Атанас Сейков
Япония в моя живот (38)

ИЗКУСТВАТА

Правехме усилия да се запознаем и с японската култура. Проучванията в сферата на изкуствата минаваха през религията, нравите и обичаите, празниците и фестивалите, литературата, изобразителните изкуства, архитектурата, чайната церемония, икебаната, музиката, театъра, танците, филмите… Познавах големи представители на културата и изкуствата в Япония. Темата минаваше през много области на живота в Страната на изгряващото слънце. Тя се докосваше до всичко, което има връзка с изяществото. Любопитния се чудеше дали да не причисли към изкуствата и моста, който свързва остров Хоншу с остров Шикоку. Той държеше окачена в дома си цветна изрезка от списание с фотография на този приказно дълъг и красив мост — гледаше го и му се възхищаваше.

Човек би могъл да се запознае с изкуствата в Страната на изгряващото слънце, като раздели историята на периоди: период на формиране до периодите Асука и Хакухо (552–710), период Нара (710–794), период Хейап (794–1185), период Камакура (1185–1333), период Муромачи (1333–1573), период Момойама (1573–1603), период Едо (1603–1868)… и ерата Мей-джи (1868–1912). Във всеки от тези периоди става нещо значително в областта на изкуствата.

Най-старият театър се нарича Но. Той се развил в XIV век. Подиумът на сцената е равен, гладък и почти без реквизит. Актьорите носят маски и костюми от минали векове, придружават играта си с монотонна песен. Бяхме с приятел българин на представление на Но. Той — за втори път. Седяхме на местата си и чакахме представлението да започне. Приятелят ми рече: „Сега като тръгнат да ходят на сцената! Костенурките в сравнение с тях са реактивни самолети.“ Темпото в играта на актьорите е супербавно. Тогава за първи път в живота си усетих за моя изненада, че… провлаченото действие не отегчава. То би могло да успокои и нерваци в ужасяващото темпо на живота. Повърти се такъв на стола си, повърти се. И се загледа в сцената и играта. Бавното движение на актьора и монотонният акомпанимент карат зрителя да обърне внимание на усещане, което се намира дълбоко в него. Играта на актьорите в Но идва да уравновеси побеснялото психическо състояние на човек от бурните преживявания на много дни. Той потъва някъде по време на представлението. В главата му се появяват дълбоки и хубави мисли. Очите се наслаждават на форми и цветове.

Театърът Кабуки се е развил в XVII век. Той е пълен с драматични сцени и много движения. Костюмите на актьорите са подробно изработени и колоритни. Бой със саби, вълнуващи танци, ефектни костюми, ефекти на сцената… Популярни в пиесите, представени от Кабуки, са снежните бури и светкавиците. Първият театър от този род, който видях в Япония, беше някъде в средата на улица Гиндза в Токио. Сградата на театъра е на ъгъл до пресечка на „Сребърната чаршия“. Пред нея има празно пространство, където се изчакват и срещат посетителите. Светлини. Върху съседна сграда лази стъклен асансьор — по външната страна на стената.

Бунраку е вид куклен театър. Той се е появил в XVI век. Куклите са в установени размери — половината от естествената големина на живата фигура. Всяка кукла се движи на сцената от трима души, които се виждат от зрителите.

Типовете театри в Япония са различни, но имат и общи черти. И в Но, и в Кабуки всички роли се изпълняват от мъже и момчета. Двата театъра често представят едни и същи пиеси. Музикалният акомпанимент е важен във всички театри. Певците разказват с песни част от ролите си в Но и Кабуки и целите си роли в пиесите на Бунраку. Тъпаните, флейтите, триструнните музикални инструменти Шамисен, дошли през XVI век от Окинава, тринадесетструнните Кото, които се появили от преди VI век, и други инструменти създават незабравими ефекти на сцената.

Националният театър в Токио, който представя традиционалната драматургия, беше завършен от правителството в 1966 година. Националният театър Но — в 1983. Националният театър Бунраку — в 1984. И се затвори един кръг.

Кукленият театър Аваджи (за възрастни) е „братовчед“ на кукления театър Бунраку. Той има петстотингодишна история. През XVII-XVIII век, когато кукленото изкуство става популярно в Япония, Аваджи се превръща в негов синоним.

Представленията съвпадат с времето за отмора на селяните и са добро развлечение за тях — извън активния земеделски сезон. Представления се изнасят и в шинтоистките храмове. Те обикновено започват рано сутрин и продължават до късна вечер. Зрителите си носят от къщи храна и възглавнички за сядане. За разлика от тогавашната представа на Запада за кукления театър като изкуство предимно за деца в Япония публиката е изцяло от възрастни.

Куклите Аваджи се състоят от подвижна глава, тяло и костюм. Главата (кашира) е произведение на изкуството — в някои случаи с движещи се очи, уста и вежди, които изразяват много точно емоциите на героя. Трима души с черни дрехи и качулки водят една кукла: първият — ходилата, вторият — лявата ръка и опорите на куклата, а третият — дясната ръка и главата. Черните дрехи и качулката, на която дори няма дупки за очите, помагат на кукловода да се слее с декора, който е черен, и да се разграничи от пъстрата кукла.

Седем години са необходими за усъвършенстване на първия кукловод, а на третия — цял един живот. Куклите тежат около десет килограма и за тях ното водене и за изразяване на емоциите в драмите се изискват както сила, така и усет и ловкост.

Тримата кукловоди са движещата сила на куклата. Поемайки си едновременно въздух, те сякаш й вдъхват живот и тя се превръща на сцената в нещо по-прекрасно от човека. Това е естетическото предизвикателство на кукления спектакъл.

Любопитния знаеше, че и целия си живот да посветиш на куклите, не е достатъчно. Той каза, че с каквото и да запълни живота си, все ще го пропилее.

Япония има здрави традиции в народното творчество. Народните песни, инструменталната музика, танците и днес са популярни. Японската хорова група „Ямаширо-Гуми“ посети България. Момичетата и юношите бяха дошли на свои разноски от другия край на света… за да изпеят на българите няколко български народни песни. Щастливи, че са изпълнили човешки дълг.

Японците на улицата ходят облечени в национални носии и се чувстват удобно в тях. Кимоното е любимо облекло. Народната инструментална музика — особено тъпаните уадайко и народните танци, събират тълпи от хора по време на фестивалите.

Изобразителното изкуство тече в кръвта на японеца. Съществуват много стилове на японско рисуване. Старинната гравюра „Укийое“ е уникално японско изкуство — развива се в XVII век. Този стил рисува хора, изобразява природата и всекидневието. И днес той е много популярен. Децата в Япония се учат да рисуват, като започват от най-простото. Много хора използват техниката на „Укийое“ да си правят собствени новогодишни поздравителни картички. Това е гравюрата, от която са се вдъхновявали френските импресионисти по време на Мане и Зола… докато натурализмът на Емил Зола доминира в японския литературен свят през първото десетилетие на двадесети век.

Рисунката карикатура „Манга“ е много стара форма на изкуството в Япония. Най-ранните известни комични рисунки датират от VII и VIII век. Предполагало се, че те пропъждат злите духове. По-късно в „Манга“ изобразявали животни и странни човешки фигури, за да осмиват лакоми благородници и монаси. Художниците в „Укийое“, като световноизвестния Хокусай, са рисували как са живели хората. Някои от японските добри книги на тази тема са преведени на други езици.

Традиционната архитектура може да се види на много места и особено в храмовете и светилищата. Дърводелците, които са строили сградите, не са употребявали винтове и гвоздеи. Дървото внимателно и здраво е било свързвано едно в друго.

Япония има много традиционни изящни изкуства. Едни от най-известните са керамиката, текстилът, японският лак. Легендарни са красотата и практичността на японските лакови изделия. Това изкуство първоначално се заражда в Китай, но много бързо навлиза и в Япония, където се усъвършенства в техническо отношение. Сред различните райони най-прославен с лаковите си изделия е Тохоку. В тази заснежена североизточна част на страната се създават едни от най-прекрасните лакови изделия.

Здравата атрактивна хартия (ваши) все още се прави на ръка. Тя намира приложение в много сфери на изкуството и практическата всекидневна употреба.

Бамбукът се използва различно: от направата на обикновени домашни решета и инструменти, с които се обработва оризът, до производството на плетени вази. В случайни снимки, направени в Япония, често може да се види попаднало в кадъра изделие от бамбук.

Керамиката е усъвършенствана област в изкуствата. Разговарях на тема керамика с Митцухико Хасабе, завеждащ отдел „Художествени занаяти“ в Националния музей за съвременно изкуство в Токио. Този сравнително млад човек с часове говореше върху темата, с дни можеше да разговаря за грънци, без да се повтаря. Той беше в състояние от триста метра да определи дали в пещта, където се изпича керамиката, гори бор, от какъв вид и на колко години е дървото. Това правеше, като наблюдаваше от разстояние дължината и цвета на пламъка. Професорски познания по грънци?! Японците търсят дълбочина, изящна красота в производството на всичко.

Дърворезбата е традиционно изкуство в Япония. Будистките статуи са издялани от дърво. Сложни декоративни фигури покриват храмове и светилища. В японския дом могат да се намерят произведения от резба, като красиви подноси, грациозни кукли, разкошни играчки в стар стил. В традиционните японски къщи естественият цвят на строителните материали обикновено остава непокътнат.

Модерното японско изящно изкуство е повлияно от Запада. Старото и новото в тази страна живеят заедно и си помагат. В Япония има много и добри театри, музикални произведения, танци, скулптури, картини, архитектура, дизайн, филми, фотографии, които се измерват с най-доброто по света. Открихме и броя на симфоничните оркестри в Япония. Те са 20 — професионални, 11 от които са местни. Симфоничният оркестър на Гумма има забележителна история. Музикалният център — разкошна модерна сграда — е инициатива на покойния Маруяма Кацухиро и е финансиран от местното население. Г-н Кацухиро казва: „Няма нищо безнадеждно и невъзможно в живота. Ако се отдадеш на отчаянието, загубен си.“

Всяка година в Япония се произвеждат висококачествени музикални инструменти, включително около 260 000 пиана и 300 000 електронни клавиатури. Страната на изгряващото слънце дава възможност на човек в нея да се наслаждава на всички видове музика: традиционна японска, джаз, рок… От всички аудиозаписи, произведени в Япония, 25 на сто са от чужди артисти.

Странно, силно и почти неземно състояние на духа ме споходи, когато чух изпълнение на японската цигуларка Ацуко Темма. Тя свири на цигулка „Антонио Страдивариус“ от 1735 г. (притежание преди това на Норберт Брайнин — първата цигулка на квартет „Амадеус“) и поддържа изненадващо широк репертоар от всички стилове и направления в цигулковата литература. Завършва Токийския национален университет за изкуства и музика в двете степени — на бакалавър и магистър. Неин преподавател след професор Йошио Унно и Леонид Коган е професор X. Кребберс, концертмайстор на Кралския концертгебау оркестър в Амстердам.

Никого не съветвах да гледа Ацуко Темма, когато свири. Тогава тя сякаш се мъчи. Накрая разбирах, че японката е изцедила от цигулката всичко, което Антонио Страдивариус е закодирал в нея. Седнал на мястото си в концертната зала с наведен поглед към земята, слушах небесната й музика. След време отново я чух как свири. А лицето й — ведро и спокойно. Усмивката — божествена, каквато беше и музиката й. Изтръпвах, когато я улавях да „разговаря“ с неодушевени предмети като с живи същества по време на рецитал.

В няколко поредни години тя гостува в България след блестящите й представяния с пианистката Рьо-ко Фукасава. Присъствах на четири нейни рецитала в София и ми се стори, че слушам четири различни цигуларки. Тя описваше живота. Музиката й беше „еуфорична“, когато еуфория заливаше страната ни, „разрушителна“, когато се рушаха основите на един стар режим у нас, и, бих казал, „отчайваща“, когато разочарование обхвана народа. След време, ако човек иска да проследи историческото развитие на България през онези години, той може да прочете книга, да разгледа изложба с картини… или да прослуша записите с цигулката на Ацуко Темма през Дните на японската култура.

В Япония няма опера. Има отделни частни оперни и балетни трупи. Това, че там канят Миланската скала (с Николай Гяуров и Райна Кабаиванска), е друга тема. Някои японски дейци на културата и артисти в широк смисъл на думата се опитват да съчетаят традиционните японски стилове с модерните технически похвати на съвременния свят.

Японската поезия и музика често са израз на красотата на природата. Най-старата класическа форма в японската музика е съществуващата и днес „гагаку“, изпълнявана от VII и VIII век в азиатския континент, а танцувалната форма е „бугаку“. Уреждат се международни изложби от всякакво естество. В световните кръгове на изкуството японските художници са с голяма репутация и техни произведения са навсякъде. Изключително богата литература. Много японски произведения са преведени на чужди езици. Ясунари Кавабата е носител на Нобелова награда за литература — 1968 година. А Кензабро Ое — за 1994 година. Превеждат се на други езици съвременни писатели, като Юкио Мишима, Кобо Абе, Ясучи Ипоуе… Срещал съм японци, запознати с този текст, които са ме питали: „А защо не споменаваш имената на (едикои си)?!“ Такъв пропуск винаги може да се случи, ако говориш за страна с изключително богата литература.

Хайку — най-кратката поетична форма на света. Печели много привърженици, по-специално в Европа и САЩ.

В Япония филмите се появиха няколко години след тяхното откритие в САЩ и Европа.

Културата и изкуството от Азия — Индия, Китай и Корея, са били пренесени в Япония заедно с будизма, главно през VI век. Тази култура е била коренно променена по форма и стил. Религията е довела изкуствата в Япония. Народният гений ги е видоизменил.

Японец няма да хареса българин, който рисува като японец. Той ще се впечатли от българин, който рисува като българин. Веднъж уважаемият проф. Су-суму Наканиши — професор по японска литература в Международния център за проучване на японската култура — ми каза: „Ако някой иска да ви натрапи японската култура, трябва да протестирате.“

Никоя друга култура не бива да обсебва нашата и да накърнява идентичността ни. Ама никоя. Ние сме древна страна върху планетата, населявана от достоен народ. Сателитното роболепие не е черта на българската душевност. Истинският българин не позволява да бъде третиран със снизхождение.

Приближаването на културите е друго явление. Те се стремят една към друга с най-доброто в тях и се пазят от сблъсък.