Крис Картър
По следите на злото (50)

50.

Както се опасяваше капитан Блейк, първите, които реагираха на обаждането до диспечерите с код „червено“, не успяха да стигнат навреме. Патрулната кола тъкмо завиваше зад ъгъла, когато полицаите видяха как барът се взривява и мигновено избухва в пламъци пред очите им.

— Господи! — извика полицай Джордан, удари спирачки и рязко свърна наляво.

— О, боже мой! — възкликна полицай Прескът и закри уста с треперещи пръсти. Това беше едва вторият й месец на служба в полицията.

След една минута пристигнаха още пет други патрулни коли. Въпреки че се опитаха, нямаше какво да направят, освен да държат на безопасно разстояние хаотичната тълпа от любопитни зяпачи, които гледаха как барът гори, и да чакат да дойдат пожарникарите, но и те не пристигнаха достатъчно бързо.

Първата пожарна кола дойде едва в 20:26, единайсет минути след взривяването на бомбата. Втората и третата пристигнаха само няколко секунди по-късно. Двайсет и един пожарникари се бориха с огнената стихия точно девет минути и четиридесет и девет секунди, докато и последният пламък беше потушен.

От пепелта на зловещи талази се виеше пушек и разпръсваше друга, страшна мъгла в нощния въздух на Лос Анджелис. Заедно с нея настъпи момент на осъзнаване и неимоверна тъга. Момент на смразяващ страх, когато изведнъж се разбра, че случилото се не е авария. Експлозията, обхванала бар „Уиски Атенеум“, не се дължеше на изтичане на газ или друга повреда, а беше дело на зъл човек.

Мъглата, която се издигаше от изгорелия бар, донесе със себе си и още нещо. Нещо, на което в онази вечер всички, събрали се наоколо, имаха неудоволствието да станат свидетели — особена миризма, която агресивно нахлу в ноздрите, прониза носната кухина като остри парчета стъкло и одраска всяка вътрешна стена, докато най-после стигна до белите дробове. Въздействието на миризмата беше толкова силно, че разбърка стомасите и на най-опитните огнеборци.

Миризмата на изгоряла човешка плът.