Лий Бардуго
Шест врани (20)

19. Матиас

Идваше му в повече. Не беше очаквал, че ще му е толкова трудно да види родината си след дългата раздяла. Имаше повече от седмица да се подготви, докато плаваха с „Феролинд“, но мислите му бяха твърде заети с пътя, по който беше поел повече или по-малко доброволно, с Нина, с жестокия обрат на съдбата, извадил го от затвора и запратил го на борда на кораб, който препуска на север под безкрайно небе, но пак беше в окови. Не само реалните, а и други — непоносимата тежест на онова, което се беше съгласил да направи.

Зърнаха северния бряг още късно следобед, но Спехт реши да изчака до другата сутрин, когато сумракът по зазоряване щеше да им осигури известно прикритие. По брега се редяха китоловни селца и някой със сигурност щеше да забележи чужбинския кораб. Макар да приличаха на обикновени трапери, Утайките пак се набиваха на очи.

Прекараха нощта на кораба. Призори на следващата сутрин Нина го завари да подготвя екипировката за студено време, която Йеспер и Иней им бяха раздали. Матиас беше впечатлен от издръжливостта на Иней. Под очите й още тъмнееха кръгове, а в движенията й нямаше скованост — ако изпитваше болка, значи го криеше добре.

Нина размаха някакъв ключ.

— Каз ме прати да ти сваля оковите.

— Довечера пак ли ще ме оковете?

— Това зависи от Каз. И от теб, предполагам. Седни.

— Просто ми дай ключа.

Нина се изкашля.

— Иска и да те прекроя малко.

— Какво? Защо?

Мисълта как Нина променя външността му с вещерските си способности никак не му хареса.

— Вече сме във Фйерда. Каз иска да не изглеждаш толкова… толкова като себе си. За всеки случай.

— Имаш ли представа колко е голяма тази страна? Шансът някой да…

— Шансът някой да те познае в Ледения палат ще е значително по-голям, а аз не мога да променя външността ти само с една процедура.

— Защо?

— Защото не съм чак толкова добра шивачка. Всички Корпоралки се учат на това, но аз нямам необходимия усет.

Матиас изпръхтя.

— Какво? — попита тя.

— За пръв път те чувам да признаеш, че не те бива в нещо.

— Да, защото се случва много рядко.

С ужас усети, че устните му се разтягат за усмивка, но лесно я прогони при мисълта, че ще променят лицето му.

— Брекер какво иска да ми направиш?

— Нищо драстично. Ще променя цвета на очите ти, косата също… не че я имаш много. Няма да е за постоянно.

— Не искам да правиш това.

„Не те искам близо до себе си.“

— Ще стане бързо и няма да те боли, но ако искаш да спориш за това с Каз…

— Добре — каза той и се стегна. Безсмислено беше да спори с Брекер. Каквото и да му кажеше, той щеше просто да размаха в лицето му документа за помилване и спорът щеше да приключи. Матиас взе едно ведро, обърна го и седна на него. — Сега ще ми дадеш ли ключа най-после?

Нина му даде ключа и той свали оковите от китките си, докато тя ровеше в някаква кутия, която беше донесла със себе си. Кутията си имаше дръжка и малки чекмеджета, пълни с бурканчета пудра и пигменти. Нина извади бурканче с нещо тъмно в него.

— Какво е това?

— Черен антимон. — Пристъпи и повдигна брадичката му с пръст. — Стига си стискал зъби, Матиас, че току-виж си счупил някой.

Той скръсти ръце на гърдите си.

Нина поръси малко антимон върху главата му и въздъхна издълбоко.

— Защо храбрият дрюскеле Матиас Хелвар не яде месо? — подхвана тя с театрален глас, докато се трудеше върху косата му. — Тъжна история, детето ми. Изпочупил си зъбите заради една ужасна гришанка и сега може да яде само попара.

— Престани — изръмжа той.

— Какво? Главата назад, ако обичаш.

— Какво правиш?

— Потъмнявам веждите и миглите ти. Сещаш се, както правят момичетата преди селска забава. — Явно беше направил физиономия, защото тя се разсмя. — Ако можеше да си видиш лицето!

Наведе се да прехвърли цвета от антимона към веждите му и кестенявите й къдрици докоснаха страните му. Обхвана брадичката му с ръка.

— Затвори очи — измърмори тя, после плъзна палци по миглите му и Матиас осъзна, че е затаил дъх.

— Вече не миришеш на рози — каза той и веднага си стисна устата, ала беше твърде късно.

Идеше му сам да се срита. Не би трябвало да забелязва миризмата й.

— Сигурно мириша на кораб.

Не, миришеше сладко и съвършено като…

— Карамел?

Тя сведе смутено очи.

— Каз рече да си вземем какъвто багаж ни трябва за пътуването. А аз обичам бонбони. — Бръкна в джоба си и извади пакетче с лакта. — Искаш ли?

„Да.“

— Не.

Тя сви рамене и метна едно бонбонче в устата си. Извъртя очи нагоре и въздъхна доволно.

— Толкова са вкусни.

С ужас си даде сметка, че може цял ден да я гледа как яде. Това беше една от причините да я харесва толкова много — Нина се наслаждаваше на всичко, без значение дали е карамелен бонбон, студена вода от горски поток или парче сушено еленско.

— А сега очите — каза тя завалено заради бонбона в устата си и извади малко шишенце от кутията. — Ще трябва да ги държиш отворени и да не мигаш.

— Какво е това? — попита изнервено той.

— Тинктура, разработена от Гриша на име Женя Сафина. Най-безопасният начин да промениш цвета на нечии очи.

И отново се наведе към него. Страните й се бяха зачервили от студа, устните й бяха полуотворени. И на броени сантиметри от неговите. Ако Матиас се надигнеше малко, щяха да се целунат.

— Гледай към мен — инструктира го тя.

„Това правя.“ Вдигна поглед към очите й. „Помниш ли този бряг, Нина?“ Въпросът напираше на устните му, макар да знаеше отговора. Естествено, че го помни.

— Какъв цвят ще ги направиш?

— Шшшт. Това е трудно. — Капна няколко капки върху връхчетата на пръстите си и ги приближи до очите му.

— Не може ли просто да капнеш от тинктурата в очите ми?

— А ти ще млъкнеш ли най-после? Или искаш да те ослепя?

Матиас млъкна.

Накрая тя се дръпна крачка назад и огледа изпитателно лицето му.

— Кафеникави — каза тя. После му намигна. — Като карамел.

— Какво ще правиш с Бо Юл-Баюр?

Нина изправи гръб и направи още една крачка назад, лицето й сякаш се затвори.

— Не знам какво ме питаш.

Усмивката й вече му липсваше, но това нямаше значение. Той хвърли поглед през рамо, видя, че няма никого наблизо, и се обърна отново към нея.

— Знаеш и още как. Както аз знам, че няма да позволиш Бо Юл-Баюр да се озове в ръцете на керчския Съвет на търговците.

Нина прибра шишенцето в едно от малките чекмеджета на кутията.

— Ще трябва да повторим това поне още два пъти преди Ледения палат, за да станат цветовете по-плътни. Събери си нещата. Каз иска да сме готови за тръгване след час.

Тя затръшна капака на кутията, грабна оковите му и си тръгна.

* * *

Докато си вземат довиждане с екипажа на кораба, розовото небе беше станало златисто.

— Ще се видим в пристанището на Дйерхолм — извика Спехт. — Никакви оплаквачки.

— Никакви погребения — отвърнаха останалите. Странни хора.

Брекер все така пазеше в тайна как смята да стигнат до Бо Юл-Баюр и после да го измъкнат от Ледения палат, но за едно беше пределно ясен — че „Феролинд“ е пътят им за бягство след успешния край на мисията. Корабът имаше всички необходими документи и печати, удостоверяващи, че е собственост на керчеката компания „Хаанраат“, както и фактури за платени такси и разрешителни да превози кожи и друга стока от Фйерда до Зиерфорт, пристанищен град в Южен Керч.

Поеха от каменистия плаж нагоре по скалите. Пролетта идваше, но земята още бе покрита с дебел слой лед и изкачването беше трудно. На върха на скалите спряха да си поемат дъх. „Феролинд“ още се виждаше на хоризонта, вятърът, който брулеше техните бузи, изпъваше платната й до скъсване.

— Светци! — измърмори Иней. — Май наистина ще го направим.

— Аз пък нямах търпение да се махна от онзи ужасен кораб — каза Йеспер. — Всяка минутка се молех да видим твърда земя. Ти какво се затъжи изведнъж за него?

Вилан потропна с ботуши.

— Сигурно защото краката ни ще станат на ледени кочани.

— Като си приберем парите, ще можеш да гориш крюге, за да се стоплиш — рече Каз. — Хайде, движение.

Оставил беше бастуна си с вранската глава на кораба и сега си помагаше с обикновена сопа. Йеспер скръбно се бе разделил с безценните си лъскави револвери в полза на чифт пистолети без украса, Иней бе направила същото със своите ножове и кинжали, като бе задържала само онези от тях, с които би имала сили да се раздели, щом влязат в затвора. Действия, продиктувани от разумни съображения, но Матиас добре знаеше, че талисманите имат своя собствена сила.

Йеспер погледна компаса си и всички свърнаха на юг. Трябваше да стигнат до пътека, която да ги изведе на главния търговски път.

— Не, аз ще плащам на някого да ми гори парите, за да се топля — заяви стрелецът.

Каз се изравни с него.

— А защо не плащаш на друг да плаща на онзи, дето ще ти гори парите? Така правят големите играчи.

— Знаеш ли какво правят най-най-големите? Плащат на някого да плати на някого да…

Двамата се отдалечиха напред и гласовете им заглъхнаха. Матиас вървеше с втората група. Но всички, без изключение, забеляза той, хвърлиха по един прощален поглед на смаляващата се „Феролинд“. Шхуната беше частица от Керч, частица от дома им, последното познато нещо, и то се отдалечаваше с всеки изминал миг.

Може би той им съчувстваше мъничко, но часовете минаваха и скоро установи, че му е приятно да гледа как каналните плъхове треперят от студ и се мъчат като грешни дяволи. Пада им се. Мислеха си, че знаят какво е студ, но белият север имаше навика да наказва чужденците за високомерието им. Залитаха и се хлъзгаха, местеха тромаво новите си ботуши, опитваха се да хванат цаката на твърдия сняг и скоро Матиас мина начело на колоната. Задаваше темпото, но Йеспер беше човекът с компаса, който задаваше посоката.

— Сложете си… — започна Матиас, но млъкна и махна неохотно към Вилан за съдействие. Не знаеше керчската дума за очила, нито за сняг дори. Не бяха думи, които да научиш в затвора. — Очите ви да са покрити, иначе може да стане лошо.

Хората ослепяваха толкова далече на север, разделяха се с устните си, с ушите, носовете, пръстите на ръцете и краката. Земята тук беше сурова и безплодна и повечето хора виждаха само това. Но Матиас виждаше и красотата й. Ледът носеше в себе си духа на Дйел. Имаше си цвят и форма, и дори аромат, ако имаш нос да го усетиш.

Вървеше напред и се чувстваше добре, почти в покой, сякаш тук Дйел можеше да го чуе и да успокои тревожните му мисли. Ледът връщаше спомени за детството, за ловните експедиции с татко му. Живееха по на юг, близо до Халмхенд, но през зимата онази част от Фйерда не се различаваше значително от тази, свят в бяло и сиво, насечен тук-там от черните скелети на дървета и щръкнали канари, появили се сякаш от нищото като потънали кораби на дъното на празен океан.

През първия ден преходът беше като пречистване — почти не говореха, а бялата тишина на севера приласкаваше Матиас в обятията си, без да го съди. Очаквал бе каналните плъхове да мрънкат постоянно, но дори Вилан вървеше мълчаливо, навел глава срещу бръснещия вятър. „Всички те са свикнали да оцеляват — осъзна Матиас. — А за да оцелееш, трябва да се нагаждаш към всичко.“ Когато слънцето заходи към залез, хапнаха набързо от сушеното говеждо и сухарите, после се сринаха в палатките, без да кажат и дума.

Ала следващата сутрин сложи край на тишината и крехкото усещане за покой. Сега, когато бяха далече от екипажа, Каз явно бе решил, че е време да им сподели подробностите на плана.

— Ако направим всичко както трябва, ще влезем и излезем от Ледения палат, преди фйерданите да разберат, че безценният им учен е изчезнал — каза той, докато нарамваха раниците, преди да продължат отново на юг. — Когато влезем в затвора, ще ни заведат в ареста под мъжкото и женското отделение, където да изчакаме, докато ни предявят обвинения. Ако Матиас е прав и процедурите не са се променили междувременно, пазачите проверяват килиите там три пъти на ден, колкото да преброят арестантите. Щом излезем от килиите, ще разполагаме поне с шест часа да стигнем до посолството, да открием Юл-Баюр на Белия остров и да го изведем на пристанището, преди онези да се усетят, че от ареста липсват хора.

— А другите арестанти? — попита Матиас.

— Погрижили сме се за това.

Матиас се намръщи, но истината бе, че не бе особено изненадан. Щом ги вкараха в ареста, Каз и компания щяха да са уязвими. Достатъчно бе Матиас да пошушне една дума на пазачите и с плана им беше свършено. Така би направил Брум, така би направил всеки достоен мъж. Вътрешно бе вярвал, че върне ли се веднъж във Фйерда, ще си върне и здравия разум и ще намери сили да осуети този налудничав план въпреки високата лична цена. Вместо това копнежът му по дома и по живота, който бе водил със своите братя дрюскеле, стана още по-силен.

— Щом се измъкнем от килиите — продължи Каз, — Матиас и Йеспер ще отмъкнат въжета от конюшните, а двамата с Вилан ще изведем Нина и Иней от женското отделение на ареста. Ще се срещнем в сутерена. Там е пещта, а след края на работния ден в пералното не би трябвало да има никого. Докато Иней се катери в шахтата, аз и Вилан ще потърсим в пералното запалителни материали, които да използваме. А в случай че фйерданите са решили да приберат Бо Юл-Баюр в затвора и да ни улеснят живота, Нина, Матиас и Йеспер ще проверят килиите на най-горния етаж.

— Нина и Матиас? — попита Йеспер. — Далеч съм от мисълта да се съмнявам в нечий професионализъм, но дали това е най-разумното решение?

Матиас стисна зъби да овладее гнева си. Йеспер беше прав, но нямаше нужда да го обсъждат по този начин. Обидно беше.

— Матиас познава затвора, а Нина може да се справи без много шум с пазачите при нужда. Твоята задача ще е двамата да не се избият.

— Понеже аз съм дипломатът в нашата група?

— Няма дипломат в групата. А сега си отвори ушите — рече Каз. — Същинският затвор не прилича на ареста. Патрулите по етажите се сменят на всеки два часа и трябва да внимаваме, иначе някой ще вдигне тревога. Всички ще се водим от камбаните на Стария часовник. Излизаме от килиите в ареста веднага щом удари шест, а до осем трябва да сме на покрива. Никакви отклонения от плана.

— И после какво? — попита Вилан.

— Ще пресечем до покрива на посолството и оттам ще стигнем до стъкления мост.

— Така ще избегнем пропускателните пунктове — каза Матиас. Постара се, но пак не успя да скрие докрай възхищението си. — Стражите при моста ще решат, че сме били проверени на влизане в посолството и документите ни са в ред.

Вилан се намръщи.

— Въпреки затворническите униформи?

— Втора фаза — каза Йеспер. — Маскировката.

— Именно — кимна Каз. — Иней, Нина, Матиас и аз ще вземем назаем дрехите на някоя делегация, както и един допълнителен кат за нашия приятел Юл-Баюр, когато го намерим, и ще минем преоблечени по стъкления мост. Откриваме Юл-Баюр и го връщаме в посолството. Нина, ако остане време, ти ще го прекроиш малко, но стига да не вдигнем тревога, никой няма да обърне внимание на още един шуанец сред гостите.

Освен ако Матиас не се добереше пръв до учения. Ако онзи умреше, преди другите да го открият, Каз не би могъл да държи Матиас отговорен за смъртта му и той щеше да си получи документа за помилването. А ако не успееше да се отдели от групата? Е, Юл-Баюр винаги можеше да падне случайно през борда по обратния път към Керч.

— А за мен какво остава? — попита Йеспер. — Вие ще се забавлявате, а аз ще дундуркам Вилан.

— Освен ако внезапно не си се сдобил с енциклопедични познания за Белия остров, с умението да отключваш заключени врати, да се катериш по отвесни стени или да измъкваш с флирт поверителна информация от висши служители, тогава — да. Освен това, искам два чифта ръце с бомбите.

Йеспер изгледа скръбно пистолетите си.

— Такова пилеене на потенциал!

Нина скръсти ръце.

— Да речем, че всичко мине по план. Как ще се измъкнем?

— Пеша — рече Каз. — Това е красотата на плана. Помните ли какво ви казах за вниманието на плячката и колко важно е да го отклониш в желаната посока? При портите на посолството охраната ще си отваря очите за пристигащите. Онези, които излизат от Ледения палат, ще минат между капките.

— Тогава защо са ни бомби? — попита Вилан.

— Като предохранителна мярка. От Ледения палат до пристанището има дванайсет километра път. Ако някой забележи, че Бо Юл-Баюр липсва, ще трябва да изминем това разстояние много бързо. — Той начерта права линия със сопата си в снега. — Главният път пресича една клисура. Взривим ли моста при клисурата, потерята няма как да ни настигне.

Матиас скри лице в шепи. Представяше си поразиите, които тези низши създания щяха да натворят в столицата на неговата родина.

— Става въпрос за един затворник, Хелвар — рече Каз.

— И един мост — вметна услужливо Вилан.

— И всичко друго, което се наложи да взривим междувременно — добави Йеспер.

— Млъкнете — изръмжа Матиас.

Йеспер вдигна рамене.

— Фйердани.

— Всичко това изобщо не ми харесва — каза Нина.

Каз вдигна вежда.

— Е, ако не друго, то с Хелвар поне открихте нещо общо помежду си.

* * *

Пътят им ги отвеждаше все по на юг. Крайбрежието отдавна бе изчезнало от погледа им, малки горички все по-често разсичаха леда, тук-там имаше оголена черна пръст и животински следи, доказателство, че и тук има живот. А сърцето на Дйел не спираше да бие. Колкото до спътниците му, те не спираха да го питат.

— Я пак. Колко стражеви кули има на Белия остров?

— Дали държат Юл-Баюр в двореца, как мислиш?

— На Белия остров има казарми. Ами ако го държат там?

Йеспер и Вилан обсъждаха какви експлозиви могат да се забъркат от наличното в пералнята и дали в посланическия сектор може да се намери барут. Нина и Иней се опитваха да пресметнат с каква скорост трябва да се изкатери бронзовото момиче по комина на пещта, за да спусне навреме въжето за другите.

Постоянно се изпитваха един-друг за архитектурата и процедурите в Палата, за разположението на трите порти във външния пръстен, всяка със свой вътрешен двор.

— Първи пропускателен пункт?

— Четирима стражи.

— Втори пропускателен пункт?

— Осем стражи.

— Порти при външния пръстен?

— По четирима, когато портите са затворени.

Бяха като шумно ято врани, които го влудяваха с крясъците си. „Предател, предател, предател!“

— Жълт протокол? — попита Каз.

— Тревога в някой от секторите.

— Червен протокол?

— Пробив в някой от секторите.

— Черен протокол?

— Всички сме обречени? — подхвърли Йеспер.

— Добре казано — промърмори Матиас, стегна вървите на качулката си и продължи напред.

Накарали го бяха да имитира камбаните. Разбираше защо това е необходимо, но се чувстваше като последния идиот, докато напяваше: „донг-донг, динг-динг-донг“. Не, чакай, „динг-динг-донг, динг-динг“.

— Когато забогатея — каза Йеспер зад него, — ще ида някъде, където никога не пада сняг. Ами ти, Вилан?

— Не знам.

— Аз мисля, че трябва да си купиш златно пиано…

— Флейта.

— И да изнасяш концерти на баржа за наслади. Може да я паркираш в канала пред къщата на баща си.

— Може Нина да пее — подхвърли Иней.

— Ще пеем в дует — поправи я Нина. — Баща му рано или късно ще се изнесе.

Горката, изобщо не можеше да пее. Стана му неприятно, че знае това, но не се сдържа и хвърли поглед през рамо. Качулката й беше паднала назад, а косата й се беше измъкнала от шала.

„Защо го правя, да му се не види!“, смъмри се мислено той. Започнало беше още на кораба. Казваше си, че няма да й обръща внимание, а после се хващаше, че я търси с поглед.

Но да се преструва, че не мисли за нея, беше глупаво. Двамата бяха крачили заедно по същите тези места. Ако преценката му беше вярна, вълните ги бяха изхвърлили на брега само на няколко километра от заливчето, в което беше хвърлила котва „Феролинд“. Всичко бе започнало с една буря и в известен смисъл бурята още не беше утихнала. Нина се беше появила в живота му със силен вятър и проливен дъжд и бе преобърнала света му. Свят, който още не бе открил новото си равновесие.

* * *

Бурята бе започнала внезапно, подмяташе кораба като играчка по вълните. Морето се включи в играта, докато не му писна и не завлече кораба към дъното сред оплетен такелаж, раздрани платна и пищящи мъже.

Матиас помнеше мрака на водата, сковаващия студ, мълчанието на дълбините. Миг по-късно плюеше солена вода в трескави опити да си поеме дъх. Някой бе увил ръка около гърдите му и го влачеше през водата. Студът беше непоносим, но той все пак го понасяше някак.

— Събуди се бе, тъпа буца мускули!

Казано на чист фйердански, без акцент, както говореха благородниците. Той завъртя глава и с ужас позна младата вещица, която бяха заловили на южния бряг на Странстващия остров. Държеше го над водата и си мърмореше под нос на равкийски. Знаел си бе, че не е келка. Незнайно как се беше освободила от оковите и килията. Завладя го дива паника и ако не беше скован от студа, сигурно щеше да направи нещо, да се сбори с нея.

— Движи се — каза му на фйердански тя, задъхана. — Светци, с какво ви хранят! Тежиш колкото каруца със сено, проклет да си.

Виждаше се, че й е трудно, плуваше и за двама им. Беше му спасила живота. Защо?

Той се размърда в ръцете й и започна да рита ритмично с крака, за да помогне. За негова изненада вещицата изхлипа тихичко.

— Слава на светците! — прошепна тя. — Плувай, гигантски вол такъв.

— Къде сме? — попита той.

— Не знам — отговори тя, без да крие страха си.

Направи опит да се отдалечи от нея.

— Недей! — извика тя. — Не се пускай!

Но той я блъсна силно и се изтръгна от хватката й. В същия миг студът го заля. Болката беше внезапна и остра, толкова, че крайниците му натежаха почти неподвижни. Използвала бе извратената си магия да го топли. Той посегна към нея в мрака.

— Дрюсйе? — повика я той, засрамен от страха в гласа си.

Това беше фйерданката дума за вещица. Не знаеше как иначе да я нарече.

— Дрюскеле! — извика тя, после пръстите им се докоснаха в тъмната вода.

Той стисна ръката й и я придърпа към себе си. Тялото й не беше по-топло от неговото, но щом се допряха, болката в крайниците му намаля. Заляха го признателност и погнуса.

— Трябва да стигнем до суша — каза задъхано тя. — Не мога хем да плувам, хем да поддържам сърцата и на двама ни.

— Аз ще плувам — каза той. — Ти… аз ще плувам.

Притисна гърба й към гърдите си, като я придържаше с ръка през кръста, както тя го беше държала допреди малко — така се държи удавник. И двамата щяха да се удавят, ако преди това не замръзнеха до смърт.

Той риташе ритмично с крака в опит да пести силите си, но и двамата знаеха, че усилията им са напразни. Бяха близо до сушата, когато бурята ги удари, но наоколо им цареше пълен мрак. Нямаха представа накъде се движат, дали към брега, или навътре към открито море.

Не се чуваше нищо, освен дишането им и плисъкът на вълните. Той имаше грижата да се движат — дано поне не обикаляха в кръг, — а тя имаше грижата сърцата им да не спрат от студа. Кой от двамата щеше да се откаже първи, Матиас не знаеше.

— Защо ме спаси? — попита накрая той.

— Не говори. Хабиш енергия.

— Защо го направи?

— Защото и ти си човек — отвърна ядосано тя.

Лъжеше. Ако стигнеха до брега, вещицата щеше да има нужда от него, от местен, който познава земята и езика. Не, езика тя го знаеше. И как иначе? Всички те бяха измамници и шпиони, обучени да използват хора като него, хора, които не притежават техните противоестествени таланти. Всички те бяха хищници.

Продължаваше да плува, но краката му се уморяваха, студът впиваше зъби в мускулите му.

— Отказваш ли се вече, вещице?

Усети я как се отърсва от изтощението, усети и как кръвта се раздвижва в пръстите на ръцете и краката му.

— Мога да поддържам темпото ти, дрюскеле. А ако умра, ще ти тежа на съвестта през следващия живот.

Той се усмихна неволно. Не й липсваше дързост. Проличало си беше и преди, докато още беше в килията на кораба.

Така издържаха през онази нощ, предизвикваха се, когато един от тях отпаднеше. Бяха сами сред морето, ледените късове и зловещия плисък, било от вълна или от нещо гладно, което се приближава към тях под водата.

— Виж — прошепна вещицата, когато зората се сипна розова и нехайна.

И наистина — в далечината Матиас различи очертанията на вдаден в морето нос, покрит с лед, освен по брега, където тъмнееше камънак. Земя.

Не губиха време с облекчение или поздравления. Вещицата отпусна глава на рамото му, докато той плуваше ли, плуваше, педя след педя, всяка вълна ги дърпаше назад, сякаш морето не бързаше да изпусне плячката си. Най-накрая краката им опряха в дъното и те продължиха към брега наполовина с плуване, наполовина с газене и пълзене. Разделиха се и тялото на Матиас се свлече почти безжизнено на черния камънак по тази мъртва и замръзнала земя.

Да продължат напред, изглеждаше невъзможно в началото. Пролазваха няколко педи, после падаха изтощени, тресяха се от сковаващия студ. Накрая Матиас успя да се изправи някак. Сега трябваше да си тръгне, да намери подслон, пък тя да се оправя. Беше се надигнала на четири крака, с провиснала глава, мократа коса скриваше лицето й. Всеки момент ще се отпусне на ледената земя, помисли си Матиас, и повече никога няма да стане.

Той направи една крачка. И още една. После се върна. По някаква причина тя му беше спасила живота, при това не веднъж, а многократно. Нямаше значение каква е причината. Така или иначе, той й дължеше живота си.

Довлече се до нея и й подаде ръка.

Тя вдигна глава да го погледне. Лицето й бе като отворена книга, на чиито страници се четат ненавист и изтощение. А също и благодарност, придружена от срам, което я превръщаше в огледално отражение на собствените му чувства. И тя като него не искаше да му бъде задължена.

Той можеше да вземе решението вместо нея. Поне това й дължеше. Посегна да я издърпа на крака и двамата продължиха с клатушкане навътре в сушата.

Надяваше се, че се движат на запад. Толкова далече на север слънцето играеше номера на очите, а нямаха компас, по който да се ориентират. Наближаваше залез-слънце и Матиас започваше да се паникьосва, когато най-после зърнаха китоловен лагер. Нямаше никого, разбира се — тези външни постове се използваха само напролет, — и предлагаше само малка кръгла хижа, стъкмена от кости, чимове и животински кожи. Но беше подслон, в който да оцелеят през нощта.

Вратата нямаше ключалка и двамата буквално се сринаха през нея.

— Благодаря ти — изпъшка тя и се сви на кравай край кръглото огнище.

Той мълчеше. Извадили бяха късмет с този лагер. Ако вълните ги бяха изхвърлили само няколко километра по-нагоре по брега, щяха да загинат.

Китоловците бяха оставили торф и подпалки в огнището. Матиас се опита да запали огън, но купчинката само димеше ли, димеше. Беше изтощен, ръцете не го слушаха, а и бе толкова гладен, че му идеше да се пробва с кожата на ботушите си. Чу някакво шумолене зад себе си, обърна се и едва не изпусна сухата подпалка, с която се опитваше да разпали пламъци в огнището.

— Какво правиш? — излая той.

Тя го погледна през рамо — едно съвсем голо рамо — и каза:

— А има ли нещо, което се очаква да направя?

— Облечи си дрехите!

Тя завъртя очи.

— Няма да умра от измръзване само защото ти не си виждал гола жена.

Матиас продължи да ръчка гневно торфа и подпалките, но тя изобщо не се впечатли, а продължи да се съблича — свали туниката си, панталоните и дори бельото, — после се уби в една от мръсните еленови кожи, струпани на купчина до вратата.

— Светци, как вони това нещо — измърмори тя, после награби още кожи и ги натъкми в нещо като гнездо до огъня. При всяко движение импровизираният й плащ се разтваряше и му показваше по нещичко — бяла кожа, извивката на прасеца, сянката между гърдите. Нарочно го правеше. Сигурен беше в това. Опитваше се да му вземе ума. Трябваше да се съсредоточи върху огъня. Едва не беше умрял в морето, но ако не запалеше скоро огъня, можеше да умре тази нощ. И колко шум вдига само, проклета да е. Подпалката се счупи в ръцете му.

Нина изсумтя и се нагласи в гнездото от кожи, подпряна на лакът.

— В името на вси светци, дрюскеле, какво ти става? Исках само да се стопля. Обещавам, че няма да те изнасиля, докато спиш.

— Не ме е страх от теб — каза той с раздразнение.

Усмивката й стана хищна.

— Значи си точно толкова глупав, колкото изглеждаш.

Остана да клечи край огнището. Знаеше, че трябва да легне до нея. Слънцето беше залязло и температурите падаха главоломно. Зъбите му тракаха от студ. Нямаше да оцелеят през нощта, ако не се топлеха взаимно. Нищо работа, само че не искаше да е близо до нея. „Защото е убийца — повтаряше си той. — Затова. Защото е убийца и вещица.“

Накрая все пак стана и тръгна към гнездото от кожи, но Нина вдигна ръка да го спре.

— Хич не се приближавай с тези дрехи. Подгизнали са.

— Ти ще ни движиш кръвта.

— Изтощена съм — ядоса се тя. — А и щом заспя, ще ни топли само този нещастен огън. Оттук те виждам как трепериш. Всички фйердани ли сте толкова превзети?

Не. Може би. Не знаеше. Дрюскеле бяха свещен орден. Трябваше да живеят благочестиво, преди да си вземат съпруга. Добра фйерданска съпруга, която не крещи по хората и не си съблича дрехите.

— А всички Гриша ли сте толкова отворени? — попита отбранително той.

— Момчетата и момичетата тренират заедно в Първа и Втора армия. Няма място за излишна скромност.

— Не е естествено жените да се бият.

— Не е естествено човек да е толкова глупав, колкото е висок, но ето те теб. Наистина ли преплува такова разстояние само за да умреш в тая колиба?

— Не е колиба, а хижа, и ти не знаеш колко сме преплували.

Нина изпръхтя отчаяно, завъртя се на хълбок и се намести по-близо до огъня.

— Много съм уморена да споря — каза тя и затвори очи. — Не е за вярване, че лицето ти ще е последното нещо, което ще видя, преди да умра.

Предизвикваше го, естествено. А той стоеше там, чувстваше се като глупак и я мразеше за това. Обърна се с гръб към нея, съблече набързо подгизналите си дрехи и ги метна близо до огъня да съхнат. Стрелна я с поглед, за да е сигурен, че не го гледа, после тръгна към кожите и се намести зад нея, но без да я докосва.

— По-близо, дрюскеле — измърмори тя.

Дразнеше го.

Преметна ръка през нея и придърпа гърба й към гърдите си. Тя изписка стреснато и се размърда неспокойно.

— Стига си мърдала — измърмори той.

Не за пръв път прегръщаше жена… макар и рядко, в интерес на истината, — но никоя не беше като нея. Тази беше неприлично закръглена.

— Студен си и лепкав — оплака се тя и потръпна. — Все едно съм легнала до гигантска сепия.

— Ти ми каза да се приближа!

— Дръпни се мъничко — инструктира го тя и когато той го направи, се обърна с лице към него.

— Какво правиш? — попита Матиас и се дръпна панически.

— Успокой се, дрюскеле. Точно сега не съм в настроение да те съблазнявам.

Сините му очи се присвиха.

— Мразя начина, по който ми говориш.

Стори ли му се, или тя наистина се засегна? Да бе, сякаш думите му биха могли да разстроят тази вещица.

И тя не закъсня да потвърди заключението му:

— Мислиш ли, че ми пука какво харесваш и какво мразиш?

После опря длани в гърдите му, върху сърцето. Би трябвало да ги блъсне, да й каже да си гледа работата, а не да се държи като някой слабак, но когато кръвта потече по-бързо и крайниците му се стоплиха, облекчението беше толкова силно, че се оказа непреодолимо.

Той се поотпусна неохотно под допира й. След още миг-два тя се обърна отново с гръб към него и преметна ръката му през кръста си.

— Пак заповядай, грамадан глупав.

Излъгал беше. Харесваше му как говори.

* * *

И още му харесваше. Чуваше я как говори на Иней някъде зад него, опитваше се да я научи на фйердански думи.

— Не, Хрингкяааале. Трябва да удължиш предпоследната сричка.

— Хрингала? — опита Иней.

— По-добре, но… виж, керчският е като газела. Скача от дума на дума — каза Нина и размаха ръце да наподоби бързи скокове. — Фйерданският е като ято чайки, рее се и се гмурка. — Ръцете й се превърнаха в криле, които прегръщат въздушните течения. В този миг тя вдигна очи и го видя, че я гледа.

Той се изкашля и каза:

— Не яжте снега. Само ще се обезводните и ще ви падне телесната температура.

Ускори крачка. Нямаше търпение да изкачи следващия хълм и да увеличи разстоянието помежду им. Но щом стигна билото, се закова на място.

Обърна се и вдигна ръце.

— Спрете! По-добре да не…

Но беше късно. Нина затисна с шепи устата си. Иней направи някакъв знак против уроки. Йеспер поклати глава, Вилан взе да се дави. Каз стоеше като окаменял с празно лице.

Кладата беше на една скала. Опитали се бяха да я издигнат на завет, но вятърът, така или иначе, беше угасил пламъците. Три дълги кола бяха набити в замръзналата земя и три обгорени трупа бяха вързани за тях. Почернялата им напукана кожа още димеше.

— Гезен! — изпсува Вилан. — Какво е това?

— Това правят фйерданите с Гриша — отговори Нина.

Лицето й беше безизразно, очите й — вперени.

— Това правят престъпниците — каза Матиас през зъби. Гадеше му се. — Изгарянето на клада е извън закона от…

Нина се завъртя към него и го блъсна силно в гърдите.

— Да не си посмял! — изсъска тя, гневът гореше около нея като ореол. — Кога за последно сте осъдили някого, защото е изгорил Гриша на клада? И убийство ли е да убиеш куче?

— Нина…

— Имате ли друга дума за убийство, когато убивате в униформа?

И тогава го чуха… стон, като вятър, който рязко сменя посоката си.

— Светци! — прошепна Йеспер. — Единият още е жив.

Звукът се чу отново, тих и треперлив, от обгореното до черно тяло най-вдясно. Не беше ясно дали е мъж, или жена. Косата беше изгоряла, дрехите се бяха стопили върху плътта. На места кожата се беше обелила на парцали и отдолу се виждаше розово месо.

Хлип се откъсна от гърлото на Нина. Тя вдигна ръце, но се тресеше толкова силно, че явно не можа да съсредоточи силата си и да сложи край на мъките му. Обърна насълзените си очи към другите.

— Аз… моля ви, нека някой…

Йеспер реагира пръв. Проехтяха два изстрела и тялото се смълча. Йеспер върна пистолетите в кобурите им.

— По дяволите, Йеспер! — изръмжа Каз. — Току-що уведоми всички на километри околовръст за присъствието ни.

— Голяма работа. Ще решат, че сме ловна дружинка.

— Трябваше да оставиш на Иней.

— Аз не исках — тихо каза Иней. — Благодаря ти, Йеспер.

Каз стисна зъби, но не каза нищо повече.

— Благодаря ви — каза задавено Нина и забърза напред по замръзналата земя, следвайки пътечката през снега.

Плачеше тихо и се препъваше на всяка втора крачка. Матиас тръгна след нея. Трудно беше да се ориентираш по тези места и човек лесно можеше да се загуби.

— Нина, не трябва да се отделяш от групата…

— Ето къде се връщаш, Хелвар — каза дрезгаво тя. — Това е страната, на която копнееш да служиш. Гордееш ли се, а?

— Никога не съм изпращал Гриша на кладата. Те имат право на справедлив процес…

Тя се завъртя към него. Беше вдигнала очилата си и сълзите замръзваха по бузите й.

— Тогава защо нито един Гриша не е бил оправдан на тези ваши справедливи процеси?

— Аз…

— Защото престъплението ни е, че съществуваме. Престъплението ни е, че сме каквито сме.

Матиас замълча, а когато отново заговори, се разкъсваше между срама заради думите, които щеше да изрече, и нуждата те да бъдат изречени, думите, с които беше отгледан, думите, в които още чуваше истина.

— Нина, хрумвало ли ти е някога, че може би… че може би не е трябвало да съществувате?

Зелен огън избухна в очите й. Тя направи крачка към него, гневът й се излъчваше на вълни.

— А може би вие не е трябвало да съществувате, Хелвар. Слаби и меки, с краткия си живот и тъжните си дребни предразсъдъци. Кланяте се на горски духчета и на ледени духчета, които никой никога не е виждал, но видите ли истинска сила, нямате търпение да я смачкате.

— Не се подигравай с нещо, което не разбираш.

— Обиждаш се от подигравките ми? Моите хора с радост биха приели присмеха ви вместо това варварство. — Израз на най-дълбоко задоволство прекоси лицето й. — Равка се възстановява. Втора армия — също, и когато това стане, надявам се да ви осигурят справедливия процес, който заслужавате. Дано оковат дрюскеле във вериги и прочетат на висок глас престъпленията ви, така че целият свят да чуе какво сте правили.

— Щом нямаш търпение Равка да се изправи на краката си, защо не си там сега, а тук?

— Искам да си получиш помилването, Хелвар. Искам да бъдеш тук, когато Втора армия потегли на север и превземе всяка педя от тази пустош. Дано изгорят нивите ви и посипят земята ви със сол. Дано изпратят на кладата приятелите ти и семейството ти.

— Вече го направиха, Зеник. Майка ми, баща ми и малката ми сестричка. Огнетворци, твоите безценни, твоите преследвани Гриша, дойдоха и изгориха селото ни до основи. Нищо не ми е останало за губене.

Нина се изсмя горчиво.

— Може би трябваше да поостанеш още в Адската порта, Матиас. Винаги има още какво да загубиш.