Лий Бардуго
Шест врани (44)

43. Нина

Болките започнаха малко след зазоряване. Час по-късно стана много зле, сякаш костите й се опитваха да излязат от ставите. Нина лежеше на същата маса, където беше лекувала Иней от раната с нож. Сетивата й още бяха обострени, дотолкова, че надушваше кръвта на сулийката под белината, с която Роти я беше изчистил от дървото. Миришеше на Иней.

Матиас седеше до нея. Опитал се бе да я хване за ръката, но болката беше толкова силна, а и допирът на кожата му до нейната я изгаряше. Всичко изглеждаше изкривено. Всичко се усещаше изкривено, грешно. Единствената й ясна мисъл беше за сладкия препечен вкус на парем. Гърлото й смъдеше. А кожата й… Усещаше кожата си като враг.

Когато започна треморът, Нина помоли Матиас да излезе.

— Не искам да ме виждаш така — изрече с усилие и понечи да се обърне на хълбок.

Той внимателно махна влажен кичур коса от челото й.

— Много ли е зле?

— Много. — А знаеше, че ще става и по-зле.

— Да вземеш от юрдата? — Кювей беше казал, че малки дози обикновена юрда вероятно биха й помогнали да изкара деня.

Тя поклати глава.

— Искам да… искам… Светци, защо е толкова горещо тук? — А после се опита да седне въпреки болката. — Няма да ми даваш нова доза. Каквото и да ти казвам, Матиас, както и да те умолявам. Не искам да стана като Нестор, като онези Гриша в килиите.

— Нина, Кювей каза, че абстиненцията може да те убие. Няма да те оставя да умреш.

„Кювей.“ В съкровищницата Матиас бе казал, че момчето е „един от нас“. Харесваше й тази дума. „Нас.“ Дума без разделения и граници. Дума, пълна с надежда.

Отпусна се отново по гръб и цялото й тяло се разбунтува. Усещаше дрехите си като натрошено стъкло.

— Готова бях да избия онези дрюскеле. До последния човек.

— Всички носим греховете си, Нина. Искам да живееш, за да се покая за своите.

— Можеш да го направиш без мен.

Той зарови лице в шепи.

— Не искам.

— Матиас — прошепна тя и прокара пръсти през късата му коса. Заболя я. Целият свят й причиняваше болка. Да го докосне, й причиняваше болка, но въпреки това го направи. Можеше да й е за последно. — Не съжалявам.

Матиас взе ръката й и нежно я целуна по кокалчетата. Нина примижа, но когато той понечи да дръпне ръката си, я стисна по-силно.

— Остани — каза през стон. Сълзи се стичаха по страните й. — Остани до края.

— И след това — каза той. — И винаги.

— Искам пак да се чувствам в безопасност. Искам да си ида у дома в Равка.

— Значи ще те заведа там. Ще палим стафиди или каквото там вие, езичниците, правите за забавление.

— Фанатик — промълви тя.

— Вещица.

— Варварин.

— Нина — прошепна той, — малката ми червена птичка… Не си отивай.