Филип Пулман
Острият кинжал (4)

4.
Трепанацията

Лира пое по пътя си, а Уил се запъти към най-близката телефонна кабина и набра номера на адвокатската кантора, изписан върху плика, който държеше.

— Ало? Искам да говоря с господин Пъркинс.

— А кой го търси?

— Обаждам се във връзка с господин Джон Пари. Аз съм синът му.

— Изчакайте, ако обичате…

След около минута в слушалката прозвуча мъжки глас:

— Здравейте, аз съм Алън Пъркинс. С кого разговарям?

— Обажда ви се Уилям Пари. Извинете, че ви безпокоя. Става дума за баща ми Джон Пари. Вие изпращате пари от негово име на сметката на майка ми всеки три месеца.

— Да…

— Е, бих искал да знам къде е баща ми. Жив ли е, или е умрял?

— На колко години си, Уилям?

— На дванайсет. Искам да знам какво е станало с него.

— Да… А майка ти… тя знае ли, че ми се обаждаш?

Уил се поколеба.

— Не — призна накрая. — Само че тя не е съвсем здрава. Не може да ми каже почти нищо, а аз искам да знам.

— Разбирам. Откъде се обаждаш? У дома ли си?

— Не, аз съм… в Оксфорд.

— Сам?

— Да.

— И казваш, че майка ти не е добре?

— Да.

— В болница ли е?

— Нещо такова. Вижте, можете ли да ми отговорите на въпроса или не?

— Мога да ти кажа някои неща, но не кой знае колко и не сега. Предпочитам да не е по телефона. След пет минути имам среща с клиент… Можеш ли да дойдеш в кантората ми към два и половина?

— Не — каза Уил. Прекалено рисковано беше. Адвокатът може би вече беше чул, че полицията го търси. Замисли се за миг и продължи: — Трябва да хвана автобуса за Нотингам, а не ми се иска да го изпусна. Но вие можете да ми кажете и по телефона, сигурен съм. Искам да знам само жив ли е баща ми и ако е жив, къде мога да го намеря. Поне това можете да ми кажете, нали?

— Не е толкова просто. Не мога да давам частна информация за клиент, освен ако не съм сигурен, че такова е желанието на клиента. Пък и трябва да се убедя, че си онзи, за когото се представяш.

— Да, разбирам, но не можете ли поне да ми кажете дали е жив?

— Какво пък… Това не би трябвало да е поверителна информация. За съжаление обаче не мога да ти кажа, защото и аз не знам.

— Какво?

— Парите идват от семеен фонд. Той ми остави нареждане да плащам, докато не ми нареди да спра. Оттогава не съм чул нищо за него. Това ме навежда на мисълта, че… Как да ти кажа, според мен е изчезнал. И затова не мога да отговоря на въпроса ти.

— Изчезнал? Просто го няма?

— Поне така се смята. Слушай, защо не дойдеш в кантората ми и…

— Не мога. Заминавам за Нотингам.

— Добре, тогава ми пиши или накарай майка си да ми пише и аз ще ти кажа, каквото знам. Но трябва да разбереш, това не е разговор за телефон.

— Добре, но не можете ли поне да ми кажете къде е изчезнал?

— Както вече ти казах, такова е общото мнение. По онова време вестниците писаха. Знаеш ли, че той беше изследовател?

— Да, мама ми е казвала някои неща…

— Е, той беше ръководител на една експедиция, която просто изчезна преди десетина години.

— Къде?

— В Далечния север. В Аляска, струва ми се. Можеш да провериш в библиотеката. Защо не…

Но в този момент минутите за разговор изтекоха, а Уил нямаше повече дребни. Сигналът забръмча в ухото му. Той окачи слушалката и се огледа.

Сега най-много му се искаше да се обади на майка си. С усилие се сдържа да не набере номера на госпожа Купър, защото, ако чуеше гласа на майка си, трудно щеше да устои на желанието да се върне при нея, а ако му се поддадеше, означаваше да се изложи на опасност. Но можеше да й прати картичка.

Избра изглед от града и написа на гърба: „Мила мамо, добре съм и съм на сигурно място. Скоро ще се видим. Надявам се, че при теб всичко е наред. Обичам те. Уил.“ После написа адреса, залепи марка и притисна за миг картичката до гърдите си, преди да я пусне в пощенската кутия.

Наближаваше обяд. Уил се намираше на главната търговска улица, където автобусите си проправяха път сред тълпите от пешеходци. Започваше да осъзнава колко е уязвим — беше работен ден и децата на неговата възраст трябваше да са на училище. Къде можеше да отиде?

Не му отне много време да се скрие. Уил можеше да изчезне без особено усилие, защото беше много добър в умението да става незабележим. Дори се гордееше с изкуството си. Начинът да стане невидим много наподобяваше този на Серафина Пекала. Достатъчно беше да направи така, че с нищо да не привлича вниманието. Да стане част от пейзажа.

Той познаваше добре света, в който живееше, затова влезе в една книжарница и си купи химикалка и бележник с твърда подложка. От училищата често изпращаха групи деца на проучвания по магазините и ако си дадеше вид, че се занимава, точно с това, никой нямаше да го заподозре, че е избягал от час.

Той тръгна по улицата, като се преструваше, че си води бележки, и се упъти към градската библиотека.

В това време Лира си търсеше тихо местенце, за да извади алетиометъра. В нейния Оксфорд бързо щеше да открие дузина такива места, но този град беше така смущаващо различен, с разхвърляни тук-там познати до болка сгради сред множеството несънувани чудеса. Защо ли им беше притрябвало да рисуват тези жълти линии по улиците? И какви бяха тези бели точици, осеяли тротоарите? (В нейния свят не бяха и чували за дъвка.) Какво означаваха червените и зелените лампи по ъглите на улиците? Всичко това беше далеч по-неразгадаемо от алетиометъра.

Но ето че пред нея се изпречиха вратите на колежа „Сейнт Джон“, които двамата с Роджър бяха прескочили една вечер, за да устроят фойерверки сред цветните лехи. Този древен камък на ъгъла с Кати стрийт й беше познат с инициалите СП, издълбани върху него — тя беше видяла с очите си Саймън Парслоу да ги дълбае! Някой в този свят със същите инициали беше стоял тук и от нямане какво да прави се беше занимавал със същото.

Но може би и тук имаше Саймън Парслоу.

И Лира.

При тази мисъл я побиха тръпки, а Панталеймон в облика на мишка потрепери в джоба й. Лира тръсна глава — в този свят и така имаше достатъчно загадки, не беше нужно и да си въобразява какво ли не.

Друго, по което тукашният Оксфорд се различаваше от нейния, бяха тълпите от хора, които се движеха по тротоарите, влизаха и излизаха от сградите. Най-различни хора, жени, облечени като мъже, африканци, дори група тартари, които вървяха като стадо след водача си, всичките спретнато облечени и с някакви черни кутийки, провесени на врата. Отначало ги гледаше със страх, защото нямаха демони, а в нейния свят на такива хора се гледаше като на призраци, ако не и нещо по-лошо.

Но те изглеждаха съвсем живи и това беше най-странното. Тези същества се движеха бодро и чевръсто, сякаш бяха истински хора, и Лира трябваше да признае, че сигурно са такива, а демоните им са вътре в тях като този на Уил.

След като вървя така около час, кръстосвайки тази пародия на Оксфорд, почувства глад и си купи шоколад с двайсетфунтовата банкнота. Продавачът я изгледа странно, но явно беше индус и може би не я разбра добре, въпреки че тя се опитваше да говори отчетливо. С рестото си купи ябълка на Покрития пазар, който й напомни за истинския Оксфорд повече от всичко видяно досега, и тръгна към парка. Озова се пред величествена сграда, която изглеждаше съвсем по оксфордски, макар да я нямаше в нейния свят. Лира седна на тревата отвън да хапне и се загледа с одобрение в красивата постройка.

Скоро установи, че сградата е музей. Вратите бяха отворени и тя влезе. Вътре откри препарирани животни, скелети на изкопаеми и сандъчета с минерали, също като в Кралския геоложки музей, който беше посещавала с госпожа Колтър в нейния Лондон. В дъното на голямата зала от стомана и стъкло имаше врата, през която се влизаше в друга зала, почти празна, и това я привлече. Алетиометърът все още не й излизаше от ума, но в това второ помещение я заобикаляха все познати неща — витрини, пълни с дебели кожени дрехи, същите като нейните, шейни, резбовани моржови зъби и харпуни за лов на тюлени. Хиляди трофеи, находки и магически предмети, оръжия и инструменти, и не само от Арктика, а и от всяка част на този свят.

Колко странно! Тези дрехи от кожа на карибу бяха съвсем същите като нейните, но хамутите на шейната бяха закрепени по различен начин. Ала на снимката, на която се виждаха ловци самоеди като че бяха снимани същите двама души, които я отвлякоха в Болвангар! И въжето се беше протъркало и беше вързано на съвсем същото място, а тя го знаеше много добре, защото в продължение на няколко мъчителни часа възелът се беше впивал в тялото й… Какви бяха тези загадки? Дали все пак в крайна сметка нямаше само един свят, който спеше и в съня си виждаше други светове?

Но тогава се натъкна на нещо, което отново й напомни за алетиометъра. В една стъклена витрина с боядисани в черно дървени рамки имаше множество човешки черепи, някои от тях с дупки, пробити на различни места — отпред, отстрани, на темето. Черепът в средата имаше две отвърстия. На табелката беше написано с тънки витиевати букви, че тази операция се нарича трепанация. Обясняваше се също, че дупките са пробити приживе, защото костта е зараснала и се е загладила по ръбовете. При един от черепите не беше така отвърстието беше пробито от стрела с бронзово острие, което още стърчеше от костта, а краищата на дупката бяха остри и назъбени, така че разликата ясно се виждаше.

Точно това правеха северните тартари в нейния свят. На същата операция се беше подложил Станислаус Груман по мнението на Професорите от „Джордан“, които го познаваха. Лира се озърна крадешком наоколо, не видя никого и извади алетиометъра.

Съсредоточи вниманието си върху черепа в средата и попита: „На какъв човек е принадлежал този череп и защо са му направили тези дупки?“

Докато стоеше, погълната от заниманието си, под струящата от стъкления покрив светлина с танцуващи прашинки, тя не забеляза, че я наблюдават.

Едър мъж около шейсетте в добре ушит ленен костюм и панамена шапка в ръка стоеше в галерията над залата и гледаше през изящната плетеница на металния парапет.

Сивата му коса беше гладко сресана назад над загорялото, почти без бръчица чело. Очите му бяха големи, тъмни, с дълги ресници, настойчиви. Тъмното връхче на езика му час по час изскачаше в ъгълчето на устните и ги облизваше. Белоснежната кърпичка в джобчето на сакото беше напоена със силен одеколон, толкова тежък, че напомняше за миризмата на онези оранжерийни растения, в чието силно ухание като че се долавя дъх на разложение.

От няколко минути мъжът наблюдаваше Лира. Той вървеше по галерията над главата и, докато тя се движеше долу, а когато момичето застана пред витрината с черепите, също спря, като я поглъщаше с поглед — острата й невчесана коса, синината на бузата, новите дрехи, голата шия, сведена над алетиометъра, голите крака.

Извади кърпичката от джобчето и попи потта от челото си, после бавно заслиза по стълбите.

Лира беше погълната от вида на странните предмети. Тези черепи бяха невъобразимо стари. На картончето пишеше само: „Бронзова ера“, но алетиометърът, който никога не лъжеше, твърдеше, че притежателят на черепа с двете дупки е живял преди трийсет и три хиляди двеста петдесет и четири години и е бил магьосник, а дупките са били пробити, за да могат боговете да влязат в главата му. Понякога алетиометърът имаше навика да отговаря на въпроси, които Лира не беше задавала, и сега небрежно добави, че около черепите с дупките има много повече Прах, отколкото около онзи със стрелата.

Какво ли значеше това? Лира излезе от унеса и се върна в настоящето, за да открие, че не е сама. В съседната витрина се вглеждаше възрастен мъж в светъл костюм, от когото се разнасяше сладникава миризма. Той й напомни за някого, но за кого ли?

Мъжът усети, че тя го наблюдава, и вдигна поглед.

— Черепите ли гледаш? — попита той с усмивка. — Какви странни неща правят понякога хората със себе си!

— М-м — беше единственият отговор, който получи.

— А знаеш ли, че някои още го правят?

— Да.

— Хипитата и разни като тях. Е, ти си твърде млада, за да помниш хипитата. Но разправят, че това било като да вземаш наркотици, само че още по-ефикасно.

Лира вече беше прибрала алетиометъра в раницата и сега се чудеше как да се измъкне. Още не беше задала главния въпрос, а този възрастен мъж я занимаваше с приказки. Човекът изглеждаше мил и определено миришеше хубаво. Беше се приближил и ръката му уж неволно докосна нейната, докато се навеждаше над витрината.

— Направо да се чудиш, а? Никаква упойка, никакви дезинфектанти, може би дори са го правели с каменни инструменти. Жилав народ трябва да са били! А теб май не съм те виждал тук. Аз идвам доста често. Как се казваш?

— Лизи.

— Лизи… Е, Лизи, здравей! Аз съм Чарлз. Ти в Оксфорд ли учиш?

Лира се поколеба.

— Не — каза накрая.

— На екскурзия ли си тук? Какво пък, избрала си хубаво място за разглеждане. Какво те интересува най-много?

Този човек я озадачаваше повече от всеки друг, с когото се беше срещала напоследък. Беше мил и дружелюбен, чисто и елегантно облечен, но Панталеймон в джоба й се опитваше да привлече вниманието й и я предупреждаваше да внимава, защото го връхлиташе някакъв смътен спомен. Имаше и нещо друго — миризмата, дори не миризма, а представата за гниене, за разложение. Това й напомни за двореца на Йофур Ракнисон, където въздухът беше напарфюмиран, но на пода не можеше да се стъпи от мръсотия.

— Какво ме интересува? — повтори тя. — О, всичко! Тези черепи ми станаха интересни току-що, като ги видях. Не мога да повярвам, че някой може да пожелае нещо такова! Ужасно е.

— Аз самият нямам желание, но те уверявам, че се прави. Мога да те заведа при един човек, който се е подложил на това — каза мъжът, като я гледаше така дружелюбно, че тя почти се изкуши. Но тогава забеляза тъмното крайче на езика му, чевръсто като на змия, влажно от слюнката, и поклати глава.

— Трябва да тръгвам. Благодаря за поканата, но не мога. Чакат ме. Една приятелка, при която живея.

— Да, разбира се — съгласи се той. — Приятно ми беше да си поговорим. Довиждане, Лизи.

— Довиждане.

— О, щях да забравя! Ето, тук са името и адресът ми — мъжът й подаде визитната си картичка. — Ако пожелаеш да научиш повече за тези неща…

— Благодаря — вежливо отвърна Лира и прибра визитката в джобчето на раницата.

Мъжът я изпроводи с поглед.

Лира излезе от музея и сви към парка, който помнеше като игрище за крикет и други спортове. Потърси си тихо местенце под дърветата и отново извади алетиометъра.

Този път го попита къде да намери учен, който да знае нещо за Праха. Отговорът беше прост: в еди-коя си стая на високата масивна сграда зад гърба й. Лира беше започнала да подозира, че и уредът има свои настроения, също като човек, и знаеше, че ще последва още нещо — толкова бързо и припряно дойде отговорът.

Така и стана. „Трябва да насочиш вниманието си към момчето. Твоята задача е да му помогнеш да намери баща си. Съсредоточи се върху това.“

Лира примигна. Беше искрено изумена. Уил се беше появил от нищото, за да й помогне, това беше от ясно по-ясно. При мисълта, че е изминала целия този път, за да помогне на него, дъхът й секна.

Но алетиометърът още не беше свършил. Дългата стрелка отново трепна.

„Не лъжи учения.“

Тя уви уреда в кадифето и отново го пъхна в раницата, изправи се и се огледа за сградата, в която трябваше да е ученият. Тръгна към нея, но се чувстваше непохватна и уязвима.

 

Уил лесно намери библиотеката. Библиотекарката с готовност му повярва, че събира сведения за кръжока по география, и му помогна да намери течението на „Таймс“ за годината на раждането му същата, в която беше изчезнал баща му. Уил седна и прегледа азбучния показалец. Името Джон Пари се споменаваше няколко пъти във връзка с археологическа експедиция.

Всеки месец беше на отделен микрофилм. Той ги поставяше един по един в проектора, преглеждаше ги и нетърпеливо изчиташе всичко, което го интересуваше. В първата статия се говореше за заминаването на експедицията за Аляска. Тя беше спонсорирана от Археологическия институт на Оксфордския университет и имаше за задача да проучи един район, където се предполагаше, че могат да бъдат открити ранни човешки селища. В състава на експедицията беше включен професионалният изследовател Джон Пари, бивш офицер от Военноморския флот.

Втората статия беше публикувана шест седмици по-късно. В нея кратко се споменаваше, че експедицията е достигнала Североамериканската арктическа изследователска станция в Нуниатак, Аляска.

Третата беше писана два месеца по-късно. В нея се казваше, че сигналите от Изследователската станция остават без отговор и Джон Пари и другарите му се смятат за изчезнали.

След тази статия следваха още няколко, в които се описваха безплодните търсения на спасителните групи, полетите над Берингово море, реакциите на Археологическия институт, интервюта с близките…

Сърцето му заби лудо, защото имаше и снимка на собствената му майка. С бебе на ръце. Той самият.

Статията беше доста банална — стандартната история за безутешна вдовица, която с трепет чака вести от изгубения си съпруг — и не даваше никакви полезни сведения. Имаше един кратък абзац, в който се споменаваше, че Джон Пари направил успешна кариера като морски офицер, но се оттеглил, за да се посвети на организирането на географски и научни експедиции, и това беше всичко.

В показалеца нямаше нищо повече и Уил вдигна глава разочарован. Все някъде трябваше да има още информация, но къде да я търси? А ако се забавеше повече, със сигурност щяха да го открият…

Той върна филмите на библиотекарката и попита:

— Можете ли да ми кажете адреса на Археологическия институт?

— Ще потърся… В кое училище учиш?

— В „Сейнт Питър“.

— Това май не е в Оксфорд?

— Не, в Хемпшир е. С класа сме на екскурзия, нещо като проучване на място…

— Ясно. Та какво ти трябваше? Археология… Ето го!

Уил си преписа адреса и телефонния номер. Вече беше обявил, че не познава Оксфорд, така че без притеснение попита как да го намери. Институтът не беше далеч. Той благодари на библиотекарката и си тръгна.

 

Вътре във фоайето имаше голямо бюро, зад което седеше портиер.

— Къде отиваш? — попита той.

Лира се почувства като у дома си. Усети как в джоба й Панталеймон също се развесели.

— При един човек на втория етаж, имам съобщение за него — отвърна момчето.

— Кой е той?

— Доктор Листър.

— Доктор Листър е на третия етаж. Можеш да оставиш при мен това, което носиш, аз ще му го предам.

— Да, но на него му трябва в момента. Той помоли. Освен това не мога да му го оставя, защото трябва да му го предам устно.

Портиерът я изгледа изпитателно, но хрисимият й вид можеше да заблуди и най-проницателния наблюдател. Той кимна и отново се върна към вестника си.

Естествено, алетиометърът не можеше да каже на Лира кой работи в сградата. Тя беше прочела името на доктор Листър върху едно от множеството чекмеджета зад гърба на портиера — когато си дадеш вид, че знаеш при кого отиваш, имаш много по-големи шансове да те пуснат. В някои отношения Лира познаваше света на Уил по-добре от самия него.

На втория етаж имаше дълъг коридор. През една открехната врата се виждаше празна аудитория, а в друга, по-малка стая двама учени обсъждаха нещо пред черна дъска. Стените на стаите и коридора бяха голи и гладки — нещо, което в съзнанието на Лира се свързваше с нищетата, а не с мъдростта и достолепието на Оксфорд. Все пак тухлените стени бяха хубаво боядисани, вратите бяха от тежко дърво, а парапетите — от лъскав метал, значи в тях бяха вложени доста пари. Просто този свят беше странен по свой собствен начин.

Скоро откри вратата, за която й беше казал алетиометърът. Табелката, окачена на нея, гласеше: Отдел за изследване на тъмната материя. Отдолу някой беше надраскал РИП, а друг беше добавил с молив: Директор Лазарус.

На Лира това нищо ней говореше. Тя почука и отвътре се отзова женски глас:

— Влезте!

Стаята беше малка, претъпкана с камари книги и папки, които заплашваха всеки момент да се сгромолясат, а по стените висяха табла с числа и формули. На вратата беше окачена рисунка, която Лира прецени като китайска. През отворената врата се виждаше втора стая с някаква сложна анбарна апаратура, която в момента не работеше.

Лира беше донякъде изненадана, че ученият, когото търси, е жена. Но алетиометърът не й беше казал да търси мъж, а от този свят можеха да се очакват и по-големи изненади. Жената седеше пред някакво устройство, което показваше цифри и фигури на малък стъклен екран, а пред него върху поставка от слонова кост бяха наредени на правилни групички всички букви от азбуката. Жената натисна една от тях и екранът угасна.

— Ти коя си? — попита тя.

Лира затвори вратата. Помнеше добре какво я беше посъветвал алетиометърът и потисна първия си порив да излъже.

— Лира Златоуста — отвърна. — А вие как се казвате?

Жената премигна. Лира предположи, че още няма четиридесет, може би беше малко по-възрастна от госпожа Колтър. Имаше къса черна коса и червени бузи. Беше с бяла престилка, под която се виждаше зелена блуза и чифт от онези сини платнени панталони, които в този свят толкова харесваха.

Жената прокара пръсти през късата си коса и изрече:

— За днес ти си второто неочаквано нещо, което ми се случва. Аз съм доктор Мери Малоун. Какво искаш?

— Искам да ми кажете за Праха — отвърна Лира, като преди това внимателно се огледа, за да се увери, че са сами. — Знам, че знаете за него. Мога да го докажа. Трябва да ми кажете!

— Да ти кажа за Праха? Не разбирам за какво говориш.

— Вие може да го наричате другояче. Това са елементарни частици, в моя свят им казват частици на Русаков, но обикновено ги наричат Праха. Не е лесно да ги видиш, но се знае, че идват от космоса и се лепят за хората. Децата ги привличат по-слабо, повече полепват по възрастните. Има и още нещо, което току-що открих бях в музея на същата тази улица и видях черепи с дупки по тях, като онези, които правят тартарите. Около тях имаше много повече Прах, отколкото около черепа, който нямаше такава дупка. Кога е била бронзовата ера?

Жената я гледаше с широко отворени очи.

— Бронзовата ера ли? Господи, откъде да знам? Преди около пет хиляди години.

— Тогава са сбъркали надписа на табелката. Черепът с двете дупки беше на трийсет и три хиляди години.

В този миг Лира млъкна, защото доктор Малоун изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Страните й бяха побледнели. Тя притисна ръка към сърцето си, а с другата здраво сграбчи облегалката на стола.

Онемяла от изумление, Лира я чакаше да дойде на себе си.

— Коя си ти? — промълви най-сетне жената.

— Лира Злато…

— Не, питам те откъде си! Каква си? Откъде знаеш всички тези неща?

Лира въздъхна уморено. Беше забравила колко досадни могат да бъдат учените. Колко е трудно да им кажеш истината, когато една лъжа им се вижда далеч по-лесна за разбиране.

— Идвам от друг свят — започна тя. — И там има Оксфорд, но не е като този. Аз съм оттам. И…

— Чакай, чакай! Откъде каза, че идваш?

— От друго място — реши да бъде тактична Лира. — Не съм оттук.

— Аха, от друго място, значи… Разбирам. Или поне така ми се струва.

— И трябва да разбера за Праха. Защото хората от Църквата в моя свят се боят от него. Мислят го за първородния грях. Затова е много важно. А баща ми… Не! — възкликна тя разпалено, дори тропна с крак. — Не исках да кажа това. Всичко обърках!

Доктор Малоун погледна сбърчените й вежди и свитите юмруци, синините на бузата и крака й, и изрече:

— Божичко, дете, успокой се…

Тя се облегна назад и разтърка очите си, зачервени от умора.

— Защо изобщо те слушам? Трябва да съм полудяла. Работата е там, че си попаднала на единственото място на света, където можеш да получиш отговор на въпроса си, но отделът всеки момент ще бъде закрит… Онова, за което говориш — твоят Прах, — е нещо, което изследваме от известно време насам, и тази работа с черепите в музея ми подейства така, защото… О, не, прекалено много ми идва вече! Толкова съм уморена… Искам да те изслушам, повярвай ми, но не сега. Казах ли ти, че се канят да закрият отдела? Имам една седмица да измисля нещо за пред финансовата комисия, но не виждам никаква надежда… Тя се прозя широко.

— А коя беше първата изненада за днес? — попита Лира.

— О, да. Един човек, на когото разчитах да ни подкрепи пред комисията по финансирането, се отказа от нас. Всъщност май че не беше чак толкова неочаквано.

Тя отново се прозя.

— Ще направя кафе, иначе ще заспя. Ти искаш ли?

Жената напълни електрическия чайник и сложи в две чаши разтворимо кафе, а в това време Лира разглеждаше китайската рисунка на вратата.

— Какво е това? — попита тя.

— Китайска е. Символите на И-дзин. Знаеш ли какво е това? В твоя свят има ли го?

Лира я погледна с присвити очи — какво беше това, ирония ли?

— Някои неща са същите, други са различни — отвърна момичето. — Аз не знам всичко за моя свят. Може и тоя дзин да го има.

— Извинявай — кимна доктор Малоун. — Да, може и да го има.

— Какво е това тъмна материя? — попита Лира. — Пише го на табелката отвън.

Доктор Малоун отново седна и придърпа с крак стол и за Лира.

— Тъмна материя е онова, което екипът ни търси. Никой не знае какво точно представлява. Работата е там, че във вселената има далеч повече неща, отколкото можем да видим. Можем да видим звездите, галактиките и светещите обекти, но има нещо, което ги държи и им пречи да се разпаднат. Нещо, което създава гравитацията. Никой обаче не може да го засече. Ето защо има множество изследователски проекти, чиято цел е да открият какво е то, а нашият е само един от тях.

Лира цялата беше слух. Най-сетне жената говореше сериозно.

— А според вас какво е то? — попита тя.

— Ами, според нас… — започна доктор Малоун, но в този миг водата в чайника завря и тя трябваше да стане, за да направи кафето, след което продължи: — Ние мислим, че това са някакви елементарни частици. Нещо напълно различно от всичко, открито досега. Само че е много трудно да бъдат засечени… Ти къде учиш? Имаш ли някаква представа от физика?

Лира усети как Панталеймон лекичко се отърква в ръката й предупреждение да не се ядосва. Хубаво беше, че алетиометърът я предупреди да не лъже, но й беше напълно ясно какво ще стане, ако каже истината. Трябваше да внимава и просто да избягва преките лъжи.

— Да — каза тя. — Знам нещичко. Но не и за тъмната материя.

— Ние се опитваме да засечем тези почти неоткриваеми частици сред шума на всички останали, които се блъскат наоколо. Обикновено детекторите се поставят на стотици метри под земята, но ние създадохме около детектора силово поле, което спира ненужните частици и пропуска само онези, които ни интересуват. После усилихме сигнала и го вкарахме в компютъра.

Жената подаде на Лира чаша кафе. Нямаше захар и мляко, но в едно чекмедже се намериха няколко бисквити с канела и момичето лакомо захапа една от тях.

— И се натъкнахме на картина, която пасва — продължи доктор Малоун. — Поне така си мислим. Но всичко е толкова странно… Защо ли ти разправям тези неща? Не би трябвало да го правя. Това не е публикувано, не е обсъждано на научен съвет, дори не е документирано. Днес наистина не съм на себе си. — Тя се прозя така продължително, че сякаш никога нямаше да затвори уста. — Е, оказва се, че нашите частици са странни дяволчета, в това не може да има съмнение. Нарекохме ги сенчести частици, Сенки. Знаеш ли защо за малко не паднах от стола одеве, когато спомена за черепите в музея? Един от екипа ни е археолог любител. Един ден той откри нещо, в което не можехме да повярваме. Но не можехме и да го пренебрегнем, защото то обясняваше една от най-щурите ни хипотези за Сенките. Знаеш ли, те са разумни! Няма измама, това е самата истина. Сенките са частици на съзнанието. Чувала ли си някога нещо толкова глупаво? Нищо чудно, че не искат да ни подновят субсидиите.

Доктор Малоун отпи от кафето си. Лира поглъщаше всяка нейна дума като жадно цвете.

— Да — заговори отново жената. — Те знаят, че сме тук. И ни отговарят. Най-голямото безумие обаче тепърва предстои: не можеш да ги видиш, освен, ако не се стремиш към това. Трябва да доведеш ума си до определено състояние. Да си едновременно спокоен и нащрек. Да можеш… Къде беше тоя цитат?

Тя се порови из книжата на бюрото и откри едно листче, на което някой беше написал със зелено мастило:

— „…да можеш да се отдадеш на несигурността, загадките, съмненията, без изнервящото преследване на факта и причината“. Трябва да доведеш ума си до това състояние. Писал го е поетът Кийтс, между другото. Онзи ден го открих. Та, довеждаш ума си до това състояние и после започваш да търсиш в Пещерата…

— Пещерата ли? — повтори Лира.

— Извинявай, в компютъра. Ние му казваме Пещерата. Сенки по стените на пещерата, както е казал Платон. Пак нашият археолог. Той го раздава интелектуалец. Но сега е в Женева на интервю за работа и не знам кога ще се върне… Та докъде бях стигнала? Аха, до Пещерата. Влезеш ли веднъж в нея, Сенките ти отговарят, стига да мислиш. В това не може да има никакво съмнение. Те се събират около мисълта като птичи ята…

— А черепите?

— Тъкмо стигнах до тях. Оливър Пейн, същият този колега, един ден си играеше с компютъра и проверяваше разни неща. Беше толкова странно! За един физик цялата работа би трябвало да изглежда напълно безсмислена. Той взе парче слонова кост, просто част от зъб, и се оказа, че около него няма Сенки. Никаква реакция. Обаче при шахматните фигури от слонова кост съвсем не беше така. Едно обикновено парче дърво не реагираше, но дървеният линеал беше нещо съвсем друго. Да не говорим за издяланата от дърво статуетка… За Бога, става дума за елементарни частици! За нищожно малки късчета материя. Те знаеха какво представляват тези предмети! Всичко, свързано по някакъв начин с човешката дейност и човешката мисъл, е заобиколено от Сенки… Тогава Оливър, доктор Пейн, уреди чрез някакъв негов приятел в музея да ни дадат няколко от онези черепи, за да изследваме колко назад във времето може да се наблюдава този ефект. Тридесет-четиридесет хиляди години — и нататък нямаше нищо. Преди това не е имало Сенки. А след това стават много. Това е горе-долу времето, когато се появява човекът в сегашния си вид. Имам предвид нашите далечни предшественици, които са били хора като нас…

— Това е Прахът — авторитетно заяви Лира. — Няма какво друго да е.

— Така е, но не можеш да напишеш подобно нещо в искането за субсидии, ако държиш да те приемат на сериозно. Звучи направо безсмислено. Просто не може да съществува, и толкова. Ако не е немислимо, в най-добрия случай е неуместно. И при всички положения смущаващо.

— Искам да видя Пещерата — каза Лира и се изправи.

Доктор Малоун прокара пръсти през косата си и примигна. Личеше, че едва си държи очите отворени.

— Какво пък, не виждам защо да не я видиш — съгласи се тя, — Утре може и да я няма. Ела с мен.

Съседната стая беше по-голяма и претъпкана с електронно оборудване.

— Ето това е — доктор Малоун посочи един празен екран, който светеше в сиво. — Зад всички тези жици е детекторът. За да видиш Сенките, трябва да те свържа с електродите. Като при измерване на мозъчните вълни.

— Искам да опитам — настоя Лира.

— Нищо няма да видиш. Пък и аз съм уморена. Много е сложно…

— Моля ви! Знам какво правя!

— Така ли? Де да беше така и с мен! Не, за Бога. Това е скъп, труден научен експеримент. Не можеш да нахълтваш тук и да си играеш, все едно си в компютърен клуб… Всъщност, откъде идваш? Не трябва ли да си на училище? И как успя да се промъкнеш тук?

Тя отново потърка очите си, все едно сега се събуждаше. Лира цялата трепереше. „Кажи истината“ — мина й през ума.

— Стигнах дотук благодарение на ето това — отговори и измъкна алетиометъра.

— Това пък какво е? Компас?

Доктор Малоун протегна ръка и пое уреда. Очите й се разшириха.

— Господи, та то е златно! Къде, за Бога…

— Мисля, че върши същото като вашата Пещера. И точно това искам да установя. Ако успея да отговоря на някой въпрос, чийто отговор знаете само вие, ще ми позволите ли да надникна в Пещерата?

— Какво, сега ще си играем на врачки ли? Какво е това нещо?

— Моля ви! Попитайте ме, каквото искате!

Доктор Малоун сви рамене.

— Добре. Кажи ми… Кажи ми какво правех, преди да се захвана с тази работа.

Лира грабна алетиометъра от ръката й и трескаво завъртя стрелките. Усещаше как умът й търси точните символи още преди стрелките да са стигнали до тях. Дългата стрелка трепна и се завъртя. Лира проследи движението й, като настройваше съзнанието си на нужната вълна.

Само след миг тя примигна и въздъхна, сякаш излизаше от унес.

— Била сте монахиня. Никога не бих допуснала. Нали монахините остават завинаги затворени в манастирите си? Но вие сте престанала да вярвате в църквата и те са ви освободили. В моя свят е съвсем различно.

Доктор Малоун седна на стола и я загледа втренчено.

— Вярно е, нали? — попита Лира.

— Да. И ти го каза това…

— Моят алетиометър. Мисля, че работи с помощта на Праха. Аз изминах целия този път, за да науча нещо за Праха, и той ми каза да дойда при вас. Ето защо предположих, че вашата тъмна материя е същото. А сега мога ли да надникна в Пещерата?

Доктор Малоун поклати глава, но това не беше отказ, а просто безпомощност. Накрая разпери ръце.

— Добре. Струва ми се, че сънувам. Тогава защо да не продължа? Тя се завъртя в стола си и натисна няколко клавиша. Разнесе се тихо бръмчене. Този шум накара Лира да си поеме дълбоко дъх. Беше същият като в онази ужасна бяла стая в Болвангар, където сребърната гилотина едва не я раздели завинаги от нейния Панталеймон. Тя усети трепета му и пъхна ръка в джоба си да го успокои. Доктор Малоун не забеляза нищо — беше твърде заета да натиска клавишите върху поставката от слонова кост. Екранът промени цвета си и върху него изникнаха дребни буквички и цифри.

— Сега седни тук — каза тя и отстъпи стола на Лира, после отвори някакво малко бурканче. — Трябва да те намажа с гел, за да улесня контакта с кожата ти. Лесно се мие. Не мърдай.

Доктор Малоун прикрепи към главата на момичето шест проводника, всеки, от които завършваше с малка възглавничка. Лира седеше неподвижно, но дъхът й се ускори и сърцето й заби трескаво.

— Готово, вече си свързана. Стаята е пълна със Сенки. Цялата вселена е пълна със Сенки. Това обаче е единственият начин да ги видим. Изхвърли всичко ненужно от мислите си и гледай в екрана.

Лира се подчини. Стъклото беше тъмно и празно. Виждаше смътно собственото си отражение и това беше всичко. Тя се опита да си представи, че тълкува алетиометъра, и зададе въпроса: „Какво знае тази жена за Праха? И какви са въпросите, които задава?“

Премести мислено стрелките на алетиометъра по циферблата и в този миг екранът светна. Изумлението наруши концентрацията й и екранът тутакси угасна. Тя не забеляза вълнението на доктор Малоун, която приседна на едно бюро. Намръщи се, приведе се напред и отново се опита да се съсредоточи.

Този път уредът реагира мигновено. Поток от танцуващи светлини, които поразително напомняха воалите на Аврора, се люшна върху екрана. Те се оформиха в рисунък, който се задържа само за миг и се разпадна, за да се превърне в нови очертания и багри, които се извиваха, трептяха и избухваха във фойерверки от разноцветни искри. Докато ги гледаше, Лира изпитваше чувството, че се намира някъде на ръба на познанието. Помнеше това чувство от времето, когато започваше да разбира алетиометъра.

Сега тя зададе друг въпрос: „Това Прах ли е? Същият, който движи стрелката на алетиометъра?“

Екранът отговори с нова игра на форми и багри, която Лира изтълкува като „да“. Тогава й хрумна нова мисъл и тя се обърна към доктор Малоун. Жената седеше с отворена уста, подпряла главата си с ръка.

— Какво има? — попита Лира.

Екранът угасна. Доктор Малоун примигна.

— Какво става? — отново попита Лира.

— Нищо, просто това е най-добрата демонстрация, която съм виждала досега. Какво направи? За какво мислеше?

— Мислех си, че можете да го направите по-ясно.

— По-ясно ли? Та сега беше по-ясно отвсякога!

— Само че какво означава? Вие можете ли да го разтълкувате?

— Е, не можеш да го четеш като писмо, това е ясно. Просто така реагират Сенките на вниманието, което им оказваш. Това само по себе си е революция — че отговарят на съзнанието ни.

— Не — възрази Лира, — говорех за цветовете и формите. Тези Сенки могат да правят и други неща. Да се оформят така, както ние пожелаем. Могат да рисуват картини, ако ние поискаме. Погледнете.

Тя се обърна към екрана и отново се съсредоточи, но този път си представи, че има пред себе си алетиометъра с всичките му трийсет и шест символа, разположени върху циферблата. Така добре ги познаваше, че пръстите й сами се движеха, докато местеше въображаемите стрелки към свещта (знанието), алфа и омега (езика) и мравката (усърдието) и оформяше въпроса: „Какво трябва да направят тези хора, за да започнат да разбират езика на Сенките?“

Екранът отговори мигновено и сред хаоса от линии и светлини изплуваха отчетливи картини — компас, алфа и омега, светкавица, ангел. Всяка картина просветна по няколко пъти, след което последва нова серия — камила, градина, луна.

Лира бързо схвана значението им и се откъсна от екрана, за да обясни. Този път доктор Малоун се беше облегнала назад, бяла като платно, а пръстите й стискаха ръба на масата.

— Сега те говорят на моя език, езика на картините — обясни Лира. — Също като алетиометъра. Но казват, че могат да говорят и на обикновения човешки език, ако приспособите машината така, че на екрана да излизат думи. Но ще трябва много внимателно да изчислите всичко — това означава компасът, а светкавицата е анбарна, електрическа енергия, много енергия. Ангелът е вест. Има неща, които те искат да ни кажат. Камилата означава Азия, Далечният изток, но не съвсем точно. Не знам за коя страна става дума — може би за Китай. В тази страна говорят за Праха, исках да кажа за Сенките, по свой собствен начин, който прилича на моя и на вашия. При мен е с картинки, а при тях с пръчици. Май че става дума за тази рисунка на вратата, но не я разбирам много добре. Когато я видях за пръв път, си помислих, че е важна, но не знаех защо. Изглежда има много начини да се разговаря със Сенките.

Доктор Малоун беше слисана.

— И-дзин — промълви тя. — Да, той наистина идва от Китай и е нещо като начин за предсказване на бъдещето… И наистина използват пръчици. Сложили сме това нещо на вратата само за украса — бързо добави тя, сякаш искаше да убеди Лира, че не гледа сериозно на тези неща. — Какво искаш да кажеш, че когато гадаят с помощта на И-дзин, хората всъщност разговарят със сенчестите частици? С тъмната материя?

— Да. Вече ви казах, има много начини. Преди не го разбирах. Мислех, че начинът е само един.

— Онези картинки на екрана… — започна доктор Малоун.

В съзнанието на Лира проблесна внезапна догадка и я накара да се обърне към екрана. Едва беше започнала да формулира въпроса, когато изображенията изникнаха и започнаха да се сменят така стремително, че доктор Малоун не успяваше да ги проследи. Лира обаче знаеше какво означават и се обърна към нея:

— Те казват, че и вие сте важна. Имате да свършите някаква важна работа. Не знам каква, но съм сигурна, че е така. Затова най-добре ще е да накарате машината да използва думи, за да разбирате какво ви казва.

Доктор Малоун мълчеше. Накрая промълви:

— Добре, а откъде идваш все пак?

Лира сви устни. Беше й ясно, че жената, уморена до смърт и напълно отчаяна, при нормални обстоятелства никога не би позволила на едно непознато дете да види работата й и сега започваше да съжалява за постъпката си. Но трябваше дай каже истината.

— Идвам от друг свят — изрече. — Не съм ви излъгала. Намерих пролука и преминах отсам. Трябваше да бягам, защото хората в моя свят ме преследваха и искаха да ме убият. И алетиометърът идва от… от същото място. Даде ми го Ректорът на колежа „Джордан“. В моя свят той съществува, макар че тук го няма. Аз го търсих. И сама открих как да тълкувам алетиометъра. Разбрах как да изхвърля всички мисли от главата си, за да улавям техните. Точно както казахте вие… за съмненията, загадките и така нататък. Затова като погледнах в Пещерата, направих същото и се получи. Значи моят Прах и вашите Сенки са едно и също. И вие можете да направите така, че този екран да ви говори с думи. Тогава ще общувате със Сенките по същия начин, по който аз си говоря с алетиометъра. Но едно не мога да разбера — защо хората в моя свят така го мразят? Праха де, или Сенките. Тъмната материя. Искат да го унищожат. Мислят, че е нещо лошо. Но аз съм уверена, че лошите са те. Виждала съм ги какво правят. Какво са тогава тези Сенки? Добри ли са или лоши?

Доктор Малоун разтърка бузите си и те почервеняха още повече.

— Всичко това е ужасно объркващо — въздъхна тя. — Имаш ли представа колко нелепо звучат понятия като добро и зло в една научна лаборатория? Една от причините да стана учен е точно тази да не ми се налага да мисля за подобни неща.

— Трябва да мислите! — разпалено възкликна Лира. — Не можете да изследвате Праха, Сенките или както искате ги наречете, без да мислите за тези неща. За доброто и злото. И алетиометърът каза същото. Не можете да се откажете. Кога мислят да закрият отдела ви?

— Финансовата комисия заседава в края на седмицата… Защо?

— Значи имате една нощ. Можете да настроите машината така, че да показва букви, вместо картинки. Не е трудно. Тогава ще можете да им покажете и те ще трябва да ви дадат парите, за да продължите. Трябва да разберете всичко за Праха, за Сенките, и да ми кажете. Нали разбирате, алетиометърът не може да ми каже всичко, което ме интересува, но вие можете. Нали мога вече да сваля тези неща?

Лира смъкна електродите от главата си, а доктор Малоун й подаде салфетка да избърше гела и започна да навива кабелите.

— Значи си тръгваш? — попита тя. — Хм, признавам, че това беше най-странният час в живота ми.

— Ще накарате ли машината да показва думи? — попита Лира, докато премяташе раницата си през рамо.

— От това ще има толкова полза, колкото и от молбата за финансиране. Не, слушай! Искам утре пак да дойдеш. Можеш ли? Горе-долу по същото време. Искам да те покажа на някои хора.

Лира присви очи. Дали не беше капан?

— Добре — кимна тя накрая. — Но не забравяйте, има неща, които искам да разбера.

— Да, разбира се. Значи ще дойдеш?

— Да. Щом съм казала, че ще дойда, значи ще дойда. Мисля, че ще мога да ви помогна.

Когато минаваше покрай портиера, той вдигна за миг поглед от вестника и отново се върна към заниманието си.

 

— Разкопките в Нуниатак — каза археологът, като се завъртя в стола си. — Ти си вторият този месец, който ме пита за това.

— Кой е другият? — попита Уил и веднага застана нащрек.

— Мисля, че беше журналист, но не съм сигурен.

— А защо се интересуваше?

— Ставаше дума за един от мъжете, изчезнали с онази експедиция. Това беше в самия разгар на студената война. Звездните войни. Ти си много млад, за да помниш тези неща. Американци и руснаци строяха огромни радарни инсталации из цяла Арктика… Та какво мога да направя за теб?

— Ами… — започна Уил, като се опитваше да изглежда спокоен. — Просто се опитвам да разбера нещо за тази експедиция. В училище учим за праисторическите хора. Случайно прочетох за експедицията и ми стана интересно.

— Както виждаш, не си единственият. На времето се вдигна голям шум. Прегледах всички материали заради онзи журналист. Всъщност става дума не за разкопки, а за предварителни проучвания. Не можеш да започнеш да копаеш, докато не си сигурен, че си струва да си губиш времето с това, затова тази група е трябвало да проучи няколко района и да направи доклад. Всичко на всичко шестима души. Понякога при тези експедиции трябва да обединиш силите си със специалисти от други дисциплини, геолози например, това намалява разходите. Те гледат за техните си работи, ние за нашите. В този случай в екипа е имало физик. Мисля, че е търсел атмосферни частици от високите слоеве. Аврора, Северното сияние. Изглежда е имал балони с радиопредаватели. С тях пътувал още един човек. Бивш военноморски офицер, нещо като професионален изследовател. Трябвало да навлязат в напълно неизвестни територии, а в Арктика полярните мечки са една от най-големите опасности. Археолозите могат да се справят с някои неща, но не са обучени да стрелят, затова човек, който е свикнал да държи оръжие, да се ориентира по звездите и да умее да построи лагер, е много полезен. Но тогава всички изчезнали. Известно време поддържали връзка с местната изследователска станция, но един ден сигналът изчезнал и нищо повече не се чуло за тях. Имало виелица, но това е в реда на нещата. Спасителната група открила последния им лагер, кажи-речи непокътнат, макар че мечките били изяли провизиите им, ала от хората нямало и следа. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Да — кимна Уил. — Благодаря. А… онзи журналист… Казахте, че се интересувал от един от мъжете. От кого?

— От изследователя, Джон Пари.

— Той как изглеждаше? Журналистът, де…

— Защо толкова се интересуваш?

— Защото… — Уил не можа да измисли никаква благовидна причина. Просто не биваше да повдига въпроса. — А, нищо, просто питам.

— Доколкото си спомням, беше едър блондин. С много светла коса.

— Да, благодаря — каза Уил и си тръгна.

Мъжът смръщи вежди, но не каза нищо, само го изпроводи с поглед. Момчето забеляза, че посяга към телефона, и побърза да се махне.

Уил целият трепереше. Така нареченият журналист беше един от мъжете, посетили дома му. Висок и толкова рус, че сякаш нямаше вежди и мигли. Не онзи, който падна по стълбището, а другият, който се появи на вратата на хола, когато Уил изтича надолу и прескочи трупа.

Само че той не беше журналист.

Наблизо имаше някакъв голям музей. Уил влезе, като държеше демонстративно бележника, и седна в една галерия, пълна с картини. Целият трепереше и му се гадеше, защото съзнанието, че е отнел човешки живот, че е убиец, го връхлетя с нова сила. Досега успяваше да не мисли за това, но случилото се го глождеше отвътре. Беше убил човек.

Поседя така около половин час — може би най-тежкият в живота му. Хората влизаха и излизаха, разглеждаха картините и тихо разговаряха. Никой не му обръщаше внимание. Разпоредителят постоя няколко минути на вратата с ръце зад гърба, после бавно се отдалечи, а Уил седеше вцепенен и се бореше с ужаса от стореното.

Постепенно обаче се успокои. Той защитаваше майка си. Тези мъже я бяха уплашили, а в състоянието, в което се намираше, това беше истински тормоз. Той имаше право да защити дома си. Баща му би го одобрил. Беше го направил, защото смяташе, че така е правилно. Искаше да им попречи да откраднат зеления несесер, който щеше да му помогне да открие баща си — нима нямаше право? Спомни си всички детски игри, в които той спасяваше баща си и баща му спасяваше него от лавини и кръвожадни пирати. Сега те се бяха превърнали в реалност. „Ще те намеря! — каза си той наум. — Само ми помогни и ще те намеря! Двамата ще се грижим за мама и всичко ще бъде наред…“

И защо не, сега имаше къде да се скрие. Място, където никой нямаше да го намери. А книжата от несесера (които така и не беше успял да прочете) бяха на сигурно място под дюшека в Читагазе.

По едно време забеляза, че хората се движат, при това все в една посока. Тръгваха си, защото разпоредителят ги бе предупредил, че ще затворят музея след десет минути. Уил събра вещите си и излезе. Запъти се право към Хай стрийт, където беше кантората на адвоката, и се поколеба дали да не влезе, въпреки че преди беше отказал да се срещне с него. Човекът му се стори доста приветлив…

Тъкмо смяташе да пресече улицата и да влезе в сградата, когато нещо го накара да се закове на място.

От една кола слизаше високият мъж със сламени вежди.

Уил тутакси се извърна и се загледа във витрината на бижутерския магазин, пред който стоеше. Видя в стъклото как мъжът се огледа, поправи възела на вратовръзката си и влезе в кантората. Уил побърза да се махне. Сърцето му биеше до пръсване. Никъде не беше в безопасност. Отправи се към университетската библиотека и там зачака Лира.