя, това в никакъв случай не би било трудно да се направи; по-скоро щеше да бъде почти невъзможно да се предотврати. Вероятно разбираш, че най-стария и най-силният от женските инстинкти е да открие и съхрани силата на най-силния мъжкар, който жената може да открие. А върхът на съхранението е да роди децата му.

— Но това е Донал! — каза тя и лицето й се озари.

— Точно така — изкиска се Сайона. — Ако най-силният мъжкар в галактиката е бил зле ориентиран и е използвал неправилно огромната си сила, ти щеше да го издириш въпреки това — заради огромната ценност на тази сила. Силата и способностите са инструменти: те са важни. Как се използват е отделен въпрос.

Но когато Донал излезе на сцената… Е, той беше провалът на всички наши теории и на всички наши планове. Беше продукт на една от тези естествени случайности извън нашия обсег, случайно комбиниране на гени, които превъзхождаха дори Уилиъмовите. Сливането на една истински голяма линия мислители с една също тъй голяма линия хора на действието.

Аз не успях да осъзная това дори когато го тествахме — Сайона тръсна глава, сякаш за да я проясни. — А може би… нашите тестове просто не са били способни да измерят действително важните характеристики у него. Ние… Е, истината е, че не знаем. Точно това ме безпокои. Ако не сме успели да открием една истинска мутация — човек с огромен нов талант, който би могъл да облагодетелства расата — тогава значи сме се провалили наистина много.

— Защо? Какво общо има това с вас? — попита учудено тя.

— Ами това се случва в една област, в която се предполага, че имаме знания. Ако един кибернетик не успее не разбере, че неговият компаньон има счупена кост, той не заслужава порицание: ако същата грешка я направи някой лекар, той заслужава жестоко наказание.

Наше задължение — на хората от Екзотиките — би трябвало да бъде, да разпознаваме новия талант, да го изолираме и да го проумеем. Възможно е Донал да притежава нещо, което сам не съзнава — той я погледна. — И това е въпросът, който трябва да ти задам. Ти си по-близо до него от всеки друг; мислиш ли ти, че е възможно Донал да притежава нещо — нещо, което определено да го отличава? Нямам предвид просто огромния му гений; той по-скоро е нещо такова, което и други мъже са имали; имам предвид някаква способност, която е извън и над възможностите на нормалния човек сега.

Анеа притихна за много дълго време, гледайки по-скоро през, отколкото в Сайона. След това отново впери поглед в него и рече:

— Искаш да отгатвам ли? Защо не попиташ него?

Не че не знаеше отговора: тя не знаеше как или какво й е известно, нито как да го изрази, нито дали е благоразумно да го изрази. Но знаенето вътре в нея бе тихо и напълно уверено, че Донал знае и ще знае какво бива и какво не бива да се каже.

Сайона помръдна кисело рамене.

— Аз съм глупак; не вярвам на това, в което собственото ми познание ме уверява. Беше съвършено сигурно, че Избраницата на Култис ще даде такъв отговор. Боях се да запитам него: това, че го съзнавам, не намалява страха ми. Но ти си права, скъпа. Аз… ще го попитам, самият него, лично.

Тя вдигна ръка.

— Донал! — повика.

Вън на балкона той чу нейния глас. Не отмести очи от звездите.

— Да — отвърна.

* * *

Зад него се разнесоха стъпки, а сетне и гласът на Сайона:

— Донал…

— Ще трябва да ми простиш — каза Донал, без да се обърне. — Не исках да те карам да чакаш. Но имах нещо наум.

— Всичко е наред — рече Сайона. — Не ми е приятно да те безпокоя — зная колко зает беше напоследък. Но има един въпрос, който исках да ти задам.

— Дали съм Супермен?

— Да, по същество е това — позасмя се Сайона. — Да не би и някой друг да ти е задавал същия въпрос?

— Не — усмихна се сам на себе си Донал. — Но ми се струва, че някои биха искали.

— Е, не трябва да ги упрекваш — сериозно заяви Сайона. — В известен смисъл, нали разбираш, ти наистина си такъв.

— В известен смисъл?

— О — Сайона махна леко с жест на отхвърляне, — що се отнася до общите ти способности в сравнение с обикновения човек. Но не това беше въпросът ми…

— Струва ми се, ти каза, че само по себе си името няма значение. Какво имаш предвид под името „Супермен“? Възможно ли е да се отговори на твоя въпрос, ако този етикет няма значение, няма дефиниция?

— И кой би желал да бъде Супермен? — запита Донал с нотка по средата между иронията и тъгата, а очите му се насочиха към дълбините отвъд дълбините на звездното пространство. — Кой човек би искал да има шейсет милиарда деца за отглеждане? Кой човек би могъл да се справи с такова множество? Дали би му било приятно да прави неизбежният избор между тях, когато обича всички еднакво? Помисли си каква отговорност е да им откажеш сладките, когато те не би трябвало — а биха могли — да ги изядат, или да се грижиш да ги заведеш на зъболекар против волята им! Ако „Супермен“ означава уникална личност, помисли си какво е да отглеждаш шейсет милиарда деца и да нямаш нито един приятел, с когото да се отпуснеш, комуто да се оплачеш, пред когото да си изпуснеш парата, така че грижите на утрешния ден да станат по-поносими, — изрече Донал и продължи. — И ако твоят „Супермен“ наистина беше толкова супер, кой би могъл да го принуди да си прахосва силите, за да бърше шейсет милиарда носове и да почиства мръсотията, която шейсет милиарда капризни келемета могат да направят? Дали един Супермен не може да намери някакво по-задоволяващо го приложение на своите огромни таланти?

— Да, да — съгласи се Сайона. — Само че, разбира се, аз не мислех за нещо толкоз пресилено — и погледна Донал с леко раздразнение. — Сега знаем достатъчно за генетиката, за да съзнаваме, че не можем изведнъж да получим съвършено нов вариант на човека. Всяка промяна трябва да дойде под формата на някакъв нов, експериментален талант — и то един по един.

— А ако този талант е неоткриваем?

— Неоткриваем?

— Представи си — рече Донал, — че аз имам способността да виждам странен нов цвят. Как бих могъл да ти го опиша, ако ти не си в състояние да го видиш?

— О, все пак ние ще го локализираме — отвърна Сайона. — Ще изпробваме всички нови форми на лъчение, докато открием някоя, която ти да идентифицираш като онзи цвят, който виждаш.

— Обаче вие самите все пак нямате да сте способни да го видите.

— Е, няма — призна Сайона. — Но след като ще знаем какъв е той, това едва ли ще има значение.

* * *

— Убеден ли си? — настоя Донал без да се обръща. — Представи си, че има човек с нов начин на мислене, човек, който в детството си се е насилвал да вкара своето мислене в рамките на логиката, защото това е бил единственият начин, по който са мислели хората около него. С възрастта обаче той постепенно открива, че за него съществуват връзки, които за другите умове не съществуват. Той например знае, че ако сега отсека това дърво под нас в моята градина, след няколко години на няколко светлинни години оттук ще се промени животът на някой друг човек. Той обаче не може да обясни своето знание с логически термини. Какво ще ти е ползата тогава да знаеш какъв всъщност е неговият талант?

— Наистина няма да има никаква полза — рече развеселен Сайона, — но пък, от друга страна, той също не може да извлече някаква полза, доколкото живее във и е част от едно логическо общество. Фактически, той дотолкова няма да има никаква полза, че несъмнено изобщо никога няма да открие в какво се заключава неговият талант: и мутацията, бидейки неуспешна, ще умре още неродена.

— Не съм съгласен с теб — възрази Донал, — тъй като аз самият съм интуитивен супермен. Аз имам съзнателно интуитивен процес. Използвам интуицията съзнателно — така, както ти използваш логиката — за да стигна до известно заключение. Аз мога да засичам за проверка една интуиция с друга и да откривам коя от двете е правилна; мога да изграждам интуитивни структури, за да правя интуитивни изводи. Това е самостоятелен талант — ала той умножава значението и силата на всички по-стари, като същевременно добавя своите собствени предимства.

Сайона избухна в смях.

— И тъй като според моя собствен аргумент тази твоя способност ще ти донесе толкова малко полза, че дори не ще бъдеш в състояние да я откриеш, следва, че когато те попитам, ти няма да бъдеш в състояние да отвърнеш положително на въпроса ми дали си супермен! Много добре, Донал. Толкова отдавна не са използвали в спор Сократовия метод срещу мен, че когато се сблъсках с него, дори не го разпознах.

— Или може би инстинктивно предпочиташ да не осъзнаваш таланта ми — подхвърли Донал.

— Не, не. Това е достатъчно — каза Сайона, все още смеейки се. — Донал, печелиш. Както и да е, благодаря ти, че успокои ума ми. Ако бях прозяпал една истинска възможност, щях да се смятам за лично отговорен. Те щяха да разчитат на моята дума, а аз щях да се окажа нехаен — той се усмихна. — Все пак би ли ми казал каква е истинската тайна на твоя успех, ако, разбира се, той не е плод на някакъв необуздан талант?

— Аз съм интуитивен — отговори Донал.

— Вярно е — рече Сайона. — Вярно е. Но да бъдеш просто интуитивен… — и той се изхили. — Добре, Донал, благодаря ти. Не знаеш колко ме успокои в това отношение. Няма да те задържам повече — той се поколеба, но Донал не се извърна към него. — Лека нощ.

— Лека нощ — каза Донал. Сетне чу как стъпките на възрастния човек се отдалечават.

— Лека нощ — долетя гласът на Сайона от салона зад него.

— Лека нощ — отвърна Анеа.

Стъпките на Сайона затихнаха, ала Донал все още не се извръщаше. Той усещаше очаквателното присъствие на Анеа в стаята зад гърба му.

— Просто интуитивен — повтори си шепнешком той. — Просто…

И пак повдигна лице към непознатите звезди както човек извръща лице от застиналата жега на долината към хладината на хълмовете в началото на дългия трудов ден, когато вечерната свобода все още е много далеч. Изражението на лицето му бе такова, каквото никой жив човек — дори и Анеа — никога не бе виждал. Бавно сведе поглед и се извърна, а докато се извръщаше, това изражение се изличи. Както бе казала Анеа, той внимателно затъмни сиянието на своята светлина, така че да не заслепява другите; и когато накрая се извърна напълно, влезе още веднъж — за още малко — в обиталището на Човека.