Александър Драганов
Звездата на гибелта (7)

Глава шеста
Сънувам пияници

Честно казано, изобщо не очаквах, че прогонването на демона ще ме изтощи толкова. Мисля, че имаше нещо общо с името му — то някак си отекна в душата ми и ме накара да изгубя съзнание. Почувствах се омърсен от това, че го чух.

Ще ми се да можех да кажа, че след като съм изпаднал в несвяст, поне съм успял да си отпочина. За жалост, вместо това засънувах, а в съня си видях човека, който най-много ме дразнеше от пробуждането ми насам, въпреки че изобщо не го бях виждал.

Ахназар, върховният жрец и самозван бог на ксерексите, седеше на трон от червеникаво злато, отпуснат на облегалката и с бокал вино в ръка. Ахназар обичаше да пие от млад, но докато обитавах храма на Ксерекс, някак си ограничаваше тази своя страст. Сега виждах, че по време на моето отсъствие не се е спирал и годините не му се бяха отразили добре, макар на теория да бе безсмъртен. Кожата му бе подпухнала и увиснала по жестокото лице, очите му бяха кървясали, а целият му вид излъчваше едно усещане за неподдържаност: от мазните дълги коси, които падаха по раменете му, до кожената яка на червеникавото му наметало и тиковете, които караха пръстите на свободната му ръка да потръпват.

До Ахназар седеше огромен черен великан от стомана, в чийто лик разпознах Рикошец, черния рицар, който ме бе посрещнал при пробуждането ми. Червените очи блестяха от металното му лице заканително, а фигурата му почти достигаше купола на огромния храм, който някога бе мой, но сега, по барелефите и надписите на стените, разбрах, че е посветен на самия Ахназар.

— Трябваше да го плениш, докато е още сънен, Рикошец — раздразнено каза някогашният ми жрец и отново отпи от виното си.

— Вината е на твоя блюдолизец Шахаз — отвърна огромният робот. — Казах ти, че не бива да му се доверяваш. Той бе туткав и слабоумен и помъкна камара ненужни чудовища с нас. Танар ги унищожи за секунди.

— Значи все още има остатъци от прежната си сила — направи гримаса Ахназар. — Това обяснява слуховете, които дочух, че е прогонил джин от Сухата Пустош.

— И откъде ги чу, Ахназар? — попита заядливо Рикошец. — Предупреждавал съм те много пъти, че дружбата ти с паразитите е опасна за здравето.

— Те са инструмент като всеки друг и изискват много малко в замяна — сви рамене Ахназар. — За сметка на това дават много.

И след тези думи, просто така, очите му лумнаха в пламъци, за които инстинктивно усетих, че нямат общо с огъня, на който съм покровител аз.

— Душата си е твоя — сви огромните си рамене Рикошец. — Така или иначе, на твое място не бих се безпокоил за Танар повече.

— Какво си направил? — стрелна го с поглед Ахназар. — Аз самият също взех мерки той да не успее да стигне основната континентална маса на Лекдария.

— Уважавам старанието ти, жрецо — каза Рикошец. — Нека го кажем така, ако твоите… мерки не стигнат за това Танар да бъде доставен навреме за моя господар, съм изпратил някого, който няма навика да се проваля.

Жрецът загледа внимателно огромния робот, а после пребледня и изпи виното в бокала си на екс. Когато свали чашата, ръката му трепереше.

— Не може да си пуснал него в нашия свят…

— Опасявам се, че се наложи — отвърна Рикошец и червените му очи заблестяха по-силно. — Моят господар не е особено търпелив и винаги, когато чака експресна пратка, се доверява на въпросния някой.

— Каква част от крайбрежието ще бъде унищожена? — попита късо Ахназар.

— Не мога да знам, жрецо — отвърна подигравателно Рикошец. — Зависи от настроението на моя приятел.

Ахназар се изправи треперещ и надигна една бъклица с вино към бокала си. Ръцете му трепереха толкова, че разля голяма част от течността по пода и трона.

Когато обаче отпи от чашата, треперенето му се успокои.

— В такъв случай — каза той, след като се съвзе, — наздраве за твоя приятел!

А после се събудих.

* * *

Когато се събудих, раджата вдигна пир в моя чест, задето съм изцерил сина му. Той много искаше да узнае кой съм, но Шалиен го излъга, като ме представи за неин чирак, представете си, който обучавала на магия. Макар да нямах нужда да се храня, аз обичах да го правя, особено когато имаше приготвени вкусни неща, като на въпросното пиршество, още повече че като бог нищо от това не ми се лепеше.

И не, не съм суетен. Защо непрекъснато ме питате?

Най-изненадваща за мен бе реакцията на малкия Банали, който ми бе много благодарен и дори се спусна да ме прегръща, което страшно ме сконфузи. Последния път, когато ме бяха прегръщали, бях горе-долу с размерите на пълничкото момче, минус хоризонталната неуравновесеност, и бях в обятията на майка си Рефея. Оттогава насам бях получавал или страхопочитание, или омраза насреща си. Благодарността на малкото момче ме обърка.

— Мога ли да видя лицето ти? — помоли той, като ме загледа в шлема.

— Не — отвърнах аз и изпитах известно раздразнение, защото това означаваше, че няма да мога да се храня открито. — Претърпях злополука. Вече… не мога да показвам лика си.

Това ме изпълни с тъга.

— Жалко — каза Банали.

— Мога да ти покажа какъв съм бил някога — отвърнах импулсивно и докоснах с ръка челото му, като му изпратих образа си като дете, червенокосо момче със смугла кожа, златисти очи и дяволита усмивка. Това бе един от хубавите ми спомени, когато бях откраднал меча играчка на Дреймо и той не се сети за това цели 50 години. Както споменах, децата на боговете растяхме бавно.

— Ще ми се да съм можел да те познавам тогава — каза Банали, а после отиде да яде.

Толкова за признателността на смъртните.

Аз си взех храна в една чинийка като крадец и казах, че искам да се оттегля в покоите, които раджата ми бе заделил, а сетне щракнах с пръсти към Шалиен и Паладиус да ме последват. Поне едно добро нещо бе произлязло от цялата история с демона, а именно че вълшебницата ми се бе помолила. Възприемах това като личен триумф.

Когато се затворихме в стаята ми, аз свалих шлема си, от което Шалиен изохка, а после започнах да опитвам от различните деликатеси, подготвени от раджата. Повечето бяха люти и много вкусни.

— За да те гледаме как се храниш ли ни извика, о, велики Танар — попита Шалиен подигравателно. Явно бе забравила как ми се бе молила допреди малко.

— Сънувах сън, докато бях в несвяст — отвърнах аз.

— Радвам се, че този път не спа десет века, това щеше сериозно да ни забави.

— Сънувах Ахназар — прекъснах забележките ѝ аз. — Не знаех, че е станал алкохолик.

— Той винаги е обичал да си пийва, Танар, а в твое отсъствие няма кой да го ограничава. Нямах представа, че те е грижа за здравето му.

— Това е обида за жречеството на Ксерекс.

— Ти си го обучил, ти носиш отговорността за него.

— Както и да е — смених темата аз, — Ахназар не бе сам. С него бе и Рикошец, макар да нямам представа как е могъл да прелети до Ксерекс толкова бързо.

— Когато се налага, ние можем да прелитаме дори от свят на свят — каза Паладиус, — макар да предпочитаме употребата на кораби. В сравнение с това, разстоянието от тук до твоята страна не е толкова голямо.

— Но ти вече не можеш да летиш?

— След последния полет, не. Нямам гориво, с което да го направя. Аз изобщо не би трябвало да функционирам, ако не бе магията на Шалиен — обясни автоматонът.

— Мога да ти дам от моята магия и да прелетим заедно, аз ще се превърна в дракон — казах аз. — Така ще спестим доста време.

— Твърдо не — намеси се Шалиен. — Ако се превърнеш в дракон, всички ще разберат, че злият бог Танар се е върнал да помогне на своя жрец. Няма да те посрещнат добре.

— Докога смяташ да криеш пробуждането ми, вещице? — попитах аз.

— Докато се наложи. Ще трябва да ми се довериш за това. Имам план как да убедя хората, че си на наша страна, но той няма да ти хареса.

— Аз не съм на ваша страна.

— Планът ми включва и това — каза Шалиен. — Както и да е, откъде този порив да летиш?

— Рикошец обеща на Ахназар, че няма нужда да се безпокои за нас, че е изпратил свой приятел, който да се погрижи за мен — отвърнах. — Паладиус, имаш ли представа за кого говори?

Сините очи на мнимия рицар заблестяха.

— О, да, имам. Но ако ми позволиш да перифразирам Рикошец, не трябва да се безпокоиш за него. Имам стари сметки за уреждане с въпросния, стига да е този, за когото си мисля. Когато той се появи, ще го оставите на мен.

— И предполагам, че няма да можеш да ни кажеш нещо повече за него? — казах аз.

— Опасявам се, че не, Танар. Може и да бъркам, а в такъв случай ще си се притеснявал излишно.

— Този толкова ли е опасен? — не се сдържах аз.

— Нямаш си представа колко! — потъмня светлината в очите на автоматона.

— Малко безразсъдно ми се струва да не ни казваш нищо — подсмръкна Шалиен.

— При цялото ми уважение, магьоснице, но вече те познавам твърде добре — отвърна Паладиус. — Ти ще искаш да изпиташ силите си срещу него и това няма да свърши добре за теб. Много добри автоматони направиха същата грешка и сега от тях не е останало нищо, освен старо желязо.

— Защо ли имам чувството, че пазиш въпросния противник за себе си, Паладиус? — попита Шалиен.

— Никога не съм твърдял, че съм перфектен — отвърна рицарят, — но искам да ме чуете внимателно. Не се занимавайте с този враг. Когато той се появи, ще ви кажа точно какво да правите и ще изпълнявате внимателно указанията ми.

— Не си ли позволяваш твърде много? — повиших глас аз.

— Понякога ме дразниш, Танар, но не искам да се разпаднеш на безволеви кълба божествена енергия, която господарят ми да получи наготово — отвърна Паладиус. — Поне този път ме послушай, а после прави, каквото знаеш.

Погледите ни се срещнаха и накрая, макар и с нежелание, кимнах.

— Хубаво тогава, ще го оставим на теб — изправих се аз. — Кога може да очакваме този твой приятел?

— След като отплаваме — отвърна Паладиус.

— Което е утре сутрин — каза Шалиен. — Да се подготвяме!

* * *

Отплавахме на тумбест търговски кораб, който щеше да пренесе килими и подправки до Ханвар, страната на омразната ми Вианна. Шалиен вече не можеше да скрие присъствието си, което раджата бе разкрил по зашеметяващ начин на целия град, когато ни извика за помощ на сина си — оказа се, че той бил чул за пристигането на магьосницата, още преди тя да ме намери, и бил пуснал съгледвачи, които да поискат помощта ѝ срещу джина Бафамас. Аз и Паладиус останахме сравнително анонимни, макар че мълвата за братята рицари с голяма сила се носеше из пристанището. Поне беше някакво прикритие.

Нямах и представа, че то няма да издържи още дълго.