Крис Картър
По следите на злото (73)

73.

Телефонът в дома на родителите на Трейси иззвъня един път… два пъти… три пъти… и продължи да звъни. Колкото по-дълго звънеше, толкова повече сълзи се ронеха от очите й. Тя затвори след дванайсетото позвъняване.

— Ще позвъня на мобилния телефон на мама — каза с глас, изпълнен със страх и тъга, без да поглежда Хънтър.

Той бързо провери екрана на телефона си за съобщения от Гарсия. Нямаше нищо. Можеше само да се надява, че Лушън не е взел мобилните телефони на родителите на Трейси.

Трейси доближи телефона до ухото си и зачака. Телефонът на майка й иззвъня пет пъти и после се включи гласовата поща.

— Мамо? Аз съм. Моля те обади ми се веднага щом чуеш това съобщение. Обичам те — каза Трейси и затвори. — Сега ще позвъня на татко.

Хънтър зачака. Сърцето му умираше частица по частица.

Трейси набра номера на мобилния телефон на баща си и го зачака да отговори. Не се обади никой. И неговият телефон иззвъня пет пъти и после се включи гласовата поща.

— Татко, къде сте с мама? — Трейси едва преглъщаше сълзите си, за да може да говори. — Моля те, обади ми се в секундата, в която чуеш това съобщение. Искам да знам, че ти и мама сте добре. Моля те, обади ми се. Обичам те.

— Трейси — тихо каза Хънтър. Искаше да хване ръката й… да я прегърне… да я утеши, но не смееше да опита отново. — Трябва да тръгвам.

— Какво? Тръгваш? Къде отиваш? — Тя се огледа наоколо. Объркването и отричането бяха първите етапи на шока. Трейси бързо изпадаше в това състояние.

Хънтър не искаше да изрече думата „местопрестъпление“.

— В дома на родителите ти — отговори той. — Трябва да отида там. — Бръкна в джоба си и остави на масата пари, за да плати питиетата им.

— Как ще отидеш в дома на родителите ми, когато не знаеш къде живеят? — попита Трейси.

Определено беше объркана.

— Щом ти ще ходиш, идвам и аз — заяви тя и стана.

Не беше необходимо Хънтър да й обяснява протокола за недопускане на замърсяване на местопрестъпление, но докато домът на родителите й не бъде официално обявен за местопрестъпление, не можеше да й попречи да отиде там. В края на краищата, това беше домът на майка й и баща й.

— Добре — съгласи се той. — Ще отидем с моята кола.

— Не — възрази Трейси. Въпреки че гласът й звучеше тъжно, Хънтър долови и нотка на гняв. — Ще отида с моята кола. Дойдох тук с нея.

— Трейси, твърде разстроена си, за да шофираш. Ела с мен, моля те.

— Не. Добре съм. Мога да шофирам. — Тя грабна чантата си и хукна към изхода на ресторанта.

Хънтър я последва, изпроводен от осъдителни погледи от съседните маси.