Робърт Хауърд
Нещото в гробницата (2)

1. Червени очи

Два дни вълци го преследваха през горите и сега отново се бяха приближили. Поглеждайки през рамо, юношата успя да ги зърне: рунтави, едри сиви сенки, подскачащи между черните дънери на дърветата, с очи, блестящи като червени въгленчета в спускащия се здрач. Той знаеше, че този път няма да ги отблъсне, както бе съумявал преди.

Не можеше да вижда надалеч, защото навсякъде около него, като мълчаливи войници на омагьосана армия, се издигаха черните стволове на милиони смърчове. Снегът се бе задържал на неясни, бели петна по северните склонове на хълмовете, ала ромоленето на хиляди ручейчета от топящи се преспи и лед подсказваше настъпването на пролетта. Но даже и в разгара на лятото това бе един смълчан и мрачен свят, а сега, когато слабата светлина отстъпваше пред приближаващия здрач, той изглеждаше още по-печален от обикновено.

Юношата продължи нагоре по гъсто залесения склон, както бе тичал в продължение на два дни, след като с бой си проби път, за да избяга от хайперборейския затвор за роби. Макар и чистокръвен кимериец, той беше член на банда езири, която нарушаваше границите на хайперборейците. Изпитите руси воини на онази мрачна земя организираха клопка и разбиха групата на нападателите, а юношата Конан за първи път в живота си вкуси от горчивината на веригите и бича, които бяха всекидневието на роба.

Не остана обаче дълго пленник. Работейки през нощта, когато другите спяха, той бе трил едно от звената на веригата, докато успя да го счупи. А после, по време на проливен дъжд, си проправи път към свободата. Развъртайки еднометровото парче тежка верига, той уби надзирателя и войника, скочил да му препречи пътя, и изчезна в пороя. Дъждът, който го скри, заблуди и кучетата на групата, изпратена да го намери.

Макар и свободен за момента, младежът се озова на половин кралство разстояние от родната Кимерия. Така че побягна на юг, към дивата планинска страна, разделяща южните покрайнини на Хайперборея от плодородните равнини на Бритуния и степите на Туран. Някъде на юг, бе чувал той, се намира митичното кралство Замора — Замора с тъмнокосите си жени и кулите със забулени в паяжина мистерии. Там бяха легендарните градове — столицата Шадизар, наричана Градът на злото, градът на крадците — Аренджун, и Йезуд — градът на бога паяк.

Предишната година Конан за първи път вкуси от лукса на цивилизацията. Тогава, заедно с жадната за кръв орда кимерийци, която бе просто преляла през стените на Венариум, участвува в плячкосването на аквилонския аванпост. Вкусът на опитаното раздразни апетита му за още. Той нямаше ясни амбиции или програма за действие, нищо, освен смътни мечти за безразсъдни приключения в богатите земи на Юга. Видения на блестящо злато и скъпоценни камъни, неограничено много ядене и пиене, горещи прегръдки на красиви жени от благородно потекло като награда за смелостта му изпълваха неговата млада наивна глава.

На юг, мислеше си той, едрата фигура и силата му щяха някак лесно да му донесат слава и богатство сред израсналите в града слабаци. Така Конан се насочи на юг, за да опита късмета си, без нищо друго, освен дрипавата, претрита туника на гърба и парчето верига в ръката.

И тогава го надушиха вълците. Обикновено един активен мъж няма защо да се страхува от вълци. Но сега беше краят на зимата и хищниците, изгладнели след тежкия сезон, бяха готови да поемат риска на отчаянието.

Първия път, когато го настигнаха, той размаха веригата с такава сила, че остави в снега отзад един сив вълк, гърчейки се и виейки със счупен гръбнак, и още един убит със смазан череп. Алена кръв обагри топящия се сняг. Изгладнялата глутница се извърна от младежа с пламтящи очи и ужасната свистяща верига, за да се нахвърли върху собствените си мъртви братя, а Конан избяга на юг. Но преди да мине много време, те отново бяха по следите му.

Вчера, по залез-слънце, го настигнаха при една замръзнала река на границата с Бритуния. Той се би с тях на хлъзгавия лед, размахвайки окървавената верига, докато най-смелият вълк захапа с безжалостните си челюсти едно звено на веригата и я изтръгна от вдървената му ръка. После, в разгара на битката и поради тежестта на глутницата, ледът се пропука. Задъхан и давещ се, Конан се озова в ледената вода. Няколко вълка пропаднаха с него — за кратък миг в съзнанието му се запечата гледката на хищник, полупотънал, драскащ френетично с предните си лапи ръба на леда, но колко вълци съумяха да се измъкнат и колко бяха завлечени от бързото течение под леда, така и не разбра.

С тракащи зъби той се изтегли на отвъдния бряг, оставяйки виещата глутница зад гърба си. Цялата нощ тичаше на юг през хълмистата гора, полугол и полузамръзнал, а след това и целия ден. Сега те отново го бяха настигнали.

Студеният планински въздух изгаряше напрегнатите му дробове, а всяко вдишване бе сякаш глътка от адска пещ. Безчувствени, натежалите му крака се движеха като бутала. С всяка стъпка обутите му в сандали ходила потъваха в подгизналата почва и отново излизаха от нея с всмукващ звук.

Той знаеше, че с голи ръце няма никакъв шанс срещу цяла дузина рунтави убийци. И все пак подтичваше, без да спира. Неговото сурово кимерианско възпитание не му позволяваше да се предаде дори пред лицето на сигурната смърт.

Отново заваля сняг — големи мокри снежинки, които падаха с леко, но осезаемо шумолене и покриваха влажната, черна земя и извисяващите се смърчове с неизброимо много бели точки. Тук-там големи канари се издигаха от покритата с килим иглички земя; почвата ставаше все по-камениста и планинска. И тук, помисли си Конан, можеше да бъде единственият му шанс да спаси живота си. Да се изправи с гръб, опрян на някоя скала, и да прогони с бой вълците, когато те се хвърлят върху него. Шансът беше нищожен — той добре познаваше светкавичната, като на стоманен капан, бързина на тези източени, жилести, тежки по петдесет килограма тела, но дори тоя шанс бе по-добър от никакъв.

Дърветата се разредиха, а наклонът стана все по-стръмен. Конан сви към голяма маса струпани скали, издигаща се над хълма като вход към заровен дворец. В този момент вълците изскочиха от горичката и се втурнаха към него, виейки като алени демони на ада в мига, когато настигат и разкъсват някоя обречена душа.