Атанас Сейков
Япония в моя живот (28)

НАРОДЪТ

Народ като народ, уверявам ви! Но държавата… Любопитния сподели край масата в бара своя мисъл. Каза: „Българинът без България пак е българин. В чужбина той е два пъти българин. А японеца без Япония не го виждам.“ Рокуя Мацунага — водещият преводач на българска литература в Страната на изгряващото слънце, ме запозна с г-н Хироши Сато — един от народа, човек средна ръка. Г-н Сато навършваше 42 години. Работеше като квалифициран работник в токийско предприятие. Той влезе в разказите за Япония, за да задоволи едно любопитство. Показа ни как живеят японците. Те живеят различно…

Сатови са средно японско семейство — четирима души. Имат собствена къща в покрайнините на Токио. Жената на г-н Сато се казва Кейко. Тя е на 39 години. По-рано е работела, но е прекратила трудовата си дейност, когато се появило първото дете в семейството. Оттогава е домакиня. Имат две деца — 13-годишна дъщеря и 10-годишен син, които са ученици. Момичето се казва Йоко, а момчето — Кениши.

Петте най-популярни имена в Страната на изгряващото слънце са: Сато, Сузуки, Такахаши, Танака и Ватанабе. Едночленните семейства в Япония са 18,2 на сто, двучленните — 19 на сто, тричленните — 18,1 на сто. Най-много са четиричленните — 24,5 на сто. Петчленните са 11,7 на сто. А онези, които имат повече от 6 членове, са 8,5 на сто. Само г-н Сато работи от неговото семейство. Той получава за една година към 6,8 милиона йени — около 50 000 щатски долара. (Съветвам ви да не сравнявате заплатата на г-н Сато с българските стандарти дори по официален курс. И без това сме първи в света по инфаркти…) Японецът живее добре, но трудно постига лукса заради таксите, социалните осигуровки. Таксите за образованието на децата нарастват. На г-н Сато му остава от заплатата толкова… колкото у нас май никога няма да получим. Много японци — 80 до 90 процента — гледат на себе си като на хора от средната класа.

Час и половина са необходими на г-н Сато да се добере до работното място. Когато и да се е прибрал в къщи предишната вечер, той трябва да излезе от дома си в около 7,30 часа на следващата сутрин. Не се минава и спи до последната възможна минута. След това скача от леглото, измива се, закусва, хвърля едно око на вестниците и на прогнозата за времето — по телевизията. Опитва се да прегледа всекидневния печат подробно, ако е възможно. Това му отнема около тридесет минути всеки ден.

Децата естествено нямат талант да стават сами сутрин от сън. Очите на момчето още лепнат, докато момичето си реши косата. Семейството обикновено закусва препечени филийки, кафе, салата със зеленчуци и понякога яйца. Докато гжа Сато се старае да угоди на децата, г-н Сато сърба супата. Менюто за закуска е семпло, но жената търчи насамнатам, защото никой от семейството не сяда да яде по едно и също време.

И никакви целувки, когато японката изпраща японеца на работа! Съпрузите и съпругите в Япония рядко изразяват чувствата си един към друг открито и с думи като например: „Аз те обичам.“ Преди да тръгне за работа, г-н Сато обикновено казва: „Довиждане“, а жена му горещо отвръща: „Лек ден.“

Японците гледат телевизия средно около три часа на ден. Повече — жените, и най-вече в неделя. В областта около Токио имаше седем телевизионни канала с около сто часа всекидневна програма.

И да не мислите, че г-н Сато пътува към работата си и си подсвирква. Около 2,6 милиона работещи, всички — така както и г-н Сато — сутрин се отправят от предградията на Токио към сърцето на града. И тъй като повечето компании започват от 8,30 или от 9 часа, превозните средства се пълнят от около 7,00 часа. Г-н Сато трябва да сменя влака три пъти, докато се добере до компанията, където работи. Влаковете са толкова пълни, че ако не държиш в ръка куфарчето си — то няма да падне на пода. Г-н Сато е вече мъртво уморен от пътуването, докато стигне до работното си място.

По пътя за работа много хора купуват и четат вестници, списания. В откъса от къщи до компанията 8,8 на сто от японците четат вестници, списания — 7,4 на сто, книги — 9,7 на сто. Със смесени интереси към вестници, списания и книги са 12,1 на сто. Остават 62 на сто, които са в числото на „и други“.

Щастието иска малко фантазия, но много е показателно и разстоянието между дом, семейство, работно място. Колкото по-близко, толкова по-добре… В района на Токио 27 на сто от населението достига работното си място за 30 минути, 18 на сто — за 1 час, 16 на сто — за 1 час и половина, 19 на сто — за 2 часа, и 20 на сто — за над 2 часа. (В 1945 г., когато пепелищата от Втората световна война не са били разчистени, токийските работници е трябвало да ходят пеш на работа.) Стандартът на повечето корпорации в Япония е петдневна работна седмица. Средното работно време се скъсява. Има обаче корпорации, които работят и половин ден в събота.

Г-н Сато не пуши, той държи на здравето си. Но и да пуши, ще му е трудно да прави това, защото по всичките 127 гари на частните транспортни линии и 64 станции на метрото в Токио са декларирали, че в зоните им не се пуши: от 1 януари 1988 година. Строго е наказанието при нарушаване на тази забрана.

Наработното място за разлика от по-младите си колеги г-н Сато е още несръчен да се справя с модерната техника. Неговата обедна почивка започва от дванадесет часа и трае един час. Той може да получи доста евтина храна в работническия… (Как да кажа „стол“, когато онова там, където аз съм се хранил, си е ресторант?!) Отдъхва в кафетерията на предприятието. След работа г-н Сато обича да си пийне с колеги. Това е характерно явление в Япония с „работохолици“ — след работно време пак да искат да са заедно. Подобна активност не е само забавление, но и необходимост да разменят информация. По-младото поколение отива на такива срещи само два пъти на месец. Японците са направили и тази сметка. Те са изчислили колко процента от работниците се срещат след работа. И сред тези хора в страната 36,9 на сто са склонни да говорят за работа. Не разговарят за работата си или на теми, свързани с нея, 32,1 на сто. А 27,5 на сто говорят и за едното, и за другото.

Често ме питат как живеят японците, какъв е стандартът им на живот. Почти винаги съм отказвал да отговарям на този деликатен въпрос, пък и трудно се изчислява. Ами какъв може да бъде стандартът на живот в една страна, където 98,2 на сто от семействата имат прахосмукачки, 98,8 на сто — цветни телевизори, 98,4 на сто — хладилници? А 99,6 процента притежават перални машини… В дома на г-н Сато има прахосмукачка, хладилник, цветен телевизор и перална машина. И понеже почти всички семейства имат прахосмукачка, цяла Япония да обърнеш, едва ли ще намериш някъде да се свърта метла. Ако има, тя ще е електрическа или с батерии.

Денят на гжа Сато започва в 6,30 часа. След като нейният съпруг и децата излязат от къщи, тя продължава да върши домакинската работа — да почиства, да пере… С тази дейност приключва в дванадесет часа на обяд. След това е свободна, докато настъпи време за пазаруване, защото трябва да се сготви за вечеря. Нейното свободно време е по-дълго благодарение на електрическите уреди, които притежава у дома. И защото не се налага повече да търчи по цял ден след момчето, което вече ходи на училище. Следователно жената на г-н Сато има време да посещава клуб по сръчност и да взема уроци по тенис(?!). Една трета от нейните приятелки в квартала учат нещо. По пътя от уроците за в къщи те се отбиват да пият чай или да пазаруват. В наше време все повече и повече омъжени жени работят. Малко от тях спират работа, след като се омъжат или имат деца. Тях ги наричат „целодневни домакини“… (Сенгуо шуфу).

Омъжените жени в Япония не излизат заедно с мъжете си на вечеря в ресторант, не ходят на приеми и не приемат гости в домовете си. Японската двойка действа повече поотделно. Обикновено за семейните финанси се грижи съпругата. Тя отпуска джобни пари на мъжа си/?/. Някои японци всяка сутрин се обръщат към жена си с думите: „Моля те, дай ми пари за цигари!“ С нарастващата възможност на японската жена да направи кариера все повече жени продължават да работят и след женитбата. Има съпруги, които са организирани на трудова борса за почасова заетост. В махалата, където живее гжа Сато, всяка една от три съпруги работи. Г-жа Сато разбира, че работата извън дома има преимущества — пари, спечелване на приятели в живота… Но разбира и проблема да работи и да се грижи за фамилията едновременно. И да работи, не би могла да се отърве от домакинството. Тя е доволна от своя житейски стил и поведение и едва ли скоро ще предприеме драстична промяна.

Децата са ученици. Момичето на г-н Сато тренира във волейболен клуб. Съществуват и други клубове — за изкуство, музика… Един ден в седмицата Иоко посещава частно училище, за да учи английски. Не е лесно да поддържаш високо ниво на усвояване на учебния материал и да се готвиш за приемни изпити в университета. Няма друга алтернатива, освен да се подготвяш и частно. Английският език се изучава задължително три години в първоначалните класове. После следват три години във висшето учебно заведение, обикновено продължено с още две до четири години. Много от младежите се обръщат и към англоразговорните училища, за да упражняват разговорния език.

На момчето не му е по-лесно в училище, макар да е по-малко. Има дни, които са много интересни за децата. Традиционно е в Япония малките да пътуват с целия клас до различни места по страната. Целта на екскурзиите е да се изследват природата, културните и историческите забележителности на Япония.

Г-н Сато рядко се прибира за вечеря поради извънредна работа и събиране с приятели след работно време. Г-жа Сато най-често вечеря заедно с децата. Тя приема това за естествено и би желала г-н Сато да си бъде по вечерно време в къщи… за да възпитава децата. След вечеря Иоко и Кениши се прибират в стаите си. Когато си дойде, г-н Сато обсъжда с жена си образованието и дисциплината на децата. В Япония 59,2 на сто от семействата вечерят заедно, родител с деца — 15,7 на сто, само родителите — 17,3 на сто, и други — 7,8 на сто.

В края на века в мен се породи желание и у нас да въведем поне два вида изчисления, които да отговарят на въпросите: колко процента от семействата имат с какво да се изхранват и колко живеят под границата на бедността. Поне това да направим. Хората всичко изчисляват. Любопитния е любопитен да разбере къде у нас свършват икономиите и откъде започват ограниченията, тъй като има чувството, че го заблуждават.

Една десета от населението в Япония живее в района на Токио. Цената на земята в центъра на столицата е нараснала много и г-н Сато се смята за щастлив, че е успял да закупи собствено жилище след здрава работа и докато е още млад. Къщата на г-н Сато е на два етажа. Четири малки стаи, дневна, трапезария, кухня. Пред къщата има малка градинка. Двете деца — момичето и момчето — живеят в отделни стаи. Родителите не ползват отделни стаи за спане. Те нощуват в едно от помещенията с шест татами. В собствени къщи живее 54 на сто от населението, в собствени апартаменти — 8 на сто. Под наем са 31 на сто. Предприятията са раздали апартаменти на 4,4 на сто. Други — 2,5 на сто. Относително голям е делът на собствените къщи.

В дома на г-н Сато цари идилия. Бащата е купил на сина си персонален компютър за рождения му ден… за да не бъде малкият избягван от приятелите си. Бащата понякога играе компютърни игри със своя син.

Населението на Япония е многобройно, но то живее на относително малка територия. Това прави страната гъсто населена: 332 души на квадратен километър. Големи територии земя са планински и трудни за обработване, така че народът фактически живее върху по-малко от 10 процента от територията, която владее. Това означава, че някои райони на страната се населяват от много повече хора, отколкото е средната гъстота на населението. Един почти невероятен случай на японско пристанище ми даде представа за проблема с обработваемата площ на империята. Българка напускаше Страната на изгряващото слънце. Беше оставила куфара си върху борда на кораба, за да не й тежи, а в ръцете си държеше саксия с цвете — сякаш трепереше над нея. Но изглежда, че над онази саксия трепереше и цялата японска държава. Жената мислеше, че на митницата не й позволяваха да изнесе цветето, за което се беше грижила няколко години. Голям скандал вдигна. Официалните гранични власти успяха да й обяснят накрая, че спорът им с нея не е за цветето, което може да изнесе от страната, а заради пръстта в саксията, която тя трябва да изсипе от кораба на пристанището.