Атанас Сейков
Япония в моя живот (26)

НА ГОСТИ В ЯПОНСКИ ДОМ

В Осака няколко души посетихме старинния дворец на възвишението, където беше заснета голяма част от популярния по наше време филм „Шогун“. На огромен плакат беше нарисувана разперена човешка длан. Надолу започваше огромна пропаст.

Моите хора ми рекоха: „Защо не попиташ какъв е този плакат?“ Той можеше да означава нещо като: „Не на войната!“ или „Унищожете оръжията!“

Макар че дълбоко в себе си не го очаквах. Изпитвах съмнение, тъй като бяхме в Хирошима, посетихме мястото, където е паднала атомната бомба. Видяхме покъртителни картини: Спете спокойно! Това няма да се повтори! Японците избягват разговори за атомната бомба. Те я помнят (забравя ли се такова нещо?), но мислят за живота. Не припомнят непрекъснато атомната смърт. В Хирошима имаше буркан, пълен с човешко месо, облъчено от бомбата. Тя беше паднала в 1945 година… а месото в буркана още се разлагаше!!! Моите хора настояваха и аз трябваше да попитам някого за значението на плаката.

Дребен японец седеше на скамейката, взираше се в далечината и се любуваше на Осака. Отидох при него.

— Това тук какво е? — посочих аз ръката, нарисувана на огромния плакат. — Да не би да означава „Не на войната“?

— А? — каза японецът и навярно печелеше време, за да подготви точния отговор.

— Да не би да е нещо против атомната бомба? — подсетих го аз.

Той отговори:

— Плакатът прави бележка на хората да не хвърлят боклук в пропастта. На него пише: „Това тук не е пепелник.“

— О-о-о!!! Какво било! — извикаха моите хора. Японецът стана прав, за да отговори на въпроса ми. Беше доста по-нисък от мен. Гледаше ме отдолу нагоре. Помислих си, че чака да му кажа да си седне.

Тогава той изненадващо ме попита:

— Вие есперантист ли сте? Отговорих:

— Да. Есперантист съм.

Думите изрекох на есперанто. Японецът се хвърли към мен. Той започна да ме прегръща и да крещи:

— Братко!!! — (Всъщност за японец такова поведение е необичайно.)

„Те това е! — рекох си. — Намерих го и брат ми. Точно се чудех къде се беше изгубил.“ С него се прегръщахме пред плаката, който призоваваше към чистота. Един от нашите улови момента на прегръдката ни с фотоапарат. После засне разперените пръсти на ръката ми до разперените пръсти на дланта върху плаката и ги превърна в популярна снимка, която обиколи света.

Японецът ме помоли да го почакам. Хукна нанякъде, почти веднага се върна. И каза: „Идат!“ Беше поканил да ме видят секретарката на кмета на Осака, есперантистка, и още няколко японци и японки. В старинния дворец на Осака се насъбраха… все братя и сестри.

Надвечер на кораба бавно се покачи професор, придружен от секретарката на кмета и „брат ми“. Те тримата се поклониха на капитана на кораба и учтиво поискаха от него разрешение да ме изведат със себе си, да ми покажат Осака и да пием заедно някъде кафе.

Капитанът явно се двоумеше — заради програмата на кораба. Тупнах го леко по рамото и му рекох:

„Слушайте! Хич и не мислете да отказвате на тези любезни хора! Защото пред вас ги виждате трима. А знаете ли какво става зад оня ъгъл отсреща — хиляди ме чакат!“

Той разреши. „Поне гледайте да се приберете в седем часа вечерта“ — каза ми той. Отвърнах му: „И това няма да стане! Не мога на най-интересното място да скокна и да кажа на японците, че си тръгвам, защото капитанът ми е наредил да се прибера на кораба в седем часа. Ще си помислят, че аз не съм си капитан.“

Преоблякох се, пригладих се и тръгнах. Пихме кафе. Беше приятно и весело. Японците наистина могат да те разплачат с гостоприемството си. Когато изпращат български деца, българчетата плачат и япончетата плачат. В ръцете си държат краищата на тънки книжни ленти. Корабът потегля, лентите в определен момент се късат — сърцето ти да се скъса.

Моето истинско посрещане стана при изпращането ми. Бях поразен.

Страната на електрониката и роботиката боравеше с най-фините си механизми, когато се отнасяше за прием. Добри и стари нишки на гостоприемството дърпа японецът при посрещане и при раздяла. Ако мога да усвоя това изкуство, ще имам много приятели. У нас, на село, докато гостенинът ни се огледа — и масата е сложена! Нашенецът е пристрастен към посрещането. При японците изкуството добре да посрещаш означава и добре да изпращаш. Мой приятел на село се вживяваше в началото, когато те зърне да се задаваш. Гостоприемен като всеки добър човек, той няма японската изобретателност да изпраща, а, изглежда, не притежава и дар слово. Употребяваше думата: „Хайде!“, която изговаряше като: „Ади!“ — за довиждане. Казваше: „Ади, наздраве!“, или „Ади, от мен да мине!“ Беден на думи, като те види, че се задаваш, той извикваше: „О-о-о!“ И с този кратък звук привършваше церемонията по посрещането. А на изпращане повтаряше: „Ади!“ И по телефона накрая така говореше: „Ади! Ади!“… Имах чувството, че този иначе гостоприемен човек при раздялата искаше да ме изтупа като прах от крачолите на панталоните си. Моите познати в Осака ме попитаха какво желая да постигна от пътуванията ми в Япония и могат ли да ми помогнат.

— Да! — отговорих веднага, защото имах и готов отговор. — Искам, първо, да посетя японски дом и, второ, да ме научите да пия чай по японски! (Имах предвид японската чайна церемония.)

Те започнаха да мрънкат… Не бяха готови с отговора, който, ако го дадеха, трябваше да го изпълнят. Бях поискал невъзможното. Заплаших ги:

— Две неща ме доведоха в Япония — казах. — Японският дом и японската чайна церемония. И ако не ги видя, все едно, че никога не съм бил във вашата страна!

Човек, когато пътува по света, обича да преживее нещо невероятно.

Заминахме си от Осака. Бях в Япония тук и там, с кораб и без кораб. С онзи именно плавателен съд една ранна утрин акостирахме на пристанището в Отару.

Ние, пътниците, се бяхме опрели върху преградите на борда и наблюдавахме приближаващия се бряг. Един от нашите извика: „Земя!!!“ — на шега. Той го направи като актьор с интелект, който върти кървави очи и размахва нож, за да изколи света, а в същото време намига на публиката и се усмихва скришом, с което иска да каже: „Театър е това, братлета, театър…“

Сушата се приближи до кораба и на него не му остана друго, освен да акостира. На пристанището встрани стърчаха трима души: кметът на града, секретарят и навярно „онзи“, на когото викаха „представител на кметството“. Те чакаха капитана. Точно срещу кораба няколко хиляди посрещачи със знамена и плакати очакваха… кого мислите? Мен?! Върху плакатите пишеше… името ми. Моето име. Кръвта ми се покачи в главата. Розовото ми лице почервеня. Не съм преживявал по-голям ужас. Боже! Навремето исках да се отказвам от името си… та дано ми потръгне в живота. На брега се вееха знамена и плакати… От вълнение не можех да намеря джобовете на панталона, за да си скрия ръцете.

Слязох от кораба и застанах срещу посрещачите си. Народът ми се кланяше.

Почаках доста, докато японците се изправят отново. Един от посрещачите попита:

— Вие ли сте Сейко…(в)? Казаха ни, че след двадесет дни ще пристигнете с кораб на пристанището в Отару.

Покашлях се, преглътнах и рекох:

— Аз съм.

Като чуха това, японците се разшумяха, развяха знамената, плакатите с името ми. И пак започнаха да се кланят.

Докато народът се вълнуваше, опитах се да разгадая загадката. Защо? Откъде тези хора са узнали за пристигането ми?

Издебнах момент и попитах:

— Мога ли да знам на какво дължа вниманието към моята скромна особа?

— На един човек — отговориха ми японците.

— Какъв човек?

— Дойде от Осака със самолет. И донесе в Отару вашите желания.

— Той по работа ли е идвал в Отару? Да не би да е идвал тук по своя работа?

— Пристигна нарочно заради вас. Каза ни за вашите две желания — да посетите дом, да се научите да пиете чай. И отлетя обратно.

Той не е бил обикновен човек! Проверил е разписанието на кораба, качил се е на самолет, долетял, предал искането ми. И отлетял. Това е все едно да разговаряш с японец в Пловдив, който възнамерява да види делфин. Й ти да си купиш билет за влака, да се друсаш до Варна, да разговаряш с директора на делфинариума, да му кажеш: „Слушай, така и така… един там иска да види делфин, а ние в Пловдив нямаме делфини. Виж там, покажи му…“ И — ха обратно.

Аз дори и името на японеца не можах да науча.

Благородно неизвестно на мен лице. Как фино се настани в мозъка ми за цял живот. Японецът се грижеше за впечатлението на чужденеца от неговата страна.

— За съжаление не можем да ви научим да пиете чай — каза представител на посрещачите. — Ние самите 10 години се подготвяме за това. А вашето време в Отару е малко.

Всъщност японците цял живот се учат да пият чай.

— Е!… — рекох.

— Другото ви желание ще се сбъдне. Професор Ямага ви кани на гости.

Японецът се поклони и посочи професора. По даден знак мнозинството посрещачи се стопи. И домакинът ме поведе към дома си.

Домът на японеца?! Няма маса, няма столове, няма гардероб… Креват не се вижда. На пода — татами. Наоколо е празно. В средата на стаята — ниска масичка. Сяда се край нея на малка възглавничка, като си свиеш краката. След минути ставите ти започват да пукат… Край масичката пием зелен чай. Седенето на колене ме измъчва и започвам да мисля дали няма да е по-добра позата с кръстосани крака — по турски.

— Да! Ето така! — показва ми професорът. — Щом ви е удобно.

Но скоро и тази поза започва да ми създава неприятности. Скришом опъвам краката си под масичката.

Разговаряме.

Той:

— Каква е силата на краката ви да стоите прави с часове?

И има предвид нас — европейците. Аз:

— Каква е вашата сила на краката да седите с часове?!

И имам предвид седенето по японски, с ходилата отдолу.

В бързината казвам: „Доктор Ямага сан…“ После трябва да се поправям. Обръщението е или „доктор“, или „сан“. Произнася се и „Ямага сан“. Но хора с научно звание и такива, към които искаш да окажеш почит, могат да се наричат и: „Ямагахакасе“ (доктор на науките), „Ямагакьоджу“ (професор), „Ямагасенсей“ (учител). Това е висша степен на изразяване.

При посрещането на мъжа си съпругата коленичи най-почтително на пода пред краката му с ръце, прострени напред. Накрая — за спомен — домакинът ми подари вратовръзката си, за да не ходя така…

На следващата сутрин корабът потегли. Съпругата на Ямага сан ми напомни моята майка, когато ме изпращаше на път — тя ми уви храна.