Филип Пулман
Острият кинжал (3)

3.
Светът на децата

Лира се събуди рано. Беше сънувала ужасен сън — че са й дали вакуумния сандък, който баща й лорд Азриел показваше на Ректора в „Джордан“. Тогава, когато това се случи в действителност, Лира се криеше в гардероба и гледаше как лорд Азриел отваря сандъка, за да покаже на Професорите отрязаната глава на Станислаус Груман, изчезналия изследовател. В съня си обаче тя трябваше сама да вдигне капака, а никак не й се искаше. Беше ужасена, ала се налагаше да го стори, независимо дали й харесваше. Усети, че ръцете й отмаляват, докато отваряше металните закопчалки и слушаше как въздухът със свистене нахлува в замразената камера. После повдигна капака, задъхана от ужас, но със съзнанието, че това е неизбежно. Вътре обаче нямаше нищо. Главата беше изчезнала. Нямаше от какво да се бои.

Въпреки това тя се събуди, потна и разплакана, в горещата стаичка с изглед към залива, а лунната светлина струеше през прозореца и падаше върху чуждото легло с чужда възглавница, докато нейният Панталеймон, превърнат в хермелин, се галеше в нея и тихичко я успокояваше. Господи, колко беше уплашена! И колко странно беше, че в реалния живот изгаряше от нетърпение да погледне отрязаната глава на Станислаус Груман, молеше лорд Азриел да отвори сандъка, та да надникне вътре още веднъж, а в съня си трепереше от ужас!

Когато настъпи утрото, попита алетиометъра какво означава сънят, но той й каза единствено: „Сънувала си глава.“

Мина й през ума да събуди непознатото момче, но то спеше дълбоко и тя се отказа. Слезе в кухнята и се опита да направи омлет, а двайсет минути по-късно вече седеше на една от масичките на тротоара и гордо ядеше почти черния буламач, който хрустеше между зъбите й, а Панталеймон, превърнат във врабче, кълвеше парче яйчена черупка.

Чу шум зад гърба си и се обърна. Беше Уил, с подпухнали от съня очи.

— Мога да правя омлет — заяви тя. — Ако искаш, ще ти направя и на теб.

Той погледна в чинията й.

— Не, предпочитам царевични пръчици. В хладилника има малко мляко, което още не се е развалило. Явно хората, които живеят тук, са се махнали наскоро.

Тя го наблюдаваше как изсипва царевичните пръчици в една купичка и налива мляко отгоре. Още едно нещо, което никога не беше виждала.

— Щом не си тукашна, къде е тогава твоят свят? — попита Уил. Как се озова тук?

— Дойдох по моста. Баща ми го направи и… аз тръгнах след него. Но той е отишъл другаде, не знам къде. И не ме е грижа. Но докато преминавах по моста, имаше много мъгла и се изгубих. Лутах се в мъглата няколко дни и ядях само горски плодове. После един ден мъглата се вдигна и се озовахме на ей онази скала…

Лира махна с ръка, сочейки нещо зад гърба си. Уил се загледа в брега оттатък фара и забеляза веригата от скали, които се губеха в обвитата в омара далечина.

— Тогава видяхме града и тръгнахме насам, но не намерихме никого. Е, поне имаше ядене и легла. Не знаехме накъде да вървим по-нататък.

— Сигурна ли си, че това не е част от твоя свят, която не познаваш?

— Разбира се. Това не е моят свят, не може да има грешка.

Уил си спомни собствената си непоклатима увереност, когато зърна парчето трева през прозореца във въздуха, и кимна.

— Значи има поне три свята, свързани помежду си — заключи той.

— Милиони са — каза Лира. — Един демон ми каза. Демонът на една вещица. Световете, които са разположени едновременно на едно и също място, нямат чет, но досега никой не е успял да премине в друг свят, докато баща ми не прокара моста.

— А прозорецът, който аз открих?

— Не знам нищо за него. Може би световете започват да се сливат.

— За какво ти е притрябвал този прах?

Тя го изгледа хладно.

— Може един ден да ти кажа.

— Хубаво, но как мислиш да го търсиш?

— Ще трябва да намеря някой учен, който да знае за него.

— Какъвто и да е учен?

— Не. Специалист по експериментална теология. В моя Оксфорд само те знаят нещо за Праха. Близко е до ума, че и в твоя Оксфорд ще е същото. Най-напред ще отида в колежа „Джордан“, защото там са най-добрите.

— Никога не съм чувал за експериментална теология.

— Те знаят всичко за елементарните частици и за фундаменталните сили. За анбаромагнетизма и така нататък. За атомната енергия.

— Какъв магнетизъм?

— Анбаромагнетизъм. Идва от анбарен. Тези лампи — тя посочи към улицата — са анбарни.

— Ние ги наричаме електрически.

— Електрически… Това ми звучи като електрум. То е нещо като камък, скъпоценен, който е съставен от дървесна смола. Понякога в нея има насекоми.

— А, говориш за кехлибар — сети се той и двамата едновременно изрекоха: — Анбар…

И всеки от двамата видя изписано върху лицето на другия собственото си слисване. Уил щеше да си спомня този миг дълго след това.

— Добре, електромагнетизъм — продължи той. — Тази ваша експериментална теология явно е нашата физика. Значи не ти трябва теолог, а физик.

— О, ще намеря, както и да се казва.

Седяха в яркото ведро утро, а слънцето грееше ласкаво над залива. И у двамата напираха безброй въпроси, но преди да заговорят, отнякъде долетя глас. Те обърнаха поглед към парка на казиното. Гласът беше детски, но никой не се виждаше.

— Откога каза, че си тук? — прошепна Уил.

— Три или четири дни, вече не помня. И не съм видяла жива душа. Няма никой, търсих навсякъде.

Да, но имаше някой. От една уличка, водеща към залива, излязоха момиче на възрастта на Лира и по-малко момче, и двамата червенокоси. В ръце носеха кошници. Бяха на стотина метра, когато зърнаха Уил и Лира пред кафенето.

Панталеймон тутакси се превърна от щиглец в мишка и изприпка по ръката й в джоба на ризата й. Вече беше разбрал, че двете деца са като Уил — никъде не се виждаше демон.

Децата се приближиха и седнаха на една съседна маса.

— От Чи’газе ли сте? — попита момичето.

Уил поклати глава.

— От Сант’Елия?

— Не — отвърна Лира. — Отдалеч сме.

Момичето кимна. Отговорът явно го удовлетвори.

— Какво става? — попита Уил. — Къде са възрастните?

Момичето присви очи.

— Във вашия град не идват ли Привидения?

— Не — поклати глава Уил. — Съвсем отскоро сме тук. Не сме чували за Привиденията. Как се казва този град?

— Чи’газе — отвърна момичето. — Да де, Читагазе.

— Читагазе — повтори Лира. — Чи’газе. А защо възрастните са се махнали?

— Заради Привиденията — насмешливо изрече момичето. — Как се казвате?

— Аз съм Лира, а това е Уил. Вие как се казвате?

— Аз съм Анжелика, а името на брат ми е Паоло.

— Откъде идвате?

— От хълмовете. Имаше гъста мъгла и буря. Всички се уплашиха и избягахме на хълмовете. А когато мъглата се вдигна, големите видяха с телескопите си, че градът е пълен с Привидения, затова не можеха да се върнат. Ние, децата, не се боим от Привиденията. Насам идат още. Ние сме първите.

— Ние и Тулио — гордо се намеси Паоло.

— Кой е Тулио?

Анжелика го изгледа сърдито. Явно не биваше да го споменават, но сега тайната им вече не беше тайна.

— Големият ни брат — обясни тя. — Той не е с нас. Ще се крие, докато… Просто ще се крие.

— Той ще стане… — понечи да каже Паоло, но Анжелика го плесна силно и момчето тутакси млъкна и стисна треперещите си устни.

— Какво казахте за града? — попита Уил. — Че бил пълен с Привидения?

— Да, Чи’газе. Сант’Елия, всички градове. Те са навсякъде, където има хора. А вие откъде сте?

— От Уинчестър — каза Уил.

— Никога не съм го чувала. Там няма ли Привидения?

— Не. Аз и тук не виждам.

— Как ще видиш, още не си пораснал! Можеш да видиш Привиденията само ако си голям.

— Мен не ме е страх от тях! — заяви момченцето, като вирна мръсната си брадичка. — Ще ги избия тия копелета!

— А големите ще се връщат ли изобщо? — попита Лира.

— Да, след някой и друг ден — сви рамене Анжелика. — Когато Привиденията се махнат. На нас ни харесва, когато идват Привиденията, защото можем да обикаляме града и да правим, каквото си искаме.

— А от какво се боят възрастните? — попита Уил. — Какво ще им направят Привиденията?

— Ами, когато някое Привидение хване възрастен, направо не е за гледане. Изпива му живота. Никак не ми се иска да съм голяма. Отначало човек разбира какво му се е случило и го е страх, плаче и се прави, че нищо не е станало, но не е така. Вече е късно. И никой не се приближава до него, всички го изоставят. После той става блед и спира да се движи. Още е жив, но сякаш нещо го яде отвътре. Като го погледнеш в очите, виждаш тила му. Вътре няма нищо.

Момичето се обърна към братчето си и му избърса носа с ръкава на ризката му.

— Ние с Паоло ще търсим сладолед. Искате ли и вие да дойдете?

— Не — каза Уил. — Имаме друга работа.

— Тогава довиждане.

— Смърт на Привиденията! — обади се войнствено Паоло.

— Довиждане — махна с ръка Лира.

Анджелика и братчето й си тръгнаха, а Панталеймон изпълзя от джоба на Лира. Беше развълнуван и очичките му искряха.

— Те не знаят за прозореца, който си открил — обърна се демонът към Уил.

За пръв път проговаряше и Уил беше толкова потресен, че само примигна насреща му. Лира се засмя.

— Ама… той говори! Всички демони ли говорят? — попита момчето.

— Разбира се, че говорят! Ти какво си мислиш, че е някакъв си домашен любимец?

Уил се почеса по главата.

— Не — каза той накрая. — Права си, май наистина не знаят за прозореца.

— Тогава трябва да внимаваме, когато минаваме през него — каза Панталеймон.

Да говориш с мишка, беше странно, но не чак толкова. Поне не по-странно, отколкото да разговаряш по телефона, защото всъщност той говореше с Лира. Но мишката все пак беше отделно същество. В изражението й имаше нещо от Лира, но не само. Не беше никак лесно да проумееш наведнъж толкова много неща, ала Уил с все сила се опитваше да събере мислите си.

— Най-напред ще трябва да ти намерим някакви дрехи — заяви той на Лира, — преди да идем в моя Оксфорд.

— Защо? — сопна се тя.

— Защото в моя свят не можеш да разговаряш с хората в този вид, те няма да ти позволят дори да се доближиш до тях. Трябва да изглеждаш като всички. Нещо като маскировка. Знам го, повярвай ми. Правя го от години. Ако не ме послушаш, ще те разкрият, а ако разберат откъде идеш и за прозореца… А този свят тук е добро скривалище. Виждаш ли, аз съм… Трябва да се скрия от едни мъже. Това е най-доброто убежище, което мога да си представя, и не ми се иска да го открият. Не мога да позволя да го издадеш, а това ще стане, ако останеш в този странен вид. Аз също имам работа в Оксфорд и ако ме предадеш, ще те убия.

Лира преглътна. Алетиометърът никога не лъжеше — това момче наистина беше убиец, а който е убил веднъж, може да го направи и втори път. Тя кимна и рече:

— Добре.

Панталеймон се беше превърнал в лемур и сега го гледаше с огромните си жални очи. Уил отвърна на погледа му и демонът отново се превърна в мишка и пропълзя в джоба на Лира.

— Добре — обобщи момчето. — Докато сме тук, ще се преструваме пред онези деца, че сме от техния свят, но от друго място. Радвам се, че наоколо няма възрастни. Можем да идваме и да си отиваме и никой няма да забележи. Но в моя свят ще трябва да правиш онова, което ти казвам. Най-напред не е зле да се измиеш. Трябва да изглеждаш чиста, иначе ще биеш на очи. Където и да отидем, трябва да сме маскирани. Да изглеждаме така, че хората да не ни обръщат никакво внимание. Затова за начало върви да се изкъпеш. В банята има шампоан. После ще потърсим някакви други дрехи.

— Не знам как става — призна тя. — Никога не съм си мила косата. В „Джордан“ ме миеше домоуправителката, а след това не ми се е налагало.

— Е, ще трябва някак да се оправиш сама — отсече Уил. — Изкъпи се цялата. В моя свят хората са чисти.

— Хмм… — врътна се обидено Лира и се заизкачва по стълбите. През рамото й надникна злобно плъше лице, но Уил само го изгледа студено.

Част от него искаше да поскита в това тихо слънчево утро из града, но сърцето му трепереше от тревога за майка му. Имаше и още нещо — вцепенението от тази смърт, която неволно беше причинил. Ала над всичко стоеше съзнанието за задачата, която трябваше да изпълни. Сега беше добре да си намери някакво занимание, затова докато чакаше Лира, избърса шкафовете и масите в кухнята, изми пода и изхвърли боклука в кофата, която откри в уличката навън.

После извади зеления кожен несесер от пазарската торба и се загледа с копнеж в него. Веднага щом преведеше Лира през прозореца между световете, щеше да се върне обратно и да надникне в него. Засега го пъхна под дюшека на леглото, на което беше спал. Тук несесерът беше в безопасност.

Когато Лира слезе долу, чиста и мокра, двамата се заеха да й търсят дрехи. Намериха някакъв универсален магазин, изоставен като всичко останало, а дрехите в него имаха малко старомоден вид в очите на Уил. Накрая избраха карирана пола и зелена блуза с джобче за Панталеймон. Лира отказа да облече джинси и дори не искаше да повярва, когато Уил й обясни, че повечето момичета ходят в панталони.

— Панталонът е мъжка дреха — заяви тя. — Аз съм момиче. Не ставай глупав.

Уил сви рамене. Карираната пола изглеждаше съвсем невзрачна, а това беше най-главното. Преди да си тръгнат, той пусна няколко монети в касата на щанда.

— Какво правиш? — изуми се Лира.

— Плащам. За покупките се плаща. В твоя свят не плащате ли?

— Но тук не го правят! Бас държа, че онези деца не плащат за абсолютно нищо!

— Може, но ние го правим.

— Ако започнеш да се държиш като голям, Привиденията ще те хванат! — заяви тя, но не знаеше дали трябва да го сплашва, или да се бои от него.

На дневна светлина Уил видя колко са стари сградите в центъра на града и колко малко остава на някои от тях да се срутят. Дупките по платното не бяха закърпени, прозорците зееха изпочупени, мазилката се ронеше. И все пак се усещаше някогашната красота и величие на това място. През изящно оформените арки се виждаха обширни дворове, пълни със зеленина, издигаха се и големи сгради с вид на дворци, независимо че стъпалата бяха напукани и между рамките на вратите и стените тъмнееха пролуки. Изглежда жителите на Читагазе предпочитаха до безкрай да кърпят старите сгради, вместо да ги съборят и да построят на тяхно място нови.

По едно време стигнаха до самотна кула, разположена насред малък площад. Това беше най-старата сграда, която бяха видели досега — проста кула с бойници, висока колкото четириетажна къща. Имаше нещо тайнствено в нейното усамотение и Лира и Уил изпитаха желание да се изкачат по широкото стълбище до открехнатата врата. Ала никой от тях не спомена нито дума за обзелия ги порив и двамата неохотно продължиха нататък.

Когато стигнаха широкия булевард с палмите, Уил й каза да се оглежда за малко кафене, разположено на ъгъл, със зелени метални масички на тротоара. Лира го откри за секунди. На дневна светлина то изглеждаше още по-малко и запуснато, но нямаше съмнение, че е същото — с поцинкования бар, машината за еспресо и чинията с остатъци от ризото, което вече миришеше осезаемо.

— Тук ли е? — попита тя.

— Не, насред улицата е. Само се огледай да няма деца наоколо…

Бяха сами. Уил я отведе до тревната площ в средата на платното и се озърна.

— Тук някъде беше. Когато преминах отсам, видях само онзи голям хълм зад бялата къща, а от другата страна беше кафенето, но…

— Как изглежда? Нищо не виждам.

— Няма начин да го сбъркаш. Сигурен съм, че никога не си виждала такова нещо.

Уил продължаваше да се оглежда. Нима прозорецът беше изчезнал? Или беше затворен? Просто го нямаше никакъв.

И тогава внезапно го видя. Направи крачка напред и се върна, без да откъсва очи от него. Както беше установил предната вечер в Оксфорд, той се виждаше само от една страна, а застанеш ли зад него, ставаше невидим. А и слънцето върху тревата отвъд беше съвсем същото като на отсамната страна и същевременно безкрайно различно.

— Ето го! — посочи той, когато се увери напълно, че го е открил.

— О, сега и аз го виждам!

Лира беше толкова смаяна, колкото самият Уил при вида на говорещия Панталеймон. Демонът, който вече не можеше да стои кротко в джоба й, изскочи навън, превърнат в оса, и избръмча няколко пъти до дупката и обратно. В това време Лира несъзнателно навиваше още влажната си коса на масурчета.

— Стой настрана — предупреди я Уил. — Ако стоиш пред него, хората оттатък ще видят само два крака и това ще събуди любопитството им. Не искам някой да ни забележи.

— Какъв е този шум?

— Уличното движение. Това е част от околовръстното шосе на Оксфорд. Сега сигурно е доста оживено. Клекни и надникни отстрани. По това време на денонощието не е много удобно да преминаваме оттатък, защото ще има много хора. Но пък ако го направим през нощта, няма къде да отидем. Преминем ли веднъж, лесно ще се изгубим в тълпата. Ти ще минеш първа. Шмугваш се през дупката и се отдалечаваш по най-бързия начин.

Лира носеше на гърба си малка синя раница и сега я свали и я стисна в ръце, преди да пропълзи до дупката.

— О! — възкликна тя. — Това ли е твоят свят? Никак не ми прилича на Оксфорд. Сигурен ли си, че си тръгнал от Оксфорд?

— Разбира се. Като преминеш оттатък, точно пред себе си ще видиш шосе. Тръгни наляво, а малко по-нататък свий по десния път. Той води към центъра. Огледай се добре и запомни къде точно се намира прозорецът. Само оттам ще можеш да се върнеш.

— Добре — кимна Лира. — Няма да забравя.

Тя стисна раницата в ръце и пропълзя през прозореца. Миг по-късно вече беше изчезнала. Уил се прилепи до земята да погледне накъде е поела.

Лира стоеше на тревата в неговия Оксфорд с Панталеймон на рамото. По всичко личеше, че никой не е забелязал внезапната й поява. На метър-два от нея профучаваха коли и камиони, но никой от шофьорите нямаше време да се заглежда в странното късче въздух, дори и да можеше да го види, а ако някой гледаше от другата страна на пътя, оживеното движение щеше да му попречи да забележи каквото и да е.

Внезапно изскърцаха спирачки, чу се вик, после удар. Някаква кола закова на място толкова рязко, че идващият отзад камион се блъсна в нея и я изтика напред. Миг по-късно Лира лежеше неподвижно на платното…

Уил се шмугна през пролуката. Никой не го видя — всички погледи бяха насочени към колата, към смачканата броня и проснатото на шосето момиче. Шофьорът на камиона се измъкна от кабината.

— Нищо не можех да направя, тя изскочи изневиделица… — оправдаваше се жената на средна възраст, която беше шофирала колата, и се нахвърли върху шофьора на камиона: — А вие карахте прекалено близко!

— Много важно! — изрепчи се той. — Как е детето?

Този въпрос беше отправен към Уил, който вече бе коленичил до Лира. Момчето се огледа, но нямаше какво да се прави — трябваше да отговори. В това време Лира се размърда и поклати глава, като примигваше недоумяващо. Уил забеляза Панталеймон, който пълзеше зашеметен по едно стъбло до нея, все още в облика на оса.

— Добре ли си? Размърдай ръцете и краката си.

— Глупаво дете! — въздъхна жената с колата. — Как изтича пред мен, даже не се огледа! Аз какво трябваше да направя?

— Жива ли си, миличка? — попита шофьорът на камиона.

— Да… — измънка Лира.

— Има ли нещо счупено?

— Размърдай си ръцете и краката — настоя Уил.

Лира се подчини. Нищо не беше счупено.

— Добре е — каза Уил. — Аз Ще се погрижа за нея. Всичко е наред.

— Познаваш ли я? — попита шофьорът.

— Тя ми е сестра. Всичко е наред. Ние живеем съвсем наблизо, зад ъгъла. Ще я отведа у дома.

Лира седна и тъй като явно не беше ранена тежко, жената насочи вниманието си към колата. Останалите коли ги заобикаляха, само шофьорите ги оглеждаха любопитно, както става в такива случаи. Уил помогна на Лира да се изправи — колкото по-скоро се махнеха оттук, толкова по-добре. Жената и шофьорът на камиона бяха разбрали, че спорът им може да се реши само от застрахователните им компании, и сега си разменяха любезности, но по едно време жената забеляза, че двете деца се отдалечават.

— Чакайте! — извика тя. — Вие сте свидетели! Кажете ми имената и адреса си!

— Аз съм Марк Рансъм — отвърна Уил през рамо. — А това е сестра ми Лиза. Живеем на Бърн Клоуз, номер двайсет и шест.

— А пощенският код?

— Все не мога да го запомня. Вижте, искаме да се приберем у дома.

— Скачайте в кабината, аз ще ви закарам — предложи шофьорът.

— Не, няма нужда, пеша ще стигнем по-бързо.

Лира не куцаше много и бързо се отдалечи с Уил под габърите. Още на първия ъгъл двамата свърнаха и седнаха на ниската ограда на една градина.

— Боли ли те? — попита Уил.

— Кракът ми е ударен. И главата, когато падах.

Тя обаче се безпокоеше много повече за раницата си. Бръкна вътре и измъкна тежък пакет, увит в черно кадифе. Когато го разгърна, очите на Уил се разшириха от изумление при вида на алетиометъра. Миниатюрните символи по края на циферблата, златните стрелки, тежкият корпус — всичко това накара дъха му да секне.

— Какво е това? — попита той.

— Моят алетиометър. Тълкувател на символи. Казва ми истината. Надявам се, че не е счупен…

Алетиометърът беше невредим. Дори и в треперещите й ръце тънката стрелка беше стабилна. Момичето го прибра и каза:

— Никога не съм виждала толкова много карети… Не предполагах, че могат да се движат така бързо.

— В твоя Оксфорд няма ли коли и камиони?

— Не са толкова много и не приличат на тези. Не съм свикнала. Но вече съм добре.

— Затова отсега нататък внимавай. Ако попаднеш под някой автобус или се изгубиш, ще разберат, че не си от този свят, и ще започнат да търсят… — Не биваше да се ядосва толкова. Овладя се и продължи: — Добре, слушай ме сега. Ако се правиш, че си ми сестра, това ще е маскировка и за мен, защото те търсят момче, което няма сестра. А ако останеш с мен, ще ти покажа как да пресичаш улиците така, че да не те прегазят.

— Добре — покорно се съгласи Лира.

— И парите. Бас държа, че нямаш никакви пари. Откъде да ги имаш? Кажи ми тогава как ще си купуваш храна и всичко останало?

— Имам пари! — възрази тя и изтърси няколко златни монети от портмонето си.

Уил ги погледна невярващо.

— Това злато ли е? Да, разбира се! Бъди сигурна, че то ще накара хората да те разпитват. Опасно е. Аз ще ти дам пари. Прибери тези монети и не ги показвай на никого. И запомни — ти си ми сестра и се казваш Лиза Рансъм.

— Лизи. Преди лъжех, че се казвам Лизи. Ще го запомня лесно.

— Добре, нека да бъде Лизи. А аз съм Марк. Да не забравиш!

— Няма — миролюбиво се съгласи тя.

Кракът започваше да я боли. Вече беше зачервен и подут на удареното място и започваше да посинява. Синината на скулата й, където Уил я беше ударил предната вечер, имаше грозен вид и той се уплаши, че някой полицай ще започне да я разпитва дали не са я малтретирали.

Опита се да не мисли за това и двамата тръгнаха заедно, пресякоха на светофара и се обърнаха да погледнат прозореца под габърите. Не видяха нищо. Пролуката беше изчезнала напълно и колите профучаваха край нея, без някой да подозира за съществуването й.

В Самъртаун, на десетина минути път надолу по Банбъри роуд, Уил спря пред някаква банка.

— Какво правиш? — попита Лира.

— Трябва да изтегля малко пари. Не бива да го правя прекалено често, но мисля, че до края на работния ден няма да се усетят.

Той пъхна картата на майка си в банкомата и набра кода. Изглежда всичко беше наред, защото машината му наброи сто фунта без забавяне. Лира гледаше с отворена уста. Уил й подаде двайсетфунтова банкнота.

— По някое време можеш да я развалиш. Купи нещо и си прибери рестото. Сега да потърсим автобус за града.

Лира го остави да я води и седна послушно в автобуса, като наблюдаваше през прозореца къщите и градините на града, който и беше, и не беше нейният. Слязоха в центъра недалеч от стара каменна църква, която й се стори позната, а срещу нея имаше голям универсален магазин, който в нейния Оксфорд липсваше.

— Всичко е променено — каза тя. — Като че… Това не е ли Корнмаркет? А там е „Брод“. След него е „Балиол“, а още по-нататък е библиотеката „Бодли“. Само че къде е „Джордан“?

Сега тя трепереше цялата. Може би това беше закъсняла реакция на произшествието на пътя, но можеше да е и потресът, че вижда съвсем различна сграда на мястото на колежа „Джордан“, който беше неин дом.

— Нещо не е наред — промълви момичето. Говореше тихо, защото Уил я беше предупредил да не вика и да не сочи с пръст. — Това е друг Оксфорд.

— Е, ти какво очакваше? — беше неговият отговор.

Не беше подготвен за тази пълна безпомощност на Лира. Нямаше откъде да знае, че цялото й детство е преминало в тичане по улиците, толкова наподобяващи тукашните. Нямаше представа колко горда се е чувствала, че е част от колежа „Джордан“, чиито Професори бяха най-умните, хазната му — най-богатата, красотата му — най-величествената в цялата околност. А сега всичко това го нямаше, нямаше го нейният „Джордан“. Тя беше малко момиче в един чужд свят, с който не я свързваше нищо.

— Щом го няма тук… — изрече тя с разтреперан глас.

Щом го нямаше, значи щеше дай трябва повече време да се ориентира, това беше всичко.