Александър Драганов
Звездата на гибелта (5)

Глава четвърта
Рабушатва

Рабушатва бе водещото пристанище на Сухата Пустош, страната, покровителствана от моята велика сестра Трина. Това, за жалост, означаваше твърде малко. На мен градът ми се стори шумен, миризлив и пълен с неприятни хора, но аз никога не съм харесвал кюмаилите, народа, който почиташе богинята на въздуха. За цялата си история те не бяха постигнали нищо запомнящо се, освен направата на няколко отровно сладки деликатеса, които бяха станали популярни и в Ксерекс, като в първото столетие от вноса си предизвикаха епидемия от затлъстяване сред младежите.

Кюмаилите гледаха любопитно към Шалиен, мен и Паладиус, но двама бронирани рицари обезкуражаваха възможните разговори, дори в град, където рядко се срещат. Това не бе лошо, тъй като с лекота забелязах, че по сокаците на пристанището е пълно с джебчии, които обаче ни избягваха отдалеко, щом забележеха, че пристигаме. Шалиен прие ролята на богата благородничка от народа на ниганите, почитащи Дреймо, а след това ме подложи на върховно унижение, когато ме представи за нейна охрана. Слаба утеха бе, че даде същата роля и на Паладиус, като освен това измисли, че сме братя от някакъв орден, който не показва лицата си. Това означаваше, че в странноприемницата, където бяхме настанени, тя си запази цял апартамент, а аз бях натикан в една стаичка с автоматона.

— Какви препятствия може да очакваме по пътя си от Ахназар? — попита ме Паладиус вечерта, след като Шалиен успя да запази места за отплаване на кораб, който, за жалост, тръгваше чак след три дни, което означаваше, че аз щях да ги прекарам в задушевни разговори с ходещата тенекия.

— Нищо впечатляващо — отвърнах аз, излегнат на кревата си. — Ти вече видя някои от съществата, които изпепелих с драконовия си дъх. Ахназар няма кой знае колко по-смъртоносни чудовища.

— Това е добре — отвърна доволен Паладиус, — тъй като Рикошец има много опасни приятели.

— Не спираш да ме плашиш с тях. Каза, че идва с някаква банда. За какво става въпрос?

— Рикошец имаше пажове, които обучи за свои помощници, след като се преквалифицира от рицар на палач. Всеки от тях има различна специалност. Един стреля отдалече, друг плува в морето, трети може да проникне навсякъде. Всичките са изключително неприятни противници, но никой — колкото господаря им.

— На мен Рикошец не ми се видя толкова опасен. Когато го почнахте двамата с Шалиен, той веднага избяга.

— Рикошец не е оцелял векове наред от храброст. Трима на един е лошо съотношение на силите. Сигурен съм, че не е очаквал да се изправиш след попадението на протонното му торпедо, което бе способно да взриви дори звездолет.

— Какво е звездолет?

— Кораб, който лети в космоса.

— Рикошец на такъв ли е долетял до Лекдария?

— Да.

— Но ти не?

— Аз не, аз прелетях със собствени сили.

— Това не е ли опасно?

— Опасно е, но няма как кораб да се измъкне от Металия, без Тираниус да забележи. Ние живеем в робство.

— Да, каза ми. Затова сте роботи.

— Само онези, които са приели да се покоряват на тиранина, са роботи. Аз и моите спътници сме автоматони.

— Радвам се за вас.

— Ти си арогантен и неприятен събеседник, Танар — каза ми Паладиус и сините му очи проблеснаха.

— А ти си отегчителен — отвърнах. — Мисля да заспя.

— Но нали си бог? Каква нужда имаш от сън?

— Никаква, просто ми е скучно да си говоря с теб — отвърнах и заспах.

Сънят обаче не е особено примамлив, след като си бил потънал в него за 999 години. Събудих се рано на следващата сутрин и първото нещо, което видях, бе Паладиус, който стоеше неподвижен като закачалка до вратата.

— Защо не легна, идиот? — попитах аз.

— Стоях на пост — отвърна автоматонът, — освен това креватът щеше да се счупи под тежестта ми.

— О! — отвърнах. — Не изглеждаш толкова дебел.

— Металът, от който съм направен, тежи — отвърна Паладиус и внезапно сините му очи заблещукаха игриво. — Още е рано и навън няма много хора. Искаш ли да потренираме с мечове в задния двор на странноприемницата?

— Защо не? — скочих аз и се усмихнах зад шлема. — Така ще имаш честта да си кръстосал оръжие с безсмъртен бог.

Двамата слязохме по стълбите на странноприемницата, минахме покрай момчето, което чистеше преди отварянето ѝ рано сутрин и излязохме в задния двор, където изтеглихме оръжията си. Реших да нападна, без да се церемоня особено много, и погребах противника си под тежките удари на острието си, като из целия двор полетяха искри. За жалост, осъзнах твърде късно, че Паладиус има непробиваема защита, която бързо премина в нападение и ме направи на бъз, като за минута бях докоснат около десет пъти. Това бе третата поредна битка, която губех след конфликта с Шалиен и протонното торпедо на Рикошец, а загубите не бяха нещо, с което исках да свиквам.

— Очевидно не съм във форма след дългата си дрямка — изръмжах, след като Паладиус се смили над мен и отстъпи назад.

— Не е това — отвърна автоматонът. — Ти някога обучавал ли си се?

— Да се обучавам? — попитах неразбиращо. — Аз?

— Ами да, разбира се! — отвърна паладинът. — Нали се сещаш, на бойни умения.

— Но аз съм бог. Какво има да се обучавам?

— Аз също съм създаден с готови техники за боя в съзнанието си, но ги адаптирам към информацията, която научавам в тренировки с други бойци като мен. Така ставам по-силен.

— Ясно защо не съм тренирал тогава — поклатих глава аз. — На Лекдария няма бойци със сила като моята. Мога да покося цели армии, без да бъда засегнат. Никога не съм срещал равностоен съперник.

— Никога? — попита невярващо Паладиус. — Ами Шалиен?

— Шалиен, ти и Рикошец сте единствените, които имат силата да не рухнат, когато кръстосат меч с мен. Както и Дреймо.

Направих гримаса.

— Всъщност, сега като се замисля, моят брат обичаше да тренира. Мислех, че просто се заяжда с мен, като ме вика на двубои. Не съм смятал, че това е нещо, с което можеш да придобиеш допълнителна сила.

— По-скоро придобиваш знания как да я използваш — каза Паладиус. — Аз мога да ти покажа някои номера.

— Ще мина и без тях, благодаря.

— Значи предпочиташ да губиш?

— Предпочитам да не се обучавам от ходещи тенекии.

— Това ли ще кажеш на Рикошец, когато го срещнеш следващия път?

Въздъхнах.

— Следващия път ще бъда много по-силен, отколкото веднага след събуждането си, Паладиус. Ще стана на дракон и ще превърна стария ти приятел в сгурия. Престани да се притесняваш.

— А какво ще стане, ако не успееш да го превърнеш в сгурия? — не спря да ме притиска с въпросите си Паладиус. — Ще се възмутиш, че те побеждава, и ще си тръгнеш?

Започнах да скърцам със зъби, за да прикрия раздразнението си.

— Добре тогава, Паладиус! — казах примирено. — Кажи какво искаш да тренираме.

Зад престореното си отегчение успях да прикрия някои свои тревоги, повдигнати от Паладиус. Действително бе възможно този Рикошец да постигне подобно надмощие над мен, каквото и събратът му автоматон, но с далеч по-враждебни намерения. Не знаех дали механичните му оръжия имат силата да ме наранят наистина, но нямах желание да проверявам, ако мога да го избегна, затова прекарах следващия час, следвайки инструкциите на Паладиус за това, каква стойка да заема, какви удари да нанасям и как да избягвам нападението на противника. Като бог усвоявах всичко за минути и във втория си спаринг с автоматона успях да опра острието на меча си в гърдите му.

— Впечатляващо! — каза Паладиус. — Съжалявам само, че не се сетих да потренираме в пустинята, там щях да имам възможност да ти покажа и как да избягваш атаките на оръжията ми.

— А какъв е проблемът да ме научиш и тук? — попитах. — Аз схващам бързо.

— Да, но докато научиш как да се справяш с атаките ми, ще взривим половината град.

— И?

— Не е редно да го правим.

— Шалиен ли ти го каза?

— Ти си зъл бог, Танар.

— Непрекъснато ми го казват, а не виждам защо.

— Наиграхте ли се вече? — попита Шалиен, която излезе в задния двор. — Събудихте половината град с дрънченето си.

— Паладиус ми показа някои похвати в битките, които са по-интересни от това просто да удариш противника си и той да умре — заявих аз.

— Ти си го направил непобедим! — обърна се Шалиен към автоматона.

— Така би имал по-голям шанс срещу моя господар — каза Паладиус.

— Но Танар също е мрачен владетел като Тираниус! Искам да е силен, но не прекалено силен, ако по-късно трябва да се оправям с него! — ядоса се вещицата.

— Ако не е достатъчно силен, няма да има по-късно, Шалиен — рече Паладиус. — Съжалявам. Правя това, което е необходимо, за да оцелее светът ви.

Аз ѝ се изплезих, което естествено бе абсолютно безполезно, тъй като не се видя от шлема ми. Имах чувството, че вещицата някак го усети, тъй като се обърна и се прибра сковано в странноприемницата. Ние я последвахме, без да сме сигурни какво точно трябва да правим и тъкмо тогава през вратата ѝ влязоха стражи, които обкръжиха един от благородниците на кюмаилите, мъж в копринени дрехи, чийто тюрбан бе украсен със сапфир.

— Лейди Шалиен! — извика той с умолителен глас, а вещицата побеля от това, че са я разпознали.

— Раджа Камали, не смятам, че сега е моментът… — отвори уста Шалиен.

— Но вие трябва да помогнете, милейди! — извика раджата. — Синът ми е болен! Много болен! Само вие можете да му помогнете! Детето ми е обсебено! Обсебено от джин!