Филип Пулман
Острият кинжал (6)

6.
Летящите стражи

— Груман? — повтори брадатият търговец на кожи.

— От Берлинската академия? Отчаян храбрец. Срещнах го преди пет години в най-северния край на Урал. Мислех, че е мъртъв.

Сам Кансино, стар познат на Лий Скорзби и тексасец също като него, седеше в задимения бар на хотел „Самирски“, мъждиво осветен от газени лампи, и обръщаше на един дъх чашите с леденостудена водка. Той побутна чинията с маринована риба и черен хляб към Лий, който си бодна с вилицата и му кимна да продължи.

— Беше стъпил случайно в капан, заложен от онзи глупак Яковлев, и си беше разрязал крака до костта. Но вместо да използва нормални лекарства, той държеше да се лекува с лекарството на мечките — целебен мъх, казват му „кървав“. Това не е точно мъх, а нещо като лишей. Както и да е, той лежеше в шейната и крещеше кога от болка, кога да даде заповеди на хората си. Те изчисляваха нещо по звездите и трябваше да са много точни, иначе Груман щеше да ги направи на бъзе и коприва. Ще знаеш, момче, езикът му беше като бодлива тел. Беше висок мъж, жилав, много силен. Всичко го интересуваше. Между другото, знаеш ли, че е тартарин, приет за член на едно племе?

— Не думай! — изуми се Лий Скорзби и му наля още водка. Демонът му Хестър се гушеше до лакътя му на бара с притворени очи и прилепени към гърба уши.

Лий беше пристигнал същия следобед, носен към Нова земя от попътния вятър, който вещиците бяха повикали, и първата му работа след разтоварването на багажа беше да тръгне към бара на хотел „Самирски“, разположен недалеч от цеха за консервиране на риба. Това беше мястото, където старите арктически вълци се отбиваха да чуят новините, да си потърсят работа или да оставят съобщение някому. Лий Скорзби също беше прекарал тук не един ден в очакване на предложение, на пътник или попътен вятър, така че в поведението му сега нямаше нищо, което да бие на очи.

При промените, обхванали целия свят, съвсем нормално беше хората да се събират и да разговарят. Всеки ден носеше свежи новини — река Енисей не била замръзнала дори и по това време на годината, част от океана била пресъхнала и отдолу се показали странни каменни образувания с правилна форма, разположени в речно корито на дъното, стометрово главоного измъкнало трима рибари от лодката им и ги разкъсало на парчета…

А мъглата продължаваше да приижда от север, гъста и студена, понякога пропита с най-странната светлина, която човек можеше да си представи, тя скриваше почти напълно дори най-големите форми и звучеше с тайнствени гласове.

Откъдето и да го погледнеш, времето не ставаше за работа, затова барът на хотела беше претъпкан.

— Груман ли казахте? — намеси се някакъв човек, който седеше малко по-нататък на бара — възрастен мъж, облечен като ловец на тюлени, а демонът му леминг надничаше горделиво от джоба му. Наистина беше тартарин. — Бях там, когато го приеха в племето. Видях и когато му пробиваха черепа. Той имаше и друго име, тартарско, сега ще се сетя как беше.

— Позволи ми да те почерпя едно питие, приятелю — каза Лий Скорзби. — Искам да разбера какво е станало с този човек. Кое е племето, което го е приело?

— Енисейските пахтари. Живеят в подножието на хребета Семьонов. Точно там в Енисей се влива една река, забравих й името, която иде от планината. До пристана има скала колкото къща.

— О, да — съгласи се Лий. — Сещам се. Летял съм над нея. И казваш, че му пробили черепа? Това пък за какво?

— Той беше шаман — обясни старият ловец. — Мисля, че племето го призна за шаман още преди да го приеме за свой член. А това пробиване е много странна работа. Продължава две нощи и един ден. Използват специални много тънки свредели.

— Аха, това обяснява защо неговите хора му се подчиняваха така безпрекословно — обади се Сам Кансино. — Бяха най-ужасната шайка негодници, която някога съм виждал, но наредеше ли им нещо, хукваха да изпълняват като послушни дечица. Мислех си, че причината е в ругатните, които раздаваше наляво и надясно. Но ако са го смятали за шаман, това обяснява всичко. Знаете ли, любопитството на тоя човек беше като захапката на вълк — стисне ли веднъж, не пуска. Караше ме да му описвам всяко камъче в околността, разпитваше ме за привичките на росомахите и лисиците. И този капан на Яковлев доста го измъчи — кракът му беше срязан, а той си записваше резултатите от действието на кървавия мъх, мереше си температурата, наблюдаваше как зараства раната и държеше да опише всичко най-подробно… Чуден човек. Имаше една вещица, която искаше да й стане любовник, но той я отряза.

— Наистина ли? — учуди се Лий Скорзби, като си представи Серафина Пекала в цялата й красота.

— Не е трябвало да го прави — поклати глава ловецът. — Щом една вещица ти предлага любовта си, трябва да я приемеш. Не го ли сториш, сърди се само на себе си, ако започнат да ти се случват лоши работи. Това е като да направиш избор между благословия и проклятие. Средно положение няма.

— Може пък да е имал причини — подметна Лий Скорзби.

— Трябва да са били много важни, иначе е просто глупак.

— Той беше ужасно твърдоглав — каза Сам Кансино.

— Може да е бил верен на друга жена — предположи Лий. — Чух и още нещо за него. Че знаел къде се намира някакъв магически предмет, който пазел притежателя си от беди. Нямам представа за какво става дума. Вие чули ли сте нещо такова?

— Да, чувал съм — кимна ловецът на тюлени. — Не беше у него, но той знаеше къде е. Имаше един човек, който се опитваше да му измъкне информацията, но Груман го уби.

— А и демонът му… — изрече Сам Кансино. — Много странна работа. Беше орел, черен орел с бяла глава и гърди, в живота си не съм виждал такъв. Нямам представа как се нарича.

— Рибояд — обади се барманът, който от известно време се вслушваше в разговора. — Нали говорите за Стан Груман? Демонът му беше орел рибояд.

— Какво стана с него? — попита Лий Скорзби.

— Забърка се във войната със скрелингите на Берингова земя. Някой ми каза, че го застреляли, и повече нищо не съм чул — каза ловецът на тюлени. — Бил убит на място.

— Аз пък чух, че му отрязали главата — подметна Лий.

— И двамата сте в грешка — заяви барманът. — Знам го, защото го чух от един инуит, който е бил с него. Лагерували някъде на Сахалин и ги затрупала лавина. Груман бил погребан под стотици тонове камъни. Онзи инуит го е видял с очите си.

— Нещо не разбирам — каза Лий Скорзби, докато наливаше на събеседниците си. — С какво се е занимавал този човек? Да не би да е търсел скално масло? Или е бил военен? Може би е имал нещо общо с философските изследвания? Ти каза, че измервали нещо, Сам. Какво ли е било?

— Измерваха светлината на звездите. И Северното сияние. Беше побъркан на тази тема. Но все пак си мисля, че го интересуваха най-вече разкопките. Древните находки.

— Знам кой може да ти каже повече — рече ловецът. — В планината има една обсерватория на Московската имперска академия. Те ще ти кажат. Знам, че е бил там неведнъж.

— За какво ти е притрябвало да знаеш, Лий? — попита Сам.

— Той ми дължи пари — отвърна аеронавтът.

Това обяснение звучеше толкова правдоподобно, че любопитството им отведнъж секна. Разговорът се завъртя около темата, която интересуваше всички — природните катастрофи, които променяха света.

— Рибарите разправят, че с лодка можело да се премине направо в новия свят — каза ловецът на тюлени.

— Нов свят ли има? — учуди се Лий Скорзби.

— Като се вдигне проклетата мъгла, и ще го видим — заяви ловецът без капка съмнение. — Когато това се случи за пръв път, аз бях в моя каяк и съвсем случайно гледах на север. Никога няма да забравя какво видях. Вместо земята да слиза надолу на хоризонта, тя си продължаваше. Виждах всичко, докъдето поглед стига, там имаше земя — бряг, планини, заливи, зелени дървета и засети ниви — и всичко това в небето. Казвам ви, приятели, струва си да се бъхтиш петдесет години, за да видиш такова нещо. Щях да греба нататък в спокойното море и нямаше да се обърна назад, но тогава падна мъглата…

— Никога не съм виждал такава мъгла — изръмжа Сам Кансино.

— Вече месец не се вдига, ако не и повече. Но ако търсиш пари от Станислаус Груман, Лий, закъснял си. Човекът е мъртъв.

— А, сетих се татарското му име! — възкликна ловецът. — Чух го, докато му пробиваха черепа. Беше нещо като Джопари.

— Джопари? За пръв път чувам такова име — каза Лий Скорзби.

— Японско ще да е. Какво пък, мога да си потърся парите от наследниците му. Или да поискам Берлинската академия да ми изплати дълга. Ще ида в обсерваторията да ги питам дали не могат да ми дадат някакъв адрес.

 

Обсерваторията беше разположена още по на север и Лий трябваше да наеме шейна. Трудно беше да намери човек, който би се решил да тръгне в мъглата, но той беше настойчив и убедителен — или по-скоро парите му бяха солиден аргумент. Накрая един стар тартарин от Об се съгласи да го закара след дълъг пазарлък.

Човекът не разчиташе на компаса — може би не беше свикнал, но по-вероятно смяташе, че в мъглата това е излишно. Ориентираше се по други признаци — най-напред по поведението на демона си, полярна лисица, която тичаше напред и усърдно душеше пътя. Лий, който никога не се разделяше с компаса, вече беше разбрал, че земното магнитно поле е нарушено като всичко останало.

Когато спряха да си сварят кафе, старият тартарин каза:

— Това се случвало преди.

— Какво, отваряло се е небето? И кога е било това?

— Преди много поколение. Мой народ помни. Много, много отдавна, преди много хиляда поколение.

— Какво говорят за това?

— Небе се разтворил и духове тръгнали между единия и другия свят. Всички земи се разместил. Лед се стопил, после пак замръзнал. След някой време духове затворил дупка в небе, запечатал. Но вещици казват, че небе там тънък, зад Северно сияние.

— Какво ще стане, Умак?

— Също като преди. Всичко стане също. Но след голям неприятност, голям война. Война на духове.

Тартаринът не пожела да каже нищо повече и скоро отново продължиха пътя си, като бавно лъкатушеха между издатините, дупките и оголените скали, тъмнеещи в бледата мъгла. Най-сетне старецът се обади:

— Обсерватория ей там! Ти върви. Пътека много крив за шейна. Аз чака тука, ако иска да се върне.

— Да, Умак, ще се върна, щом свърша. Запали си огън и си почини, приятелю. Ще се бавя не повече от три-четири часа.

Лий Скорзби тръгна към обсерваторията, пъхнал Хестър в пазвата си, и след около половин час катерене над него внезапно изникна група постройки, сякаш току-що нечия гигантска ръка ги бе поставила там. Но това впечатление се дължеше единствено на мъглата, която се беше вдигнала за минута и сега отново се спусна, още по-гъста отпреди. Той обаче успя да види големия купол на главната обсерватория и един по-малък, а между тях бяха разположени административните и жилищните сгради. Отникъде не се мяркаше светлинка, защото всички прозорци бяха затъмнени. Нищо не биваше да пречи на работата на телескопите.

Няколко, минути по-късно Лий вече разговаряше с група астрономи, които нямаха търпение да чуят последните новини. Имаше и няколко натурфилософи, които бяха не по-малко разстроени от мъглата от колегите си. Скорзби им разказа за всичко, което беше видял и чул, а когато темата беше изчерпана, попита за Станислаус Груман. Астрономите не бяха виждали външен човек от седмици и бяха доста словоохотливи.

— Груман ли? Да, ще ви кажа нещо за него — каза директорът. Той беше англичанин, въпреки името си. Спомням си…

— Не е възможно — възрази заместникът му. — Беше член на Германската имперска академия. Запознах се с него в Берлин, Сигурен съм, че беше германец.

— Не, англичанин беше. Във всеки случай, английският му е безупречен. Но че беше член на Германската академия, с това съм съгласен. Беше геолог…

— Не, не — обади се друг. — Наистина търсеше нещо в земята, но не като геолог. Веднъж си говорих с него дълго и мисля, че е по-правилно да се нарече палеоархеолог.

Петимата седяха на масата в стаята, която им служеше едновременно за гостна, всекидневна, трапезария и стая за отдих. Бяха двама московити, един поляк, един йоруба и един скрелинг. Лий Скорзби усещаше, че малката общност се радва на госта, ако не за друго, поне за малкото разнообразие, което им предлагаше като тема на разговор.

— Какво искаш да кажеш с това палеоархеолог? — попита четвъртият член на групата. — Археолозите така или иначе изучават само онова, което е древно. За какво ти е притрябвало да слагаш това палео?

— Просто той изучаваше далеч по-древни неща, отколкото можеш да си представиш, това е всичко. Търсеше останки от цивилизации на двадесет, дори тридесет хиляди години.

— Глупости! — намеси се директорът. — Пълни глупости! Това е мошеничество! Цивилизация на тридесет хиляди години? Къде се е чуло и видяло такова нещо! А доказателствата къде са?

— Под леда. Там е цялата работа. Според Груман земното магнитно поле в миналото на няколко пъти се е променяло рязко и земната ос наистина се е изместила, а тукашните места с умерен климат сега са под вечните ледове.

— И как е станало това?

— Той имаше някаква сложна теория. Главното е, че всички доказателства сега са погребани под леда, но той твърдеше, че имал фотограми на някакви много особени скални образувания…

— Ха, и това е всичко? — възкликна директорът.

— Аз не го защитавам, само ви предавам какво съм чул.

— От колко време познавате Груман, господа? — попита Лий Скорзби.

— Чакайте да помисля — присви очи директорът. — Запознах се с него преди около седем години.

— Но година или две преди това си беше спечелил име с една статия за промените в магнитното поле — обади се един от учените. — Никой обаче не знае откъде идва. Искам да кажа, че никой не го познава от студентските му години, нито е виждал негови работи преди това…

Поговориха така още известно време, като си припомняха разни случки и изказваха предположения какво може да е станало с Груман, но повечето мислеха, че сигурно е мъртъв. Полякът тръгна да прави кафе и Хестър се възползва от прекъсването, за да прошепне на Лий:

— Наблюдавай внимателно скрелинга.

Той почти не се беше обадил по време на разговора. Лий си мислеше, че може да е мълчалив по природа, но съветът на Хестър го накара да се вгледа по-внимателно в мъжа. Демонът му, снежна сова, го гледаше втренчено с пламтящите си оранжеви очи. Е, всички сови гледаха така, но Хестър май беше права — у демона се долавяха враждебност и недоверие, които лицето на човека напълно скриваха.

Едва тогава Лий забеляза нещо, което му беше убегнало — скрелингът носеше пръстен със символа на Църквата. И внезапно проумя на какво се дължи мълчанието на този човек. Беше чул, че във всяко учреждение за философски изследвания в екипа е включен и представител на Магистратурата, който трябваше да играе ролята на цензор и да пресича всяка еретична идея, зародила се в главите на изследователите.

Лий си спомни нещо, което беше чул от Лира, и не можа да устои на изкушението.

— Господа — каза той, — знае ли случайно някой от вас дали Груман не се е занимавал с въпроса за Праха?

В претъпканата стая внезапно се възцари гробна тишина. Вниманието на всички се насочи към скрелинга, макар никой да не погледна направо към него. Лий знаеше, че Хестър ще остане невъзмутима, с прибрани уши и притворени очи, затова си придаде най-невинно изражение и огледа събеседниците си, а когато погледът му се спря върху скрелинга, попита:

— Моля да ме извините, но да не би да казах нещо непозволено?

— Къде сте чули да се говори за това, господин Скорзби? — отвърна с въпрос скрелингът.

— Преди известно време превозвах през морето един пътник изрече все така невинно Лий. — Не знам за какво става дума, но оставам с впечатлението, че доктор Груман може би се занимава точно с това. Разбрах, че са някакви изследвания, свързани с небесните явления като Северното сияние. Това ме озадачи, защото аз съм въздухоплавател и познавам доста добре небето, а на такова нещо никога не съм попадал. Какво всъщност е то?

— Както сам казахте, небесно явление — отговори скрелингът. И от практическа гледна точка е без значение.

Не след дълго Лий реши да си тръгва — нищо повече нямаше да научи, само щеше да кара Умак да го чака. Той се сбогува с астрономите в обгърнатата им в мъгла обсерватория и тръгна надолу по пътеката, като следваше демона си, чийто поглед беше по-стър.

Бяха вървели няколко минути, когато нещо се стрелна край него в мъглата и се хвърли към Хестър. Беше демонът на скрелинга.

Хестър беше усетила приближаването му и сега се сниши. Ноктите на совата не успяха да я сграбчат. Тя обаче също имаше остри нокти и умееше да се бие. Макар и малка, беше жилава и храбра. Лий знаеше, че и скрелингът трябва да е някъде наблизо, и се хвана за револвера.

В този миг над рамото му изсвистя стрела.

Изстрелът му прокънтя почти в същия миг. Скрелингът се строполи със стон, когато куршумът с глух звук потъна в плътта му. Демонът му се спусна безмълвно към него и тромаво се повали на снега, като се опитваше да прибере крилата си.

Лий Скорзби опря пистолета в главата на мъжа.

— Проклет глупак! — процеди през зъби. — За какво ти беше да го правиш? Не виждаш ли, че всички се печем на един и същи огън?

— Вече е много късно — промълви скрелингът.

— За какво?

— Да ме спреш. Пратих съобщение с пощенски гълъб. Магистратурата ще научи, че се ровиш в това, и за Груман също…

— Какво за Груман?

— Че някой го търси. Това потвърждава догадките ни, И други знаят за Праха. Ти си враг на Църквата, Лий Скорзби. По плодовете им ще ги познаете… От въпросите им ще разберете за змията, която гложди сърцата им…

Совата издаваше тихи жални звуци и разтваряше и прибираше крилете си. Оранжевите й очи бяха помътнели от болка. На снега около скрелинга вече се разливаше яркочервено петно. Дори и в непрогледната мъгла ясно се виждаше, че мъжът умира.

— Куршумът трябва да е засегнал някоя артерия — каза Лий. Сега ще стегна раната, само да си сваля ризата.

— Не! — изхриптя мъжът. — Искам да умра! Искам да се увенчая с ореола на мъченик! Не можеш да ме лишиш от това!

— Мри тогава, щом си решил! Само ми кажи…

Но той така и не успя да зададе въпроса си, защото совата трепна и се стопи във въздуха. Душата на скрелинга беше отлетяла. Лий беше виждал една картина, на която беше изобразен някакъв светец, нападнат от убийци. Докато те налагаха с тояги умиращото тленно тяло, херувими носеха нагоре демона му и му подаваха палмова клонка — знака на мъченичеството. Сега върху лицето на скрелинга беше изписан същият възторг като у умиращия светец. Лий го пусна с погнуса на снега.

Хестър цъкна с език.

— За какво му беше да разправя, че е пратил съобщение? — зачуди се тя. — Вземи му пръстена.

— За какъв дявол? Да не сме крадци?

— Не, но сме ренегати. Не по свой избор, а благодарение на неговата злоба. Научи ли Църквата, с нас е свършено. Но дотогава трябва да се възползваме от всяка възможност. Хайде, вземи му пръстена и го скрий, може да ни потрябва.

След кратък размисъл Лий трябваше да признае, че в думите й има смисъл, и свали пръстена от ръката на мъртвия. Взирайки се в мъглата, забеляза отвесните скали, които започваха досами пътеката, и простиращия се отвъд тях мрак и претърколи тялото на скрелинга в пропастта. То се строполи с глух звук, който стигна до слуха му доста по-късно. Лий мразеше насилието и убийствата, макар че вече няколко пъти му се беше налагало да отнеме човешки живот.

— Няма смисъл да се измъчваш — обади се Хестър. — Той не ни остави избор, а и ние не сме искали да го убием. По дяволите, Лий, той искаше да умре! Тези хора са луди!

— Май си права — съгласи се Лий и прибра пистолета. Старият тартарин беше запрегнал кучетата и ги чакаше, готов за тръгване.

— Кажи ми, Умак — попита Лий, когато наближиха цеха за консервиране. — Чувал ли си някога името Груман?

— Разбира се. Всеки чувал за доктор Груман.

— А знаеш ли, че е имал тартарско име?

— Не тартарско. Джопари, нали? Не тартарско.

— Какво е станало с него? Мъртъв ли е?

— Щом пита мен, аз каже, че не знам. Никога няма научи истина от мен.

— Ясно. Кого да питам тогава?

— Най-добре пита негов племе. Отиде на Енисей и пита.

— Неговото племе… Говориш за хората, които са го приели и са му пробили черепа?

— Да. Най-добре пита тях. Може би не мъртъв, може би мъртъв. Може би нито жив, нито мъртъв.

— Как може да не е нито жив, нито мъртъв?

— В свят на духове. Може да е там. Вече каза повече. Няма каже нищо.

И наистина не изрече нито дума повече.

Когато се върнаха в станцията, Лий веднага се запъти към пристана, за да потърси кораб, който да го отведе до устието на Енисей.

 

В това време вещиците също търсеха. Латвийската кралица Рута Скади летя с групата на Серафина Пекала много дни и нощи през мъглата и виелицата над опустошени от наводнения и свлачища земи. Едно беше сигурно — бяха в свят, който никоя от тях не беше виждала дотогава, със странни ветрове, странни аромати и огромни непознати птици, които ги нападаха и трябваше да бъдат отблъсквани с дъжд от стрели. А когато най-сетне откриха земя, на която да кацнат, дори и растенията им бяха непознати.

Някои от тях обаче ставаха за ядене, имаше и някакви дребни същества, които приличаха на зайци на вид и на вкус, водата също беше в изобилие. Може би не беше лошо да се живее в такава земя, ако не бяха призрачните силуети, които пълзяха като мъгла над равнините и се събираха край потоците и езерата. Те се стелеха почти невидими, като прозрачни воали, развети пред огледало. Вещиците никога не бяха виждали подобни създания и веднага се изпълниха с недоверие към тях.

— Как мислиш, Серафина Пекала, дали са живи? — попита Рута Скади, докато кръжаха над група създания, скупчени неподвижно край един горски път.

— Живи или мъртви, те са изпълнени със злоба. Долавям я оттук и докато не разбера с какво оръжие могат да бъдат победени, не бих ги доближила.

Привиденията изглежда не можеха да летят, за късмет на вещиците. Но по-късно същия ден те видяха на какво са способни тези създания.

Случи се на един брод. Прашният път минаваше по нисък каменен мост с китки дървета от двете страни. Късното следобедно слънце заливаше равнината и обагряше въздуха в златисто, а тревата блестеше в изумруденозелено. Сред това богатство от багри към моста се приближаваше група пътници — някои пеша, други с каруци, а двама яздеха коне. Не бяха видели вещиците, защото на никого и през ум не минаваше да погледне нагоре, затова пък вещиците ги наблюдаваха с интерес. Това бяха първите хора, които виждаха в този свят, и Серафина се канеше да слезе при тях и да ги заговори, когато прозвуча тревожен вик.

Крещеше мъжът, който яздеше най-отпред. Той посочи към дърветата и вещиците видяха как над тревата се залюля поток от безплътни сенки, които плъзнаха към хората. Към плячката.

Хората се разбягаха. Серафина потресена видя как ездачът в челото на колоната обърна коня и побегна в галоп, без дори да се опита да помогне на другарите си. Вторият конник последва примера му и също се отдалечи в галоп, но в друга посока.

— Летете ниско и гледайте, сестри — нареди Серафина на спътниците си. — Но не се намесвайте без моя заповед.

Сега те забелязаха, че в групата имаше и деца. Някои се возеха в каруците, други вървяха пеша до тях. Беше ясно, че децата не виждат Привиденията, които също не се интересуваха от тях, а се насочваха към възрастните. В една каруца, седеше възрастна жена с две малки деца в скута. Рута Скади беше възмутена от малодушието й — жената се опитваше да се скрие зад тях и ги тикаше пред себе си, сякаш ги предлагаше на приближаващото се Привидение, за да спаси собствения си живот.

Малчуганите се изтръгнаха от ръцете й и скочиха от каруцата. Другите деца се лутаха безпомощно наоколо или стояха скупчени на малки групички и плачеха, докато Привиденията нападаха възрастните. Старицата скоро беше обгърната от прозрачна шаваща мъгла и Рута Скади усети, че й се повдига — беше станала свидетел на някакъв отвратителен, невидим процес на хранене. Същата съдба сполетя и останалите възрастни в групата, освен двамата избягали ездачи.

Изумена и ужасена, Серафина Пекала се спусна още по-ниско. Един баща с детето си се опитваше да премине реката, но беше застигнат от Привидение. Детето се беше вкопчило в раменете му и пищеше. Мъжът забави крачка и сега стоеше до кръста във водата, безпомощен и вцепенен.

Какво ставаше? Серафина беше чувала от пътешественици в собствения си свят легенди за вампири и сега си ги припомни, докато гледаше ужасена как Привидението лакомо поглъща нещо — какво беше то? Душата на човека, неговия демон? Защото в този свят демоните очевидно бяха вътре в хората. Ръцете на мъжа се отпуснаха и детето падна във водата зад него. То се вкопчи отчаяно в ръката му, като пищеше и се опитваше да си поеме дъх, но бащата само обърна глава към него и с ужасяващо безразличие гледаше как малкият му син се дави.

Серафина не издържа. Тя се спусна стремително надолу и издърпа детето от водата. В този миг чу гласа на Рута Скади:

— Внимавай, сестро! Зад теб…

За секунда Серафина усети как сърцето й спира от нечие ледено докосване, протегна ръка и се вкопчи в Рута Скади, която я издърпа нагоре, по-далеч от опасността. Детето пищеше и се вкопчваше в нея с острите си пръстчета. Под тях Привидението се стелеше като мъгла над водата, търсейки изгубената си плячка, Рута Скади му прати една стрела, но нищо не се промени.

Серафина остави детето на брега и отново се издигна във въздуха. Вече беше разбрала, че Привиденията не са заплаха за него. Групата пътници беше спряла задълго — конете хрупаха трева или тръскаха глави, за да прогонят мухите, децата се притискаха едно в друго и плачеха, а възрастните до един бяха замрели, макар и с отворени очи. Някои още стояха прави, други бяха седнали, но в неподвижността им имаше нещо зловещо. Когато Привиденията се наситиха и отплаваха, Серафина се спусна на земята пред една от пътничките, седнала на тревата. Беше яка, здрава жена с червени бузи и лъскава руса коса.

— Жено! — повика я Серафина, но отговор не последва. — Чуваш ли ме? Можеш ли да ме видиш?

Тя сграбчи рамото й и я разтърси. С неимоверно усилие жената вдигна поглед, но едва ли я видя. Очите й бяха празни, а когато Серафина я ущипа по ръката, просто погледна бавно надолу и пак изпадна във вцепенение.

Другите вещици обикаляха между разпръснатите каруци и търсеха жертвите. В това време децата се събраха на едно хълмче недалеч, като ги поглеждаха боязливо и си шушукаха нещо.

— Конникът гледа насам — съобщи една от вещиците. Тя вдигна ръка и посочи към мястото, където пътят минаваше през тясна клисура между хълмовете. Избягалият ездач беше спрял коня и се взираше назад с ръка над очите.

— Сега ще си поговорим с него — каза Серафина и полетя нататък.

Независимо от поведението си пред лицето на опасността, човекът съвсем не беше страхливец. Когато видя вещиците, той свали пушката от гърба си и пришпори коня към откритата равнина, откъдето можеше да стреля. Серафина Пекала бавно се приземи и остави лъка си на земята.

Значението на жеста й явно беше разбираемо и тук, защото мъжът наведе надолу пушката и зачака, като оглеждаше вещиците и демоните им, които кръжаха във въздуха над тях.

Жени, млади и войнствени, облечени в одежди от черна коприна и яхнали борови клонки — в този свят явно това беше нещо невиждано, но той ги наблюдаваше хладнокръвно. Серафина се приближи и видя смело и мъжествено лице, върху което беше изписана покруса. Не можеше да повярва, че това е човекът, побегнал панически пред лицето на опасността, докато спътниците му загиваха.

— Кои сте вие? — попита мъжът.

— Името ми е Серафина Пекала. Аз съм кралица на вещиците от езерото Енара, което е в друг свят. А вие кой сте?

— Йоаким Лоренц. Вещици, казвате? Значи си имате вземане-даване с дявола?

— И така да е, това значи ли, че сме врагове?

Той се замисли за миг и отпусна пушката върху бедрото си.

— Някога може би — но времената се менят. Защо сте дошли в този свят?

— Защото времената се менят. Какви са тези същества, които нападнаха кервана ви?

— Привидения… — сви рамене мъжът. — Не сте ли виждали Привидения?

— В нашия свят дори не сме и чували за тях. Видяхме ви да бягате и не знаехме какво да мислим. Сега разбирам.

— Няма начин да се предпазиш от тях. Не закачат само децата. Всяка група, която тръгва на път, трябва да има по закон двама ездачи, мъж и жена, които постъпват точно като нас при нужда, защото иначе няма да има кой да се погрижи за децата. Но времената са лоши, градовете са претъпкани с Привидения, а на времето имаше само по десетина-петнайсет.

Рута Скади се оглеждаше наоколо. Забеляза, че вторият ездач се насочва към каруците и че наистина е жена. Децата се втурнаха насреща й.

— Сега ще ми кажете ли какво търсите? — попита Йоаким Лоренц. — Не сте дошли тук току-така. Ще ми отговорите ли?

— Търсим едно дете — отвърна Серафина Пекала. — Момиче от нашия свят. Името й е Лира Белакуа, но я наричат Лира Златоуста. Само че нямаме представа къде точно може да се намира. Не сте ли виждали непознато дете, самичко?

— Не. Но миналата вечер видяхме ангели, които летяха към полюса.

— Ангели?!

— Цели пълчища, въоръжени и бляскави. Напоследък рядко са ги виждали, но по времето на дядо ми често са преминавали през нашия свят, поне той така твърдеше.

Мъжът сложи ръка над очите си и се загледа в разпръснатите каруци и замрелите пътници. Жената беше слязла от коня и утешаваше разстроените деца.

Серафина проследи погледа му и попита:

— Ако останем тази нощ да ви пазим от Привиденията, ще ни кажете ли повече за този свят и за ангелите, които сте видели?

— Разбира се. Елате с мен.

Вещиците помогнаха на хората да преместят каруците оттатък моста, по-далеч от дърветата, от които бяха дошли Привиденията. Трябваше да изоставят поразените възрастни, макар че беше непоносимо да гледат как децата се вкопчват в майките си, които вече не им продумваха, или дърпат бащите си, които не ги поглеждаха, а очите им бяха празни. По-малките не разбираха защо трябва да оставят родителите си. По-големите, които вече бяха виждали всичко това, а някои дори бяха изгубили майка или баща, гледаха безмълвно и тъжно. Серафина взе на ръце момченцето, което беше измъкнала от реката. То продължаваше да плаче за баща си и протягаше ръчичка през рамото на вещицата към самотната неподвижна фигура, която още стоеше насред реката, а сълзите му капеха върху голата й кожа.

Ездачката, която беше облечена в груби платнени бричове и яздеше като мъж, не продума нищо на вещиците. Лицето й беше мрачно. Със строги подвиквания тя събра децата около себе си, без да обръща внимание на сълзите им. Залязващото слънце изпълваше въздуха със златисти багри, в които всичко се виждаше ясно, но без режещия блясък на деня, а лицата на децата и възрастните изглеждаха силни, красиви и нетленни.

По-късно, когато догарящият огън озаряваше с последните си отблясъци пепелявите скали и луната светеше кротко над високите хълмове, Йоаким Лоренц разказа на Серафина и Рута Скади историята на своя свят.

Някога той бил щастлив и процъфтяващ. Градовете били големи и бляскави, полята — плодородни и добре стопанисвани. Търговски кораби кръстосвали океаните, а рибарите се прибирали с богат улов от риба тон и треска, костур и паламуд. Горите били пълни с дивеч и нямало гладни деца. В дворовете и по площадите на големите градове посланици от Бразилия и Бенин, Ирландия и Корея се смесвали с тълпите от търговци на тютюн, комедианти от Бергамо, продавачи на лотарийни билети. Вечер маскирани влюбени се срещали под отрупаните с розови цветове колонади или в ярко осветените паркове, а въздухът бил напоен с аромата на жасмин и огласян от звъна на мандолини.

Вещиците слушаха в захлас разказа за този свят, толкова подобен на техния и в същото време толкова различен.

— Но всичко тръгва наопаки — продължи Йоаким. — Преди около триста години. Някои казват, че за всичко е виновна Гилдията на философите от Tope дели анджели, Кулата на ангелите в града, от който идваме. Според други това е наказанието ни за някакъв голям грях, макар че няма съгласие по въпроса в какво точно се заключава той. Както и да е, отнякъде се появяват Привиденията и оттогава ни преследват. Вие ги видяхте какво правят. Сега си представете какво е да живееш в един свят с Привиденията. Как да вървим напред, когато не можем да разчитаме на нищо? Всеки момент може да си отиде бащата или майката и цялото семейство се разпада. Търговецът може да си отиде и целият му бизнес се проваля, а служителите и работниците му остават без работа. И как да вярват влюбените в клетви? Доверието и добродетелта си отидоха от нашия свят с идването на Привиденията.

— Кои са тези философи? — попита Серафина. — И къде е тази кула, за която говорите?

— В града, от който идваме, Читагазе. Градът на свраките. И знаете ли защо се нарича така? Защото свраките са крадливи, а всички ние правим точно това. Нищо друго не ни остава — вече не създаваме, не строим от стотици години, можем само да крадем от други светове. О, да, знаем за другите светове. Философите от Tope дели анджели ни откриха всичко, което ни е нужно да знаем по въпроса. Те имат едно заклинание — като го изречеш, минаваш през врата, която не съществува, и се озоваваш в друг свят. Някои казват, че не било заклинание, а ключ, който отваря дори и там, където няма ключалка. Кой може да каже? Но каквото и да е, точно то пусна Привиденията при нас. Доколкото знам, философите още го използват. Те преминават в други светове, крадат каквото могат и го носят при нас. Злато и скъпоценни камъни най-вече, но има и други неща — идеи, чували със зърно, моливи. Те са източникът на цялото ни благоденствие — горчиво заключи той. — Тази Гилдия на крадците.

— А защо Привиденията не закачат децата? — попита Рута Скади.

— Това е най-голямата загадка. В детската невинност има някаква сила, която отблъсква Привиденията. Но не е само това. Децата просто не ги виждат, макар да не е ясно защо. Ала сираците са често явление, както можете да си представите. Те се събират на групи и скитат из страната, понякога се хващат на работа — някои възрастни ги пращат да търсят храна и други неща от първа необходимост в обитаваните от Привиденията райони, но често се случва и просто да ровят из боклуците. Такъв е нашият свят. Е, научихме се да живеем с това проклятие. Привиденията са паразити в най-лошия смисъл на думата — не убиват гостоприемника си, а изсмукват живота от него постепенно. Доскоро все пак имаше някакво равновесие. До голямата буря. Ама каква буря! Гърмеше и тряскаше, сякаш светът се пукаше по шевовете. Никой не помни такава буря. После дойде мъглата, която продължи много дни и обхвана целия свят, поне тези части, за които съм чувал. Не можехме да пътуваме, а когато накрая се проясни, градовете бяха пълни с Привидения, стотици и хиляди. Ние избягахме в планините и в морето, но този път нямаше спасение, където и да отидехме. Вие сами видяхте. А сега е ваш ред. Разкажете ми за вашия свят — защо го напуснахте и дойдохте тук?

Серафина му разказа онова, което знаеше, без да скрива нищо. Знаеше, че има насреща си честен човек и може да му има доверие. Той слушаше внимателно, като от време на време клатеше глава изумен, а накрая рече:

— Споменах ви за силата, която притежават нашите философи да отварят път към други светове. Някои мислят, че понякога те оставят вратите отворени, може би просто от разсеяност. Няма да се учудя, ако пътешественици от други светове ги използват от време на време. Нали ангелите все отнякъде минават!

— Ангелите ли? — повтори Серафина. — Да, вече споменахте за тях. Ние никога не сме чували за ангели. Какво представляват?

— Добре, ще ви кажа. Чувал съм, че самите те се наричали бене елим. Някои ги наричат Стражите. Те не са същества от плът като нас, те са чист дух. Може пък плътта им да е по-фина от нашата, по лека и по-фина, не мога да определя. Знам само, че не са като нас. Те носят вести от небесата, това е предназначението им. Понякога ги виждаме в небето, как минават през нашия свят на път за други светове и светят като светулки във висините. В тиха нощ дори може да се чуе плясъкът на крилете им. Техните грижи са различни от нашите, макар че някога са слизали на земята и са влизали в досег с хората, а според някои дори са създавали поколение. Когато падна мъглата след голямата буря, аз бях сред хълмовете зад Сант’Елия, на път за дома. Приютих се в една овчарска колиба край някакво изворче, а наблизо имаше брезова горичка. Цяла нощ чувах гласове високо в мъглата, викове на тревога и гняв, плясък на крила, а малко преди зазоряване се разнесе звън на оръжие, свистене на стрели, дрънчене на мечове. Не посмях да изляза и да погледна, макар любопитството да ме измъчваше, но страхът ми беше още по-силен. Честно казано, бяха примрял от страх. Когато небето просветля, доколкото изобщо беше възможно в тази мъгла, се престраших и надникнах навън, Край извора лежеше ранен. Беше огромен и умираше. Почувствах се така, сякаш бях надзърнал в някакво тайнство, което нямах право да виждам. Отместих поглед, а когато отново погледнах нататък, него вече го нямаше. За пръв път виждах ангел толкова отблизо. Но, както вече ви казах, миналата нощ пак ги видяхме. Летяха към полюса високо сред звездите като кораби с опънати платна… Нещо става, а ние тук не разбираме нищо. Може би има война. Веднъж вече е имало война в небесата, това е било преди хиляди години, но не знам как е свършила. Възможно е сега да се случва същото. Но тогава опустошенията ще са огромни, а последствията за нас… дори не мога да си ги представя. Ала не е изключено всичко да свърши не толкова зле. Може пък тази война в небесата да прогони Привиденията от земята ни и да ги натика в ямата, от която са изпълзели. Колко хубаво ще заживеем тогава! Колко щастливи ще бъдем, ако се отървем от тази ужасна напаст!

Йоаким Лоренц се взираше в огъня и на лицето му беше изписано всичко друго, но не и надежда. Слабите отблясъци озаряваха изсечените му черти, върху които лежеше печатът на безкрайна печал.

— Казахте, че ангелите летели към полюса — обади се Рута Скади. — Имате ли представа защо? Да не би там да са небесните селения?

— Не мога да кажа. Не съм достатъчно учен, както сигурно сте забелязали. Но разправят, че северът на нашия свят бил обител, на духовете, Щом ангелите се събират, значи пътят им води нататък, а ако смятат да нанесат удар по света на духовете, сигурно там ще построят крепостта си.

Той вдигна очи нагоре и вещиците проследиха погледа му. Звездите в този свят бяха същите като техните — Млечният път сияеше на небосвода, осеян със звезден прашец, почти толкова светъл, колкото самата луна…

— Чували ли сте някога за Праха, господине? — попита Серафина Пекала.

— Прах ли? Сигурно влагате някакъв друг смисъл в думата. Нали не става дума за праха по пътищата? Не, никога не съм чувал. Вижте! Отряд ангели…

Той посочи към съзвездието Змиеносец. И наистина, нещо минаваше през него, група едва забележими светещи създания. Те не плаваха във въздуха, а летяха с мощните отмерени движения на лебеди.

Рута Скади се изправи.

— Сестро, време е да се разделим — обърна се тя към Серафина Пекала, — Отивам да поговоря с тези ангели каквито и да са те, Ако отиват при лорд Азриел, ще тръгна с тях. Ако не, ще продължа да го търся сама. Благодаря за компанията и всичко хубаво!

Двете се целунаха, после Рута Скади възседна боровата клонка и се издигна във въздуха. Демонът й Серджи, едър синигер, полетя заедно с нея.

— Високо ли ще летим? — попита той.

— До онези светещи силуети в Змиеносеца — отвърна тя. — Доста са бързи, Серджи! Хайде да ги настигнем!

Двамата с демона се понесоха стремително нагоре, по-бързи от искрите на огъня, а вятърът свистеше в игличките на бора и развяваше черните й коси. Тя не се обърна да погледне към малкия огън сред необятния мрак, към спящите деца и вещиците, които ги пазеха. Тази част от пътя й беше приключила, а и сияещите създания пред нея бяха все така миниатюрни и ако ги изпуснеше от поглед, можеха лесно да се стопят сред звездния прах.

Постепенно тя се приближи до ангелите и започна да ги различава по-ясно.

Сиянието им не приличаше на огън, а на отразена слънчева светлина. Наподобяваха хора, но с крила и много по-високи. Бяха голи и се виждаше, че са трима мъже и две жени. Крилата, им растяха от лопатките, а гърбовете и гърдите им имаха прекрасно развити мускули. Рута Скали летя подире им известно време, като ги наблюдаваше и преценяваше дали ще може да се бие с тях, ако се наложи. Те не носеха оръжие, но бяха мощни и бързи и лесно щяха да я догонят, ако започнеше преследване.

Тя приготви лъка, за всеки случай, и полетя редом с тях.

— Ангели! Спрете и ме чуйте! Аз съм вещицата Рута Скади и искам да говоря с вас!

Ангелите се обърнаха към нея и забавиха полета си. Няколко мига по-късно я заобиколиха, пет огромни силуета, сияещи в мрака, осветени от невидимо слънце.

Рута се огледа, възседнала гордо и безстрашно боровата клонка, макар сърцето й да блъскаше лудо от необичайността на всичко, което се случваше, а демонът й се приближи до нея, за да потърси сигурност в топлината на тялото й.

Всеки от ангелите имаше своя индивидуалност и все пак приликата между тях беше поразителна. Това, което ги обединяваше, беше неподражаемата игра на ума и чувствата, озаряваща лицата им. Бяха голи, но самата Рута Скади се почувства гола под погледите им, толкова проницателни и дълбоки.

Ала тя не се срамуваше от онова, което представляваше, и ги посрещна с високо вдигната глава.

— Значи сте ангели — изрече вещицата. — Или Стражи. Наричате се бене елим. Къде отивате?

— Следваме призива — отвърна един от ангелите.

— Чий призив?

— На един човек.

— Лорд Азриел?

— Може би.

— А защо следвате призива му?

— Защото така искаме — гласеше отговорът.

— Тогава трябва да ме заведете при него, който и да е той! — изрече заповеднически вещицата.

Рута Скади беше на четиристотин и шестнайсет години, притежаваше цялата гордост и мъдрост на зряла повелителка на гордо и мъдро племе. Беше далеч по-мъдра от всяко недълговечно човешко същество, но нямаше и най-малка представа колко млада беше в очите на тези древни създания. Не знаеше колко далеч се простира мисълта им, проникваща като невидими пипала до най-отдалечените ъгълчета на вселени, които тя не беше и сънувала. Не подозираше, че ги вижда в човешки облик само защото очите й можеха да ги възприемат единствено по този начин. Ако можеше да си ги представи в истинския им вид, щеше да ги види не като организъм, а като конструкция, като огромни структури от интелигентност и чувство.

Но те и не очакваха друго от нея — за тях тя беше като дете.

Ангелите разпериха крила и се понесоха стремително напред, а тя полетя след тях, носена от вихъра, породен от бързите им мощни движения.

Летяха цяла нощ. Звездите препускаха шеметно насреща им, а когато от изток започна да се процежда първата светлина на зората, постепенно избледняха и изчезнаха.

На дневна светлина ангелите не биеха толкова на очи, макар че видът им си оставаше странен и необикновен. Сиянието, което ги озаряваше, не идеше от слънцето и това ставаше все по-очевидно — източникът му беше някъде другаде, извън онова, което ги заобикаляше.

Рута Скади ги следваше неуморно, опиянена от възторг, че има власт над тези безсмъртни същества, че сега е тяхна повелителка.

Отново настъпи нощ, а ангелите не спираха полета си. По някое време във въздуха се усети някаква промяна — не беше станал нито по-добър, нито по-лош, просто беше различен и Рута Скади разбра, че са преминали в друг свят.

— Ангели! — повика ги тя. — Как напуснахме света, в който ви намерих? Къде беше границата?

— Във въздуха има невидими места — отвърна един от ангелите, — врати към други светове. Ти не можеш да ги видиш, но ние ги виждаме.

Рута Скади наистина не можеше да забележи невидимите врати, но и не беше нужно. Вещиците бяха не по-лоши навигатори от птиците. Тя съсредоточи вниманието си върху трите назъбени върха под тях и запомни разположението им. Сега можеше да открие вратата между световете, ако се наложеше каквото и да си мислеха ангелите.

Те продължиха пътя си и не след дълго един от тях се обърна към нея:

— Лорд Азриел е в този свят и строи тук крепостта си…

Вяха забавили полета си и сега кръжаха като орли на много по-малка височина. Ангелът посочи надолу и Рута проследи погледа му. Първите отблясъци на зората обагряха в червено хоризонта, но звездите все още искряха ярко върху черното кадифе на небосвода. А на самия ръб на света, там, където бавно се надигаше утринното зарево, се извисяваха върховете на огромен планински хребет — назъбени остриета от черен камък, могъщи скални грамади и начупени гребени, разхвърляни безредно като останки от невиждана катастрофа. Но в най-високата му точка, едва докосната от първите слънчеви лъчи и обградена от пламтящ ореол, се издигаше конструкция с правилна форма — необятна крепост, чиито бойници бяха построени от огромни късове базалт, високи колкото канари. В подножието на тази колосална твърдина в полумрака на ранното утро пламтяха огньове и димяха пещи, а на много мили наоколо се разнасяше звън на ковашки чукове и тътен на огромни каменотрошачки. Рута Скади с изумление забеляза, че от всички посоки към крепостта прииждаха ята от ангели, и не само ангели. Имаше и машини — летателни апарати със стоманени крила, които се носеха плавно като албатроси, стъклени кабини с пърхащи като на водни кончета витла, бръмчащи цепелини, които приличаха на огромни търтеи. И всички те бързаха към крепостта, която лорд Азриел строеше на самия ръб на света.

— А лорд Азриел тук ли е? — попита вещицата.

— Да, тук е — отвърнаха ангелите.

— Тогава да отидем при него. Вие ще сте почетната ми гвардия.

Те послушно разпериха крила и се насочиха към окъпаната в злато крепост, а пред тях се носеше изгарящата от нетърпение вещица.